Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

26.
Ланре се появява

По онова време бяха минали две години, откакто бях дошъл в Тарбеан. Три мои рождени дни бяха отминали, без изобщо да забележа, и вече тъкмо бях навършил петнайсет. Знаех как да оцелея в крайбрежната част. Бях се превърнал в изкусен просяк и крадец. Отварях само с едно докосване чуждите брави и джобове. Знаех кои заложни къщи купуват стоки „от чичо“, без да задават въпроси.

Все още ходех в дрипи и често оставах гладен, но нямаше истинска опасност да умра от глад. Парите ми за черни дни бавно се увеличаваха. Дори след тежката зима, която често ме принуждаваше да плащам за място на топло, където да преспя, имах скрит запас от над двайсет железни пенита. Което за мен си беше като съкровището на някой дракон.

Чувствах се удобно на това място. Но като изключим желанието ми да увеличавам своите пари за черни дни, нямаше за какво друго да живея.

Нямах никаква цел. Нищо, към което да се стремя. Прекарвах дните си в търсене на подходящи за крадене неща и начини, по които да се забавлявам.

Но един ден в мазето на Трапис чух нещо, което бе на път да промени всичко това. Едно момиченце разказваше с изпълнен с благоговение глас за някакъв разказвач на истории, който непрекъснато висял в един бар на Доковете, наричан „Половин мачта“. Както изглежда, всеки път, когато удряла шестата камбана, той разказвал по една история. Която и история да поискали — той все я знаел. Освен това момичето каза, че онзи се бил обзаложил, че ако не знае историята, която поискаш, ще ти даде цял талант.

През цялата останала част от деня мислих за казаното от момичето. Съмнявах се, че е истина, но не можех да спра да си представям какво бих могъл да направя с цял сребърен талант. Можех да си купя обувки и навярно нож, да дам пари на Трапис и пак да удвоя парите си за черни дни.

Дори момичето да бе излъгало за облога, разказът й въпреки това ме беше заинтересувал.

По улиците забавления не се намираха лесно. От време на време на някой ъгъл дрипава трупа представяше с жестове някоя пиеса или успявах да чуя свиренето на гъдулар в някоя кръчма. Но повечето истински забавления струваха пари, а спечелените ми с труд пенита бяха твърде ценни, за да ги прахосвам по този начин.

Но имаше един проблем. Доковете не бяха безопасни за мен.

Ще обясня. Преди повече от година видях на улицата Пайк. Това беше първият път, в който го виждах след моя първи ден в Тарбеан, когато той и приятелите му ми скочиха в онази уличка и строшиха лютнята на баща ми.

По-голямата част от деня предпазливо вървях след него, като запазвах разстоянието между нас и се криех в сенките. Накрая той стигна до дома си в една тясна уличка на Доковете, където се намираше неговият вариант на моето скривалище. То представляваше нещо като гнездо от счупени щайги, което той беше наредил, за да му пази завет и сушина.

Цяла нощ висях на покрива в очакване той да напусне скривалището си на следващата сутрин. След това се спуснах до неговото гнездо от щайги и се огледах. Беше удобно, изпълнено с дребните вещи, които той бе събирал няколко години. Имаше бутилка бира, която изпих. Имаше и парче сирене, което изядох, и риза, която откраднах, тъй като беше по-малко дрипава от моята собствена.

По-нататъшното претърсване разкри различни други дреболии — свещ, кълбо канап, няколко топчета. Най-изненадващи бяха няколкото парчета брезент, на които с въглен беше нарисувано лице на жена. Наложи се да ровя десетина минути, докато накрая открих онова, което в действителност търсех. Зад всичко останало беше скрита една малка дървена кутия, която носеше следи от често използване. В нея имаше снопче изсъхнали виолетки, вързани с бяла панделка, кон играчка, останал почти без своята грива от конци, и къдрица руса коса.

Нужни ми бяха няколко минути опити с кремъка и огнивото, докато успея да разпаля огъня. Виолетките горяха добре и скоро високо във въздуха се понесоха облаци мазен дим. Стоях отстрани и наблюдавах как всичко, което Пайк беше обичал, изчезва в пламъците.

Но останах твърде дълго, за да се наслаждавам на момента. Пайк и един негов приятел дотичаха по уличката, привлечени от дима, и аз се оказах в капан. Побеснелият Пайк скочи към мен. Той беше по-висок с петнайсетина сантиметра и по-тежък с двайсет килограма. Дори по-лошо от това — стискаше в ръка нещо като груб нож от парче счупено стъкло, увито с канап в единия край.

