Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (16)

Пета глава
Пешо — шахматист

Още като сви от „6 септември“ към булевард „Патриарх Евтимий“, Пешо забеляза, че не всичко е в ред.

Булевардът гъмжеше от хора. От двете му страни дечица ветрееха знамена като при най-големите празници, а самият булевард беше нашарен с бели и черни квадрати.

Регулировчик кресна на някакъв конник:

— Къде си хукнал напред? Я подскачай по правилата!

Конникът свали мускетарската си шапка за извинение (кой знае защо, беше облечен като д’Артанян) и заподскача на „Г“ — ту наляво, ту надясно.

Изведнъж цялото множество се раздвижи:

— Идват! Идват!

Чу се далечен тътен. Изсвириха фанфари.

И двете армии тръгнаха една срещу друга. Бялата настъпваше откъм булевард „Витоша“, а черната — от „Граф Игнатиев“.

Най-отпред маршируваха войниците. Зад тях, надули фанфари, подскачаха на „Г“ конниците. Най-открая трещяха топовете.

Белите и черните офицерчета, наконтени, с мустачки, непрекъснато сновяха в зигзаг и кимаха на момичетата, като отдаваха чест.

Цариците бяха ужасно нервни.

Търчаха напред, назад, наляво, надясно, на верев и непрекъснато подканяха дебелите царе да се движат по-бързо. А те — с огромни шкембета и червени бузи — пухтяха и едва-едва правеха по една крачка напред или встрани.

— Господи, господи! — чупеха ръце двете царици-неврастенички. — Боят започва, а тоя се тутка!

Когато между армиите останаха петдесетина метра, фанфаристите надуха фанфарите и войниците спряха.

Цариците разблъскаха армиите си и изскочиха една срещу друга.

— Аз ще те науча тебе, никаквица такава! — закрещя бялата царица. — На парцали ще направя перуката ти, дето я купи на старо от Рени фризьорката.

— А ти ма — кресна черната, — докога ще носиш роклята, дето я взе под наем от Народния театър! И не можа ли вместо изкуствена бенка да си сложиш изкуствен нос, та да заприличаш малко на човек?

— Млъкни! — тропна с крак бялата царица.

— Ти млъкни! — размаха ръце черната.

— Обявявам ти война! — извика бялата.

— И аз!

Цариците се обърнаха към армиите и изкрещяха:

— Рокада!

Чу се страшен трясък. Топовете пометоха коне, офицери и войници и се преместиха от другата страна на царете, които паднаха и се затъркаляха като бурета.

— Вдигнете ги! — писнаха цариците. — Войната започва!

Офицерите вдигнаха царете и ги избърсаха.

Двете царици разпериха нокти една срещу друга и закрещяха:

— Атака!

Фанфаристите изсвириха, топовете гръмнаха и стана една дето не е за разправяне.

Войниците започнаха да се мушкат, топовете забълваха гюллета, конете заподскачаха на „Г“, офицерите се защураха като луди на зигзаг, а царете тъпчеха на едно място и скубеха брадите си от ужас.

Най-интересни бяха цариците. Вкопчили се една в друга, те дърпаха косите си, късаха роклите си, като не преставаха да сипят проклятия и клюки.

Като видяха, че цариците не ги гледат, двамата монарси си намигнаха, допълзяха до пивница „Троян“, и се успокоиха едва когато изпиха третата бутилка червено. Но тъкмо си дъвчеха кротко по един овчи бут и си разправяха каква хубава ракия има при баба Мария в Брязово, Тетевенско, двете раздърпани и разпарцалени царици се втурнаха в кръчмата и ревнаха:

— Аха, тука ли сте били?

И се нахвърлиха върху тях.

Царете хукнаха презглава навън и затърчаха кой накъде види, а цариците — подире им. И се изгубиха в хоризонтите — единият зад левия хоризонт, а другият — зад десния.

Фанфаристите надуха фанфарите.

— Отбой! — размаха палка регулировчикът. — Играта завърши реми!

