Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (9)

Осма глава
Пешо и лулата на мира

Учителката стоеше до черната дъска и шареше по нея цифри, формули, равенства, точки и запетайки.

Пешо дремеше на първия чин. От време на време отваряше очи, но изпълнената с цифри и формули дъска отново го приспиваше.

Изведнъж той се ококори: една от цифрите се отрупа с пера…

Каква ти цифра! Та това е глава на индианец!

Той нададе своя боен вик. Всички останали цифри се пропукаха и от тях изскочиха индианци. Вождът посочи Пешо и каза нещо на някакво особено и съвсем неразбираемо индианско наречие. Индианците се разреваха и миг след това около Пешовия врат се увиха десетина ласа, които го издърпаха до черната дъска. Ловките индиански ръце го привързаха за една скоба, след което натрупаха тирета, тоест — трески под краката му.

Ха-ха — кладата е готова!

Яхнали двойки и тройки, индианците затърчаха в кръг около нещастната жертва, като цепеха небето с виковете си и прескачаха равенствата, минусите и плюсовете.

„Тия шега не си играят“ — помисли си Пешо и започна да се върти като бесен около скобата.

Ха — въжето леко се разхлаби.

Още едно завъртване и — готово. Освободеният пленник хукна между плюсовете, хиксовете, скобите, запетайките и точките. Индианците го погнаха, като размахваха томахавки и забиваха стрелите си на сантиметри от главата му.

Щом те знаят — и той знае.

Внезапно Пешо спря, грабна няколко точки и запетайки и започна да ги хвърля под индианските коне. Превърнали се в бомби и гюллета, препинателните знаци избухваха и скоро черната дъска заприлича на бойно поле, покрито с леш.

Тишина.

Пешо грабна една удивителна, допря я до устните си и изсвири отбой.

Класът се стресна, а учителката изпусна тебешира.

Пешо примигна сънено и за миг учителката му се видя отрупана с пера, но като тръсна глава, всичко се оправи.

Учителката вдигна тебешира и въздъхна:

— Не стига че спиш в час, ами и свириш с уста насън.

Децата изпопадаха от смях. Пешо наведе глава и въздъхна — нещастници, дай им само учебници и глобуси! Какво знаят за волния живот в прериите?

Когато се връщаха от училище, Тинчето попита:

— Колко индианци видя на черната дъска?

Пешо спря смаян:

— Ти откъде знаеш?

— Нали бях до тебе?

Пешо я погледна втренчено:

— Значи, ти и в сънищата ми започна да се тикаш?

Тинчето вдигна рамене:

— Трябваше да те подготвя…

— За какво?

Тинчето се огледа:

— Моля те, по-тихо…

Охо!

Ушите на Пешо се превърнаха в антени. Тук имаше нещо!

Той се огледа също и изхриптя:

— И?

— Олд Шатърхерн и Голямата змия…

Пешо примигна.

— Забрави ли кой ти подари пушката?

Пешовите очи светнаха:

— И?

— Те са тук нелегално.

— И? — потрети Пешо.

— Близките на Пронизващата стрела, вождът на тускарорите, който беше убит от Голямата змия, са по следите им и… как да ти обясня?

— Ясно — кимна с разбиране Пешо.

Огледа се и прошепна:

— И все пак къде са сега?

— В момента са при баба Мария в Брязово, над Рибарица, в тайното скривалище на архитект Васил Тихолов, но са оставили тук лулата на мира.

Пешо изтръпна.

— Да — кимна Тинчето, — защото очакват пратеници от прериите. Пратениците знаят къде се намира лулата и там, на лулата, с индианско писмо е написано къде е скривалището в Брязово.

Пешо я хвана за ръка:

— Тинче!

— Да?

— Аз трябва да я видя.

— Кое?

— Лулата на мира.

Тинчето поклати глава:

— Това е голям риск. Ако случайно пристигнат пратениците и те видят с лулата в ръка… Не, просто ми настръхват плитките, като си помисля.

— Тинче — прошепна разтреперан Пешо, — това е въпрос на живот и смърт.

Тинчето го погледна и въздъхна:

— Защо съм толкова добра…

— Значи, готово! — подскочи Пешо. — Кога?

— Утре, в четири часа сутринта.

— В четири?… А как ще се събудя?

— Ще завържеш за палеца си найлонов конец и ще го провесиш през прозореца. Аз ще дойда и ще дръпна конеца. Щом усетиш дърпането, изскачаш през прозореца.

Пешо помълча малко, а сетне каза:

— Тинче…

— Какво?

— Страшна си!

Звездите още блестяха, когато една ръка се протегна и дръпна конеца, провесен през Пешовия прозорец.

Нищо.

Тинчето дръпна конец с всичка сила.

Чу се вик и Пешо се показа на прозореца.

Нов вик.

Защото през подутите от съня клепачи видя индианец с две дълги плитки, който му сочеше юмрук и се зъбеше.

Постепенно индианецът се превърна в Тинчето. И също така постепенно Пешо се сети какъв беше този конец, завързан за палеца му.

