Патрик Ротфус
Името на вятъра (17)

16.
Надежда

През следващите месеци родителите ми направиха всичко възможно да запълнят празнината, оставена от Бен, като водеха други членове на трупата, които да ме занимават в свободното ми време с полезни неща и да не ме оставят да тъгувам.

Как да ви кажа, в трупата възрастта нямаше особено значение. Ако си достатъчно силен, за да оседлаваш конете, го правиш. Ако ръцете ти са достатъчно бързи, тогава жонглираш. Ако си добре обръснат и се побираш в роклята — играеш лейди Рейтиел в „Свинарят и славеят“. Общо взето, нещата бяха прости и ясни.

Така че Трип ме научи да се шегувам и да правя акробатически номера. Шанди ме въведе в изкуството на дворцовите танци на половин дузина страни.

Терен премери дали ръката ми е достатъчно голяма за дръжката на меча и прецени, че съм пораснал достатъчно, за да започна да изучавам основите на дуелирането. Преди това той подчерта, че не съм порасъл толкова, че да се бия наистина, но вече бих могъл да изнеса добро представление на сцената.

По това време на годината пътищата бяха добри, така че се възползвахме и пътувахме на север през Федерацията — изминавахме по 25–30 километра на ден, докато търсехме нови градове, в които да изнасяме представления. Откакто Бен си бе заминал, пътувах вече по-често с баща ми и той започна официалното ми сценично обучение.

Разбира се, вече знаех много неща, но онова, което бях научил, всъщност беше една бъркотия от различни парчета, в която липсваха систематични познания. Баща ми започна да ми показва методично истинската същност на актьорския занаят. Например как леки промени в акцента и позата могат да придадат слабоумен, лукав или пък глупав вид.

Накрая и майка ми започна да ме учи как да се държа в изисканото общество. Бях понаучил едно-друго от редките ни гостувания при барон Грейфелоу и си мислех, че и така съм достатъчно изтънчен, та не се налага да уча наизуст различни форми на обръщение, маниери за държание на масата и сложното и заплетено старшинство и родословие на благородниците.

В крайна сметка казах точно това на майка ми.

— Кой го е грижа дали рангът на виконт от Модеган е по-висок от този на спара-тейн от Винтиш? — протестирах аз. — И дали еди-кой си е „Ваша милост“, а друг — „милорд“?

— Тях ги е грижа — твърдо отвърна майка ми. — Ако изнасяш представление пред тях, трябва да се държиш с достойнство и да се научиш да не бъркаш с пръст в супата.

— Татко не се безпокои от това коя вилица да използва и кой от кой е по-старши — измърморих аз.

Майка ми се намръщи и присви очи.

— Кой от кого е по-старши — неохотно се поправих аз.

— Баща ти знае повече, отколкото показва — каза майка ми. — А когато не знае нещо, винаги успява да се измъкне с чар. Така се измъква. — Тя хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си, очите й бяха зелени, със златист пръстен около зеницата. — Ти това ли искаш — просто да се измъкваш? Или да ме накараш да се гордея с теб?

На този въпрос имаше само един възможен отговор. Вече се бях примирил с него и знаех, че това просто е различен вид актьорска игра. Различен сценарий.

Майка ми измисляше рими, за да ми помогне да запомня частите от етикета, в които иначе нямаше особен смисъл. И двамата заедно написахме една малка мръсна песничка, която се наричаше „Рангът на Понтифекса е винаги под този на Кралицата“. Цял месец се смяхме на тези редове и майка ми строго ми забрани да ги пея на баща ми, за да не ги изпее той някой ден пред неподходящите хора и да ни вкара всички в сериозни неприятности.

* * *

— Дърво! — викът долетя някъде далеч от редицата фургони. — Паднал вековен дъб!

Баща ми спря насред монолога, който ми рецитираше, и въздъхна раздразнено.

— Май днес няма да продължим по-нататък — промърмори той, като погледна към небето.

— Спираме ли? — извика майка ми от вътрешността на фургона.

— Още едно дърво е паднало на пътя — обясних аз.

— Да му се не види — рече баща ми, докато насочваше каруцата към едно празно място отстрани на пътя. — Не мога да разбера това кралски път ли е или не? Човек ще помисли, че сме единствените хора, които пътуват по него. Преди колко време беше тая буря? Два цикъла?

— Не съвсем — отвърнах аз, — преди шестнайсет дни.

