Нищо не каза. По време на съдебното заседание думичка не обели. Макар че аз съм виновният. Аз го убих. А не както казват всички. Тя не искаше да го убиваме, никога не е искала. Сега вече разбирам, много добре го разбирам. Но тогава си мислех друго. Смятах, че го иска. Макар да беше само мое желание, не нейно. Когато се уплаши да избяга с мен. Хюсрев бей непременно щеше да ни намери… Затова реших, че ще го убия — за да е свободна. Друг изход нямаше. Да се о-сво-бо-дя! Произнесе го на срички. Беше съвсем нова думичка за нея, току-що научена, май още не я разбираше и изобщо не знаеше смисъла й — о-сво-бож-де-ние! И аз реших, че това нейно заплитане на езика означава „Да“ — „Да, убий го!“, а просто е заеквала от объркване. Крещях колкото ми глас държи, че аз съм убиецът, но чувствах ли се наистина такъв? Не! И сега не знам как се става истински убиец, какво чувства истинският убиец… Бил съм убиец, извършеното от мен било престъпление. Това е сякаш някаква ужасна, невероятна история и няма нищо общо с мен, изобщо не се отнася до мен. Не е и кошмарен сън. Защото и сънищата по някакъв начин имат връзка с реалността на човека, който сънува. Да, убих човек. Съзнателно, преднамерено. Да. Точно така е. И въпреки това убийството няма нищо общо с моята реалност. Смаях се, когато на съдебното дело нарекоха извършеното от мен престъпление. На предните разпити все се опитвах да поправя грешките им, изобщо не взех на сериозно обвиненията срещу мен. За първи път чак по време на процеса ми дойде на ум — аз престъпление ли съм извършил? В никакъв случай не съм, само се опитах да освободя Мелек. Затова повярвах и в необходимостта да убия човек. И това е всичко. Това може ли да се нарече престъпление? Да направиш каквото трябва… Сега си мисля, че ако бях тръгнал наистина да правя нещо престъпно, сигурно трябваше да постъпя съвсем иначе. Да премахна трупа — може би трябваше да го хвърля в морето. Да унищожа напълно следите от кръвта. Или най-малкото, да взема някакви мерки да не ме хванат. Да се махна нанякъде, без да чакам Мелек да оздравее. Дори не ми минаваше през ум. Другите може да не го разбират и изобщо да не ми вярват. Някой може дори да каже, че съм глупак. Не знам, може и така да е. Аз пиша само каквото е станало, пиша самата истина. Бях готов да направя всичко, без значение как ще свърши за мен. Тогава изобщо не си мислех дали е важно или маловажно. Дотолкова се бях отделил от себе си. Не го убих, заслепен от някакъв гняв. След като веднъж вече бях взел решението, планирах го много дълго. Защо и как ще го направя… как ще погреба дъртофелника под магнолията. Как Мелек специално ще присъства на погребалната церемония (да, беше си точно това — погребален обред!). Това бяха най-важните моменти на планирането, от които не можех да се откажа. Изобщо не си мислех, че ще оставя кървави следи. Целта ми не беше престъпна, целта ми беше единствено да спася Мелек. Макар че в крайна сметка не успях да го направя. И така съм извършил престъпление. Но истинската ми вина е друга. Истинската ми вина е, че не успях да я спася, а я опропастих, че сега е още по-зле отпреди. Макар да се опитвах до последно, макар да се борих до последно. Макар да не приемах в себе си, че съм убиец, крещях, че аз съм убиецът. Не ме слушаха. А и тя нищо не каза. Нито веднъж не си отвори устата. Никога не говореше, само повтаряше на срички някои думи след мен. Освен думичките, които Хюсрев бей я караше да повтаря и които изричаше набързо-набързо, без да разбира значението им. Само веднъж ми каза името си, един-единствен път: Мелек. В градината. Под магнолията. Казвам се Мелек. Толкова плахо, че сега се съмнявам, дали е вярвала и на това, когато го произнасяше? Дали вярваше, че наистина съществува? И че се казва Мелек? Дали не мълчеше, защото не разбираше, че на света съществува една истинска Мелек? Сега изведнъж ми хрумна. Откога се опитвам и все не мога да разбера това нейно мълчание. Как никога за нищо не понечи да защити себе си, собственото си същество. Макар че може би жената, която се опитвах да спася, да спечеля отново за обществото, да е била наистина в небитието. Само аз да не съм забелязвал. Опитвам се да си спомня първия път, когато я видях. Затварям очи, мъча се да си спомня и не мога да уловя по никакъв начин този спомен, който ми се изплъзва. Втория път, когато я видях, си го спомням много добре, но първият… напълно се е изтрил от паметта ми. Като съзнанието за смъртта — днес не мислиш за нея, а утре се е превърнала в част от живота ти, от ежедневието. Когато за първи път дойде, беше едно такова момиченце… невзрачно, разсеяно и само го юркаха да върши всичко. Безлично. То и никой не се интересуваше от личността му. Не ми идваше дори на ум да го попитам как се казва. Вярно е, че и аз тогава си бях хлапе. Пък и по-малко от нея. Но все пак питах как се казваха децата, с които си играех на улицата. А да питам за нейното име — не си и помислях дори. Майка ми го беше казала и без да я питаме. Разправяше ни всичко, което ставаше във вилата, говореше си, знаейки, че дори в повечето случаи не я и слушахме.

