Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (15)

Четвърта глава
Пешо — авиатор

На другия ден след голямото надпрепускване двамата братовчеди седяха на масата като две пиленца. Усмихваха се един на друг и се надпреварваха кой да подаде вода или хляб на другия.

Майката и бащата на Пешо бяха на гости у родителите на Тинчето по случай тридесет години от завършването на Втората световна война. Една седмица преди това чичо Панайот и чичо Симеон започнаха да се ровят из библиотеките, за да сверят спомените си от войната с документалния материал, та да са по-категорични, когато започнат големите спорове около движението на Първа българска армия по Унгарската пуста. Горките жени вече двадесет години тръпнеха от ужас, когато започваха да тракат картечниците по масата, а от тавана рукваха шрапнели, ръчни бомби и парчета от гюллета. Голям леш падаше при тези спорове, голямо нещо. Веднъж след един такъв спор майката на Тинчето преброи към хиляда и петстотин конски трупа, разхвърляни по стаите от двамата бивши участници във втората фаза на Отечествената война. Хвърляха ги наляво и надясно, без да си дават сметка, че после някой ще чисти след тях.

Засега двамата мъже стоеха спокойно и мислено преповтаряха прочетеното през седмицата, за да запушат устата на опонента с факти и документи, когато започне спорът. А той започваше някъде към края на десерта, когато се отпушваше бутилката с коняк. Тогава затракваха първите картечници, командирите започваха да търчат по траншеите и да размахват пистолети, а в далечината се чуваше глухият тътен на приближаващите танкове.

Разговорът все още се въртеше около дома и семейството.

Разменяха се комплименти за наредбата, за вкуса на супата, за красиво нарязания магданоз в салатата. Време беше да се каже нещо и за децата.

— Много хубави работи чух за Пешо — усмихна се майката на Тинчето, — бил голям футболист, плувец, жокей и какво ли не.

Пешовата майка едва не глътна лъжицата.

— Кой Пешо?

— Вашият. Целият град говори за него.

Чичо Панайот погледна сина си с присвити очи:

— Хайде де… Ако имаше такова нещо, Пешо пръв щеше да се похвали.

— Той е толкова скромен, чичо Панайоте — каза Тинчето, но в същия миг изохка — Пешо я ритна в глезена.

— Има такива случаи — каза бащата на Тинчето, — хора, които показват пред хората само щурите си страни, а доброто, красивото, пазят ревниво в себе си и ужасно се смущават, когато някой открие в тях подобни качества.

Родителите погледнаха синчето си, а той примигна и наведе глава.

— И докато всички яздят нормално — допълни майката на Тинчето, — той, представете си, язди с гръб към главата на коня.

— Ама вие подигравате ли се с мен? — тресна по масата чичо Панайот. — Какви са тия измислици?

Обърна се към Пешо:

— Сине, какво още можеш? Или утре ще чуя, че си най-добрият летец, шахматист, лекоатлет, естраден певец, циркаджия или филмова звезда?

— Момент — каза Тинчето и изтича до стаята си, откъдето се върна с бележник и молив, — може ли да повториш?

— Кое? — примигна чичо Панайот.

— Ами това, дето каза преди малко — какво беше… Аха — летец, шахматист… естраден певец, циркаджия и филмова звезда. Така.

Погледна към Пешо:

— Това са интересни идеи.

Пешо я погледна с такава нежност, с каквато питоните гледат шимпанзетата, преди да ги глътнат.

Но не успя да я ритне, защото вратата се отвори и в стаята влязоха баба Пенка и баба Минка, които водеха двете си внучета.

— Извинете, че ви прекъсваме яденето — усмихна се баба Пенка, — но внучетата ни опищяха главите. Искат да видят Пешо.

Посочи Пешо:

— Ето — това е.

Децата зяпнаха с възхищение. Сетне подадоха по една Пешова снимка.

— Бате Пешо — казаха в един глас, — дай ни автограф.

Родителите зяпнаха, а Тинчето подаде писалка:

— Заповядай, мили Пешо!

Пешо се изкашля смутен, сетне се подписа на снимките и ги върна на децата.

— Благодаря, бате Пешо! — ревнаха в хор децата.

— И аз благодаря — кимна баба Пенка, — доживяхме и в нашия квартал да се пръкне знаменитост. А то иначе — разни Барбара Стейзанд, Фелини и Емил Димитров — къде ще ги гониш за автографи… Пък Пешо си ни е под ръка.

Баба Минка също кимна:

— И пак да ни зарадва с нещо.

Когато бабите се изнизаха, Пешовият баща се обърна към Тинчето:

— И с какво ги е зарадвал Пешо?