Войниците, офицерите и конниците станаха от паважа и започнаха да се отупват, като се тюхкаха:

— Язък! Толкова шум, толкова пушилка, а за какво — за едно реми!

— Това е работа на Тинчето — помисли си Пешо и тръгна към тях.

На ъгъла пред кино „Дружба“ баба Пенка и баба Минка оживено разговаряха:

— А бе аз му казвам на моя — мести попа от к4 на в5, а той — не! Мести, представи си, на с8!

— То и моят е такъв, Минке — затюхка се баба Пенка, — вчера му казах хем никога да не прави прибързана рокада, ама като не слуша!… Като си знае коня, та коня — разиграва си го, както си ще. От с5 на м8, от е5 на дЗ.

— Ужас! — кимна баба Минка. — Ужас е с тия стари хора!

Пешо предпазливо мина край тях, като учтиво им кимна с глава и приближи до Тинчето.

А тя си седеше на пейката и гледаше към улицата. Роклята й беше ушита от големи бели и черни квадрати, на ушите й висяха малки топове вместо обеци, на края на двете плитки бяха окачени цар и царица, на двете си ръце носеше гривнички от нанизани бели и черни офицери, а на врата имаше огърлица от шахматни коне.

Пешо разгледа цялата тази менажерия и попита:

— А войниците?

Чу се марш и от ъгъла се зададе първи пехотен полк с музика начело. Марширувайки в крак с тъпана, войниците минаха край тях и завиха по булевард „Толбухин“.

— И всичко това — кимна Пешо, — защото днес трябва да съм шахматист?

— Ти си — каза Тинчето.

— Аз?

Тинчето кимна и посочи близкия ъгъл. Пешо се извърна и видя някакъв мъж на около тридесет и пет години, който ядеше ряпа.

— Кой е този?

— Боби Фишер — отвърна Тинчето.

Двете баби минаха край тях и се загледаха в ряпата.

— Нали ти казах, Пенке — кимна баба Минка, — Боби Фишер ряпа да яде пред нашия Пешо.

— Ще яде я, какво ще прави — врътна глава баба Пенка.

— Дотук добре — каза Пешо, — а по-нататък?

Тинчето щракна с пръсти. И двамата се намериха в Бояна, което пролича от огромния надпис „Бояна“, сложен пред Боянското ханче.

Надписът беше съставен от шахматни фигури, изрисувани върху шахматен фон.

— Не знаех, че в Бояна е толкова популярен шахматът каза Пешо.

— Аааа! — кимна един дядка с бяла пола, бяла капа, бяло елече и бяло кожухче. — Тѐ туа в Бояна ного се играе шах. Тѐ оно, ехеее — деда е играл, тата е играл — сите. Едно време, помним тато — немаме леп да ручаме, а он — прво, вика, че зееме нов шах, па сетне че купиме брашно.

От Боянското ханче се вдигна страхотен шум. Един шоп изхвръкна и падна по гръб, а друг скочи върху него и заблъска по главата му шахматна дъска.

— Че ми краде пешката! — ревеше побойникът и блъскаше. — Яз не знам дека беше на е6, а ка гледам — он я дигнал. А коньо си преместил на г5. Тѐ туа параод плива ли?

Падналият погледна окото му и каза:

— А бе оно параход нема, ама има муа.

— Че има муа, аз знам отчера — кимна побойникът, — ама с тоя пусти шах ка се зафана, не моем си извадим муата от окото.

Пешо погледна Тинчето с подозрение и влезе заедно с нея в ханчето.

А вътре всички боянчани играеха шах. Тези, за които не достигаха дъски, седяха прави и подсказваха.

Внезапно двама скочиха и се разкрещяха:

— Ти ли че ми кажеш оти това не е сицилианска защита, бре, главо смотана?

— Яз че ти кажем! — ревна вторият. — Тѐ това, що го игра, още Капабланка рече, дека е „гамбит“.

— Да се скапеш с гамбито си, неедин! Отде знаеш що е рекъл Капабланка? Да не си му пасал коньо?

Един от подсказвачите се обърна към съседа си и прошепна:

— А оно си е чиста защита „Нимцович“.

