Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (5)

Четвърта глава
Сакатото момче

Както и в началото на другите глави, Тинчето си седеше на пейката пред къщи и кротко гледаше към минувачите.

И отново Пешо разтвори храстите като мохикан и протегна ръце към плитките й. Тинчето леко намигна и клоните на бодливия храст се забиха в носа, ушите и лицето на индианеца самодеец, който опищя орталъка.

— Ау, Пешо, извинявай! — плесна с ръце Тинчето. — Не те видях!

И с едно намигане освободи от бодлите нещастния почитател на Майн Рид и Фенимор Купер.

Като скимтеше и вадеше трънчета от лицето си, Пешо седна на края на пейката.

— Добре де — проплака той, — не можеш ли поне веднъж да направиш нещо хубаво?

— Мога — кимна Тинчето.

— Хайде де.

— Погледни.

Пешо впери очи в улицата.

На отсрещния тротоар вървяха момче и момиче.

Момчето беше слабо и нежно като детенце. На главата си имаше малка шапчица с целулоидна козирка. Момичето носеше дълга вълнена рокля, плетена на ръка, шапка с голяма периферия и папка под мишницата — явно беше студентка от художествената академия.

Срещу тях се движеше млад гигант, облечен в син анцуг, със спортна шапка на главата. Цялото му внимание беше съсредоточено в две фунии сладолед, които държеше в ръце. Лизваше от едната фуния, ухилваше се, сетне лизваше от другата и пак се ухилваше.

Когато се изравни с момчето и момичето, вдигна глава и хлъцна. Явно, момичето му хареса. Той бутна едната фунийка под носа й и намигна:

— Близни!

Момичето тръсна глава и се опита да го отмине. Но спортистът се разкрачи пред нея:

— Че ме обиждаш?

— Моля ви се — трепна момчето, — ние бързаме.

Без да го гледа, спортсменът протегна лявата си ръка и размаза фунията сладолед в лицето му.

— Ама защо? — проплака момчето.

— Не ти аресва сладоледо? — учуди се спортсменът.

Хвана козирката на шапчицата му, отпра я и я набута в устата му.

— Щом си толкоз махнаджия, яж козирка!

Момичето писна, но спортсменът я стисна за ръката:

— А ти че дойдеш с мене.

Момчето изплю козирката и с всичка сила ритна мъжагата в глезена. Той изпищя и се хвана за крака. Момчето го ритна в другия глезен.

Мъжагата присви очи от болка и с огромно удивление погледна към момчето. Тоя луд ли е?

Хвърли втората фунийка на земята и по начина, по който я размаза с петата, подсказа какво ще направи с момчето. Духна в дланите си, пое въздух и замахна с рев.

Момичето писна и затвори очи. Но когато ги отвори, ръката на мъжагата висеше във въздуха като дървена.

И той, и момчето зяпаха вдървената ръка и не знаеха какво става.

Но спортсменът имаше и лява ръка. Той се ухили и замахна със страшна сила.

Но не последва никакъв удар. И лявата ръка замръзна като дясната.

Гигантът стоеше на средата на тротоара с вдървени ръце и толкова глупаво смаяна физиономия, че момичето се закиска и изтърва папката.

Тинчето се обърна към Пешо и му намигна.

И изведнъж у момчето настана промяна. Предишният му плах вид изчезна. В лицето му пропълзя весела усмивка. Той дойде до мъжагата и го бутна с пръст. Както си беше с разперени ръце, мъжагата седна на паважа. Момчето обърна козирката на шапката му назад, взе едно кокоше перо от земята и го забучи в периферията. Сетне извади боя от кутията на момичето и намаза лицето на вдървения гигант в жълто. Написа на един от големите листове: „Подарете на бедните индианци“ и го закачи на гърдите му. Натисна дясната му ръка надолу и обърна дланта нагоре — така както правят просещите. После хвана момичето подръка, направи „кукуригу“ към окаяния просяк и отмина.

От другата страна на тротоара се зададе милиционер. Като видя лъжеиндианеца, той тръсна глава и се приближи:

— Какво правиш тука? Как не те е срам да просиш?