„Днес доведоха едно момиче да гледа госпожата. Казвало се Мелек.“

Майка ми наричаше дъртата „госпожата“. Във вилата само тя продължаваше да я нарича така, никой друг. Изобщо не ми се стори интересно, че било дошло някакво си момиче Мелек да я гледа. Още повече че беше от прислугата, а аз се считах за нещо по-горно от тях. Вярно, от година-две не се свърташе никаква прислуга във вилата. Само през деня идваше една жена да чисти. Кажи-речи, всичко беше на гърба на майка ми. Но аз не я смятах за слугиня, ако ме питате. Беше Емсал, която от четирийсет години живееше във вилата и се грижеше за всичко. Там беше отраснала. За разлика от баща ми. Но и той от четирийсет години си беше градинарят Хюсмен. Майка ми я задомили за него, когато вече младостта й била доста попреминала. Аз пък се бях родил и израсъл в пристройката, но се опитвах да го скрия. Като един надут единайсетгодишен хвалипръцко, даже сам си бях повярвал, че съм от внуците на пашата и се перчех с това в училището. Като че не влизах тайничко във вилата и не обикалях скришно зад фотьойлите, а все едно че си живеех преспокойно в нея и когато си поисках, можех да се плъзна по перилата на разкошното стълбище в средата или да тичам на воля из огромните стаи на конака. Така им разправях на децата в училището. Спомням си, че като не знаех думите, с които да им разкажа за огромния полилей, висящ от изписания таван на горния етаж (тогава не бях чувал за „кристални полилеи“, а може и да не съм ги запомнил), а се опитвах с бедния речник на махленско хлапе да им го опиша: „Прилича на стъкло, но не е стъкло! Сякаш са събрали на едно място всички звезди от небето. Също както слънцето блести и трепти с хиляди отблясъци в морето. Заслепява те, като го гледаш. Отстрани има и едни вази като лалета, сигурно са стотина, наредени една до друга, и от тях струи светлина.“ Изглежда, че децата ми вярваха и в очите им изглеждах важен и значим. Или пък просто ми се подиграваха… не знам. Мислех си, че ме смятат за внук на пашата. След всичко това какво ме интересуваше някакво си мърляво занесено момиче, което чистеше лайната на дъртата и търпеше ругатните й, а във всяка свободна минутка тичаше да свърши работата на майка ми? Едва три години след това се замислих за името й. Но май даже и тогава ме интересуваше не нейното, а името на друго момиче.