Намушка ме веднъж в бедрото, точно над коляното, преди да ударя ръката му в паветата и да счупя ножа. След това отново посини окото ми и ми счупи няколко ребра, преди да успея да го изритам точно между краката и да се освободя. Докато бързах да се отдалеча, той куцукаше след мен и крещеше, че ще ме убие за онова, което бях сторил.

Вярвах му. След като закърпих криво-ляво крака си, взех всичките си спестени пари и купих пет пинти дрег — евтин, противен алкохол, който беше толкова силен, че от него в устата излизаха пришки. След това докуцуках до Доковете и изчаках Пайк и приятелите му да ме забележат.

Не отне много време. Позволих им да ме следят в продължение на около километър покрай Сиймлинг Лейн и към Талоус. Придържах се към главните улици, защото знаех, че те няма да посмеят да ме нападнат посред бял ден, когато наоколо има хора.

Но веднага щом се стрелнах в една странична уличка, те побързаха да ме настигнат, подозирайки, че се опитвам да избягам. Обаче когато завиха зад ъгъла, там нямаше никой.

Пайк се сети да погледне нагоре точно когато от ръба на един нисък покрив излях върху него кофата с дрег. Успях да го намокря целия и да опръскам лицето и гърдите му. Пайк изкрещя, започна да търка очите си и падна на колене. Тогава аз драснах фосфорната кибритена клечка, която бях откраднал, и я хвърлих върху него, наблюдавайки яркия й пламък, докато падаше.

Изпълнен с чистата и неумолима омраза на едно дете, аз се надявах, че той ще избухне в пламъци. Не стана точно така, но той все пак се запали. Изкрещя отново и започна да се мята наоколо, докато приятелите му го налагаха в опити да го угасят. Докато бяха заети с това, аз се измъкнах.

Беше минала повече от година, през която не бях виждал Пайк. Той не се беше опитвал да ме открие, а аз стоях настрана от Доковете, като понякога се отклонявах с километри от пътя си само и само да не мина близо до тях. Това беше един вид примирие. Обаче не се съмнявах, че Пайк и приятелите му помнят как изглеждам и горят от желание да ми видят сметката, стига да ме мярнат.

След като премислих отново, реших, че е твърде опасно. Дори обещанието за безплатни истории и шансът да спечеля сребърен талант не заслужаваха нова среща с Пайк. Освен това коя история да поискам?

Този въпрос се въртеше в главата ми през следващите няколко дни. Коя история можех да поискам да бъде разказана? Блъснах се в един пристанищен работник и ми сложиха белезници, преди да успея да бръкна в джоба му. Коя история? Просих на ъгъла на улицата срещу храма на Техлу. Коя история? Откраднах три самуна хляб и отнесох два от тях на Трапис като подарък. Коя история?

След това, както си лежах на покрива в моето скривалище и тъкмо се унасях в сън, внезапно ми просветна. Ланре. Разбира се, можех да поискам от него да разкаже истинската история на Ланре. Историята, която баща ми беше…

Сърцето ми почти спря, когато изведнъж си спомних неща, за които бях избягвал да мисля в продължение на години — баща ми, който лениво дрънка на лютнята си, и до него във фургона майка ми, която пее. Инстинктивно започнах да се отдръпвам от тези спомени, по начина, по който човек дръпва ръката си, когато усети топлината на огъня.

Но с изненада установих, че в тези спомени имаше само мека болка, а не дълбоката мъка, която очаквах. Вместо нея усетих трепета на леко вълнение при мисълта да чуя историята, която баща ми се бе опитвал да открие. История, която самият той можеше да разкаже.

Въпреки това знаех, че ще е чиста лудост да се затичам към Доковете само заради тази история. Цялата неумолима практичност, на която Тарбеан ме беше научил през годините, ме караше да остана в своето познато кътче от света, където бях в безопасност…

* * *

Първото, което видях при влизането си в „Половин мачта“, беше Скарпи. Той седеше върху висок стол край бара — възрастен мъж с очи като диаманти и тяло като на дървено плашило. Беше слаб и жилав, с гъсти бели косми по ръцете, лицето и главата. Снежнобелият цвят на космите изпъкваше още повече на фона на тъмнокафявия тен на кожата му и го правеше да изглежда все едно беше покрит с пръски морска пяна.

