Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (20)

Девета глава
Пешо — филмова звезда

Напоследък Пешо се премести да живее върху пейката пред Тинчето.

— И тъй, и тъй — каза си той, — тя непрекъснато ме тряска върху пейката, когато най-малко очаквам. По-хубаво да си седя тук, та да съм й под ръка.

И прав беше, защото веднъж, чрез намигане, го издърпа от кино, друг път — от мач, трети път тъкмо беше на най-високата част на виенското колело. Всички посетители на „Луна парк“ и досега разправят как се образувала вихрушка, която подбрала Пешо и го засилила по посока на „Петте кьошета“, където живееше Тинчето.

Затова той си седеше кротко до нея и чакаше да види сега пък какво ще стане.

„Само още две глави остават — мислеше си Пешо, ще минат и ще мирясаме и ние, и читателите.“

И както си седеше на пейката — рев. Ама не някакъв обикновен рев, а страшен. Рев, който събаря керемидите от чандиите и гаси лампите. Такъв един рев.

Пешо се огледа и подскочи — точно до него беше изникнало някакво шест-седемгодишно момче, което ревеше, та се късаше.

— Защо ревеш? — попита го Пешо.

— Дай ми хлябаааааа! — запи щя още по-силно детето.

— Какъв хляб?

— Татко каза, че си му взел хляба.

— Де бре — опъна се Пешо.

— Да, да — настоя детето, — тази сутрин ми даде конфитюр, масло и чай. Аз поисках хляб, а той каза: „Иди си го поискай от Пешо. Той ми взе хляба.“ Дай ни хлябааааааа — зарева отново детето.

Пешо се ядоса:

— Какъв баща? Кой е баща ти?

— Чарли Чаплиииииин — писна детето.

Пешо се обърна към Тинчето. Тя кимна:

— Чарли Чаплин с право се страхува от теб.

Бръкна в чантата си и извади списание „Филмови новини“. Пешо надникна и ахна — цялото беше изпълнено с негови снимки. Интервю с Пешо, снимки от негов бъдещ филм, Пешо на кон, на камила, на самолет, Пешо яде баница…

— Тая па баница каква е?

— Със сирене — отвърна Тинчето.

— Не извъртай — ядоса се Пешо, — какъв е тоя филм с баници?

— Баничарски. Баницата минава като червена нишка през целия филм. Това е древна баница, която Пизаро, покорителят на Перу, открадва от Атахуалпа, царя на инките. За да си я вземе обратно, Атахуалпа му дава цяла стая, пълна със злато, но Пизаро го излъгва и след като задига златото, изгаря доверчивия цар. Междувременно баницата изчезва. Старинно поверие, написано на връв с възли, обяснява къде се намира древната баница. И ти се качваш на самолет, пристигаш в Перу, яздиш кон, камила, намираш баницата и я изяждаш. Естествено, преди това я притопляш, защото — признай си — да стои толкова века баницата… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо и хукна към къщи.

На другия ден Тинчето пак си седеше на пейката, само че този път едната й плитка беше по-къса от другата.

Пешо се приближи намусен, с ръце в джобовете. Тинчето му обърна гръб.

— Ха, защо ти се сърдиш? — запита Пешо.

— Не се сърдя. Само ти обръщам гръб, за да видиш колко некачествено дърпаш плитки.

Пешо дръпна по-късата плитка и двете се изравниха.

— Сега може да говорим мъжки — каза Тинчето, — всъщност — по-добре да поговори с теб режисьорът.

— Какъв режисьор?

— Спас Петров Андреев — кимна режисьорът, като потриваше ръце.

Пешо тръсна глава.

— Имате тик? — попита режисьорът.

— Не — отвърна Пешо, — тръснах глава, за да видя дали ще изчезнете.

— А защо трябва да изчезна?

— Защото се появихте изневиделица.

Режисьорът се усмихна:

— Това е професионално заболяване. Ние, режисьорите, се появяваме внезапно в живота на хората, правим ги велики кинозвезди и след това изчезваме за тях — сякаш не сме съществували — забравят ни, дори не ни подават ръка…

Режисьорът се разплака и Тинчето му подаде кърпичка.

