Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shameless, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сузан Форстър. Безсрамна

ИК „Албор“, София, 1995

Редактор: Албена Попова

Коректор: Ана Лазарова, Дора Вълевска

ISBN: 954–8272–28–8


Алън, тази книга е за теб. Ти никога не се съмняваше, дори когато се съмнявах аз. Винаги ми казваше, че „щуротиите“ са присъщи на творческия гений въпреки всички свидетелства за противното. Дори ми позволяваше да те будя по всяко време на нощта, за да ти чета написаното. И това ако не е любов…

 

Сърдечни благодарности на редакторката ми Кари Ферън, която преди толкова много години забеляза искрицата и оттогава търпеливо я отглежда, докато се превърна в пламък. Нека следващия път си пожелаем огромен огън!

Също така дължа голяма благодарност на Джим Себрънс, главен мениджър на „Сан Франсискоу Икземинър“, за това, че щедро ми отделяше от времето си и споделяше с мен познанията си на специалист, като ме осветляваше по техническите и философските аспекти на вестникарския бизнес така добре, както не би могла никоя книга.

Много специални благодарности и на събратята ми по перо Лесли Ноулс, Линда Хартман, Сюзан Мешъс и Ана Ейбърхарт, които четяха тази книга на части и нито веднъж не ме обезкуражиха.

И накрая на Ана и Оливия, с които основахме „Дъ Бед Гърлз Клъб“[1], свалям шапка за това, че вдъхновиха една толкова „неприлична“ фабула!

Глава първа

Пролетта на 1994

Когато благочестивите жители на Халф Муун Бей, Калифорния, заговореха шепнешком за скандали и секс, на устните им неизменно се появяваше името на Джеси Флъд. Може би онова, което възбуждаше най-много любопитството им в затворената в себе си, тайнствена и красива двадесет и седем годишна жена, беше внезапното й и неочаквано превъплъщение в богата вдовица.

— Напълно необяснимо — продължаваха да шепнат. — Направо невероятно. Всички знаят, че Джеси Флъд не е нищо особено, а ако трябва да бъдем честни — бял боклук. Така че как изведнъж взе, та се омъжи за мултимилионера Саймън Уорнек?

Никой не знаеше отговора на този въпрос, но това не им пречеше да правят догадки. А някои от клюките се основаваха на факти. Саймън Уорнек беше богат. А сега бе и мъртъв. Сразен от бавна и изтощителна болест и погребан само преди три седмици, саможивият шестдесет и пет годишен масмедиен барон беше известен като най-гадното копеле в шестте околни области, ако не и в цяла Северна Калифорния. Но онова, което занимаваше местните жители дори повече от Саймън и парите му, беше изпълненото с превратности, тайнствено минало на съпругата му.

Някои от слуховете бяха доста злобни:

— Безсрамната кучка е изнудила Уорнек да се ожени за нея. Има нещо общо с онова нейно незаконно дете. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че виното, като се вкисне, става на оцет. Всеки може да се сети кой е бащата.

Но повечето от слуховете бяха по-сдържани, изпълнени почти с благоговение:

— Тя е безстрашна като самата смърт. Видях я как прогони трима въоръжени мъже в деня, когато спаси живота на Саймън Уорнек. Сигурно ги омагьоса с тези нейни чародейни лунно сини очи.

Непрекъснато се правеха все нови и нови предположения, историите ставаха все по-тайнствени и загадъчни, докато се разказваха и преразказваха. Но колкото повече нарастваше любопитството в града, толкова по-малко вероятно ставаше то да бъде задоволено. Защото само Джеси Флъд-Уорнек знаеше как бе станала богата вдовица и наследница на медийната империя, а тя нямаше намерение да проговори.

 

 

Черното беше нейният цвят. То подчертаваше бледата й кожа, студените сини очи, както и малкия сърповиден белег над горната устна. А също така прекрасно подхождаше на настроението й. Нямаше никакво значение, че в крайморския град никой вече не си правеше труда да спазва жалейните обичаи. Тя носеше траурното си облекло с гордо предизвикателство и без нито намек за чувство на вина, че е надживяла съпруга си. Носеше черно от момента, в който той бе починал, и макар че това нямаше нищо общо със загубата на нелюбимия човек, над тридесет години по-възрастен от нея, тя намираше странна закрила в строгия цвят. Да, черното й подхождаше. Можеше, просто да продължи да го носи до края на живота си.