В краката му имаше група от двайсетина деца, няколко от тях бяха на моята възраст, но по-голямата част — по-малки. Бяха странна смесица — от мърляви босоноги хлапаци като мен самия до сравнително добре облечени, чисти деца, които вероятно си имаха родители и домове.

Нито едно лице не ми изглеждаше познато, но не можех да бъда сигурен кой от тях може да се окаже приятел на Пайк. Намерих си място близо до вратата, с гръб към стената, и приклекнах.

Скарпи прочисти гърлото си веднъж-дваж така, че изпитах жажда. След това с важен вид ритуално и скръбно погледна в глинената халба, която стоеше пред него, и внимателно я обърна с дъното нагоре върху тезгяха.

Децата се надигнаха и започнаха да оставят монети върху бара. Набързо ги преброих: две железни половин пенита, девет шайби и един драб. Стойността в монети на Федерацията на всички общо беше малко повече от три железни пенита. Може би разказвачът вече не предлагаше облога за сребърния талант Най-вероятно слухът, който бях чул, не беше верен.

Старецът кимна почти недоловимо на кръчмаря.

— Червено от Фолоус. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, почти хипнотичен. Плешивият мъж зад бара събра монетите и пъргаво наля вино в широката глинена чаша на Скарпи.

— Е, какво искате да чуете всички днес? — избоботи Скарпи, а гласът му се носеше като далечна гръмотевица.

За момент настъпи тишина, отново напомняща на някакъв ритуал, в който можеше да се долови почти благоговение. Последва я взрив от думите на всички деца, които се опитваха да говорят едновременно.

— Искам история за феи!

— … Орен и битката при Мант…

— Да, Орен Велситер! Тази с барон…

— Лартам…

— Мир Тариниел!

— Илиен и мечката!

— Ланре — казах аз почти без да искам.

Стаята отново утихна, докато Скарпи отпи от чашата си. Децата го наблюдаваха напрегнато по начин, който ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.

Скарпи седеше спокойно насред пълната тишина.

— Чух ли — думите му течаха бавно като тъмен мед — някой да казва Ланре? — Той заби в мен ясните си, пронизващи сини очи.

Кимнах, без да знам какво да очаквам.

— Искам да чуя за сухите земи над Стормуол — оплака се едно от малките момичета, — за пясъчните змии, които излизат изпод земята като акули. И за сухите мъже, които се крият под дюните и ти изпиват кръвта вместо вода. И… — Децата около нея й запушиха устата от всички посоки, за да я накарат да млъкне.

Бързо настъпи тишина, а Скарпи отново отпи от чашата си. Докато наблюдавах децата, които гледаха Скарпи, се сетих за какво ми напомняха те — за човек, който нетърпеливо следи часовник. Предположих, че когато напитката на стареца свърши, историята, която той разказваше, също щеше да свърши.

Скарпи отпи отново, този път само глътка, остави чашата и се завъртя на стола си, така че да е с лице към нас.

— Кой иска да чуе историята на мъжа, който загубил окото си и спечелил по-добро зрение?

Нещо в тона на гласа му и реакцията на останалите деца ми показа, че това беше просто риторичен въпрос.

— И така, Ланре и Войната на сътворението. Много, много стара история. — Очите му обходиха децата. — Седнете и слушайте, защото ще ви разкажа за Блестящия град, такъв, какъвто е бил преди много години и на много километри разстояние…

* * *

Някога, много отдавна и много далеч, съществувал Мир Тариниел — Блестящият град. Лежал между високите планини на света като скъпоценен камък в кралска корона.

Представете си град, който бил толкова голям като Тарбеан, на ъгъла на всяка негова улица имало искрящ фонтан или растяло зелено дърво, или стояла толкова красива статуя, че дори и горд мъж би заплакал, само като я погледнел. Сградите били грациозни и изящни, издълбани в самата планина от блестящ бял камък, който запазвал в себе си слънчевата светлина дълго след падането на вечерния мрак.

Селитос бил владетелят на Мир Тариниел. Веднага щом погледнел всяко нещо, Селитос можел да види скритото му име и да го разбере. В онези дни мнозина били тези, които можели да правят такива неща, но Селитос бил най-могъщият повелител на имената от всички, живели по онова време.

Селитос бил обичан от хората, които защитавал. Неговите решения били строги и справедливи и никой не можел да повлияе върху тях с лъжа и лицемерие. Силата на очите му била толкова голяма, че можел да прочете какво имало в сърцата на хората, сякаш били отворени книги с големи букви.