— За пръв път виждам толкова ревлив режисьор — каза тя.

— Ние — изхлипа режисьорът, — се делим на гениални режисьори, режисьори-документалисти, режисьори-хроникьори, ревливи режисьори…

Внезапно посочи Пешо:

— Признайте, че е по-добре режисьорът да реве, отколкото да разплаква публиката за това, че си е дала парите за филма.

— Какво искате от мен? — попита Пешо.

Режисьорът пак го посочи:

— В своя разказ „Капитан Стромфилд в рая“ Марк Твен говори за някакъв обущар, който бил на първо място сред пълководците в рая — преди Наполеон, Цезар и Александър Македонски. Но в живота си е бил обущар, защото никой не е подозирал колко гениален би бил като пълководец. И именно това е задачата на режисьорите — да откриват хората, в които седи в латентно състояние бъдещата филмова звезда.

Погледна часовника си:

— Снимките са насрочени в четири следобед. Вярвам, че ще бъдете точен.

Поклони се, сетне отвърза коня си, метна се на гърба му и изчезна в галоп.

— Защо на кон? — попита Пешо.

Тинчето вдигна рамене:

— Нали ги знаеш — режисьорите са малко особени. Веднъж дори видях един да яде сладолед.

— Че какво му е толкова чудно яденето на сладолед?

— Работата е там — каза Тинчето, — че го вадеше от вътрешния си джоб. И се ядосваше, че го е смесил с майонезата, която предишния ден бил забравил в същия джоб.

Пешо я погледна и кимна. Ясно. Тя отново отпраши настрани, ама да видим какво ще излезе от цялата работа.

Когато влязоха в снимачното студио, декорът още не беше готов. Всичко търчеше, чукаше, мацаше, лепеше.

Пешо погледна часовника си:

— Четири без пет… А декорът още не е готов!

— Кой не е готов? — каза режисьорът и плесна с ръце.

Майсторите изчезнаха, сякаш се продъниха в земята.

— Декорът е именно такъв: къща, която се строи. И ти пристигаш.

Пешо се огледа:

— В тези дрехи?

— Да. Тъкмо си слязъл от самолета. Къщата се намира до летището. Влизай.

Пешо влезе в къщата и до него изскочи момиче, което тропна клапа:

— Кадър първи. Дубъл първи.

Пешо примигна. Изведнъж под него нещо се надигна и той се озова върху камила.

— Откъде изскочи тази камила?

Но преди режисьорът да отвори устата си, камилата препусна, събори една от стените на строящата се къща и хукна из коридорите на киноцентъра.

Режисьорът се ядоса:

— Хем им казах да не взимат тази камила. Вече трима актьори ми претрепва.

Обърна се към Тинчето:

— Вие почвате да разбирате колко е трудна нашата професия… За подобен случай Фелини казва…

А в това време препускащата камила се изтресе в съседното студио точно когато полярен изследовател едва се добра до полюса. Той лазеше, драпаше по снега. Още една крачка и щеше да се хване за основата на един надпис, на който на еврейски, гръцки и латински беше написано „Северен полюс“ когато камилата нагази в снега, наведе се и му изпаса перуката. Актьорът закрещя, режисьорът се опита да изскубе и своята перука, но не успя, защото не беше с перука, а със собствената си коса.

А в това време Пешовият режисьор обясняваше на Тинчето:

— Киноизкуството е нещо като мирис, като вкус… Трябва да имаш чувство за аромат, за атмосфера… Ето, Антоньони например…

Втората стена се събори и камилата мина край Тинчето и режисьора, мъкнейки на гърба си Пешо и полярника.

— Помощ! — писнаха двамата и изчезнаха яхнали лудата камила.

— Хрумването е интересно — кимна режисьорът, — полярен изследовател върху камила.

И си записа в бележника.

— Ето един типичен кинематографически похват. Никой не би очаквал, че върху камила може да се качи полярен изследовател, защото — нали разбирате — сняг и камила — това е несъвместимо. И оттук се появява това, което на наш, кинематографичен, език се казва — да хванеш зрителя за гушата…

А камилата си препускаше из коридорите. И влезе в трето студио, точно когато космонавт кацаше на непозната планета.