Секунди след това две сенки изчезнаха в сутрешния полумрак.

Владайската река течеше тихо.

От малката тухлена къща, пред която се виждаха наредени сурови грънци, не се чуваше нищо.

— Това ли е? — запита Пешо.

Тинчето кимна.

— Къде е лулата?

— На покрива.

— Оппа… А как ще се кача?

Тинчето посочи дървена стълба, подпряна до задната стена.

Пешо се озърна:

— Ти внимавай за пратениците. Аз тръгвам.

Допълзя до стълбата, вдигна я отвесно, опря я на покрива и се покатери.

Миг след това се чу вик. Забравил всякакви предпазни мерки, Пешо размахваше лулата и ревеше:

— Намерих я! Лулата на мира е в ръцете ми!

Сега беше моментът за намигане.

И Тинчето не го пропусна.

С вой и крясъци от къщата изскочиха индианци. Развявайки пера, лъкове и томахавки, те се покатериха по стълбата. Когато върху нея бяха вече десетина, Пешо я ритна и индианците се проснаха по гръб.

Но това беше само временна победа. Индианците скочиха, хвърлиха няколко ласа, хванаха с тях комина и отново запълзяха към покрива. Пешо ги риташе, удряше ги по перата със свещената лула, но те бяха много. И около комина започна страшна гоненица. Пешо търчеше отпред, а индианците — след него. По едно време Пешо настигна последния индианец и се блъсна в гърба му. Индианецът се обърна и нададе вик. И гоненицата продължи на обратната страна.

Ето, вече първият индианец дращеше по гърба на Пешо, когато той се реши на отчаяна стъпка — засили се и скочи от покрива. А индианците — по него.

Преминаха край съхнещите грънци, навлязоха в зеленчуковата градина със зелки, сетне в бахча с любеници и пъпеши и изведнъж Пешо видя масата със заекът, шивачът, катеричката и Алиса, която поразително приличаше на Тинчето. Пешо седна между тях и се направи, че е с групата. Индианците минаха край масата и изчезнаха.

Пешо се обърна към закусващите и викна:

— Да бягаме!

И всички хукнаха след индианците.

По пътя срещнаха Мечо Пух и Прасчо.

— Накъде? — попита Мечо Пух.

— Бягаме! — каза задъхан Пешо.

— Може ли да побягаме с вас? — попита Мечо Пух.

— Дадено — каза Пешо и хукна, последван от заека, шивача, катеричката, Алиса, Мечо Пух и Прасчо.

Когато стигнаха до Владайската река, видяха Пинокио, който седеше на брега, плакнеше си краката и пееше:

Пинокио си мие краката,

Пинокио не иска да спи…

— Хей! — провикна се той. — Накъде?

— Бягаме — каза задъхан Пешо.

— Мога ли да побягам с вас? — попита Пинокио.

— Уха! — каза Пешо и отново хукна.

Пинокио изчака да минат пред него заекът, шивачът, катеричката, Алиса, Мечо Пух и Прасчо и затърча след тях.

Изведнъж индианците спряха и се разкрещяха:

— Вие разваляте играта! Ние ви преследваме, а не вие нас.

— Няма да се караме — съгласи се Пешо и хукна обратно.

А след него всички останали.

Внезапно от един завой на реката изскочи корабът на доктор Лайвси.

— Качвайте се! — размаха ръце докторът. — Тръгваме за Острова на съкровищата.

Пешо и приятелите му се покатериха на кораба, а индианците наскачаха след тях във водата, като размахваха томахавки и лъкове.

Пешо и приятелите му се разкикотиха и започнаха да им правят „кози бради“.

Изведнъж се чу страшен смях. Пешо се обърна и изтръпна. Срещу него вървеше едноок и еднокрак пират с бръсната глава и огромна сабя в ръка:

— Джон Силвър! — писна Пешо. — О, ужас!

Погледна към реката, но там го чакаха индианците.

Накъде?

Над главата му проблесна сабята на пирата, в краката му се забиха стрели…

Пешо изохка и отвори очи. И видя, че стои на покрива, а един едър грънчар го държи за ухото:

— Ще ми крадеш лулата, а?

— Другарю индианец! — проплака Пешо.

— Хайде, сега пък ме изкара индианец — ядоса се грънчарят, — хама хулиган!

Пешо гледаше грънчаря, сетне лулата, която все още държеше, и не можеше да проумее нищо.

— Оставете го, другарю грънчар — каза Тинчето, която също се покатери на покрива, — но нека преди това обещае, че вече няма да краде лули, защото пушенето, както знаем от медицинската литература, е крайно вредно, особено за неукрепнали организми… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо, сетне скочи върху копата сено, която беше подпряна до грънчарницата, и изчезна зад тополите.

Грънчарят и Тинчето се превиваха от смях.

Когато се успокои, грънчарят изтри сълзите от очите си и попита:

— Не ти ли омръзна да му правиш номера?

— Охо — усмихна се Тинчето, — аз какви му готвя!