Джеси Флъд-Уорнек рядко се поглеждаше в огледалото. За разлика от ослепителната си по-голяма сестра тя никога не бе смятала красотата за своя природна даденост. Тази вечер обаче беше различно. Тази вечер имаше пълнолуние, луната беше някак страшна и тя усещаше странно безпокойство. Непривичното чувство на тревога я бе накарало да застане пред продълговатото огледало на гардероба от португалско палисандрово дърво. Зад нея вратата към терасата се отвори с умолително проскърцване, сякаш блъсната от западния вятър. Свежият, наситен с дъх на рози полъх докосна кичурите на врата й и за миг лудешки ги развя.

Джеси продължи с вечерния ритуал, изваждайки няколко старинни игли с главички от ахат от тежката си коса, без да забележи прикритата от мрака мъжка фигура на прага. Майка й я наричаше лъвска грива — не червена, не и златиста, а с цвят на мед и толкова гъста, че скриваше лицето й, щом се наведеше напред.

Докато разкопчаваше черната кашмирена жилетка, тя си даде сметка колко закръглени бяха гърдите й под дланите. От толкова дълго време не бе мислила за тялото си, освен като за послушна машина, че допирът я изненада. Плътта й беше странно отзивчива тази вечер и като повдигна поглед, тя мерна отражението си в огледалото на гардероба.

Откровеността на емоциите й я изненада. В огромните бледи очи се четеше желание, а сърповидният белег над устата придърпваше горната й устна назад, като създаваше доста чувствен ефект. Нейното пренебрегвано тяло, изглежда, беше твърдо решено да й напомни, че е рожба на греха, творение на секса, колкото и тя да го отрича. От известно време изпитваше безпокойство и не можеше да се отърве от мисълта, че сигурно смъртта на Саймън или дори неприятните преживявания около погребението преди три седмици бяха събудили нещо вътре в нея. И все пак знаеше, че причината да се чувства толкова измъчена и жадна за човешки контакти не бе само емоционалната опустошеност от един брак по сметка. Тя беше много по-дълбока. Един чисто женски глад. Един чисто женски срам.

Съблече пуловера и го остави да падне в краката й. Черният сатенен сутиен беше с предно закопчаване и се освобождаваше само с докосване на върха на пръстите, но вместо да го махне, тя го остави и затвори очи при главоломното усещане за свобода. Плътта й пламтеше. Не ставаше дума за самоконтрол. Можеше да овладее тези импулси, както всичко останало в живота си. Ако плътта й беше слаба, нервите й не бяха. Тя бе рожба на суровото тихоокеанско крайбрежие, на хълмовете на Санта Круз. Джеси Флъд бе израснала сред нищета и лишения и бе закалена от живота.

Не, не ставаше въпрос за самоконтрол, ставаше дума за необходимост. Жизненоважна необходимост. Тя жадуваше за спокойствието на плътта си, копнееше за усмиряването й, но с всяка изминала секунда усещанията се засилваха. Когато студените пръсти минаха по топлата кожа, от гърлото й се изтръгна въздишка. Стомашните мускули се свиха от копнеж. Господи, така прекрасно и толкова непостижимо за нея. Какво бе онова, за което жадуваше? Не секс, не. Но какво?

В стаята се промъкна солената морска мъгла. Обгърна я мирисът на разпилени розови листчета. Заобиколена от аромата им, за миг тя се отдаде на греховното удоволствие от собственото си тяло… докато прошумоляването на пердетата не привлече вниманието й.

Отвори очи, усещайки, че не е сама. За свой ужас осъзна, че беше права. В огледалото се отразяваше и друг образ. През прозрачните пердета, които се издуваха от двете страни на вратата на терасата, ясно се забелязваше фигурата на мъж.

Не попита кой е. Дори не вдигна пуловера си в опит да се прикрие. Инстинктивно се насочи към бюрото в стил „Бомб“ до леглото си и натисна скрития до ръба бутон. Едно чекмедже се отвори безшумно. В него имаше деветмилиметров пистолет „Берета“ и пълнител.