Беше средата на лятото, когато преминах в гимназията. След като ме приеха в безплатния пансион в Галатасарай, идвах на вилата изключително рядко и бях скъсал всякаква връзка с ежедневието в кьошка и всичко, което се случваше в него. Сутрин, преди да захванат жегите, помагах по малко на баща ми в градината. Тя беше единственото поддържано място в иначе занемарената вила, която сякаш се разпадаше пред очите ми, но все пак запазваше достолепието на годините си. Само защото баща ми се грижеше за нея. Защото никой не можеше да отпрати Хюсмен ефенди, мъжа на слугинята Емсал. Защото от години се бяхме настанили в пристройката. Защото баща ми наистина много добре гледаше градината, воден от желанието да намери оправдание за това, че живеем там. Получаваше много малко пари, колкото за прехраната, но не и да може да събере за своя собствена къща. Не знам дали стопаните на вилата забелязваха изобщо каква прелест беше тази градина, но си давах сметка колко много се гордееше баща ми с нея, колко важна беше тя за него. И затова толкова обичах да работя заедно с него сутрин. Той знаеше езика на цветята, разбираше ги. Беше ме научил и мене. Баща ми, аз и цветята си говорехме тогава на този език. Следобедите ходехме с децата от махалата, бившите ми съученици, да се къпем в морето, на пустия бряг през няколко къщи, близо до вилата. Отношенията ни вече бяха по-различни, по-прости и по-приятелски. Вече не ме питаха как е къщата отвътре. А и самият аз нямах желание да им разказвам за това. С всяко изминало лято желанието ми да съм дете от крайбрежните аристократични вили се топеше все повече. Все още не гледах на вилата, изградена с крадени оттук-оттам материали от чуждестранния архитект на Долмабахче (италианец ли беше, французин ли, майка ми беше разправяла, но не помня), като на символ на един гнил, морално разложен и обречен на смърт ред. Вече не криех, че съм син на градинаря. Странно, когато ходех на училище с бедняшките деца като мен, далеч от постоянните обитатели от вилите покрай Босфора, мечтаех да съм внук на заможен паша, а след като започнах да уча заедно с децата от оная класа, за която давах мило и драго, този неистов стремеж постепенно угасна в мен и коренно се промени. Дори се превърна в своята противоположност. Дали защото разбрах, че никога няма да заприличам на тях? Дали защото, когато пораснах и акълът започна да ми идва в главата, разбрах, че няма нищо хубаво в това да приличам на тях? Не знам. Не вярвам обаче по онова време да е било второто. Наистина имаше още доста време, докато се осъзнаех. Тогава все още не бях се сприятелил с Доган и не бях чел книгите, които ми беше казал да изчета, не бях успял да проумея някои истини, които ми обясняваше с примери. Сякаш имах някакво вътрешно усещане, някаква интуиция, която ме водеше към истината. Може би и защото осъзнах, че не ще мога да накарам галатасарайските ми съученици да повярват, че съм внук на паша, така както вече не можех да убедя и приятелчетата си от квартала. Знаех само едно — ако не бях принуден, нямаше да остана във вилата и една минутка дори, при първи удобен случай жадувах да изскокна навън и да си поема дълбоко въздух. Още щом влязох в Галатасарайския лицей и научих френски така, както си мечтаех, вече умирах от нетърпение да го демонстрирам пред Хюсрев бей с неговия развален полутурски полуфренски.

Две лета подред изобщо не видях Мелек. Струва ми се дори, че изобщо бях забравил за съществуването й. Нищо чудно, като се сетя, че въобще не ме интересуваше и в детството ми, когато опознавах къщата и само гледах как да се промъкна вътре. Лятото, когато преминавах в трети прогимназиален клас, вече знаех, че старата е умряла още в края на зимата. Може би несъзнателно съм си мислил, че Мелек вече няма да е там, не, не съм си мислил, знаех това някак си, без да се замислям дори. Или просто смъртта на старата съвсем изтри Мелек от съзнанието ми, все едно че не е съществувала.

Като се върнах, видях, че много неща се бяха променили във вилата. За някои от тях вече знаех от майка ми. След смъртта на своята родителка Хюсрев бей изобщо спрял да излиза от къщи. Само понякога вечер или по-скоро нощем ходел до кафенето и се връщал. Докато разправяше това, майка ми така присвиваше устни и клатеше глава, сякаш човекът правеше нещо нередно. Излизал и в началото на всеки месец да си събира наемите.