— И дърветата още препречват пътя! Имам намерение да изпратя на консулството сметка за всяко дърво, което трябваше да насечем и махнем от пътя. Това ще ни коства закъснение от още три часа.

Той скочи още докато фургонът спираше.

— Аз мисля, че това е хубаво — каза майка ми, която се появи иззад фургона, — дава ни възможност да хапнем нещо топло. — Тя погледна баща ми многозначително. — Уморих се вече да готвя каквото ми попадне подръка в края на деня. На тялото му е нужно повече.

Изглежда, че ядът на баща ми омекна значително.

— Това също е вярно.

— Мило момче — обърна се към мен майка ми, — мислиш ли, че ще можеш да ми намериш малко горски чай?

— Не знам дали расте по тези места — отговорих аз с подходящата доза неувереност в гласа.

— Няма да навреди да опиташ да потърсиш — благо настоя тя, като хвърли поглед към баща ми. — Ако намериш достатъчно, донеси колкото можеш да носиш. Ще го изсушим и за по-нататък.

Обикновено нямаше особено значение дали ще намеря каквото търсех.

Вечерите имах навика да се скитам далеч от трупата. В повечето случаи имах някаква поръчка за изпълняване, докато родителите ми приготвяха вечерята. Но това просто беше извинение, за да се разделим за малко. Когато си на път, е трудно да си осигуриш уединение, а те имаха нужда от него точно толкова, колкото и аз самият. Така че ако ми беше необходим цял час, за да събера наръч дърва, те нямаха нищо против. А ако пък не бяха започнали да приготвят вечерята, докато се върна, това също беше справедливо, нали?

Надявам се, че добре са прекарали тези последни няколко часа. Иска ми се да не са си губили времето с безсмислени неща — разпалване на вечерния огън или рязане на зеленчуци за вечерята. Надявам се да са попели заедно, както често правеха. Надявам се да са се прибрали в нашия фургон и да са прекарали времето си в прегръдки. Много ми се иска след това да са лежали един до друг и да са разговаряли нежно за разни дреболии. Надявам се да са били заедно, заети с това да се обичат един друг до самия край.

Едва ли е точно така и е безсмислено да се надявам. Така или иначе те са мъртви.

И все пак продължавам да се надявам.

* * *

Нека се върнем към времето, което прекарах сам в гората онази вечер, отдаден на игрите, които децата измислят, за да се забавляват.

Това бяха последните безгрижни часове в живота ми. Последните мигове на детството ми.

Върнах се в лагера точно когато слънцето клонеше към заник. Навсякъде като счупени кукли бяха разхвърляни тела. Миришеше на кръв и горяща плът. Обикалях, твърде дезориентиран, за да изпитам истинска паника, и онемял от уплаха и ужас.

Бих искал да изпусна цялата тази вечер от разказа си. Ще ми се да можех да ви спестя това бреме, ако с него не беше свързано нещо, което е жизненоважно за разказа ми. То е онова, около което се върти цялата история. Донякъде същинската история започва именно от там.

Така че да приключваме.

* * *

В неподвижния вечерен въздух се носеха разпокъсани валма дим. Беше тихо, сякаш всички в трупата се ослушваха за някакъв звук. Сякаш дори задържаха дъха си. Сегиз-тогиз внезапно блъсваше вятър, който се удряше в листата на дърветата и понасяше кълбата дим към мен като ниски черни облаци. Излязох от гората и се насочих към лагера.

Най-сетне се измъкнах от облака дим и разтърках очи в опит да се отърва от лютивото парене. Докато се оглеждах, забелязах, че полусъборената палатка на Трип лежи в огъня му и пуши. Специално обработеното платно гореше на пресекулки и парливият сив дим от него висеше ниско над земята в тихия вечерен въздух.

Видях тялото на Терен да лежи до фургона му със счупен меч в ръка. Сиво-зелените дрехи, които обикновено носеше, бяха подгизнали от кръв. Единият му крак беше неестествено извит и строшената кост, която се подаваше през кожата, беше бяла, толкова бяла.

Стоях, неспособен да отвърна поглед от Терен — сивата му риза, червената кръв и бялото на костта. Бях втренчен в него, сякаш той беше някаква диаграма от книга, която се опитвах да проумея. Тялото ми се вцепени. Имах чувството, че мислите ми са бавни, все едно течаха в гъст сироп.