Тя плъзна пълнителя на мястото му с умение, което се постига с практика. „Много богатата вдовица“ знаеше как да борави с оръжието. В дните си на бедност, преди брака със Саймън Уорнек, бе работила като охрана.

— Излез иззад пердето — заповяда тя и насочи пистолета срещу неясното очертание още докато се обръщаше.

Фигурата остана неподвижна в прикритието на сянката.

Джеси се почувства глупаво и едновременно с това изпита облекчение. За миг се запита дали това не беше само една сянка. Пристъпи предпазливо напред, по-близо:

— Имам пистолет — обяви тя.

Сянката се завъртя, раздвижи се и оживя.

Пръстът й опря в спусъка на беретата, когато тънките пердета се размърдаха. На прага, наполовина в сянката, наполовина под светлината, стоеше мъж. Лицето и горната част на торса му все още бяха в мрака, но от кръста надолу можеше да го види — смачканата коприна на панталона и сакото му марка „Версак“, черната раирана тениска и сребърната тока на колана, която светеше като скрито оръжие.

— Застани под светлината — заповяда тя.

Той изостави сянката и влезе в стаята. Светлината на лампата се плъзна по тялото му, разкривайки издължени, предизвикателни бедра, стегнат ханш и широки мускулести рамене. Чувствената сянка на мустаците се промъкваше от извивката над горната устна към вдлъбнатинките под скулите и после проблясваше в ъглите на челюстта му. Косата беше самуреночерна и лъскава и се спускаше на вълни от челото към раменете. Първото впечатление от тъмната чувственост на небръснатото му лице беше зашеметяващо.

Не го разпозна веднага. Усещанията й бяха прекалено сковани от появата му. Само след броени секунди обаче тя започна да трепери толкова силно, че едва държеше пистолета устойчиво. Разтегнатите сухожилия на ръката й започнаха да я болят от нерви.

— Люк — прошепна тя. — Копеле такова.

Тялото й се стегна и дишането й се затрудни от студения нощен въздух. Градът беше прав относно Джеси Флъд-Уорнек. Тя не се боеше от нищо… освен от този мъж.

— Джеси?

Погледът на неканения посетител се стрелна от пистолета към полуголото й тяло с любопитство, което граничеше с нахалство. После повдигна глава и тъмните му ресници се премрежиха в знак на хищен сексуален интерес, сякаш той беше толкова сигурен в неспособността й да използва оръжието, че вече се замисляше дали да не й го вземе, да не го вземе и да…

Тя дръпна предпазителя на беретата и той изщрака свирепо.

Тялото и започна да се тресе, когато осъзна какво се канеше да направи, какво трябваше да направи. Разкъсваха я противоречиви инстинкти, беше заклещена между нарастващия ужас и желанието да оцелее, да се защити. Инстинктите й бяха неясни, диви и хаотични, но все пак в центъра на цялата тази бъркотия имаше една мисъл. Една отчаяна, съвършено ясна мисъл. Никой не бива да знае.

Люк Уорнек представляваше ужасна заплаха — за нея и за всичко, което й бе скъпо. Сега, тази нощ, можеше да сложи край на заплахата. Можеше да каже, че не го е познала. Можеше да каже, че го е взела за нападател, че се е уплашила за живота си. Никой не биваше да знае.

Наглостта се бе изпарила от лицето му. Сега очите я гледаха учудено, сякаш не можеха да повярват на суровия гняв, който се излъчваше от сковано вдигнатата й глава и от изопнатата ръка, която държеше пистолета. Тя не блъфираше. Току-що го бе осъзнал.

Ръката й трепереше, докато насочваше пистолета към гърдите му, и по-точно към мястото, където джобчето на сакото покриваше сърцето. Тя знаеше, че той можеше да бъде нечовешки жесток, но със сигурност подобно на всяко човешко същество беше смъртен. Със сигурност имаше вени и артерии, две болезнено изпомпващи клапи, сърце.

Направи го, рече си тя. Някак си трябваше да го направи.

Показалецът й се сви и замръзна. С отчаян вик дръпна ръката си назад и отново се прицели.

— Джеси, недей!

— Добре дошъл у дома, Люк… — думите се задавиха, когато натисна спусъка.

Бележки

[1] Клуб на лошите момичета. — Б.пр.