В онези времена в една огромна империя се водела ужасна война. Войната била наречена Войната на сътворението, а името на империята било Ерген. И макар светът никога да не бил виждал толкова величествена империя или толкова страшна война, сега те оживяват само в историите. Дори историческите книги, които споменават за тях като за съмнителни слухове, отдавна са се превърнали на прах.

Войната продължила толкова дълго, че хората почти не си спомняли вече времето, когато небето още не било черно от пушеците на изгорените градове. Някога в империята имало стотици горди градове. Сега от тях били останали само развалини, осеяни с телата на мъртвите. Навсякъде имало чума и глад, а на някои места хората били толкова отчаяни, че майките дори не смеели да дават имена на новородените. Но осем града останали. Те били Белен, Антус, Ваерет, Тинуса, Емлен и двойният град Мурила и Муриела. Последният останал бил Мир Тариниел, най-великият от всички и единственият, останал невредим след дългите векове на война. Той бил защитаван от планините и от смели войници. Но истинската причина за мира, който царувал в Мир Тариниел, бил Селитос. Като използвал силата на своя взор, той непрекъснато наблюдавал планинските проходи, които водели до многообичания му град. Покоите му били в най-високите кули на града, така че можел да види всяка атака много преди да се е превърнала в заплаха.

Другите седем града, които не притежавали силата на Селитос, търсели други начини да осигурят безопасността си. Те се доверили на дебели стени от камък и стомана. Осланяли се на силата на мишците, храбростта, доблестта и кръвта. И така, те се доверили на Ланре.

Ланре участвал в битки, откакто можел да повдигне меча, и до времето, в което гласът му започнал да загрубява, се равнявал на цяла дузина по-възрастни мъже. Оженил се за жена, наречена Лира, и любовта му към нея била по-гореща от яростта му.

Лира била ужасяваща и мъдра и притежавала сила толкова могъща, колкото неговата собствена. Защото докато Ланре имал силата на ръцете си и разполагал с верни нему мъже, Лира знаела имената на нещата и силата на гласа й можела да убие човек като гръмотевична буря.

Докато годините отминавали, Ланре и Лира участвали в битките рамо до рамо.

Те защитили Белен от изненадваща атака и спасили града от враг, който многократно ги превъзхождал. Събрали армиите и накарали градовете да признаят, че се нуждаят от съюз.

Дълги години те отбивали атаките на враговете на империята. Хората, които били напълно отчаяни, започнали да чувстват как в тях се разгаря нова надежда. Те се надявали на мир и възлагали своите несигурни още надежди на Ланре.

След това дошъл Блакът на Дросен Тор. Блак означавало битка на езика от онова време, а при Дросен Тор се състояла най-голямата и ужасна битка в тази дълга и страшна война.

Те се били без прекъсване в продължение на три дни на слънчева светлина и три нощи на неспирната светлина на луната. Нито една от двете страни не успяла да разгроми другата, но и двете не искали да отстъпват.

За самата битка ще кажа само едно — повече хора загинали при Дросен Тор, отколкото живеят днес в целия свят.

Ланре бил винаги там, където битката била най-ожесточена и бил най-необходим. Мечът му никога не напуснал ръката му и не се прибирал в ножницата. В самия край, покрит с кръв, насред покритото с тела поле, Ланре трябвало да се изправи сам срещу страшен враг. Това бил огромен звяр, покрит с люспи от черно желязо, от чийто дъх излизал мрак, който задушавал мъжете. Ланре се бил със звяра и го убил. Той донесъл победа на своите, но я заплатил с живота си.

След като битката приключила и враговете били отхвърлени зад портите от камък, оцелелите открили безжизненото и студено тяло на Ланре близо до звяра, който той убил. Новината за смъртта му бързо се разнесла и се спуснала над полето като було на отчаянието.

Те спечелили битката и обърнали изхода на войната, но всеки от тях чувствал в себе си студенина. Слабият пламък на надеждата, която таели, започнал да трепти и гасне. Те възлагали надеждите си на Ланре, а той бил мъртъв.

В пълната тишина Лира се изправила до тялото на Ланре и изрекла името му. Гласът й бил като заповед. Гласът й бил стомана и камък. Гласът й му казал да живее отново. Но Ланре продължавал да лежи мъртъв и неподвижен.

