Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (3)

Втора глава
Домашни упражнения

Тинчето лежеше по очи и четеше „Алиса в страната на чудесата“.

Пешо се прокрадна като мохикан и протегна ръце към плитките й, но тя намигна и вратата се отвори с трясък. Заекът от „Алиса в страната на чудесата“ се втурна в стаята, погледна часовника си и промърмори:

— Боже мой, пак закъснях!

Седна на масата и в същия миг около него се появиха шивачът и катеричката.

— Алиса пак закъснява! — креснаха и тримата.

Обърнаха се и като видяха Тинчето, забиха показалци в носа й:

— И се правиш, че не те виждаме!

— Това е неправилно граматически — каза Тинчето. — Аз мога да се правя, че не ви виждам, но нямам възможност да се правя, че не ме виждате.

— Отвратително момиче! — кресна шивачът. — Поне ела ми помогни да напъхаме катеричката в чайника.

— Какъв чайник? — попита Тинчето.

— Ето, аз си знаех. Дори и чайникът липсва — ядоса се шивачът. — Аз си отивам.

И хукна навън, като повлече след себе си катеричката, която беше успяла вече да заспи. Заекът погледна отново часовника си и хукна след тях, като мърмореше:

— Божичко, пак закъснях!

Пешо погледна опразнената маса, сетне тръсна глава:

— Това ти е братовчедството! Да ме направиш за смях можеш, да напълниш стаята с разни зайци, часовникари, кресливи шивачи и сънливи катерички — пак можеш, а да ми помогнеш да стана пръв ученик — не!

Тинчето се прозя:

— Как да ти обясня… Това, което правя, са шеги. И всъщност не правя нищо, а само внушавам, че правя. Разбираш ли — нещо като телепатия. Ти виждаш нещо, което аз си измислям, а то всъщност не е било и не може да бъде.

— А защо не внушиш и на учителката, че домашното ми е хубаво?

— Пак не ме разбра — аз ще й внуша, когато съм пред нея, но щом си отида и тя остане с домашното ти — всичко ще отиде по дяволите.

— Ако не ми помогнеш, ще ти откъсна плитките! — кресна Пешо и размаха ножица.

— Заплаха?

— Да.

— Виж, това е вече друго — съгласи се Тинчето. — Трябваше от самото начало да ми кажеш, че не ме молиш, а ме заплашваш.

— Значи, със сила всичко става?

— Така си е. То е известно от историята. Не вярвам Цезар да е победил галите с увещания. Нито пък Александър Македонски да е увещал персите да му се подчинят. Силата си е сила.

— Е? — присви очи Пешо и протегна ножицата.

Тинчето се замисли. И кимна:

— Има само един изход…

На другия ден, когато учителката влезе в клас, Пешо се изправи.

— Какво има?

— Другарко, мога ли да пиша домашните си с молив?

— Защо? — попита учителката.

— Лекарката, която лекува нашето семейство, ми забрани.

— Така ли?

— Да. Каза, че фосилите, които обуславят развитието на епителната ми тъкан, са свръхчувствителни и петната, които имам на гърба си, са причинени от допира на мастилото до повърхността на пръстите ми, тоест кожата ми се дразни от мастилото.

— Невероятно!

— Уви, това е така — склони глава Пешо.

— Добре — въздъхна учителката, — разрешавам ти. Деца, да продължим — ако един влак със скорост 75 километра в час измине разстоянието от 67 километра…

След няколко дни учителката влезе тържествено, сложи тетрадките с домашните упражнения на катедрата и каза развълнувано:

— Пешо!

— Аз.

— Стани, моето момче… Ученици, трябва да ви посоча за пример вашия съученик Пешо, който само преди няколко дни пишеше грозно и правеше всевъзможни грешки в домашните си упражнения, което ние, учителите, отдавахме на неговата немарливост. Но откакто му разреших да пише с молив, той коренно промени почерка си и не прави вече никакви грешки.

— Всичко се дължеше на свръхчувствителните фосили на моята епителна тъкан, което се отразяваше на моята успеваемост и вие си мислехте, че съм лош ученик…

Пешовият глас затрептя:

— … което така много ме измъчваше…

Учителката изтича до него и го помоли да седне.

— Успокой се, моето момче — погали го тя по главата. — От мое име и от името на всички останали учители аз ти заявявам, че отсега нататък ние изменяме отношението си към теб и се надяваме, че в близко бъдеще твоят портрет ще стои редом с портретите на отличниците, на входа на училището.

Пешо подсмръкна скромно:

— Аз вече си направих снимка. Ето я.

И я извади — доста солидна снимчица, — петдесет на седемдесет сантиметра.

Учителката примигна:

— Не е ли много голяма?

— Фотографът каза, че засега не разполага с по-малки размери и после — като се има пред вид особеният случай… Но ако вие смятате, че не заслужавам…

— Моля те, Пешо, не говори така. Тъкмо обратното. Исках само да кажа, че снимката е малко голяма…

— А като се удави Гошо, нашият съученик, нали сложиха тъкмо такава снимка на входа?

Учителката въздъхна тъжно:

— Не, не, моето дете… Дай тази снимка. Ще я сложа… Седни, седни…

Пешо подаде снимката, сетне изтри сълзите и каза:

— А ако продължавам така още няколко дни, може ли да изпратя една снимка във вестник „Септемврийче“?

— Моля?

— Нали там има колона за добри ученици? Ще напишете няколко хубави думи за мен и със снимката…

Учителката примигна:

— Е, да… ще видим…

Пешо бръкна в чантата си и извади още една снимка.

— Ето ви още една снимка — на гърба можете да напишете текста.

