Пънар Кюр
Жена за обесване (5)

Защитата на Пънар Кюр

До уважаемото следствие на Второинстанционен наказателен съд в Истанбул

Бях едва двадесет и една годишна, когато за пръв път чух историята и видях снимката на обесената жена, която по-късно щеше да стане тема на романа ми „Жена за обесване“. Този трагичен разказ, роден от самата действителност, ме разтърси дълбоко и остави трайна следа в съзнанието ми. Много дълго тревожеше и чоплеше ума ми, докато две години и половина работих усилено върху сюжета. Но щяха да ми трябват още много по толкова, за да се оформи в роман. Така че „Жена за обесване“ е рожба на петнайсетгодишен труд.

За първи път романът бе публикуван през 1979 г. от издателство „Билги“, след което последваха още няколко издания: през 1983 г. бе публикуван от издателство „Йазко“, последвано от „Джан Йайънларъ“ през 1984 г. През 1986 г. стана тема на филма на Башар Сабунджу, сниман за „Узман филм“, който през април 1987 г. с решение на Държавния съвет бе пуснат по екраните. Този филм, представял турското кино по фестивалите и многократно прожектиран в чужбина, все още е в списъците на видеоклубовете.

От 1979 г. насам стотици хиляди читатели са прочели книгата, а милиони зрители са го гледали в киносалоните или на видео. Толкова години, сред толкова много хора, не се появи никой, който да твърди, че творбата е порнографска, че е подбудила сексуалните желания или че е засегнала чувството за благоприличие (с изключение на десетина човека от Съвета на експертите и деветимата членове на Съвета за кино цензура, както и уважаемия прокурор). Защото нито романът като цяло, нито пък която и да било отделно взета негова част не са били създадени като порнография, а и в тях няма подобно нещо, напротив, той бе написан със съвсем различни цел и намерения. Значи или стотиците хиляди читатели на този роман, за който уважаемият прокурор твърди, че е написан „с цел да провокира сексуално желание“, не са разбрали това, което са прочели, или пък уважаемият прокурор е написал обвинението си, без да сметне за необходимо да прочете книгата. Нещо повече, с разказа си за това как една нещастна, беззащитна, изпаднала в безизходица жена е изолирана от действителността и е затворена в болния и ужасен свят на един сексуален маниак, как е мачкана, използвана, измъчвана, насилвана, тероризирана и в крайна сметка превърната в безгласно и безропотно създание, в някакъв предмет за неговите извратени забавления, „Жена за обесване“ е протест именно срещу всички подобни явления. Това е и разказ за драмата на един младеж, опитал се да спаси жената от нечовешкото положение, в което е поставена, и за трагичния неуспех на тези негови усилия. Както споменах и преди това, романът, който е написан по действителен случай, бърка в една стара и все още незатворена рана на нашето общество и е един от най-тъжните и трагични разкази в турската литература. И написването му е водено единствено от морални подбуди, противно на всички твърдения в прокурорското обвинение. Все още традицията да се купуват и продават жени съществува в някои части на страната ни и този проблем би трябвало да стане тема не на едно, а на още много други литературни произведения.

Две от общо трите части на романа са написани с техниката, известна в литературата като поток на съзнанието. Тя е много трудоемка, изисква неимоверно голямо внимание и познания от гледна точка на детайлите и подреждането им. Така че бързо преминаващите през съзнанието на човека мисли, чувства, спомени, представи и предизвиканите от тях други мисли, чувства, спомени и представи трябва да бъдат смислово оформени без никакво разкъсване. Пунктуацията или изцяло липсва, или използването й съзнателно е сведено до минимум заради преследваната от автора цел. Ако от един такъв текст се извади една-едничка дума дори, да не говорим за абзаци, изречения и страници, потокът на мислите се прекъсва и убедителността на текста се губи. Преди да започна да пиша тази книга, направих обширно езиково изследване кои думи, как и в какъв смисъл се използват в района, от който е дошла Мелек. Кои думи в речника й са останали от детската й възраст на село, където е живяла до шестгодишната си възраст, кои е научила до дванайсетата си година в жилището, където е била прислужница, кои е заела от османския в конака на старицата, където са я довели да прислужва, кои думи е попила от истанбулския говор на старшата прислужница и кои — от френския на Хюсрев бей. Месеци наред работих усърдно, за да установя това. Така че всяка думичка в този роман е написана след дълго премисляне и нито една от тях няма за цел да подбужда сексуални желания. Всъщност би трябвало сериозно да се усъмним в психичното здраве на някого, чиито плътски желания биха се разпалили, докато чете за страшните болки, мъки и невъобразими унижения, изтърпени от Мелек.