— Ами ако яздеше с гръб към главата на коня, не видя бабите и хукна право към тях, а те се покатериха по тополите.

Чичо Панайот се смая така, че взе сладолед и го изсипа в свинското с картофи.

— Какво направи, Панайоте! — плесна жена му.

— Това нищо не е — каза чичо Панайот.

Взе чинията и си я изля върху главата.

Жена му писна. А чичо Панайот вдигна рамене:

— И това нищо не е. По време на втората фаза на Отечествената война какви работи ставаха…

Чичо Симеон се опита да го прекъсне, защото конякът още не беше отворен, но лавина спира ли се?

И пред смаяните слушатели изникна окоп.

А в окопа — чичо Панайот.

Седи си в окопа и отваря консерва с боб. Потрива ръце, като се облизва и изсипва консервата в алуминиева чиния. По всичко личи, че е ужасно гладен. Отново потрива ръце, изважда от ботуша си лъжица, облизва я и загребва от боба.

Но от вражеския окоп се надига немец. Като вижда, че чичо Панайот се готви да яде боб, той преглъща и слюнките му текат. И в мига, когато вече чичо Панайот поднася лъжицата към устата си, той се прицелва и храс — измита с куршума боба от лъжицата.

Ядосан, чичо Панайот загребва нова лъжица.

Нов изстрел и тази лъжица отива по дяволите.

Вбесен, той загребва трети път, но и сега коварният враг омита боба от лъжицата.

Това е вече много.

Чичо Панайот скача с чинията в ръка, идва до немеца и му размазва боба по лицето. Сетне взима пушката му, счупва я в коленете си и я хвърля в краката му.

Минаха няколко минути, дукато масата се успокои. Пешовата майка се опита да прехвърли разговора отново върху синчето си, но къде ти!

— Това нищо не е! — изтри уста чичо Симеон. — Веднъж на фронта…

Отново на масата цъфна окоп.

Чичо Симеон и някакъв друг войник си говорят за гаубици и противотанкови оръдия. Изведнъж над главите им се появява черна точица.

— Сокол! — казва чичо Симеон.

— Орел! — опъва се другият войник.

— Сега ще видим кой е прав! — кима чичо Симеон и вдига пушката.

Бам!

Черната точка спира да лети и започва да пада. Пада, пада и пред окопа рухва вражески самолет.

— Видя ли? — кима другият войник. — Ни аз, ни ти!

Майката на Тинчето кимна към Пешовата майка:

— Те започнаха, Марче, ами да приберем масата и да идем да измием чиниите.

Но още не бяха затворили вратата, когато откъм гостната се чуха взривове и гърмежи. Погледнаха назад и видяха страшна картина. Облечени като войници, двамата мъже ръкомахаха и крещяха, а около тях падаха парчетии от самолети, оръдия, танкове. Потънали до вратовете в отпадъци от военни материали, Тинчето и Пешо ги гледаха внимателно.

— Поне оставете децата да излязат на двора — креснаха двете жени, — ще ги пребиете с вашите пукотевици.

Мъжете изхвърлиха дечурлигата и отново продължиха с трясъците.

На двора децата се отърсиха и от тях започнаха да падат гилзи и парчета гранати.

Тинчето въздъхна:

— Винаги след техните истории мама трябва да чисти по цял ден.

Пешо вдигна рамене:

— Ла гер ком а ла гер!

Двамата излязоха на улицата и седнаха на пейката. Като ги видяха, двете баби се покатериха на тополите и се провикнаха:

— Почвате ли?

Тинчето се обърна към Пешо:

— Няма как… Ла ноблес оближ. Щом сме започнали играта, да я играем докрай.

— Какво си намислила?

Тинчето извади бележника си:

— Първо — авиатор.

И докато Пешо отвори уста, върху него се нахлузиха авиаторски комбинезон, шапка, очила и парашут.

— Не! — кресна Пешо и хукна по улицата, последван от Тинчето. — Не!

Баба Пенка погледна от тополата.

— Май избързахме, Минке. Днеска карат пеша.

— За всеки случай да почакаме, Пенке — каза баба Минка, — още нищо не се знае.

Пешо и Тинчето обиколиха светкавично квартала. Отпред търчеше Пешо — с авиаторско облекло и ужасено лице, — а зад него — Тинчето.

На края Тинчето се ядоса и намигна. Парашутът се разтвори и спря беглеца.

Двамата седнаха задъхани на пейката.

— И защо беше тоя бяг? — попита Тинчето. — Сега трябва отново да сгъваме парашута.

Пешо се огледа и прошепна:

— Аз не мога да летя.

— Ама нали аз съм с тебе.