— Чукна седемдесетака и пак сам ходи да си събира парите, пинтията, на никой не се доверява да му ги прибира — казваше майка ми и отново присвиваше устни.

Заринал къщата в мръсотия. Ония ми ти седефени фотьойли били потънали целите в прах. Майка ми какво да прави, като дъртофелникът не давал и жена да идва да чисти вече. Тя как да смогне за всичко? Да оправи двайсет стаи в оня ми ти огромен конак? И без това всички, освен две-три, които използвал, се заринали в боклуци и само мишките се гонели в тях. Кепенците по прозорците им изгнили, но Хюсрев бей не давал и пет пари. Никой не влизал в къщата. Същата вечер майка ми се оплакваше, че и „момичето нищо не похващало“. По-сетне щеше честичко да го повтаря. Но на мен тогава ми минаваше и заминаваше покрай ушите. Открай време слушах всичките й приказки с половин ухо.

Вече и градината не беше така добре поддържана — Хюсрев бей изобщо вече не излизал навън, през повечето време и кепенците на прозорците си дори не отварял. Разбрах това още преди да съм влязъл в градината, на другата сутрин, след като пристигнах, когато баща ми каза на майка:

— Е, хайде, аз тръгвам, казвай, ако има нещо да вземам за довечера.

Животът и редът във вилата явно се бяха променили много, след като и градинарската страст на баща ми вече беше излишна. Защо бе станало така? Как се беше случило? Само защото старата беше умряла, затова ли? Но тя и без това си беше на легло, пък и беше изкуфяла. А в градината не бе излизала поне от четирийсет години. Само понякога караше да я изнасят в най-отдалечения и край, откъдето не се виждаше морето, под порутената стряха на беседката, в която баща ми държеше градинарските инструменти. Пиеше соковете, които й купуваха от бакалията, като ги мислеше за шербет и по навик мърмореше:

— Емсал, по-рано по-хубаво го приготвяше шербетя.

— Какво да правя, госпожо, вече не можеш да намериш едновремешните плодове. Всичко развалиха, проклетниците! — отговаряше й майка ми, но тя дори не я чуваше. Наблюдавах ги през пармаклъците на порутения чардак и отдалече се виждаше, че си мърмори ей така, по навик, а не защото соковете й бяха безвкусни. И по безсмисления й поглед личеше, че се е отнесла бог знае къде и не забелязва нищо и никого около себе си. Как да забележи старицата красотата на градината, създадена от баща ми, когато даже не чуваше какво й говореха. Ама по онова време, докато беше жива, Хюсрев бей често забягваше в градината. А вечер си пиеше ракията на масата, която му слагаха така, че да гледа към морето. Понякога сам, понякога — с приятели. И старата излизаше често — да й „целуват ръка“, без да се интересува кой за какво е дошъл. Сега вече никой не идваше. Отначало караше да казват на всеки, който намине, че не си е вкъщи и така полека-лека отказа всички да идват във вилата. Дали пък баща ми не се грижеше за градината точно заради хората, които идваха? Или от чувството си за отговорност? Или просто защото обичаше цветята? Не знаех. Сега, като се замисля, се опитвам да разбера това. След като вече знам много повече. Може би това, че изостави градината, е било някакъв негов личен протест. Единственият му начин да се противопостави на Хюсрев бей и на всичко, което се случваше във вилата. Може би и той беше като ония пренебрегвани от развратните си съпрузи жени, които решават да избягат, изоставяйки дори децата си, и затова в своето вътрешно бягство беше зарязал цветята.