Някаква малка част от мен осъзнаваше, че съм изпаднал в дълбок шок. Тя непрекъснато ми повтаряше този факт. Нужно ми беше всичко, на което ме беше научил Бен, за да успея да не й обръщам внимание. Не исках да мисля за онова, което виждах. Не исках да знам какво се е случило. Не исках да знам какво означава.

Не знам колко време бях стоял така, когато една струйка дим скри от погледа ми ужасната картина. Зашеметен, седнах до най-близкия огън. Беше огънят на Шанди и над него висеше и къкреше едно малко гърне, в което се варяха картофи — нещо странно познато на фона на хаоса наоколо.

Съсредоточих се върху котлето. Нещо нормално. Използвах една пръчка, за да бодна един картоф, и установих, че се е сварил.

Нормално. Повдигнах котлето от огъня и го поставих на земята до тялото на Шанди. Дрехите й висяха на парцали около нея. Опитах се да махна косата от лицето й и ръката ми се омаза с лепкава кръв. Светлината на огъня се отразяваше от безжизнените й празни очи.

Изправих се и се огледах безцелно. Палатката на Трип вече беше цялата в пламъци, а едното колело на фургона на Шанди стоеше насред огъня на Марион. Всички пламъци бяха оцветени в синкаво, превръщайки цялата сцена в нещо призрачно и нереално.

Чух гласове. Надникнах иззад фургона на Шанди и видях няколко непознати мъже и жени, които седяха около огъня. Огънят на родителите ми. Зави ми се свят и протегнах ръка, за да се подпра на колелото на каруцата. Когато го докоснах, железните обръчи, които го подсилваха, се натрошиха в ръката ми и се разпиляха по земята на зърнести люспи от кафява ръжда. Щом дръпнах ръката си, колелото проскърца и започна да се пука. Отстъпих назад, когато то поддаде и фургонът започна да се разпада на парчета, сякаш дървото, от което беше направен, беше изгнило като стар дънер.

Сега вече стоях изцяло разкрит пред огъня. Един от мъжете се претърколи назад и скочи на крака с изваден меч. Движеше се гъвкаво и без усилия, като живак, изпуснат от бутилка върху масата. Лицето му беше напрегнато, но тялото му беше отпуснато, сякаш току-що бе станал и се беше протегнал.

Мечът му беше блед и елегантен. Когато ръката на онзи го вдигна, острието разсече въздуха със свистящ звук. С нещо ми напомняше за тишината на най-студените зимни дни, когато дишането причиняваше болка и всичко беше неподвижно.

Беше на шест-седем метра от мен, но можех да го видя много добре на чезнещата светлина на залеза. Спомням си го толкова ясно, колкото помня майка си, понякога дори по-добре. Лицето му беше тясно и заострено, със съвършената красота на порцеланова фигурка.

Косата му стигаше до раменете и обрамчваше лицето му в едри къдрици с цвят на скреж. Беше създание, родено от зимната бледнина. Всичко в него беше студено, остро и бяло.

Всичко, с изключение на очите. Те бяха черни като очите на коза, но нямаха ирис. Бяха като меча му и също като него не отразяваха светлината на огъня или залязващото слънце.

Когато ме видя, той се отпусна. Спусна върха на меча си и се усмихна с идеалните си зъби с цвят на слонова кост. Изглеждаше като привидение, излязло от кошмарен сън. Почувствах как нещо остро пронизва защитния пашкул от шок и объркване, който ме обгръщаше.

Нещо сграбчи сърцето ми и го стисна в желязната си хватка. Сигурно за първи път в живота си изпитвах истински страх.

Един от мъжете край огъня, плешив и със сива брада, се изкикоти злорадо.

— Изглежда сме пропуснали едно малко зайче. Внимавай, Синдер, зъбите му може да са остри.

Онзи, когото нарекоха Синдер, прибра меча си в ножницата със звук подобен на пукането на дърво под тежестта на зимния лед. Коленичи, като продължаваше да стои на разстояние от мен. Движенията му пак ми напомняха плъзгане на живак. Сега, когато се изравни на височина с мен, изражението зад матовочерните очи придоби загрижен вид.

— Как ти е името, момче?

Стоях като онемял и без да помръдвам. Застинал като обезумял от страх елен.

Синдер въздъхна и за момент свали погледа към земята.

Когато отново вдигна поглед към мен, в празните му очи проблесна съжаление.