Шопите наскачаха от масите и размахаха ръце. Полилеите се разлюляха от шахматните термини и имена, които се заблъскаха в тях:

— Каро кан!

— Ласкер!

— Дамски гамбит!

— Алехин!

— Доктор Еве!

Тинчето леко намигна. Шумът внезапно утихна и всички впериха очи в Пешо. Чу се шепот:

— Трайте, бре — Пешо е туа.

Възрастен шоп дойде до него и свали капа:

— Тѐ извинявай, дека те не забележиме, ама сакаме да знаем — това що го играеме, що е?

Пешо дойде до масата и погледна шахматната дъска.

— Да — кимна той, — подобна игра е имало в 1679 година между известния индуски шахматист Саракришна и персийския шампион Абдурахман. Староиндийска защита.

Всички ахнаха:

— Тѐ това било, значи…

Пешо се приближи до друга дъска:

— А това е испанско начало.

Погледна към трета:

— Сирене по шопски.

Всички провесиха вратове и наистина — на масата вместо шахматна дъска имаше сирене по шопски.

Шопите бяха сразени:

— Тоя позна сичко.

Чу се гръмко „ура“ и шопите понесоха Пешо на ръце.

Когато излязоха на площада, пред тях тръгна оркестър от гайди и кавали, които засвириха известната песен „Тръгна Янка на море“. Старите жени бършеха очи и хлипаха:

— Доживееме у Бояна да доде и Пешо!

— Тѐ туа ного са идвале — генерале, царе, императоре, акцизне и дори един поп доде веднаж, ама избега. Само Пешо не бе идвал и тѐ — доде.

— Сега вече моем да умрем — каза една баба, — щом виде Пешо, — повече ми не требе.

Качиха Пешо на трибуна. Тропнаха пред него катедра.

— Реч! — ревнаха шопите. — Сакаме реч!

Нямаше как. Трябваше да каже нещо.

— Драги боянчани — започна Пешо.

— Уреееееееееее — зареваха шопите и замятаха капи към Витоша.

— Аз мисля… — продължи Пешо.

Ново „ура“ и нови капи.

— Това е — каза Пешо.

Този път „ура“-то раздруса планината и няколко туристи, които бяха точно на билото, изпопадаха наляво и надясно.

— Ама го каза — каза една баба на друга — кратко и ясно.

— Това тѐ беше реч — съгласи се втората баба, — а не като някои — говори, говори, а сетне пита какво е казал отначало, че го забравил.

— Сакаме мач! — ревнаха шопите.

— Нека дойде Фишер да се бори с Пешо.

— Урееееееееееееее!

Пешо вдигна рамене:

— Бих се радвал… Но знаете колко е капризен Фишер. Не вярвам да се съгласи.

— Яз че го докарам — тупна се по гърдите едър боянчанин и удари капа у земи — де да видим, ако го не докарам!

Метна се на талигата си и препусна към града.

Пешо погледна с недоверие към талигата, но дядката, който го беше срещнал в началото, врътна глава:

— Тѐ он, Глигор де, ако рече нещо — глава че скине, ама че го напраи. Лани рече, оти че изруча сто мекици и ги изруча. А летоска ка рече — че одим на баня, та че одим! Изплашиме се сите — немой, викаме, че се простудиш, а он — не, та не! И одѝ и се върна. И билето показа. И му нема нищо.

— Е — махна с ръка Пешо, — има разлика да ядеш мекици, да ходиш на баня и да доведеш Фишер.

— Бре! — опъна се дядката. — Ти че ми кажеш! Гле!

Пешо обърна глава. Талигата препускаше по нанагорнището, а отзад се друсаше Фишер и продължаваше да дъвче ряпа. До него седеше преводачката му — слаба, с очила. Красива и нервна.

Глигор скочи от талигата и удари капа у земи:

— Каза ли, оти че го докарам!

Фишер слезе от талигата и вдигна ряпата във въздуха:

— Момънт, плийз!

И каза нещо на преводачката.