Учителката явно се смути, но все пак взе снимката. И в същия миг ахна:

— Но тук има нещо…

— Нищо няма.

— Как няма — ето.

И прочете:

— „Най-младият български изобретател и рационализатор — българският Едисон — Пешо Илиев“… Значи, ти си и изобретател?

Пешо зяпна, но после се съвзе.

— Е, има такова нещо, но…

— И какво си изобретил?

— Правя някои неща…

— По-точно?

Пешо започна да мига, но Тинчето скочи:

— Междупланетна ракета.

Учителката се люшна назад.

— Невероятно!

Пешо, който също политна, се съвзе навреме и каза:

— Разбира се, това са само опити…

— Не го слушайте — каза Тинчето. — Аз лично видях ракетата. Дори ако искате, той утре пред всички ще демонстрира как изобретява.

— Чудесно! — плесна с ръце учителката. — И така, утре ще видим прекрасна демонстрация. В такъв случай заслужаваш по-голяма снимка. Браво!

Учителката стисна ръката на Пешо, който гледаше облещен.

Когато излязоха от училище, очите на Пешо засвяткаха:

— Ще ти изтръгна плитките от корен!

— Глупости — каза Тинчето, — остава най-простото.

— Какво? Да покажа как правя междупланетни ракети с тесла, дъски и пирони?

— Точно така.

Пешо отново протегна ръце към плитките й, но Тинчето го спря:

— Ти просто не вярваш в силите си. Искаш ли да се хванем на бас, че ей сега, само да се хванеш за теслата, и ще направиш междупланетна ракета?

Пешо примигна:

— Е как?

Тинчето кимна. И го заведе в къщи.

— Вземи тази тесла.

Пешо я взе.

— И?

Тинчето примигна. И пред краката на Пешо се появиха дъски и сандъче с пирони.

— Почвай!

Пешо несигурно вдигна теслата, но тя, сякаш водена от някаква сила, сама започна да блъска пироните в дъските, да дялка, да подскача и след миг ракетата, макар и малка, беше готова.

Пешо беше по-учуден от читателите.

— Ами сега?

— Запалваш фитила и готово.

Пешо се вгледа и наистина — от ракетата се подаваш фитил. Той щракна кибрит, запали фитила и запуши уши. Ракетата засвистя, прелитна през отворения прозорец и изчезна в небето.

— Видя ли? — каза Тинчето. — А ти се съмняваше. Утре просто ще повторим всичко и — готово.

Пешо зяпна към пушека, който остави ракетата, и промърмори:

— А бе аз и друг път съм правил подобни неща, но сега…

Пое въздух.

— Е, какво — утре ще натрием носовете на хлапаците!…

На другия ден учителката и учениците с любопитство гледаха как Тинчето и Пешо стоварват пирони и дъски до катедрата.

— Какво е това? — попита учителката.

— Материалите за междупланетната ракета — каза Пешо.

Класът прихна.

— Знаех си — бършеше очи учителката, — че ми готвите някакъв номер. Ха-ха — междупланетна ракета с тесла, ха-ха, с дъски и пирони!

Пешо каза небрежно.

— Според французите най-добре се смее този, които се смее последен.

Учителката погледна недоверчиво:

— Ама наистина ли искаш да направиш нещо с тесла, пирони и дъски?

— Да не говорим много — махна с ръка Пешо, — а да се захващаме за работа.

Тинчето се наведе и му подаде една дъска. Пешо вдигна теслата и замахна. Но вместо пирона, който беше допрял до дъската, удари крака си и започна да подскача с рев. Класът изпопада от смях.

Ядосан, Пешо замахна отново. Сега удари края на дъската, която подскочи, блъсна го под брадата и го просна на земята.

Разярен, Пешо скочи, вдигна теслата и с всичка сила я тресна в дъската. Ударът беше толкова силен, че продъни пода и майсторът падна заедно с дъската в мазето.

Докато траеше общият смях, Пешо изскочи от дупката и отново замахна към дъската. Но не я улучи, а от силата на замаха се превъртя във въздуха и заби теслата в катедрата, която се разцепи на парчета.

Вбесен от смеха, който последва, Пешо заудря безогледно по дъските. Те се разхвърчаха и изпочупиха лампите. А една от тях се извъртя и го удари в тила. Пешо се заби с всичка сила в черната дъска, която се сгромоляса и се продъни заедно с него в мазето.

Когато прахът улегна, Пешо се показа от дупката с черната дъска, нанизана на врата. Погледна учителката и каза:

— Това е.

Учителката се отърси от праха и поклати глава:

— Това е изобретението, нали?

— Не — каза Пешо, — това е работа на Тинчето. Тя ме подучи да правя междупланетни ракети, тя измисли номера с индигото…

— Какво индиго?

— За домашните упражнения. Тя си пишеше своите и слагаше отдолу индиго. А копието ви давах аз, уж че е писано с молив. Тя е виновна за всичко.

Учителката се обърна към Тинчето и ахна. Пред нея стоеше ангелче — в бяла рокля, с невинно личице. Раменцата бяха напъпили и всеки миг можеше да се очаква поникването на крилца. Неизвестен транзистор озвучаваше тази красива сцена с ангелски песни.

— Не — поклати глава учителката, — не вярвам такова добро момиче, такова ангелче да направи подобно нещо…

Клатейки глава, тя седна на стола, но Тинчето намигна и той се разпадна на парчета.

И в същия миг:

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и бягаше по коридора.

Учителката примигна учудено към счупения стол и прошепна:

— Има нещо гнило в Дания…

Едно от децата се обърна към друго:

— А бе какво се сети учителката за Дания?