— Млади момко — подхвана той, — къде са родителите ти?

За момент очите му се задържаха върху моите, преди да се обърне назад и да погледне към останалите, които седяха край огъня.

— Някой знае ли къде са родителите му?

На лицата на някои от тях се мярнаха кратки, жестоки усмивки, сякаш се забавляваха на особено смешна шега. Един-двама се засмяха на глас. Синдер се обърна към мен и съжалението се свлече от лицето му като напукана маска, оголвайки отново предишната кошмарна усмивка.

— Това ли е огънят на родителите ти? — попита той с ужасна наслада в гласа.

Кимнах сковано.

Усмивката му бавно угасна. Безизразният му поглед проникна дълбоко в мен.

Гласът му беше тих, режещ и студен:

— Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.

— Синдер — чу се студен глас откъм огъня.

Черните очи на мъжа раздразнено се присвиха.

— Какво?

— Започваш да ми разваляш удоволствието. Той не е сторил нищо. Дари му нежната и безболезнена утеха на съня.

Студеният глас леко се забави преди последната дума, сякаш беше трудна за изричане.

Гласът идваше от мъж, който седеше малко встрани от останалите, скрит в сянката отвъд озареното от огъня петно. Макар че небето все още светлееше, обагрено от залеза, и между мястото, където седеше онзи, и огъня нямаше нищо, сенките го обгръщаха, гъсти като масло. Пламъците пукаха и танцуваха, живи и топли, синкави, но никакви отблясъци от светлината му не достигаха до мъжа. Сенките се сгъстяваха около главата му. Стори ми се, че мярнах дълбока качулка като онези, които носят свещениците, но под нея сянката беше толкова гъста, че сякаш гледах към дъното на кладенец посред нощ.

Синдер хвърли бегъл поглед към обвития в сянка мъж.

— Все едно си му пазач, Халиакс — сопна се той.

— А ти май забравяш каква е целта ни — отвърна онзи, а студеният му глас стана по-остър. — Или пък просто твоята цел се различава от моята? — Той изрече бавно последните думи, сякаш в тях се таеше някакво особено значение.

Арогантността на Синдер изчезна мигновено като вода, излята от ведро.

— Не — обърна се към огъня той. — Разбира се, че не.

— Това е добре. Не ми се щеше да мисля, че дългото ни познанство клони към своя край.

— На мен също.

— Би ли припомнил какви са нашите взаимоотношения, Синдер. — В търпеливия тон на тъмния мъж се бе появила нотка на гняв.

— Аз… ти служа… — Синдер направи жест на помирение.

— Ти си инструмент в моята ръка — меко го прекъсна онзи. — Нищо повече.

В изражението на Синдер се появи сянка на предизвикателство. Той направи пауза, преди да заговори:

— Бих…

— Ферула — мекият глас беше станал твърд като рамстонска стомана.

Живачната грациозност на Синдер изчезна. Той се олюля, а тялото му се скова от внезапна болка.

— Ти си инструмент в моята ръка — студено повтори гласът. — Повтори го.

За момент Синдер ядно стисна челюсти, след това се сви конвулсивно и изрева, като звучеше по-скоро като ранено животно, отколкото като човек.

— Аз съм инструмент в твоята ръка — задъхано изрече той.

— Господарю Халиакс.

— Аз съм инструмент в твоята ръка, господарю Халиакс — поправи се Синдер и, разтреперан, падна на колене.

— Кой познава вътрешните извивки на името ти, Синдер? — думите бяха изречени бавно и търпеливо, като от учител, който повтаря забравен урок.

Синдер обви тяло с треперещите си ръце, затвори очи и се прегърби.

— Ти, господарю Халиакс.

— Кой те пази от амирите? От певците? От ситите? От всичко на света, което би те наранило? — запита го Халиакс кротко и учтиво, сякаш наистина беше любопитен да чуе отговора.

— Ти, господарю Халиакс. — Гласът на Синдер беше прорязан от мълчалива болка.

— И на чии цели служиш?

— На твоите, господарю Халиакс — задавено изрече той. — На твоите и на ничии други.

Напрежението във въздуха изчезна и тялото на Синдер внезапно се отпусна. Той падна напред на длани и от лицето му върху земята като дъжд се посипаха капчици пот.

— Благодаря ти, господарю — задъхано рече той с искрена убеденост в гласа. — Няма да го забравя друг път.