Третата част на „Жена за обесване“ не предава разказа като поток на съзнанието, а е текст, написан от Ялчън, който иска да бъде неин спасител. Всички събития, страхове, душевни кризи, за които се разказва тук, от една страна, разкриват причините за извършване на престъплението, а от друга — хвърлят светлина върху личностите на Ялчън, Хюсрев бей, старшата прислужница Емсал, Хюсмен ефенди и не на последно място — как околните, обществената среда възприема случващото се във вилата. Тази част от книгата е особено важна от гледна точка на цялостното възприемане на романа, на пълноценното разбиране на предходните му части и на открояването на една от залегналите в романа централни теми, сред които са и динамиката, сблъсъкът и проблематиката на триъгълника потисник — потискан — спасител. Именно в тези четири страници, които са в основата на прокурорското обвинение, е и ключовото обяснение защо Ялчън така и не успява да я спаси. В сравнение с останалите части на романа тази е написана доста по-емоционално, съобразно възрастта и характера на пишещия (17-годишен, идеалист, чувствителен младеж). При все това и тук нито една дума не е пропусната, нито пък е излишна.

Признавам, че в романа ми има някои разтърсващи, шокиращи и разстройващи сцени. Но не е ли това и една от главните задачи на изкуството и на литературата — да разтърси читателя, да го разбуди, да наруши спокойствието му, така че да му даде възможност да възприеме и разбере неща, които до този момент е подминавал без внимание и на които не е отдавал достатъчно значение. Не е ли това същото, което са правили и великите творци, чиито имена векове наред споменаваме? През V в. пр.н.е. философът Аристотел написва своята „Ars Poetica“ („Поетика“) с цел да утвърди канона на трагедията. Изтъквайки, че всичко онова, което в реалния живот би предизвикало отвращение, придобива съвсем различен смисъл в една завършена творба, той пише, че „трагедията има за задача да пречисти духа от страстите, като породи чувство за страх и състрадание“. („Поетика“, издателска къща „Ремзи Китабеви“, превод на турски език — проф. Исмаил Туналъ, стр. 16 и 22.)

Не мисля и не мога да си представя, че има човек, който не би съчувствал на Мелек и Ялчън след прочита на „Жена за обесване“. Да се възприема безмилостното превръщане на Мелек в жертва, да се говори, че романът е написан „с цел да се разпалват сексуални желания“ е също толкова немислимо, колкото и да се твърди, че описанието на ужаса по фронтовете, жестокостта, безсмислената смърт и безсмисленото отнемане на човешки живот в един, да речем, антивоенен роман е „подстрекателство към разпалване на война“.

Всеизвестно е, че четенето развива способността на човека да фантазира, да мисли и да взема самостоятелни решения. Вярно е и друго — че общество, в което хората са с бедно въображение, със слаборазвита мисловна дейност и неспособност за вземане на решения, не би могло да се развива, да върви към прогрес, то е като стадо овце, което лесно се води. А най-добрият начин да се премахне свободата на мислене в едно общество, дори и само като понятие, е да се възпита поколение, неспособно да мисли. Именно в тази насока е и водената напоследък културна политика в нашата страна — да се намали броят на четящите и независимо мислещите хора и ако е възможно, те да бъдат постепенно унищожени. И един от методите на тази политика, целяща да превърне обществото ми в стадо овце, което е загрижено единствено и само за стомаха си, е да се създаде враждебно отношение към книгите и да се всели страх от четенето, както и да се обезкуражат писателят, творецът и читателят. Докато на пазара преспокойно се продават преводни книги като „Жената на свещеника“, „Ненаситната девственица“, „Откачените колежани“ и др., които наистина са написани е цел да се разпалят сексуалните желания, искането да се унищожат едновременно и двата ми най-значими романа, чиито послания са съвършено различни, а литературната им стойност е призната в страната и чужбина, ясно показва, че истинският мотив е изцяло политически. Бих могла да посоча себе си като пример за една от жертвите на водената политика, зад която се крие този убийствен манталитет и начин на мислене, но крайната цел, истинската мишена така или иначе е турският народ.

Но дори днес да бъда пожертвана и да изглежда, че тази политика е успяла — това няма да е задълго. Историята познава и други подобни опити, но те никога не са се увенчавали с успех. Онези, които са понечили да го сторят, са останали в историята като срам за човечеството. В днешния цивилизован свят унищожаването на книги е равносилно на убийство, ако не и повече. Ако в миналото на Запад са били забранявани някои книги, това винаги е било временно и преходно явление. А след време същите тези книги са били обявявани за шедьоври. От Средновековието досега на Запад не е имало случай да се унищожават книги, освен по времето на нацистка Германия. Много отдавна нацисткият режим, който палеше книгите, се е сринал и е прокълнат, но те са живи, те са част от златните страници в историята на литературата. Защото творбите на изкуството, мисълта и литературата са най-трайните творения на човечеството.

Искам Вашият съд да произнесе оправдателна присъда за мен и да отмени забраната върху романа ми „Жена за обесване“.