Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

32.
Медни монети, обущари и тълпи

Излязох на улицата около час преди обяд. Слънцето грееше и паветата под краката ми бяха топли. Неравномерният шум на пазара около мен се усилваше и аз опитах да се насладя на приятното усещане от това стомахът ми да е пълен, а тялото чисто.

Но в дъното на стомаха си усещах неясно безпокойство, подобно на усещането, че някой те наблюдава зад гърба ти. То ме преследваше, докато накрая инстинктите ми не взеха връх и аз бързо се шмугнах в една странична уличка.

Докато стоях, притиснат към стената, усещането постепенно намаля.

Няколко минути по-късно започнах да се чувствам глупаво. Доверявах се на инстинктите си, но от време на време и те даваха фалшива тревога. Просто за да съм сигурен, изчаках още няколко минути и след това се върнах обратно на улицата.

Неясното усещане на безпокойство се върна почти незабавно.

Потиснах го, опитвайки се да открия какво го предизвиква.

Но след пет минути се изнервих и свих в една странична улица, като наблюдавах тълпата, за да видя кой ме следи.

Нямаше никого. След още половин час напрежение и още две смени на улиците накрая разбрах каква е причината.

Чувствах се странно от това, че вървя с тълпата.

През последните няколко години тълпите се бяха превърнали за мен в част от градския пейзаж. Можех да ги използвам, за да се скрия от стражата или от някой собственик на магазин. Можех да мина през тълпата, за да стигна там, където бях тръгнал. Можех дори да вървя в същата посока, в която вървеше тя, но никога не бях част от нея.

Толкова бях свикнал да не ми обръщат внимание, че почти щях да побягна, когато се сблъсках с първия търговец, който се опитваше да ми продаде нещо.

След като разбрах какво точно ме безпокои, по-голямата част от нервността ми ме напусна. Страхът обикновено е предизвикван от незнанието. Сега, като знаех какъв е проблемът, той се превърна просто в проблем, а не в нещо, от което да се страхувам.

* * *

Както вече споменах, Тарбеан беше разделен на две части — Склонът и Крайбрежната част. В Крайбрежната част беше беднотията. А богатите бяха в Склона. Крайбрежната част смърдеше. Склонът беше чист. В Крайбрежната част имаше крадци. В Склона имаше банкери — простете — обирджии.

Вече ви разказах историята на едно от моите неприятни приключения в Склона. Така че вероятно разбирате защо, когато тълпата пред мен се раздели за кратко на две, видях онова, което очаквах. Стражник. С бясно туптящо сърце бързо се вмъкнах в най-близката врата.

Известно време се опитвах да убедя себе си, че вече не съм същият онзи мръсен хлапак, когото бяха пребили преди години. Бях добре облечен и чист. Изглеждах така, все едно принадлежа към това място. Но старите навици умират трудно. Опитах се да контролирам внезапния гняв, който ме беше обзел, макар да не знаех дали съм ядосан на себе си, на стражника или на света като цяло. Вероятно по малко от всичко, взето заедно.

— Сега ще дойда — каза бодър глас иззад покритата със завеса врата.

Огледах магазина. Светлината от прозореца отпред падаше върху отрупана с различни неща работна маса и десетки наредени върху рафтове чифтове обувки. Реших, че можех да попадна и в по-неподходящ магазин от този.

— Нека отгатна — отново се чу гласът от задната част.

Иззад завесата се появи посивял възрастен мъж, който носеше дълго парче кожа. Беше нисък и прегърбен, но през плетеницата от бръчки лицето му беше усмихнато.

— … имаш нужда от обувки.

Той се усмихна стеснително, сякаш шегата му беше като чифт стари ботуши, които отдавна се бяха износили, но бяха твърде удобни, за да бъдат захвърлени.

Той погледна надолу към краката ми. Без да искам, и аз направих същото.

Бях бос, разбира се. От толкова дълго време нямах обувки, че даже не се сещах за тях. Поне не и през лятото. През зимата си мечтаех за обувки.

Вдигнах поглед. Очите на стареца играеха, сякаш не можеше още да реши дали ако се засмее, ще загуби своя клиент или не.

— Предполагам, че наистина имам нужда от обувки — съгласих се аз.

Той се засмя, накара ме да седна и премери босите ми стъпала с ръцете си. Добре че улиците бяха сухи, та краката ми бяха само прашни от ходенето по паветата. Ако беше валял дъжд, сега те щяха да са мръсни и да ме поставят в неудобно положение.

— Сега да видим какво точно искаш и дали ще имам подходящия размер за теб. Ако нямам, за час-два мога да направя или поправя някой чифт специално за теб. И така какви обувки ти трябват? За вървене пеш? За танци? Или за езда? — Той се наведе на стола си и взе един чифт от рафта зад него.