— Ще го забравиш. Ти обичаш тези малки жестокости. Всички сте такива — скритото в качулката лице на Халиакс се завъртя и огледа всяка от фигурите около огъня, при което всички неловко се размърдаха. — Радвам се, че реших да ви придружа днес. Вие се отклонявате от целта и се отдавате на прищевките си. Някои от вас, изглежда, са забравили към какво се стремим, какво искаме да постигнем — останалите около огъня отново притеснено се размърдаха.

Качулката се обърна към Синдер.

— Но аз ви прощавам. Може би ако не бяха тези малки напомняния, и аз самият щях да забравя. — В последните му думи се беше появила режеща нотка. — Сега довърши онова… — Студеният глас не довърши изречението, когато обвитата в сянка качулка бавно се вдигна нагоре, за да погледне небето.

Останалите мълчаха, изпълнени с очакване.

Лицата им бяха напълно неподвижни, а израженията — напрегнати. Те също наклониха глави, сякаш гледаха към същото място в сумрачното небе. Сякаш се опитваха да уловят някаква миризма, носена от вятъра.

Внезапно изпитах усещането, че някой ме наблюдава. Почувствах напрежение, като че ли гъстотата на въздуха се бе променила. Съсредоточих вниманието си върху тази промяна, доволен, че има нещо, което да ме откъсне за още няколко секунди от ясното осъзнаване на случилото се.

— Те идват — тихо каза Халиакс, изправи се и сянката в него сякаш започна да извира навън като тъмна мъгла. — Бързо, съберете се около мен.

Останалите се изправиха от местата си около огъня. Синдер скочи на крака и направи няколко клатушкащи се стъпки.

Халиакс разтвори широко ръцете си и сянката, която го заобикаляше, разцъфтя като цвете, което разтваря чашка. След това всеки от останалите се обърна със заучена лекота и направи крачка към Халиакс и сянката, която го обгръщаше. Но докато правеха крачката, те се забавиха и постепенно започнаха да избледняват, сякаш бяха направени от пясък, понесен от бурен вятър. Само Синдер погледна назад, а в кошмарните му очи се четеше гняв.

След това те изчезнаха.

* * *

Няма да ви занимавам с онова, което последва. Как тичах от едно тяло до друго и трескаво се опитвах да открия някакви признаци на живот, така както ме беше учил Бен. Как безсмислено се опитвах да изкопая гроб. Как пръстите ми драскаха пръстта, докато се разраниха до кръв. Как открих родителите си…

Намерих нашия фургон едва в най-тъмните часове на нощта. Конят ни го бе завлякъл на близо стотина метра разстояние надолу по пътя, преди да умре. Вътре всичко изглеждаше толкова нормално, подредено и спокойно. Порази ме това колко силен беше мирисът на майка ми и баща ми вътре.

Запалих всяка лампа и свещ, която намерих във фургона. Светлината не донесе успокоение, но пламъкът поне беше златист, без синкав оттенък. Свалих калъфа с лютнята на баща ми. Легнах в леглото на родителите ми и сложих лютнята до себе си. Възглавницата на майка ми ухаеше на нейната коса, на прегръдката й. Нямах намерение да заспивам, но сънят ме повали.

Събудих се, кашляйки, а около мен всичко беше в пламъци. Разбира се, свещите бяха причината. Все още вцепенен от шока, събрах някои вещи в една чанта. Като се движех бавно и безцелно, без да изпитвам страх, извадих книгата на Бен изпод горящия дюшек. Можеше ли да ме ужаси вече един обикновен огън?

Сложих лютнята на баща ми в калъфа. Имах чувството, че извършвам кражба, но не можех да се сетя за нищо друго, което да ми напомня за тях. Ръцете и на двамата бяха докосвали дървото на инструмента хиляди пъти.

След това си тръгнах. Навлязох в гората и продължих да вървя, когато зората осветли небето на изток. Когато птиците започнаха да пеят, спрях и оставих чантата на земята. Извадих лютнята на баща ми и я притиснах към тялото си. След това започнах да свиря.

Пръстите ме заболяха, но въпреки това продължавах да свиря. Свирих, докато пръстите ми се разкървавиха върху струните. Свирих, докато слънцето заблестя през дърветата. Свирих, докато ме заболяха ръцете. Свирих, като се опитвах да не си спомням. Докато накрая не заспах.