Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (7)

Шеста глава
Изпитването

Ако на човек, който пръв стъпи на Марс, обещаят, че повече няма да ходи на училище, мога смело да заявя, че Пешо ще бъде първото живо същество, стъпило на Марс.

Ето например, когато вчера учителката го повика на черната дъска, той се направи на глух.

Учителката отново го извика.

Той пак не чу.

— Пешо! — кресна учителката.

— Моля? — надигна се най-сетне Пешо.

— Излез на черната дъска!

Пешо примигна, огледа се и повдигна рамене:

— Извинете, не чух въпроса?

— Излез на черната дъска!

— Да изляза на черната дъска?

— Да, да!

— Аз да изляза?

— Нима не говоря български? — тупна по масата учителката.

— Другарко, нека аз да му обясня — каза Тинчето. — Виж какво, Пешо, другарката иска да излезеш на черната дъска, за да те изпита, разбираш ли? Тя, както и всички ние, е напълно убедена, че ти знаеш много добре уроците си, но, видиш ли, това е една малка формалност, за да ти пише отлична оценка, все пак трябва да проверят знанията ти, които, както никой не се съмнява… Ох!…

— Извинявай, Тинче — усмихна се Пешо.

— Благодаря за извинението, Пешо! Аз и без това знаех, че ти съвсем случайно ме ритна под чина. А сега, ако обичаш, излез.

— Благодаря ти, Тинче — кимна Пешо, като въздъхна, — ти винаги си ми помагала.

— Нали за това сме братовчеди, Пешо, да си помагаме…

— И аз някога ще ти помогна, Тинче…

— Благодаря ти предварително, Пешо, а сега, ако обичаш, излез…

Пешо поиска да каже още нещо, но видя, че няма смисъл, и излезе на черната дъска.

Докато траеше цялата подготовка, учителката си науми нещо. Това си личеше по усмивката, която стоеше на устата й. А тя слагаше тази усмивка на лицето си само при редки случаи, когато чуваше военна музика и при големи национални празници. Изглежда, че това, което беше си наумила, имаше някаква връзка и с музиката, и с празниците. Трябва да кажа, че Пешо, като природно надарено дете, веднага разбра този, както се казва, нюанс на усмивката й, и целият стана на слух и внимание. Какъв ли номер му готви съдбата?

— М-да — кимна усмихната учителката, — мили Пешо, днес аз съм решила да изляза малко от рамките на традицията и ще направим, така да се каже, една малка екскурзия около твоите познания… Може, нали?

Носът на Пешо увисна. От такъв увод, ясно, нищо хубаво не чакай.

— И така — облегна се учителката назад, — какво според теб е една конска сила?

— Моля?

— Една конска сила.

Как може да се задават такива лесни въпроси? Лицето на Пешо засия.

— Една конска сила — каза весело той, като протегна ушите си до първите чинове.

Но подсказванията бяха толкова тихи, че не чу нищо.

Пешо се закашля, извади кърпа, обърна се към нас и просъска:

— По-високо!…

— Как по-високо? — попита учителката.

— Кое по-високо? — запита на свой ред Пешо.

— Ти каза „по-високо“.

— Аз казах „по-високо“?

— Да.

Пешо беше явно учуден — да каже такова нещо, без да забележи.

— Е?

Пешо пое въздух, така че първите чинове леко се придвижиха напред, сетне го отпусна и каза небрежно:

— Една… една конска сила се равнява…

— На какво?

— На силата на един кон!

Мисля, че при смеха като този, който последва, спокойно биха се равнявали по разрушителност на бомбата от Хирошима.

Учителката поправи очилата, духнати от взривната вълна, и отново се усмихна:

— Логично, логично… Но не съвсем вярно…

По лицето на Пешо се появи изненада. И мисля — не заради думата „невярно“, а заради „не съвсем“… Дали пък не е налучкал?

Но учителката не мислеше да го оставя да се радва.

— Сега — усмихна се тя, — ти ще ни кажеш, за какво се употребява талкът?

Пешо отново засия:

— Талкът? Ами той се употребява…

В това време върху него като градушка се сипеха подсказвания, между които най-вече се чуваше Митковият глас:

— … кожени ръкавици.

— От талка се правят кожени ръкавици.

Нова взривна вълна.

Учителката беше доволна. Спектакълът се провеждаше точно според предвижданията.

