Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (8)

Седма глава
Сърнебойката

Този ден семейство Андрееви празнуваха рождения ден на своя любим син.

Около масата стояха прави всички роднини, а на самата маса горяха дванадесет свещи, забучени в торта, на която пишеше:

Честит рожден ден!

Облечен като за снимка, Пешо зяпаше в тортата, зачервен от вълнение. Баща му се изду и потупа наследника:

— Хайде сега да видим на кого си се метнал — дали на баща си, който на твоя възраст дереше живи мечки, или на майка си, дето се страхува пиле да заколи.

— Панайоте! — тупна по масата Пешовата майка.

— Е, де — засмя се Пешовият баща, — аз така само — да стане весело… Хайде, момчето ми!

Пешо се ухили, набра въздух и духна. Тинчето го подкрепи с леко намигване и около масата се вдигна такъв вихър, че тортата заедно със свещите хвръкна и се залепи на лицето на леля Миче, дето беше дошла с английската си рокля (преди тридесет години тя беше направила сватбен воаяж до Лондон и си беше донесла рокля, която слагаше само при особени случаи).

Настана суматоха, бабите и лелите запищяха, а Пешовият баща дръпна ухото на виновника:

— Какво направи бре, магаре такова?

Малко по-учуден от него, Пешо изви глава и изхленчи:

— Ама нали ми каза да духна…

Бащата пусна ухото и се обърна към роднините видимо доволен.

— Какво да се прави… Мъжко момче. Не е като разните там дамички…

И погледна с ирония към Тинчето.

Леля Миче, която отлепваше тортата от лицето си с елегантни движения, заучени в Англия, я слагаше отново в чинията, въздъхна:

— То бива сила, бива, ама…

— Като порасне, ще го запишем във ВИФ — ухили се бащата и плесна сина си по врата. — Нищо чудно, ако стане шампион.

Сети се за нещо и се разсмя:

— Нали помните оня, дето го дадоха по телевизията? Питат го: „На какво дължите успехите си?“, а той рече: „На рааната.“

Като изчака да мине задължителният смях (все пак на гости са хората, не е прилично да не се смеят на вица на домакина, па макар и да са го чували сто пъти), бащата тропна на масата две гири:

— Това е моят подарък.

Пешо направи малко кисела физиономия, но като погледна рунтавите вежди на отеца, които бяха се събрали застрашително, мило се усмихна:

— Благодаря, татко!

Един след друг роднините поднесоха подаръците. Пешо ги приемаше и с огромни усилия се правеше на доволен. Защото те бяха все из областта на учението — книги, глобуси, сметачни линийки и дори един пластмасов скелет за изучаване на анатомия, който му подари изчистената от тортата леля Миче.

„Това е сигурно е нейният“ — помисли си Пешо, но мислите му секнаха. Чу се общо ахване и всички обърнаха глави към Тинчето, която държеше нова въздушна пушка в ръце.

— Заповядай, мили Пешо — каза нежно тя, като направи „кникс“ (леко приклякване, което се употребява от принцесите, когато се приближават до царя или царицата).

Пешо хвана пушката с треперещи ръце. Тя беше голяма, нова и лъскава.

— Аз, Тинче… — заекна той. — Знаеш ли… прощавам ти всичко…

Сетне се наведе и я целуна по бузата.

Проехтяха аплодисменти. Само бащата на Тинчето поклати глава:

— В цирка видях подобно нещо — котка и куче се милваха.

Пешо дръпна Тинчето в съседната стая и попита шепнешком:

— Откъде задигна тая пушка?

— Какво да ти разправям — прозя се Тинчето и незабелязано намигна.

Пешо погледна през прозореца и се вцепени. Точно под тях, на улицата, стояха индиански вожд и ловец-трапер. Те му махнаха с ръце, яхнаха мустангите си и препуснаха към хоризонта.

— Кои бяха тези? — запита Пешо.

— Тя е малко дълга тая… Ти може би си чел „Следотърсачът“ от Джеймз Фенимор Купер?

— Охо!

— Е тогава ще бъде по-лесно да ти обясня. Нали в края на романа се казва, че Следотърсачът тръгнал да обикаля прериите и станал известен сред индианците като Олд Шатърхерн-Великият кожен чорап — и заедно със своя приятел, индианския вожд на делаварите Чингачук — тоест Голямата змия, същият, който уби вожда на тускарорите — Пронизващата стрела, мъжът на Юнската роса…

— По-кратко — прекъсна я Пешо.

— Ама те наминаха оттук и като им казах, че имаш рожден ден, дадоха тази пушка за теб.

— Тази?

— Това всъщност е сърнебойката — кимна Тинчето, — същата, с която Следотърсачът е избил над сто хиляди елени, без да се броят пантерите, пумите, ягуарите, гавиалите, рисовете, опосумите, миещите се мечки, койотите, прерийните вълци, алигаторите, анакондите и разните там диви бекаси фазани, патици и пуйки.

— Тинче! — кресна Пешо. — Отивам да стрелям!

— По какво?

— Как… ами по мишена.

Тинчето беше потресена:

— С такава пушка по мишена? Да знаех — щях да ти подаря тапешник.

— Ти искаш да стрелям по тигри?

— Не.

— По слонове?

— Не.

— А може би по динозаври?

— Не.

— А по какво, ако разрешите да попитам?

— По диви кокошки.