Обзета от уплаха, Лира коленичила до тялото на Ланре и прошепнала името му. Гласът й бил мълчалива молба. Гласът й бил любов и копнеж. Гласът й го повикал да живее отново. Но Ланре лежал студен и мъртъв.

Обзета от отчаяние, Лира паднала върху тялото на Ланре и изплакала името му. Гласът й бил шепот. Гласът й бил ехо и празнота. Гласът й го молел да живее. Но Ланре лежал бездиханен и мъртъв.

Ланре бил мъртъв. Лира заплакала безутешно и докоснала лицето му с треперещи ръце. Мъжете наоколо обърнали глави, защото било по-малко страшно да гледат полето, покрито с кръв, отколкото нейната скръб.

Но Ланре чул зова й. Той се обърнал при звука на гласа й и дошъл при нея. Ланре се върнал от дверите на смъртта. Той изрекъл името й и взел Лира в обятията си, за да я утеши. Отворил очите си и се опитал да изтрие сълзите й с треперещите си ръце. И тогава си поел дълбок, изпълнен с живот дъх.

Оцелелите от битката видели Ланре да се раздвижва и изпаднали в почуда. Треперливата надежда за мир, която всеки от тях пазел в сърцето си толкова дълго, пламнала като горещ пламък в гърдите им.

— Ланре и Лира! — изкрещели те и гласовете им били като гръмотевица. — Любовта на нашия крал е по-силна от смъртта! Гласът на нашата господарка го върна обратно! Заедно те победиха смъртта! Какво друго може да ни се случи, освен заедно да победим? Заедно ние можем само да победим!

И така войната продължила и това, че Ланре и Лира воювали един до друг, правело бъдещето да не изглежда толкова мрачно. Скоро всички научили историята за това как Ланре умрял и как любовта му и силата на Лира го върнали обратно. За пръв път откакто се помнели, хората можели да говорят открито за мир, без да ги смятат за глупаци или безумци.

Минали години. Враговете на империята станали малобройни и отчаяни и дори и най-циничните хора виждали, че краят на войната бързо наближава.

След това започнали да се разнасят слухове — че Лира била болна, че Лира била отвлечена или мъртва. Че Ланре напуснал империята, че бил полудял. Някои дори твърдели, че Ланре се самоубил и отишъл да търси жена си в земята на мъртвите. Имало безброй истории, но никой не знаел каква е истината.

Докато слуховете се разгорещявали, Ланре пристигнал в Мир Тариниел.

Той бил сам, носел своя сребърен меч и лека ризница от черни метални люспи. Бронята му била толкова по мярка, че изглеждала като втора кожа от сянка. Той я бил изработил от останките на звяра, който убил при Дросен Тор.

Ланре поискал Селитос да се срещне с него извън града. Селитос се съгласил, като се надявал да научи истината за неприятностите на Ланре и да му предложи приятелска утеха. Те често се съветвали един с друг, защото и двамата били владетели на своите народи.

Селитос бил чувал слуховете и се обезпокоил. Той се страхувал за здравето на Лира, но още повече се страхувал за Ланре. Селитос бил мъдър. Той знаел, че мъката може да сломи сърцето и че страстта е докарала много добри мъже до безумие.

Те вървели един до друг по планинските пътеки. Ланре вървял първи и те стигнали до едно високо място в планините, от което можели да погледнат далече над земята. Гордите кули на Мир Тариниел ярко блестели под последните лъчи на залязващото слънце.

След дълго мълчание Селитос рекъл:

— Чух ужасни слухове за жена ти.

Ланре не отвърнал нищо и от мълчанието му Селитос разбрал, че Лира е мъртва.

След още една продължителна пауза Селитос отново опитал да подхване разговор:

— Макар да не знам какво точно се е случило, Мир Тариниел ще те подкрепи и ще ти осигури всякаква приятелска помощ.

— Ти си ми дал достатъчно, стари приятелю. — Ланре се обърнал и сложил ръка на рамото на Селитос. — Силанкси, обвързвам те. В името на камъка, бъди неподвижен като камък. Аерух, заповядвам на въздуха да натежи като олово върху езика ти. Селитос, наричам те. Нека всички твои сили те напуснат, с изключение на зрението ти.

Селитос знаел, че в целия свят има само трима души, които можели да мерят сили в изкуството на имената — Алеф, Иакс и Лира. Ланре не притежавал дарбата на имената — силата му била в неговата десница. Опитът да обвърже Селитос с името му би бил толкова безполезен, колкото опита на някое хлапе да нападне войник с върбова пръчка.