— Виж, Пешо — каза мило тя, — вярвам, че това е твое мнение, и не настоявам, че си чел подобно нещо в учебниците…

— Е, да — кимна Пешо, — като имах пред вид, че сега живеем в един век, в който е вече възможно да се прави сьомга-хайвер от петролни деривати…

— Това го каза добре — кимна и учителката, — но за в бъдеще знай, че от талк кожени ръкавици не могат да се направят. Кожените ръкавици само се поръсват с талк.

— Че аз не казах ли именно това?

— Не, Пешо, ти каза, че се правят.

Ей, че дивотия — да каже такова нещо, когато съвсем друго му е било на устата, — каква случайност, нали?

Пешо изглеждаше така невинно учуден, че ако не го познавахме, бихме започнали да се ядосваме заедно с него.

— Последен въпрос. Кои животни имат атрофирана нервна система?

Целият клас изшептя:

— Паразитите, паразитите…

Пешо проточи ухо като ластик и каза съвсем уверено:

— Хермафродитите.

Когато окачи отново портретите, паднали от третата и най-силна вълна, учителката реши, че всичко е наред, и потупа Пешо по бузата:

— Имам чувство, моето момче, че днес не си във форма, та ти и най-гръмкото подсказване не можеш да чуеш? Я си седни и утре ще те изпитам пак. Но, внимавай, ако ми отговориш така, оценката, която ще ти сложа, няма да сияе като знанията, които ти предполагаш, че имаш.

И като каза това дълго и вероятно отдавна подготвяно изречение, тя се облегна усмихната и доволна.

На другия ден още с влизането си в класната стая учителката усети, че нещо не е в ред.

— Какво има, деца?

— Пешо…

— Какво Пешо?

— Олелеееееееееее! — отвърна Пешо.

— Моля?

— Олелееееееееее!

— Но вчера ти нямаше нищо!

— Олелеееееееееееее?

— И какво ти има?

— Боли ме левият бъбрек — каза Пешо.

Учителката присви очи:

— Да не е като номера с индигото?

Пешо поклати тъжно глава:

— Аз имам снимка.

— И аз имам снимка, но не охкам — опита се да се пошегува учителката.

— Да, ама моята е рентгенова. Ето я.

И показа голяма рентгенова снимка.

Учителката я взе, завъртя я в ръката си и вдигна рамене.

— Нищо не разбирам… Ами, тогава… Я по-добре, Пешо, ти си иди…

Но тук се намеси Тинчето:

— Нека го заведа при лекаря, другарко. Може да е нещо опасно.

— Как не се сетих. Това ще бъде най-умното. Идете на лекар и ако той го освободи, добре…

— Аз мога сам — изплака Пешо.

— Не, Пешо, ти си много зле — и Тинчето ще дойде с теб. Хайде, деца!

Когато излизаха, те чуха как учителката поучаваше:

— И вземете пример от Тинчето, вижте как е готова да помогне всеки миг на своя братовчед…

Пешо се обърна към братовчедка си и я погледна втренчено. В очите му имаше мъка.

— Не се бой, Пешо — ободри го тя, — може би лечението няма да продължи повече от една-две години… Сега толкова лесно сменят бъбреците, че все едно…

— Благодаря ти за утешението, Тинче — каза Пешо, — много ти благодаря!

Пред вратата на лекаря Пешо се опита да добие жизнерадостен вид, но Тинчето го изпревари и като отвори вратата, каза:

— Моят братовчед е много зле. Атака на бъбрека.

Лекарят стана от масата и погледна Пешо:

— Тоя здравеняк ли?

— Но той има рентгенова снимка. Ето я.

Лекарят взе снимката, вдигна я и ахна:

— Как… да се движите с такъв огромен камък в бъбрека? От колко месеца сте на легло?

— Ааа, не е на легло — каза Тинчето, — та той тази сутрин игра на дълги магарета.

Лекарят беше смаян:

— По всички закони на медицината болен с такъв огромен камък в десния бъбрек…

— Грешка — каза Тинчето, — боли го левият, а не десният бъбрек.

Очилата на лекаря просветнаха, а сетне ръката му се стовари на Пешовия врат:

— Марш веднага вън! Симулант! Крадец на снимки.

И в същия миг:

— Олелееееее — ще ми скъсаш плитките.

— Главата ти ще скъсам! — ехтеше Пешовият вик по коридора.