Патрик Ротфус
Името на вятъра (88)

87.
Смелост

— Той е доста, ама съвсем смахнат — казвах аз на Симон и Уилем по-късно същия следобед в „При Анкер“.

— Той е магистър — тактично ми напомни Сим. — И е твоят настойник. И от онова, което ни разказа, излиза, че той е причината да не те изключат.

— Не казвам, че не е интелигентен и че не съм го виждал да прави неща, които изобщо не бих могъл да обясня. Но това не променя факта, че дъската му хлопа. Той говори със заобикалки за имената, думите и силата. Когато го казва, всичко звучи добре. Но всъщност няма никакъв смисъл.

— Спри да се оплакваш — рече Симон. — Стана ре’лар преди нас двамата, дори и настойникът ти да е леко смахнат. И получи два сребърни таланта за това, че счупи ръката на Амброуз. Измъкна се волен като птица. Иска ми се да имах и наполовината от твоя късмет.

— Не съм чак толкова волен — възпротивих се аз. — Все пак ще ме бият с камшик.

— Какво? — изненада се Сим. — Не каза ли, че са отменили наказанието?

— Отмениха изключването ми — обясних аз, — не и ударите с камшик.

— Господи! — зяпна Симон. — И защо?

— Заради обвинението в злонамерена постъпка — тихо се намеси Уилем. — Не могат да позволят на един студент да му се размине напълно, след като са го намерили за виновен в злонамерена постъпка.

— Така каза и Елодин — отпих от напитката си веднъж и после отново.

— Не ме е грижа — разпалено каза Симон. — Това е просто варварщина. — Той придружи последната си дума с удар с юмрук върху масата, който разтресе чашата му и остави локвичка от тъмен скутен върху повърхността й. — Проклета история!

Той се изправи на крака и аз се опитах да го задържа да не се изтърси върху пода.

Смях се неудържимо, докато в очите ми не избиха сълзи и не ме заболя коремът. Когато накрая успях да си поема въздух, почувствах, че от гърдите ми беше паднала огромна тежест.

— Обичам те, Сим — искрено признах аз. — Понякога си мисля, че ти си единственият честен човек, когото познавам.

Той ме погледна внимателно.

— Ти си пиян.

— Не, това е самата истина. Ти си добър човек. По-добър, отколкото аз някога ще бъда.

Той ме изгледа с поглед, от който ставаше ясно, че не може да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно.

Появи се една сервитьорка с влажен парцал, която избърса масата и подхвърли няколко язвителни забележки.

Сим имаше благоприличието да изглежда достатъчно гузен, та да отсрами и трима ни.

* * *

Докато се върна обратно в Университета, вече се беше стъмнило напълно.

Отбих се за малко в „При Анкер“, за да си взема някои неща, след това се отправих към покрива на Мейнс.

С изненада установих, че въпреки ясното небе на покрива ме чака Аури. Тя седеше на един нисък тухлен комин и лениво люлееше босите си крака. Косата й се носеше като прозрачен облак около слабото й лице.

Когато се приближих, тя скочи от комина и отстъпи встрани с нещо, наподобяващо на реверанс.

— Добър вечер, Квоте.

— Добър вечер, Аури. Как си?

— Чувствам се чудесно — решително каза тя — и нощта е възхитителна.

Тя държеше и двете си ръце зад гърба и пристъпваше от крак на крак.

— Какво си ми донесла тази нощ?

— А ти какво ми донесе? — отвърна ми тя със слънчевата си усмивка.

— Донесох ти малко сладка медовина — извадих тясната бутилка изпод плаща си.

Тя я хвана с две ръце.

— Е, това е наистина щедър подарък. — Погледна към виното с възхищение. — Помисли си само за всичките онези замаяни пчели. — Тя извади тапата и я помириса. — Какво има вътре?

— Слънчева светлина — отвърнах аз — и усмивка, и въпрос.

Тя вдигна гърлото на бутилката до ухото си и ми се ухили.

— Въпросът е на дъното — обясних аз.

— Труден въпрос — рече тя и след това протегна ръка, — донесох ти пръстен.

Беше изработен от топло гладко дърво.

— Какво може да прави?

— Пази тайни.

Допрях пръстена до ухото си.

Аури поклати сериозно глава и косата й се завъртя около нея.

— Не ги разказва, а ги пази. — Тя пристъпи по-близо до мен, взе пръстена и го нахлузи върху пръста ми. — Достатъчно е да имаш своя тайна — меко ме укори тя. — Повече от това би било алчност.

— Става ми — казах аз, леко изненадан.

— Това са твоите тайни — каза тя търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — На кой друг би могъл да стане?

Аури приглади косата си назад и отново направи странната си крачка встрани — донякъде като реверанс, донякъде като малък танц.

— Чудех се дали би се присъединил към мен за вечеря тази нощ, Квоте — попита тя със сериозно изражение. — Донесох ябълки и яйца. Мога също да ти предложа и възхитителна медовина.

— С удоволствие бих споделил твоята вечеря — отвърнах тържествено аз. — Донесох хляб и сирене.

Аури се затича надолу към двора и след няколко минути се върна с чаша от деликатен порцелан за мен. Тя наля и на двама ни от сладката медовина и отпи няколко деликатни глътки от своята чаша, която беше сребърна купичка на просяк, малко по-голяма от напръстник.

Седнах на покрива и двамата започнахме да ядем от храната, която бяхме донесли. Имах голям самун черен ечемичен хляб и резен бяло сирене от Далонир. Аури пък беше донесла зрели ябълки и половин дузина яйца с кафяви точки, които някак бе успяла да свари. Посолихме ги със сол, която извадих от един джоб на плаща си.