Въпреки това силата на Ланре го притискала с голяма тежест като желязно менгеме. Той стоял неподвижен като камък и не можел да стори нищо друго, освен да се чуди как Ланре е придобил такава сила.

Объркан и отчаян, Селитос наблюдавал как нощта падала над планините. Изведнъж с ужас видял, че част от спускащия се мрак всъщност е огромна армия, която напредвала към Мир Тариниел.

Дори по-лошо — не се чувал предупредителният звън на камбаните. Селитос можел само да стои и да наблюдава как пълчищата тайно се промъкват все по-близо и по-близо.

Мир Тариниел бил опожарен и жителите му били изклани и колкото по-малко ви разкажа за това, толкова по-добре. Една нощ и един ден Селитос стоял безпомощно до Ланре и не можел да стори нищо друго, освен да гледа и слуша виковете на умиращите, звъна на желязото и пукота на трошащия се камък.

Когато зората на следващия ден докоснала почернелите кули на града, Селитос установил, че можел да се движи. Обърнал се към Ланре и този път взорът не му изневерил. Видял Ланре, обвит в дълбок мрак и с болна душа. Но Селитос все още усещал оковите на магията, които го обвързвали. Когато заговорил, в него се борели ярост и объркване.

— Какво стори, Ланре?

Ланре продължил да гледа към развалините на Мир Тариниел.

Раменете му се изгърбили сякаш под товара на огромна тежест.

— За добър човек ли ме смятаха, Селитос? — гласът му бил изпълнен с умора.

— Смятаха те за един от най-добрите измежду нас. Смятахме те за безукорен мъж.

— И все пак аз сторих това.

Селитос се насилил да погледне към разрушения си град.

— Да, стори го — съгласил се той. — Защо?

За момент Ланре замълчал.

— Моята жена е мъртва. До това ме доведоха лъжа и предателство, но за смъртта й съм виновен аз. — Той тежко преглътнал и загледал в далечината.

Селитос проследил погледа му. От височината на планините той видял стълбове черен дим, които се издигали от земята под него. Селитос почувствал с ужасяваща увереност, че Мир Тариниел не бил единственият разрушен град.

Съюзниците на Ланре посели разруха в последните бастиони на империята.

Ланре се обърнал.

— А аз бях считан за един от най-добрите. — Белязано от печал и отчаяние, лицето на Ланре било страшно за гледане. — Аз, когото считаха за мъдър и добър, сторих всичко това! — Той размахал ръце като обезумял. — Представи си какви нечестиви неща носят скрити в сърцата си онези мъже, които не са ми равни. — Ланре се обърнал към Мир Тариниел и лицето му се изпълнило с умиротворение. — Поне за тях всичко е свършило. Те са в безопасност. В безопасност от хилядите злини, които се срещат в живота. Далеч от мъката, предизвикана от несправедливата съдба.

— Далеч от радостта и чудото… — тихо отвърнал Селитос.

— Не съществува радост! — изкрещял Ланре със страшен глас.

Камъни се пръснали на парчета от силата на неговия глас и ехото го върнало обратно, режещ като нож.

— Всяка радост, която расте тук, е бързо задушавана от плевели. Аз не съм някакво чудовище, което разрушава, защото това му доставя извратено удоволствие. Засявам сол, защото изборът, който имаме, е между плевели и нищо.

Селитос не видял в очите му нищо друго освен празнота.

Селитос се навел и взел от земята нащърбено парче планински кристал с остър край.

— Ще ме убиеш с камък? — Ланре глухо се засмял. — Исках да ме разбереш, да знаеш, че не лудостта ме е накарала да сторя това, което направих.

— Ти не си безумец — признал Селитос. — Не виждам лудост в теб.

— Надявах се, че може би ти ще се присъединиш към онова, което се стремя да направя — изрекъл Ланре с отчаяно желание в гласа. — Този свят е като приятел със смъртоносна рана, на когото бързо даваш горчив цяр, който само облекчава болката му.

— Като разрушиш света? — тихо рекъл на себе си Селитос. — Ти не си луд, Ланре. Това, което те е завладяло, е по-лошо от лудостта. Аз не мога да те излекувам. — Той опипал острия като игла връх на камъка, който държал.

— Ще ме убиеш ли, за да ме излекуваш, стари приятелю? — отново диво и страшно се засмял Ланре и след това погледнал към Селитос с внезапна отчаяна надежда в празните си очи. — Ще го направиш ли? — попитал той. — Можеш ли да ме убиеш, стари приятелю?