Мъжагата, който беше онемял, изведнъж проговори с плачлив глас:

— Ама аз не… оня хулиган ме докара така.

И кимна към отминаващото момче.

Милиционерът погледна слабичкото момче, сетне огромния спортсмен и прихна:

— Ти какво — ще ме будалкаш, а? Я се махай!

Тинчето намигна и хулиганът изведнъж рипна на крака. Размърда ръце — ха, — вече са добре. Лицето му стана страшно и той хукна към младежа. Но Тинчето бдеше. И кракът на човекоподобния гигант се вдърви.

Той залитна и се опря на една къща. От яростно и жестоко лицето му беше станало лигаво и страхливо. Огледа се безпомощно — явно някаква зла сила витаеше наоколо. Хвана вдървения крак с две ръце, обърна се и закуцука към ВИФ.

— Има ги такива — врътна глава Тинчето, — когато е срещу по-слаб, прилича на триста звяра, но види ли дебелия край, превръща се на малеби, полято с развален сироп.

Пешо пляскаше ръце и подскачаше:

— Царица си! И така ли ще ходи цял живот?

— Само до утре — усмихна се Тинчето. — Да му дойде умът в главата.

И добави:

— Но в замяна на това ще има право да се вози в трамвая на стола за инвалиди.

Пешо я погледна, сетне се замисли.

Нещо беше хрумнало в главата му.

Един час след това на една от спирките в препълнения трамвай номер четири, каран от ватман Спиридон Стоичков Пешев, се качи сакато момче.

Около него зашепнаха:

— Дръпнете се!

— Помогнете на момчето!

— Нещастното!

Едър гражданин тупна по рамото дебеличка жена, която кротко седеше на стола за бременни и инвалиди:

— Станете!

Жената измрънка нещо, но като видя момчето, подскочи:

— Седни, момченцето ми, не те видях.

Сакатото поклати печално глава:

— Моля ви се… аз бих могъл и прав.

Отново се чу шепот:

— И колко е скромно…

— Навярно е пръв ученик.

— Те, знаете ли, такива деца се встрастяват в учението.

Все пак сакатото седна.

— Благодаря ви, добри хора!…

Гражданите имаха чувство, че самият ангел господен е слязъл между тях. Десетина чифта вежди се вдигнаха нагоре и главите многозначително се заклатиха:

— В тези дни такова дете…

— И как се изразява…

Мъжага с пестник като глава на теле размърда пръстите си.

— Като си ида в къщи, такъв шамар ще му зашлевя на моя тиквеник!… Да види какви деца има.

Миловидна жена бръкна в мрежата си и извади ябълка:

— Вземи, момченце…

Сакатото поклати глава:

— Благодаря, не ям ябълки.

И в очите му заедно с тихата скръб се примеси нотка на виновност.

— Защо, момченце?

Сакатото помръдна рамене:

— Лекарите… забраниха…

Гражданите се спогледаха.

— А защо, миличко?

— Имам апандисит.

— И таз хубава — избоботи мъжагата, — че какво общо имат ябълките с апандисита?

— Не зная. Така казаха…

Тълпата отново се разшумя:

— Човек вече не може да ги разбере тия лекари…

— Напредва медицината, комшийке…

— Ама да ти кажа — това пък вече… Лекари!

— Днес едно забраняват, утре — друго.

— Ами. По-рано разправяха — яжте масло. Сетне — вредно било. Атеросклероза.

— Сега пък пишат — яжте си. Сбъркали били.

— Варвари. Да лишават децата от ябълки.

Сакатото вдигна кротките си, пълни с тъга очи:

— Ако настоявате, ще изям ябълката.

И добави с въздишка:

— И без това…

И заджвака меко ябълката.

Гражданите бяха покъртени:

— Господи, как говори!

— Е това е трагедия!

— Виж, виж как яде…

— Боже, сърцето ми се къса.

— Мдаааа — въздъхна мъжагата, — понякога забравяме тия неща.

Миловидната жена погали сакатото:

— От какво си пострадало, момченце?

Но веднага я пресякоха:

— Колко сте нетактична!