— В Зоологическата градина?

— Не, в Ловния парк. Сега там са пуснали сърни, зайци и диви кокошки, за да се развъждат.

Пешовият глас затрептя:

— Видя ли? Значи, ловът им е забранен!

— А да не би на индианците да е било разрешено да скалпирват белите с писмо 675 от 2 юни 1625 година?

В Пешовите очи блеснаха пожари:

— И ти предлагаш…

— М-да.

— Тинче, ти си царица!

И докато роднините дъвчеха освободената от свещи торта, две мрачни сенки се придвижиха до подстъпите на Ловния парк. Точно до оградата едната сянка трепна:

— А ако ни видят?

— Нима Олд Шатърхерн е питал това, когато се е промъквал във вражеския лагер?

— Ти все за книгите…

— Пъзльо, дай пушката на мен!

— Млъкни, че ще ти гръмна един в ухото!

— Тогава — напред!

Чу се шум от прекършени съчки и двете сенки навлязоха във вражеска територия.

— Ето!

— Какво?

— Три диви кокошки.

— Диви ли?… Ами те са съвсем като питомните…

— А ти какви искаш да са? Като зайци?

— Ама много приличат ма, Тинче…

— Питомната произлиза от дивата.

— А бе то и човекът произлиза от маймуната, ама не си приличат толкова.

— Еволюцията на човека от маймуната трае милиони години, а кокошката е опитомена едва преди няколкостотин години. Затова още няма очебийна разлика.

— Така ли?

— Да.

— И според теб?

— Стреляй.

— Казваш, да стрелям, а?

— На месо.

— Казваш, да се прицеля, да натисна спусъка и — шат?

Въздишка.

— Жребият е хвърлен…

Бам!

Кокошките се разкрякаха и двете хукнаха с всичка сила. Но третата лежеше бездиханна.

— Ура, Пешо! Първият сноп падна!

— Ама другите се разбягаха.

— Ти стой тук. Аз ще ги заобиколя и ще ги подкарам към теб.

— Аха… нещо като засада?

— Точно. Стой и чакай.

Пешо примижа, прицели се и зачака.

Но след пет минути вместо изстрел се чу рев:

— Олелееее, пуснете ме, ще ми скъсате ухото, олелееее!

— Главата ти ще скъсам! — изръмжа дебел мъжки глас. — Защо стреляш по кокошките ми?

Пешо примигна срещу огромния мъж, който го държеше за ухото:

— Ама, чичо Мишо, аз съвсем случайно…

— Млък! — избоботи басът. — Ако не беше братовчедка ти да ме извика, сигурно всички щеше да изтрепеш!

— Тинчето?

— Да. Благодарение на това доблестно момиче, което ти не си послушал, когато ти е казала да не стреляш, аз успях да спася останалите си кокошки от разстрел.

Пешо се ококори и не можа да каже нищо.

Тогава се намеси Тинчето:

— Чичо Мишо, моля те, пусни го. Той вече никога няма да прави подобни неща. Нека се надяваме, че това ще бъде добър урок за него и той, също като мен, ще започне да уважава домашните птици, които… Олелеееее, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо, като търчеше презглава към къщи.

А в това време роднините се бяха поразвеселили.

Леля Миче свиреше на пианото (нали в Англия много се свири на пиано), а останалите пееха:

Реших да се оженя,

докат съм още млад,

реших мома да взема

от род голям, богат.

Да знае да рисува,

да знае да чете,

пианото да плаче,

под нейните ръце.

Песента им се видя толкова хубава (ех, младост, отминала младост!), че решиха да я повторят. И когато леля Миче започна отново интродукцията, Пешо влезе с наведена глава и зачервено ухо.

Баща му скочи:

— Какво стана? Къде ти е пушката?

Пешо отвори уста, но си остана така, защото в стаята влезе Тинчето — с бяла рокля, бяла панделка и невинно чиста усмивка на уста. В едната си ръка държеше пушката, а в другата — застреляната кокошка.

— Ето ти пушката, мили Пешо — каза мило тя, — ето ти и кокошката.

Пешовият баща взе с два пръста застреляната кокошка и заби носа си в главата й:

— Какъв е тоя ужас?

— Това е кокошката на чичо Мишо, дето живее до Ловния парк. Пешо я застреля. Чичо Мишо се опита да се разсърди, но когато му казах че Пешо има рожден ден, той я подари на всички, като помоли да я сготвите с ориз. Много вкусна ставала, като се сложат и малко стафидки в ориза.

Обърна се към Пешо и отново кимна:

— Заповядай, мили Пешо.

И му подаде пушката и кокошката.

Пешо погледна с крайчеца на окото си плитките на Тинчето, но нямаше как — пред роднините човек трябва да е мил и любезен. Затова се усмихна нежно:

— Благодаря ти, Тинче. Ти винаги си била добра братовчедка.

И без да забележи никой, заби острия нос на обувката си в глезена й.

— Олеле! — писна Тинчето, сетне грабна кокошката и я храсна в главата му.

Пешо нададе индиански вик и се втурна към плитките й. Чу се тропот, трясък на врати и шум от бягащи крака.

Роднините погледнаха през прозореца и видяха куче и котка, които се гонеха по улицата и събаряха чандиите с джавкане и мяукане. Бащата на Тинчето кимна:

— Виж — сега вярвам на очите си.