Космическият режисьор също сграбчи косата си и започна да я скубе. Асистентката веднага му подаде машинка за стрижене и той с много по-голям успех и почти без болка се обезкоси.

— Ако още веднъж ми се случи подобно нещо — каза той на директора на киноцентъра, — ще се скалпирам.

Директорът кимна и си записа в бележника: „Да се намери индиански нож за скалпиране.“

А Пешовият режисьор продължаваше да обяснява на Тинчето:

— Най-важното е зрителят да не очаква това, което ще се случи в следващия кадър…

Третата стена рухна и през студиото прелетя камилата, носейки на гърба си Пешо, полярника и космонавта. Когато интересната група изчезна с трясък, режисьорът кимна:

— Типичен пример за това, което си говорехме — космонавт върху камила. Мдааа — не е лошо, не е лошо…

И си записа в бележника.

Изведнъж лицето му грейна:

— Това е гениално!

Малко след това Пешо, космонавтът и полярният изследовател седяха на маса, на която имаше баница. До тях кротко преживяше камилата. Режисьорът посочи групата:

— Разбирате ли каква интересна задача? Да свържем по някакъв начин, в някаква причудлива сюжетна линия нашия съвременник Пешо, полярния изследовател от началото на века и бъдещия космонавт с камилата, с древната баница.

— Боже мой, колко по-просто би било всичко тогава! — хвана се за главата режисьорът. — Космонавтът внушава на камилата да изяде баницата, а, от друга страна, внушава на баницата да не се поддава на този, бих казал — порив от страна на камилата…

Замисли се и започна да се разхожда из студиото с ръце зад гърба. Спря и се разсмя нервно:

— Да опитаме, да опитаме.

За секунда декорът беше променен и представляваше вече морски бряг.

Пешо, космонавтът и полярникът седяха под една палма и ядяха баницата, като от време на време хвърляха парчета и на камилата.

С писъци и крясъци върху тях връхлетяха диваци.

Нов декор:

Четири казана, под които гореше огън. Пешо, полярникът и космонавтът седяха в трите казана, а диваците се опитваха да набутат камилата в четвъртия. Пешо бръкна в своя казан, извади ориз и го даде на космонавта. Последният вдигна скафандара си и вкуси.

Да — кимна, — твоят е по-сварен.

— Чудесно, нали? — обърна се режисьорът към Тинчето. А би могло и по-друго — Пешо, космонавтът, полярникът и камилата да играят на „прескочикобила“…

Плесна се по главата:

— Разбира се. И тогава играта ще се казва „прескочи камила“. Нали е гениално?

Чу се вой на сирена и в студиото влязоха двама санитари с носилка. Като ги видя, режисьорът кимна:

— Момент…

Обърна се към Тинчето:

— Ще трябва за малко да изляза с тези другари… Но се надявам, че ще се видим пак, да?

И излезе със санитарите, които за всеки случай му надянаха усмирителна риза и чак тогава го положиха на носилката.

Когато воят на отлитащата санитарна линейка заглъхна, директорът на киноцентъра влезе в студиото.

— Какво да правя — обясняваше той на главния счетоводител, — човекът ми донесе диплома. Завършил в Италия…

Главният счетоводител се почеса:

— Аз си имах едно наум… Гледам го вчера, качил се на черешата в двора, взел един хляб под мишница, къса си череши и си чупи от хляба. Питам го — какво правите там, а той вика — обядвам.

— Аз имах чувството, че нещо не е в ред — обади се Тинчето, — той дойде при нас, посочи братовчед ми и каза: „Този е гениален актьор“… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и търчеше към Бояна.

— Жалко — каза космонавтът, като се обърна към полярника, докато си играехме в другите филми, можеше да изкараме и по една халтурка с тоя, лудия.

— А иначе щяхме да спестим доста пари — каза замислен главният счетоводител. — Нямаше нужда да правим нов костюм за космонавт, нито за полярен изследовател. Снимат дубъл в единия филм, сетне идват тук — правят си друг дубъл, после се връщат пак назад… Жалко, наистина… Но идеята е добра и можем да я използуваме друг път.