* * *

Когато онази сутрин излязох на двора да се поразходя, с очите си видях как всичко се беше променило. Градината все още не беше успяла да западне съвсем, но си личеше, че през пролетта баща ми не я беше пипнал дори. Честно казано, така дори ми харесваше още повече — загубила подредения си вид на образцова ботаническа градина. Беше много по-живописна и по-тайнствена, съвсем в унисон с къщата. Дълго се разхождах из нея. Но не като преди, когато бях малък и тайничко обикалях огромните стаи с изписаните тавани, мечтаейки си да съм внук на паша. Не се замислях, не се питах защо градината сега ми харесва много повече. Просто си вървях и подритвах от време на време по някое камъче, в което се препъвах. Усмихвах се на разлюлените от вятъра цветя, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, сплитайки се в едно голямо и разноцветно кълбо. Поспирах се и поздравявах най-любимите си от тях като свои стари приятели… Съвсем по детски бродех из градината. Кой знае къде се рееха мислите ми… Не си спомням дали бяха заети с училищните ми вълнения, или бяха изпълнени с планове за лятото. Единственото, което си спомням, е, че щом я видях, все едно се строполих от небето на земята. И краката ми се подкосиха от удара. Или не, по-скоро обратното — сякаш се откъснаха от земята и съвсем неочаквано полетях. Като че ли нещо ме разтърси и ме блъсна с все сила. Сякаш се слях с мига, който изживявах. Струва ми се, че не осъзнах от самото начало какво съм видял. Стоеше под магнолията. В дълга до земята бяла рокля, приказна и тайнствена, два пъти по-магична в странното си одеяние, отколкото диво обраслата градина. Беше се подпряла с едната ръка на стъблото, като че позираше за снимка, и ме гледаше, без да помръдне. Стори ми се, че някъде вече бях виждал бялата й дреха. Може би в някой илюстрован учебник по история. Знам ли? Много по-късно разбрах, че действително е тоалет от началото на века. В онзи миг ми изглеждаше като приказна фея, сътворена от въображението ми в онази дивна градина под цъфтящата магнолия. С дълги черни коси, а лицето й — само едни огромни черни очи и нищо друго. Толкова невероятно големи, че сякаш бяха заличили всички останали черти. И през ум не можеше да ми мине, че това беше същото онова пребрадено и мърляво момиченце с басмената поличка и жилетчицата с окъселите ръкави, което бях видял миналата година.

— Ти коя си? — изстрелях въпроса си с онази детска дързост, с която понякога уплашените малчугани се опитват да прикрият лудите удари на сърцето си.

— Мелек — отвърна ми тя с неподвижно изражение.

Като я гледах, си мислех, че наистина може да е някой ангел небесен, който всеки миг може да отлети така, както е дошъл. За моите четиринайсет години това не ми изглеждаше толкова странно.

— Мелек ли?

— Казвам се Мелек.

Този път устните й се раздвижиха малко, та успях да различа и очертанията им, освен огромните очи, заличаващи всичко друго върху лицето й. Имаше доста голяма уста с плътни и месести устни. Засмя се на глупавия ми вид, с който я бях зяпнал, разкривайки раздалечените си и леко изкривени зъби. Този къс смях не се отрази в очите й, не грейна върху лицето й, смях ли беше или някакъв животински звук? Може би сега само да ми се струваше така, след като мина доста време и след като бях видял толкова много неща върху алената копринена покривка на дивана на Хюсрев бей? И да оприличавам този първи смях на изръмжаване, припомняйки си как се изкривяваше лицето й в гримаса от този полусмях, полуживотинско изхриптяване, от което раздалечените й зъби изглеждаха още по-хищнически? Колкото и да се мъча да забравя всичко, което се случваше върху дивана, от време на време споменът ме пробожда като остра болка в слабините. Понякога ги виждам и двете едновременно: приказната фея в бяло и начервената Мелек в тъмното, с разтворено отпред кимоно… Понякога сънувам точно тази Мелек. Но съм сигурен, че в онзи първи ден смехът й не би могъл да ми се стори като ръмжене, защото още не я бях видял в този образ. Както и да е, не искам да мисля за тази, а за другата Мелек, която се засмя на глупавия ми вид, сетне леко повдигна полите си, обърна се и се отдалечи тичешком. Носеше бели като роклята си, обточени ботушки на висок ток, с копчета… От смайване не ми дойде на ум да се втурна подире й и да я настигна.