Очите на Селитос се отворили и той погледнал своя приятел. Видял как почти обезумелият от мъка Ланре потърсил силата да върне Лира отново към живот. От любов към нея Ланре потърсил познание от място, където познанието трябва да бъде оставено на мира, и го получил на ужасна цена.

Но въпреки голямата мощ на силата, която спечелил с толкова труд, той не могъл да повика Лира обратно. Без нея животът за Ланре не бил нищо повече от тежест, а силата, която притежавал, лежала в мислите му като нагорещен нож. За да избяга от отчаянието и агонията, Ланре се самоубил в търсене на последното убежище на всички хора, които някога опитали да избягат от дверите на смъртта.

Но точно както в миналото любовта на Лира го върнала отвъд дверите на смъртта, така този път собствената сила на Ланре го накарала да се завърне от сладката забрава. Новоспечеленото му могъщество изгаряло тялото му отвътре и го принуждавало да живее.

Селитос погледнал към Ланре и разбрал всичко. Под силата на неговия взор тези неща изглеждали като тъмна тъкан във въздуха над треперещата форма на Ланре.

— Мога да те убия — казал Селитос и извърнал поглед от изражението на Ланре, в което се появила внезапна надежда — за час или за ден. Но ти ще се върнеш като желязо, издърпано от сив камък. Името ти изгаря от силата в теб. Аз не мога да го угася, защото това ще е все едно да опитам да ударя с камък луната.

Раменете на Ланре увиснали.

— Надявах се, че ще можеш — простичко отвърнал той. — Но знаех истината. Аз вече не съм онзи Ланре, когото ти познаваше. Сега имам ново и ужасно име. Аз съм Халиакс и няма врата, която да може да ме спре. Всичко е изгубено за мен — няма я Лира, не мога да избягам в сладостното спокойствие на съня, нито в блажената забрава — дори лудостта не може да ме стигне. Самата смърт е като отворена врата за моята сила. Не мога да избягам. Единствената ми надежда за забрава е всичко да изчезне и Алеу да падне безименна от небето. — И като казал това, Ланре скрил с ръце лицето си и тялото му се разтърсило от тихи, мъчителни ридания.

Селитос погледнал към земята под него и усетил малка искрица надежда. Шест стълба дим се издигали от земята долу. Нямало го вече Мир Тариниел и шест града били разрушени. Но това означавало, че имало надежда. Все още бил останал един град…

Въпреки всичко, което се било случило, Селитос погледнал към Ланре със състрадание и когато заговорил, гласът му бил изпълнен с тъга:

— Нищо друго ли не остава тогава? Няма ли никаква надежда? — Той сложил ръка върху рамото на Ланре. — В живота има сладост. Дори и след всичко това аз ще ти помогна да я потърсиш. Ако имаш желание да опиташ да го направиш.

— Не — отвърнал Ланре и се изправил в целия си ръст с величествено и скръбно лице. — Няма никаква сладост. Ще посея сол, за да не поникнат горчиви плевели.

— Съжалявам — рекъл Селитос и също се изправил.

След това заговорил със силен глас:

— Никога преди взора ми не е бил замъглен. Не успях да видя истината в сърцето ти. — Селитос си поел дълбоко дъх. — Никога повече няма да бъда измамен от собствените си очи…

Той вдигнал камъка и вкарал острия му връх в окото си. Викът му отекнал от скалите и той паднал задъхан на колене.

— Нека никога повече не бъда така сляп.

Настъпила пълна тишина и оковите на магията паднали от Селитос. Той хвърлил камъка в краката на Ланре и рекъл:

— Обвързвам те със силата на собствената си кръв. Бъди прокълнат от собственото си име.

Селитос изрекъл дългото име, което лежало в сърцето на Ланре, и при звука му слънцето потъмняло и вятър започнал да събаря камъни от планинския склон.

След това Селитос заговорил:

— На това те обричам. Нека лицето ти винаги бъде скрито в сянка, черна като съборените кули на моя многообичан Мир Тариниел.

— На това те обричам. Собственото ти име да бъде обърнато срещу теб и да не знаеш покой.

— На това обричам теб и всички, които те последват. Нека то да трае до края на света и Алеу падне безименна от небето.

Селитос гледал как мракът се събирал около Ланре. Скоро вече нищо не се различавало от красивите му черти, само лека следа от носа, устата и очите му. Всичко останало било в черна безформена сянка.