Тя се усмихна нервно и преведе:

— Господин Фишер има няколко условия. Първо — при победа иска хонорар от сто хиляди долара.

Десетки гайди писнаха от учудване.

Глигор се почеса по тила и попита:

— А може ли да ги дадем в дренки, трънки и боровинки?

Преводачката се обърна към Фишер и му каза нещо. Той кимна.

— Съгласен е — усмихна се нервно преводачката.

— Бре, Глигоре — попита го дядката, — отде че земеш толкова трънки, дренки и боровинки?

— Тѐ я Витоша — посочи с глава Глигор, — да иде и да бере колко сака. Ама нема а стане нужда, оти Пешо че го утепе за два-три хода.

Фишер се качи на естрадата и се огледа. Посочи една дъска и каза нещо на преводачката.

— Също така господин Фишер иска да се смени тази дъска, защото има чеп.

Гайдите отново писнаха, но Тинчето намигна и в същия миг дъската лъсна нова-новеничка, без чеп. Фишер погледна леко към Тинчето и кимна. Сетне се обърна към публиката. И посочи една баба.

— Господин Фишер иска тази баба да си свали забрадката, иначе няма да играе.

Бабата писна и стисна забрадката си, но Тинчето намигна. Забрадката размаха краищата си като огромна черна пеперуда, понесе се над Бояна и кацна върху Камен дел.

— Тю, бре! — затюхка се бабата. — Беше ми спомен от Митхад паша. Язък!

Фишер внезапно се обърна към Тинчето и я посочи:

— Това момиче да се махне!

— Не! — кресна Пешо, но Глигор сграбчи Тинчето, метна я на талигата и препусна към града.

Фишер погледна ехидно към Пешо, потри ръце и кимна.

Донесоха маса, два стола и шахматна дъска, на която бяха наредени фигурите. Фишер се обърна към преводачката и каза нещо.

Преводачката се усмихна нервно:

— Господин Фишер предоставя правото на господин Пешо да играе с белите фигури.

Пешо погледна дъската с ужас. Пешките заподскачаха цариците се изплезиха, а царете направиха кози бради.

Ами сега?

На естрадата започна да се издига бесилка. Размахали тоягите, шопите го качиха на бурето…

Пешо тръсна глава и чу шум от хеликоптер. От прозореца се показа Тинчето, която размаха ръка и намигна.

В същия миг Пешо видимо наедря. Усмихна се, взе една пешка и я премести.

Фишер се усмихна и пипна срещуположната пешка. Хеликоптерът направи нов кръг и Тинчето намигна.

Изведнъж Фишер се разтрепера, започна да се тресе, сетне врътна глава назад и закри очите си с ръце.

Преводачката се усмихна нервно:

— Господин Фишер е изненадан… Не е очаквал такъв силен ход… Предава се.

Ревът беше толкова страшен, че хеликоптерът полетя настрани като духнат.

Блеснаха фойерверки, запищяха гайди. Шопите скочиха на трибуната, хванаха Пешо и започнаха да го подхвърлят във въздуха.

Хеликоптерът изрева и се спусна на естрадата. Изплашените боянчани изпуснаха Пешо и той се заби с главата надолу в дъските.

От хеликоптера се спусна стълба. Тинчето слезе и издърпа Пешо, който хвана с две ръце огромната цицина, цъфнала на главата му.

— Поздравявам победителя, който… — започна Тинчето, но в същия миг писна. — Олеле, ще ми скъсаш плитките.

— Главата ти ще скъсам! — ревна Пешо и се метна на Глигоровата талига.

— Стой! — викна Глигор, но къде ти — Пешо вече дигаше пушилка към града.

Фишер гледаше всичко това с отворена уста. До него се приближи дядката и му подаде ряпа.

— Земи тая ряпа. Ного е убава.

Фишер взе ряпата, сетне се обърна към преводачката и каза нещо.

— Господин Фишер съжалява много за дренките, трънките и боровинките — преведе тя.

— Сори — кимна Фишер и тръгна надолу, като дъвчеше замислено ряпата.

Оркестърът от гайди засвири бавно погребалния марш.