— За вървене пеш.

— Така си и мислех.

Той сръчно нахлузи чифт чорапи на краката ми, все едно всичките клиенти, които идваха при него, бяха все боси. След това ми обу черни обувки с катарами.

— Как ги усещаш? Стъпи малко на тях, за да разбереш.

— Аз…

— Тесни са. Така си и мислех. Няма нищо по-досадно от обувка, която ти стиска. — С мълниеносна бързина той свали обувките и ми обу нов чифт. — А тия как са?

Обувките бяха тъмнопурпурни, изработени от кадифе или филц.

— Те…

— Не са точно това, което търсиш? Всъщност не те виня — износват се ужасно бързо. Но пък цветът е хубав, добър е, за да привлечеш вниманието на дамите. — Той нахлузи нов чифт на краката ми. — А какво ще кажеш за тези?

Обувките бяха от обикновена кафява кожа и ми пасваха толкова точно, сякаш специално бе премерил краката ми, преди да ги изработи. Стъпих с единия крак върху пода и обувката ме обгърна плътно. Бях забравил колко прекрасно е усещането да носиш удобна обувка.

— Колко струват? — притеснено попитах аз.

Вместо да ми отговори, той се изправи и започна да обхожда рафтовете с поглед.

— Можеш да научиш много за човека от краката му — замислено каза той. — Някои хора влизат тук и се смеят, обувките им са съвсем чисти, а чорапите напудрени. Но когато си свалят обувките, краката им миришат ужасно. Тези хора имат нещо за криене. Имат своите неприятни, миризливи тайни и се опитват да ги скрият, точно както се опитват да скрият краката си. — Той се обърна към мен. — Обаче така и никога не успяват. Единственият начин да не ти миришат краката е да ги оставиш малко да се проветрят. Вероятно и с тайните е същото. Обаче не знам със сигурност. Единственото, от което разбирам, са обувките. — Той започна да рови в безпорядъка върху работната си маса. — Някои от тези млади мъже от двора влизат тук, веят си с ветрила и се оплакват от поредната трагедия. Но краката им са толкова розови и меки. Знаеш, че никога никъде не са ходили сами. Знаеш, че никога не са страдали наистина.

Той накрая намери каквото търсеше и вдигна чифт обувки, подобни на чифта, който беше на краката ми.

— Ето. Тези обувки бяха на моя Джейкъб, когато беше на твоите години.

Той седна на стола си и развърза обувките, които ми беше обул.

— Ти, от друга страна — продължи той, — имаш твърде груба кожа, белези и мазоли на стъпалата за толкова младо момче. С тези крака можеш цял ден да тичаш бос по камъните и пак да не ти трябват обувки. Има само един начин краката на момче на твоята възраст да станат такива.

Той вдигна поглед към мен, сякаш задаваше въпрос. Кимнах в отговор.

Възрастният мъж се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

— Как ги усещаш?

Изправих се, за да изпробвам обувките. Разликата беше, че макар и поизносени, те бяха по-удобни от новия чифт.

— Този чифт — той размаха обувките, които държеше — е съвсем нов. Изобщо не са носени, а за нови обувки като тези вземам един талант, може би талант и две. — Той посочи обувките на краката ми. — Тези обувки, от друга страна, са носени, а аз не продавам носени обувки.

Той ми обърна гръб и започна доста безцелно да подрежда работния си тезгях, като си тананикаше под нос. Почти веднага разпознах песента — „Калайджията напуска града“.

Знаех, че той се опитваше да ми направи услуга и само преди седмица щях веднага да се възползвам от възможността да се сдобия с безплатни обувки. По някаква причина обаче това не ми се струваше редно. Тихо си събрах нещата и преди да си тръгна, оставих два медни йота на стола му.

Ще попитате защо? Защото гордостта е странно нещо и щедростта трябва да бъде възнаграждавана с друга щедрост в отплата. Но най-вече защото ми се стори, че беше правилно да постъпя така, а това е достатъчно добро основание.

* * *

— Четири дни. Шест, ако вали.

Роент беше четвъртият каруцар, когото питах дали пътува на север към Имре, градът, който беше най-близо до Университета. Той беше мъж от Сийлдиш с едро тяло и буйна черна брада, която скриваше по-голямата част от лицето му. Той се извърна встрани и изпсува на сиару мъжа, който товареше топове плат на каруцата. Когато говореше на родния си език, той звучеше като бученето на лавина от сгромолясващи се камъни.

Грубият му глас намаля до тихо боботене, когато се обърна отново към мен:

— Два медни йота. Не пенита. Можеш да се возиш в каруцата, ако има място. Ако искаш, през нощта можеш да спиш под нея. Вечерта ще се храниш с нас. Обедът е само от хляб. Ако някоя каруца заседне, ще помагаш да я избутаме.