Тогава Селитос се изправил и рекъл:

— Победи ме веднъж с коварство, но никога повече няма да го направиш. Сега виждам по-добре от преди и силата ми се върна. Не мога да те убия, но мога да те отпратя от това място. Махай се! Сега ми е още по-противно да те гледам, като знам, че някога ти беше добър човек.

Още докато изговарял думите, те горчали в устата му. Ланре, с лице обвито от сянка, по-черна и от най-беззвездната нощ, бил издухан надалеч като дим от вятър.

След това Селитос навел глава и горещите му кървави сълзи се стичали върху земята.

* * *

Едва когато Скарпи спря да разказва, забелязах колко ме беше увлякла историята. Той наклони глава назад и пресуши остатъка от виното в глинената си чаша. Обърна я наопаки и я сложи върху тезгяха с глух звук, който прозвуча като финал.

Настъпи врява от въпроси, коментари, молби и благодарности от децата, които бяха стояли неподвижни като камък през цялото време, докато траеше разказът. Скарпи направи недоловим жест към кръчмаря, който постави пред него халба с бира, докато децата започнаха да се разотиват към улицата.

Изчаках, докато и последното от тях излезе, преди да се приближа към него. Той обърна към мен диамантено сините си очи и аз запелтечих:

— Благодаря ти. Исках да ти благодаря. Баща ми щеше много да хареса тази история. Тя е… — внезапно млъкнах. — Исках да ти дам това — извадих едно желязно половин пени. — Не знаех какво ще се случи, затова не платих. — Гласът ми звучеше дрезгаво. Вероятно бях изрекъл повече думи, отколкото казвах за цял месец.

Той се взря по-отблизо в мен.

— Ето правилата — каза той, отбелязвайки ги на възлестите си пръсти. — Първо: не говори, когато говоря аз. Второ: давай дребна монета, ако имаш в повече. — Той погледна към половината пени на тезгяха.

Тъй като не исках да призная колко много се нуждая от парите, се зачудих какво друго да кажа.

— Знаеш ли много истории?

Той се усмихна и мрежата от бръчки, които насичаха лицето му, по някакъв начин се превърнаха в част от тази усмивка.

— Знам само една история. Но изглежда, че често малки части от нея се превръщат в отделни истории. — Той отпи от чашата си. — Всички те растат около нас. В именията на Кеалдим и в работилниците на Кеалдар, над Стормуол в голямото пясъчно море. В ниските каменни къщи на Адем, изпълнени с тихи разговори. И понякога… — Той отново се усмихна. — Понякога историята расте в мизерни долнопробни кръчми, край доковете на Тарбеан. — Блестящите му очи погледнаха дълбоко в мен, сякаш бях книга, която той можеше да прочете.

— Добрата история разказва истината — казах аз, повтаряйки нещо, което баща ми обичаше да казва просто за да запълни тишината.

Чувствах се странно отново да разговарям с някого — странно, но приятно.

— Предполагам, че тук има толкова истина, колкото и навсякъде другаде. Жалко, че светът може да е по-добър с малко по-малко истина и повече… — замълчах, защото не знаех от какво искам повече.

Погледнах надолу към ръцете си и ми се прииска да бяха по-чисти.

Той бутна монетата от половин пени към мен. Взех я и той се усмихна. Грубата му ръка се спусна леко върху рамото ми като птица, която каца.

— Всеки ден с изключение на Деня на скръбта. Горе-долу като удари шестата камбана.

Тръгнах да си вървя и след това спрях.

— Вярна ли е? Историята? — направих неопределен жест. — Онази част, която разказа днес?

— Всички истории са верни — отвърна Скарпи, — но тази наистина се е случила, ако това имаш предвид. — Той отпи още една дълга глътка, после са усмихна, а очите му игриво заблестяха. — Повече или по-малко. Трябва да бъдеш малко лъжец, за да разказваш историите по правилния начин. Прекалената истина обърква фактите. Прекалената честност те кара да звучиш неискрено.

— Баща ми казваше същото.

Веднага щом го споменах, в мен се надигна объркваща бъркотия от чувства. Едва когато видях как ме следваха очите на Скарпи, осъзнах, че нервно отстъпвам към изхода. Спрях и се насилих да се обърна и да тръгна с лице към вратата.

— Ще дойда, ако мога.

Чух усмивката в гласа му зад мен, когато каза:

— Знам.