— Видях те колко беше! — кимна Пешо. — От футбола се спасих с бягство, от плуването ме спасиха други.

— Нали имаш парашут?

— Не! — кресна Пешо. — Само това не!

— Добре — кимна Тинчето, — обещавам ти, че този път ще кацнеш навредим.

— Без да използувам парашута?

— Без.

Пешо се огледа и въздъхна:

— Добре, ама ако се претрепя — мисли му!

— Разчитай на мен.

Секунди след това двамата крачеха по летището. Пешо отново замрънка:

— Добре де, а не може ли утре?

— Не — каза Тинчето, — за утре по списъка ще бъдеш шахматист.

— Това е спорт! — кимна Пешо. — Най-много да падна от стола.

Началникът на самолетната ремонтна работилница говореше с дъщеря си по телефона:

— Здравейте — каза Тинчето, — кой от учебните самолети е годен за полет?

Началникът сложи пръст на устата си и продължи да говори с дъщеря си:

— Разбери, дъще — шилешко се готви на бавен огън… Без никаква вода. Само една чаша вино… Е и малко лукчета слагаш, но накъсани на ръка… И червен пиперец, и чушки от лютичките, и лук… Но никаква вода! И да къркори само… Като се върна довечера, ще бъде готово. Да?

— Искаме един учебен самолет — каза Тинчето.

— Добре — каза началникът, — да, да… в никакъв случай! Нищо друго няма да слагаш.

Тинчето се обърна към Пешо:

— Той каза „добре“. Качвай се.

— Къде?

Тинчето огледа самолетите:

— На тоя. Май че е готов.

— Аз мисля… — започна Пешо, но Тинчето намигна и той се намери в самолета.

— Тинче! — кресна Пешо, но Тинчето намигна отново и кабината се затвори. Самолетът зарева и излезе от хангара. Пешо размаха ръце и се опита да отвори кабината, но самолетът се засили и хукна по пистата. След миг изви нос нагоре и полетя.

От хангара наизскачаха работници по комбинезони, които крещяха и сочеха самолета. Началникът, който продължаваше да си говори за шилешкото, изведнъж се дръпна назад и изтърва слушалката.

Но самолетът си летеше. И започна да прави страшни фигури — туно, лупинг, полутуно, гръбно летене.

Пешо махаше с ръце и ревеше нещо, но кой ще ти чуе.

Тинчето се усмихна и намигна. И самолетът изчезна по посока към града.

Като го видяха, че минава край тополите, бабите си кимнаха:

— Казах ти, Пенке, да почакаме, а ти — не.

— Глупости говориш, Минке — тук, на тополите, е по-опасно, защото сме във въздуха и като ни подбере няма да разберем кога сме стигнали до Лозенец…

— А бе то ако е Лозенец, лесно — кимна Пенка, — ами ако ни откара до Горубляне? Знаеш ли колко са нередовни рейсовете?

А в това време самолетът ръмжеше и правеше номера над квартала.

Децата сочеха небето и крещяха:

— Пешо! Пешо!

Чичо Панайот и чичо Симеон изскочиха на двора, облечени като войници.

— Имаш късмет, че синът ти е вътре — каза чичо Симеон, — иначе с един изстрел щях да го опердаша.

— Хвърчи, масъз-момче — почеса се чичо Панайот. — Истински бащичко!

Пешовата майка гледаше към небето и се безпокоеше:

— Дано да свърши по-скоро с това пусто летене, че ще изстинат палачинките.

— Нищо де — успокои я майката на Тинчето, — те като се притоплят, стават по-хубави.

Самолетът отново се появи над летището. Тинчето намигна, той бавна кацна, стигна до хангара и спря.

Пешо отвори кабината, скочи на пистата, но се подхлъзна и си разби носа.

— Видя ли? — зарева той, като държеше носа си. — Аз ти казах, че е опасно да се качвам на самолет.

Дотърчаха началникът и работниците.

— Защо взехте този самолет? — закрещя началникът.

— Че какво му имаше? — попита Тинчето.

— Как какво? Ами той няма мотор. Бяхме го извадили за ремонт.

Пешо политна назад, а Тинчето каза спокойно:

— И вие сте едни формалисти! Толкова шум за един мотор… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — крещеше Пешо и търчеше към дома.

Началникът се обърна към работниците.

— Това е днешната младеж. Направиш им бележка, а те веднага — формалисти ни изкарват! Дълги коси си пускат, бради отглеждат…

— Дъщеря ви се обажда по телефона — провикна се един от работниците, като подаде глава от канцеларията, — пита дали да сложи в шилешкото джоджен?

— И джоджен в шилешкото ще почнат да слагат — допълни началникът, — докъде ще стигнат, не знам!