Последва нова пауза, докато той крещеше на мъжете.

Три каруци бяха натоварени с търговски стоки, а четвъртата болезнено ми напомни за една от къщите на колела, в които бях прекарал по-голямата част от детските си години. Жената на Роент, Рета, седеше пред този фургон. Видът й се променяше от строг, когато наблюдаваше мъжете, товарещи каруците, до усмихнат, когато разговаряше с едно момиче, което стоеше наблизо.

Предположих, че момичето е пътничка като мен. Беше на моята възраст, може би една година по-голяма. По онова време обаче една година ми изглеждаше голяма разлика. Тахлите имаха една поговорка за децата на нашата възраст. „Момчетата растат, а момичетата порастват.“

Тя беше практично облечена за пътуване, с панталони и риза, и беше достатъчно млада, за да не изглежда облеклото й непристойно. Държанието й беше такова, че ако бе само една година по-голяма, щях да бъда принуден да гледам на нея като на дама. Докато разговаряше с Рета, тя се движеше напред-назад с нещо средно между елегантна грациозност и детска жизнерадост. Имаше дълга черна коса и…

Казано по-просто — тя беше красива. Минало беше доста време, откакто бях виждал нещо красиво.

Роент проследи погледа ми и продължи:

— Всеки помага, когато подготвяме лагер за през нощта. Редуваме се да стоим на пост. Ако заспиш, докато си на пост, те оставяме. Ядеш заедно с нас, каквото и да сготви жена ми. Ако се оплакваш, те оставяме. Ако вървиш твърде бавно, те оставяме. Ако досаждаш на момичето… — Той прокара ръка през гъстата си черна брада. — Ще имаш неприятности.

Като се надявах да насоча мислите му в друга посока, попитах:

— След колко време ще приключи товаренето на каруците?

— Два часа — отвърна той с мрачна убеденост, сякаш предизвикваше работниците да се опитат да му противоречат.

Един от мъжете се изправи върху една от каруците и заслони с ръка очите си. Той извика, надвиквайки звука от конете, каруците и хората, които изпълваха площада.

— Не му позволявай да те уплаши, хлапе. Той е свестен човек въпреки всичкото му ръмжене.

Роент строго размаха пръст и мъжът се върна към работата си.

Нямаше нужда да ме убеждава повече. Обикновено можеш да имаш доверие на мъж, който пътува с жена си. Освен това цената беше добра и тръгваше в същия ден. Реших да се възползвам от възможността, извадих два йота от кесията и ги подадох на Роент.

Той се обърна към мен.

— Два часа. — Вдигна дебелия си пръст, за да наблегне на думите си. — Ако закъснееш, те оставяме.

Риеуса, ту киалус А’иша туа — тържествено кимнах аз. — Благодаря ви за това, че ще ми помогнете да съм по-близо до семейството си.

Големите космати вежди на Роент се вдигнаха нагоре. Той бързо се съвзе от изненадата и отвърна с бързо кимване, което почти приличаше на малък поклон. Огледах площада наоколо, като се опитвах да се ориентирам.

— Виж ти, някой е пълен с изненади — обърнах се и видях работника, който ми беше изкрещял от каруцата.

Той протегна ръка.

— Дерик.

Стиснах ръката му, чувствайки се неловко. Толкова време беше минало, откакто бях водил обикновен разговор с някого, че се чувствах странно и се колебаех да го направя.

— Квоте.

Дерик сложи ръце зад гърба си и се протегна с гримаса. Беше рус, с повече от глава по-висок от мен и около двайсетгодишен.

— Май доста изненада Роент. Къде си се научил да говориш Сиару?

— Един арканист ме научи малко — обясних му аз.

Наблюдавах Роент, който отиде да говори с жена си. Тъмнокосото момиче погледна към мен и се усмихна. Извърнах поглед встрани, защото не знаех как да постъпя.

— Тогава ще те оставя да идеш да си донесеш нещата — сви рамене Дерик. — Роент само ръмжи, иначе не е грубиян. Обаче щом каруците са натоварени, няма да чака повече.

Кимнах, макар да нямах свои „неща“. Трябваше да напазарувам това-онова. Казват, че можеш да намериш всичко в Тарбеан, ако имаш достатъчно пари. До голяма степен това беше истина.

* * *

Стигнах до стълбите към мазето на Трапис. Чувствах се странно да вървя по този път обут в обувки. Бях свикнал със студената влага на камъните под краката си, когато идвах да го посетя.

Докато вървях през късия коридор, от една от вътрешните стаи се появи дрипаво момче, което държеше малка зимна ябълка.