По-голямата част от времето се хранехме мълчаливо, като просто взаимно се наслаждавахме на компанията си. Аури седеше с кръстосани крака и изправен гръб, а косата й се вееше във всички посоки. Както винаги внимателната й изтънченост по някакъв начин караше тази импровизирана вечеря на покрива да изглежда като официална вечеря в салона на някой благородник.

— Напоследък вятърът навява листа в Онова долу — разговорливо каза Аури към края на вечерята — през решетките и тунелите. Те се събират и там се чува непрекъснато шумолене.

— Така ли?

— И майката бухал се нанесе — кимна тя. — Направи най-демонстративно гнездото си точно насред Сивата дванайсетка.

— Значи сега тя е нещо като местната забележителност?

— Без съмнение — кимна тя. — Бухалите са мъдри. Те са внимателни и търпеливи. Мъдростта пречи на смелостта. — Тя отпи от чашката си, като изискано стискаше дръжката й между палеца и показалеца си. — Затова от бухалите не стават добри герои.

„Мъдростта пречи на смелостта.“ След скорошните ми приключения в Требон не можех да не се съглася с това.

— Но тази майка бухал е склонна към приключения? Нещо като изследовател?

— О, да — отвърна Аури с широко отворени очи. — Тя е безстрашна. Лицето й е като на злата луна.

Тя напълни отново малката си сребърна чашка с медовина и изсипа остатъка в моята чаена чаша. След като изтръска бутилката, тя сви устни около отвора й и духна два пъти в нея, издавайки остри, бухащи звуци.

— Къде е моят въпрос? — попита тя.

Поколебах се, неуверен в това как тя щеше да отвърне на молбата ми.

— Аури, чудех се нещо. Би ли искала да ми покажеш Онова долу?

Внезапно смутена, Аури извърна поглед.

— Квоте, мислех те за кавалер — каза тя, като стеснително подърпваше парцаливата си риза. — Само си помисли — да поискаш да видиш „Онова долу“ на едно момиче… — Тя сведе поглед и косата скри лицето й.

Поех си дъх и го задържах за миг, подбирайки внимателно следващите си думи, за да не я подплаша да се скрие отново в подземието. Докато се чудех как да продължа, Аури надникна към мен през завесата от коси.

— Аури — бавно я попитах аз, — ти да не си правиш шеги с мен?

Тя вдигна глава и се ухили.

— Да, точно това правя — гордо отвърна. — Не е ли чудесно?

* * *

Аури ме поведе през тежката метална решетка в изоставения двор към Онова долу. Извадих ръчната си лампа, за да осветявам пътя. Аури си имаше свое осветление — нещо, което държеше в шепите си и което светеше с мека синьо-зеленикава светлина. Любопитен бях какво ли носи в ръцете си, но не исках да я пристискам да издаде твърде много от тайните си наведнъж.

В началото Онова долу беше точно каквото очаквах — тунели с тръби. Тръби за канализацията, водопровода, парата и въглищния газ. Огромни чугунени тръби, през които човек можеше да пропълзи, и малки тръби от лъскав месинг, не по-дебели от палец.

Имаше обширна мрежа от каменни тунели, които се разклоняваха и свързваха едни с други под странни ъгли. Ако в това място имаше някаква логика, то тя напълно ми убягваше.

Аури ме поведе на шеметна обиколка с гордостта на майка и вълнението на малко момиченце. Ентусиазмът й беше заразителен и скоро аз самият се поддадох на вълнението и забравих за първоначалните причини, поради които исках да изследвам тунелите. Няма нищо толкова възхитително и загадъчно като тайната, която се намира в собствения ти заден двор.

Слязохме надолу по три спирални стълби от черно ковано желязо, за да стигнем до Сивата дванайсетка. Беше като да стоиш на дъното на каньон. Когато погледнех нагоре, виждах слаба лунна светлина, която се процеждаше през отводнителните решетки високо над главите ни.

Майката бухал я нямаше, но Аури ми показа гнездото й.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-странно изглеждаше всичко. Кръглите отводнителни тунели и тръби изчезнаха и бяха заменени от квадратни коридори и стълбища, осеяни с отломъци. Изгнили дървени врати висяха на ръждясалите си панти, а зад тях имаше полусрутени стаи, пълни с прогнили маси и столове. В една от стаите имаше два зазидани прозореца, макар че по мои изчисления бяхме поне на петнайсет метра под нивото на земята.

Още по-надолу се намираше Дънницата — стая като катедрала, толкова голяма, че нито синята светлина на Аури, нито моята червена лампа можеха да достигнат до високия й таван. Навсякъде около нас имаше огромни древни машини. Някои бяха на парчета — счупени зъбни колела, по-големи от човешки ръст, кожени ремъци, които бяха станали трошливи от старост, гигантски дървени греди, които сега бяха покрити с гроздове бели гъби, високи колкото жив плет.

Други от машините бяха непокътнати, но износени от вековете, през които никой не се беше грижил за тях.

Доближих се до един железен блок, голям колкото къща, и отчупих от него люспа ръжда с големината на чиния. Отдолу нямаше нищо друго освен още ръжда. Наблизо имаше три огромни колони, покрити със слой зелен меден окис, който беше толкова дебел, че колоните изглеждаха като покрити с мъх. Много от гигантските машини бяха неразпознаваеми и изглеждаха по-скоро стопени, отколкото ръждясали. Но видях нещо, което приличаше на водно колело, високо три етажа и разположено в сух канал, който преминаваше като пропаст през средата на помещението.

Имах само най-бегла представа какво може да са вършели само някои от машините. Не знаех защо се намират тук, дълбоко под земята, изоставени от безброй столетия.

Изглежда нямаше…