— Задават ли се такива въпроси!

— Дивотия!

Сакатото отново блесна с благородство:

— Нищо, нищо, аз съм свикнал…

И въздъхна:

— Паднах от самолет.

Пътниците се олюляха.

— Всъщност това беше при скок с парашут. Учехме се да скачаме. Моят не се разтвори.

Ако имаше някой от авиацията, мъжагата щеше да му размаже главата с пестника си.

— Варварство! Скандал! Трябва да изпратим писмо до министъра!

Останалите го подкрепиха:

— Ама тия хора полудяха с тая физкултура бе!

— Да карат невръстни деца да скачат.

— Да ги осакатяват.

Миловидната жена обаче продължаваше:

— И кога стана това, момченце?

По раменете на сакотото мина тръпка:

— Не мога да кажа.

Очите на миловидната блеснаха:

— Забраниха ти?

Сакатото се огледа, сетне се наведе на ухото й:

— Знаете… поверително…

Жената така пое въздух с красивите си ноздри, че за малко не всмукна детенцето:

— И по-точно?

Сакатото поклати глава:

— Не. Повече нищо не мога да кажа. Другарят полковник…

И махна с ръка:

— Това е.

Пожарът се разгоря:

— А бе не ти ли стана ясно?

— Сега разбрах…

— Онези… нали? „Командос“…

Един тих глас така изшептя, че разтърси трамвая:

— Във време на война ще хвърлят деца в тила на врага.

Около една минута пауза.

Сетне отново:

— Хитро!

— Но безсърдечно.

— Тук сърцата не играят, мадам. Ла гер ком а ла гер. В една бъдеща война — това е въпросът, да бъдеш или да не бъдеш. Апре моа — делюж.

— Все пак — трагедия.

— Навярно има орден?

— Да те направят на дар-пастърма, па сетне орден…

— Да бях умряла, нямаше да повярвам, че има такива ужаси!

И в този миг:

— Здрасти, Пешо!

Около Тинчето веднага се образува кръг:

— Познавате ли го? — зашепнаха всички и десетки ръце започнаха да я дърпат към себе си.

— Да. Мой пръв братовчед.

Сетне тупна Пешо по тила:

— Защо си седнал на стола за инвалиди?

Гражданите се ядосаха:

— Ей, че диване!

— А разправя, че му била братовчедка.

— А бе тия сегашни деца не признават нищо свято!

Но тя продължи:

— Пешо бе, каква е тая превръзка на крака ти?

Мъжагата с едрия пестник я погледна с присвити очи:

— Ей, моме!

Гражданите го подкрепиха:

— Издърпайте й ушите, да знае друг път!

— Нали си му братовчедка ма! Как не те е срам?

Пешо каза скръбно:

— Не… тук има грешка… Аз не я познавам.

Очите на мъжагата блеснаха. Пръстите на пестниците се раздвижиха и той леко започна да отмества гражданите, които го отделяха от Тинчето. Трябваше да действува бързо.

— Пешо бе, нали, като излязохме днес от училище, ти нямаше превръзка?

Мъжагата отмести и последния гражданин и сграбчи ухото й.

— Слушай, моме, момчето е паднало с парашут.

— Пешо, вярно ли е?

— Вярно е, Тинче — каза печално Пешо.

В същия миг пръстите около ухото се отпуснаха. Мъжагата примигна:

— А!… Нали каза, че не я познаваш?

Пешо се опита да я погледне с прощаващ поглед, но в този миг изрева и скочи на два крака.

Гражданите онемяха.

— Божичко, стъпи на двата си крака!

— Хе-хе — изсмя се Тинчето, — как няма да подскочи, когато го убоцках… Ооооолеле, ще ми откъснеш плитките!

— Главата ти ще откъсна! — чу се Пешовият боен вик някъде далече зад отлитащия трамвай.

— Хулиган! — кресна мъжагата. — Милиция! Дръж те го!

Скочи от трамвая и хукна след Пешо. Но Тинчето намигна и гражданинът се закова на едно място.

— Все пак братовчед ми е — кимна към смаяните граждани Тинчето, — аз толкова много го обичам.