Седнах под магнолията — едно хлапе, което се опитва да разгадае виденията си. Струва ми се, бях твърде голям реалист, за да разбера, че тя не беше сън или видение. И същевременно този ми здрав разум ми нашепваше, че това тъй странно облечено момиче насред тази толкова тайнствена градина, което ме гледаше толкова особено, не може да се побере в познатата ми реалност. Най-добре щеше да е да повярвам, че случилото се е едно от неразгаданите чудеса, за които бях чел в книгите. Какво друго да направя? Но реших, че трябва да разкрия тази загадка.

Не попитах нито майка си, нито когото и да било за това момиче. Исках сам да разплета загадката… Ами ако ми се беше присънила? Не ми се щеше да ми се надсмиват като на някакъв смахнат, който посред бял ден сънува чернокоси момичета в бели рокли. Нали си мислех, че може и да е сън. Надявах се да намеря повече или по-малко разумно, но все пак реално, а не въображаемо обяснение за появата на момичето. На другата сутрин я зачаках от ранни зори. Оттогава през цялото лято я наблюдавах в градината. Идваше там почти всяка заран. Не, не беше сън. Не беше и ангел, слязъл от небето. Беше само едно момиче. Чудновато облечено, със странен поглед. Стараех се да не ме види и се криех от нея, може би от някаква детска стеснителност. Скоро се убедих, че най-скришното място, откъдето можех да я наблюдавам, бе короната на магнолията. Винаги идваше при нея. Сядаше, а понякога и полягаше под дървото, но никога не поглеждаше нагоре. Даже когато магнолиите бяха най-красиви, нито веднъж не вдигна поглед към върха и не ме видя. Или аз си мислех така. Понякога тихичко си тананикаше нещо като народна песен, чиито думи, колкото и да се мъчех, не можех да чуя от високото. А много исках! Отварях си ушите на четири, провесвах се, доколкото мога от клона, върху който бях се покатерил. До мен долиташе само гласчето й, детински тъничко и звънливо. Веднъж ми се стори, че каза нещо като „и да те освободят“, но може и да не е било това, а аз после да съм си го измислил. Най ме учудваше детинското й гласче, защото изобщо не изглеждаше като дете. Не знам защо бях започнал да гледам на нея като на жена, макар в държанието й да нямаше нищо женствено, нито дори човешко. Женствеността й може да не се виждаше от пръв поглед, но я усещах със сетивата си. Сякаш беше проникнала до мозъка на костите ми. Пробуждаше нещо в мен, което ми беше трудно да осъзная. Но не онова видимо и лесноразбираемо ученическо възбуждане, предизвикано от жените в списанията, които криехме между страниците на учебниците и тайно си разменяхме в часовете по рисуване. Не, това, което Мелек ме караше да изпитвам, беше нещо неопределено, нещо съвършено различно. Приличаше на усещането, с което понякога гледах цветята. Нали бях син на градинаря — обичах цветята, колкото и хората. Понякога даже ги чувствах по-близки. Може би защото ги познавах по-добре и ги разбирах по-добре. Мелек беше като цвете. Но не я разбирах, защото не познавах такива цветя като нея. Още не бях разбрал точно какво цвете е, от кой вид. Или пък и това си го измислям сега? По-късно я оприличавах на много цветя, но дали още тогава я бях сравнявал с някакво конкретно цвете? Или го правя сега, защото знам, че ще я обесят? Цветчетата на увехналите цветя провисват като главата на обесена жена. Ако Мелек приличаше на цвете, все щеше да дойде ден, в който главичката й ще клюмне. Щях ли някога да се освободя от чувството за вина, че аз съм причината да й окачат примката на врата? Че вместо да я освободя, съм я пратил на бесилката? Че аз съм този нескопосник, който не знае какво прави, който не може да се справи дори със собствените си мисли… Първо стана жертва на бедността на родителите си, сетне на Хюсрев бей и накрая — на мене. Когато след цели две години се срещнахме отново, вече знаех, че за нейното положение не е виновен само един човек, този или онзи, а обществото. Съзнавах, че е жертва на икономическите условия в това общество. И дори се опитвах да й го обясня. Но това, което не знаех, бе, че „обществото“ — това сме ние. По онова време за мен то все още си беше само едно мъгляво и неясно понятие, иначе казано — абстрахирах и себе си, и средата си, дори самата Мелек, от обществото. Сигурно затова бях си повярвал, че като убия един жесток насилник — и ще я спася. Защото за мен той беше символ на всички насилници, не, на насилието изобщо. И защото се занимавах не с реалността, а с нейните образи, представи и символи. В края на краищата и Мелек беше един символ. Сгреших, опитвайки се да залича, да премахна не реалността, а само един неин символ, и Мелек стана най-вече моя жертва, жертва на спасителя си, който не знаеше как да я спаси… Стана жертва на едно абстрактно мислене… Но това се случи много след това, много по-късно от онова лято, когато все още я наблюдавах от върха на магнолията. Колко далеч бяхме тогава от смъртта, дори не бяхме започнали да живеем истински. Или пък аз не бях заживял все още?