То внезапно се спря, щом ме видя, след това се намръщи, а очите му подозрително се присвиха. Момчето сведе поглед надолу и когато се разминавахме се блъсна грубо в мен.

Дори без да се замислям, плеснах ръката му встрани от кесията ми, твърде изненадан, за да кажа каквото и да било. Той избяга навън, оставяйки ме да стоя в коридора объркан и обезпокоен.

Никога не крадяхме един от друг тук. Отвън, на улиците, всеки се оправяше както може, но мазето на Трапис беше онова, което най-много се доближаваше до наше свещено място — нещо като храм. Никой от нас не би рискувал да развали това.

Слязох по последните няколко стъпала към главната стая и с облекчение видях, че всичко друго изглеждаше нормално. Трапис не беше там, вероятно беше отишъл да събира благодеяния, които да му помогнат да се грижи за неговите деца. Имаше шест легла, всичките заети, а още деца лежаха на пода. Няколко мърляви хлапаци бяха наобиколили една голяма кошница върху масата и вземаха от нея зимни ябълки. Те се обърнаха и ме изгледаха злобно и с неприязън.

Чак тогава ми просветна. Никой от тях не ме бе разпознал. Както бях чист и добре облечен, приличах на някое нормално момче, попаднало случайно в мазето. Мястото ми вече не беше там.

Трапис се върна точно в този момент, носейки под едната мишница няколко плоски самуна хляб, а под другата — ревящо дете.

— Ари — повика той едно от момчетата, които бяха застанали до кошницата. — Ела и ми помогни. Имаме нова посетителка и тя има нужда от смяна на пелените.

Момчето побърза да вземе детето от ръцете му.

Трапис остави хляба на масата до кошницата и очите на всички деца се впериха внимателно в него. Стомахът ми се сви. Той дори не ме бе погледнал. Ами ако не ме беше познал? Ако ме накараше да си вървя? Понеже не знаех как да реагирам на това, започнах да се промъквам към вратата.

Трапис се обърна към всяко от децата поотделно:

— Я да видим сега. Дейвид, ти ще изпразниш бъчвата с водата за пиене и ще я изтъркаш с четка. Нещо вкусът й започна да става неприятен. Когато той свърши с това, Натан може да я напълни от помпата.

— Мога ли да взема два? — попита Натан. — Трябва ми един и за брат ми.

— Брат ти може сам да дойде да си вземе хляба — меко отвърна Трапис и след това се вгледа по-внимателно в момчето, усещайки, че нещо се е случило. — Той да не е наранен?

Натан кимна, с поглед забит в пода.

— Доведи го. — Трапис сложи ръка на рамото на момчето. — Ще видим какво ще можем да сторим за него.

— Кракът му… — изломоти Натан, готов да се разплаче. — Целият гори и той не може да върви!

Трапис кимна и махна на следващото дете.

— Джен, ще помогнеш на Натан да доведе брат си тук. — Двете деца се затичаха навън. — Там, тъй като Натан няма да го има, ти ще носиш водата вместо него. Квоте, ти изтичай за сапун — той ми подаде половин пени. — Отиди при Марна в пералнята. Ще получиш от нея повече, ако й кажеш за кого е сапунът.

Внезапно почувствах как в гърлото ми се образува буца. Той ме позна. Не мога да обясня колко голямо облекчение изпитах от това. Трапис беше най-близкото нещо до семейство, което имах. Мисълта, че можеше да не ме познае, ме беше ужасила.

— Нямам време за поръчки, Трапис — колебливо отвърнах аз. — Напускам града. Отивам във вътрешността, към Имре.

— Така ли? — запита той, след това замълча за момент и ме погледна отново и по-внимателно. — Е, предполагам, че май наистина ще го направиш.

Разбира се. Трапис така и не беше обърнал внимание на дрехите, той виждаше единствено детето, облечено в тях.

— Отбих се, за да ти кажа къде са нещата ми. На покрива на работилницата за свещи има едно място, където се събират три покрива. Имам някои неща там — одеяло, бутилка. Повече няма да ми трябват. Мястото е добро за спане — сухо е. Никой не ходи там… — не довърших.

— Това е много любезно от твоя страна. Ще изпратя някое от момчетата там — отвърна Трапис. — Ела тук. — Той се доближи и несръчно ме прегърна, а брадата му гъделичкаше лицето ми. — Винаги съм щастлив, когато някой от вас се измъкне от това място — меко ми каза той. — Знам, че сам ще се справиш добре, но винаги можеш да се върнеш тук, ако имаш нужда.

Едно от момичетата на близкото легло започна да се мята и стене. Трапис се отдръпна от мен и се обърна, за да погледне какво става.

— Какво, какво — каза той и побърза да се погрижи за нея, а босите му крака шляпаха по пода. — Какво, какво. Тихо, тихо.