Мисля, че беше любов. Понеже не знаех какво е любов, не знаех, че и това, което от дистанция изпитвах към Мелек, е любов. Бях завладян от нейната тайнствена красота. Как да я опиша с думи? Изглеждаше хиляди пъти по-красива в странните си дрехи. Хубост ли беше или пък нещо друго — и сега не мога да разбера. Можех ли тогава да различавам красивото от грозното? Не знам. Винаги носеше дълги до земята рокли с надиплени, дантелени, въздушни поли и ако се взреш по-внимателно, ще забележиш, че подгъвите им са се разпорили и провиснали на места. Имаше всякакви цветове — бели, розови, зелени, жълти… във всички багри на цветята и толкова фини, колкото самите цветни листенца. Не, не, да мисля за Мелек като за цвете не беше моя по-сетнешна приумица. Винаги ми напомняше ту едно, ту друго цвете, без напълно да прилича на нито едно от цветята, които познавах, а по-скоро на някакво причудливо растение, създадено като че ли от всичките цветя на земята. И роклите засилваха до немай-къде приликата й с цветята. После разбрах, че това са били дрехите на майка му, които от години гниеха по сандъците. Макар къщата да беше пълна с дървени ракли, а те — с безброй дрехи, Хюсрев бей нарочно обличаше Мелек в моминските рокли на майка си или пък в дрехите, които преди много години беше донесла френската му любовница и ги беше зарязала на тръгване. По селски налятото тяло на Мелек едва се побираше в тези фини копринени рокли, обтягайки ги до скъсване… Но и това осъзнах доста по-късно. По онова време още нищо не знаех — нито за дрехите, нито за собствениците им, нито пък, че Мелек е селско момиче. Даже и не забелязвах колко възтесни са й от кръста нагоре. Виждах само едно момиче като същинско цвете.

Беше само момиче… След като я срещнах в градината, бях сигурен, че няма да пропусна и думичка, ако майка ми заговореше за някое момиче. С нетърпение очаквах да спомене нещичко за Мелек, както едно време, когато клюкарстваше за всичко и всички във вилата. Тя обаче не беше вече толкова приказлива, както преди. Заговореше ли за къщата, то беше само за да изругае „морука“. Баща ми пък, изглежда, беше прекъснал всякакви връзки с къщата. Криеха даже и от мен, но аз разбрах, че си е намерил някаква работа навън. Излизаше сутрин и се прибираше вечер, претрепан от умора. То и аз не се задържах много в къщата, само сутрин тайно наблюдавах Мелек в градината. Понякога вечер, когато не ходех с приятелите си на кино или на кафене, излизах навън да изпуша скришно от нашите по някоя цигара. Минавах през градината и слизах до малкия пристан вдясно от къщата, за да гледам морето. Когато бях малък, приискаше ли ми се да погледам морето, идвах само тук, на единственото място, където ходех, без да ме е страх. Сега вече отивах там не за да се крия от някого, а по-скоро по навик. Даже по онова време, когато къщата непрестанно се пълнеше с гости, които ту пристигаха, ту си заминаваха, никой не използваше този възтесничък пристан. Лодките винаги акостираха или потегляха в морето от другото, широкото пристанищно скеле отляво на хангара за лодките. Вдясно до него имаше един малък кръгъл затворен басейн, от който преди време жените са влизали в морето, но откакто се помнех, не ставаше за нищо. А още по-надясно беше постройката, където спеше многобройната някога прислуга в кьошка. Не бях виждал да я използват по предназначение. В единия й край прибираха дървата за огрев, а останалата част беше превърната в боклучарник, където изхвърляха и оставяха да гният най-старите и непотребни вещи, които не можеха вече да се продадат. Моето миниатюрно скеле беше точно отпред. Сядах върху тесния камък и провисвах крака към морето. Ако имаше луна — дълго се взирах в лунната пътека. А през онова лято, докато си седях така сам на брега на Босфора, понякога си мислех и за Мелек, която сигурно беше някъде по горните етажи. Но невинаги. Само понякога навестяваше мислите ми. А излезехме ли с приятели я на лятното кино, я на кафене, изобщо ми изхвръкваше от ума. Съвсем по детински! Всяко нещо можеше да ме разсее! Първата вечер, като си дойдох у дома, майка ми беше казала, че Хюсрев бей често ходел до кафенето, но онова лято нито веднъж не го видях там. По-късно, след като научих истината, разбрах също, че в началото, когато още не беше се смахнал съвсем, не ходел в близките махленски кафенета, а в по-далечните. Когато си мислех за Мелек и се опитвах да разбера коя е, си въобразявах, че или е незаконна дъщеря на Хюсрев бей, или негова внучка. Знаех, че нямаше никакви деца. Майка ми все се кахъреше, че като умре старият, вилата ще остане на братовчедите и племенниците му и те, като не могат да си я поделят, ще я продадат и на нейно място ще се издигне някой висок блок. Но това момиче може да е било родено от някоя негова тайна любовница, също като в романите. Може би, докато старата беше още жива, Хюсрев бей да не смееше да я доведе в къщата. Но беше много странно, че бъбривата ми майка никога не спомена за подобно прелюбопитно събитие и се държеше така, сякаш само Хюсрев бей, и никой друг, освен него, не живееше във вилата. И макар че всеки божи ден виждах момичето от плът и кръв в градината, пак понякога ме обземаше съмнение — наистина ли къщата имаше и други обитатели? Понякога следобедите се къпехме с приятели в морето и аз плувах чак до вилата, ако нямаше обратно течение. Дълго гледах към мрачната дървена постройка с изгнилите кепенци на прозорците. Нямаше и следа от Мелек. Дори сянката й не се мярваше пред погледа ми…

Докато един ден не чух майка ми да говори за „момичето“. С баща ми бяха подхванали разговора, докато аз бях навън, и може би щяха да замълчат, ако им бях дал възможност.

— От това момиче няма никаква полза — мърмореше майка ми. — Или се затваря в стаята, или бяга в градината. Ако й кажеш нещо, гледа те, все едно не те чува.

— Може би се уморява нощем — отвърна баща ми и се засмя точно когато влизах.

Майка ми беше с гръб и не ме видя веднага. Продължи ядосано да нарежда:

— Ама си и ти! Да не би морукът да има сила за нещо? И с двете си ръце да го държи…

— Кое е това момиче? — попитах майка си.

— Кое момиче? Какво момиче? Ти къде се запиля досега?

Беше се смръщила като черен облак. Явно искаше да смени темата. Сега вече знам, че по онова време и двамата ми родители не са знаели какво точно се случваше. Но въпреки това, макар и неясно, чувстваха, че вътре в къщата става нещо много лошо. Струва ми се, че майка ми несъзнателно, с някакво инстинктивно желание да ме предпази, се опитваше да ме държи настрана от всичко във вилата.

— Онова, за което казваше, че не го бивало за нищо…

— Ами, едно момиче… Мелек! — промълви едвам-едвам майка ми и като не успя да смени темата, се опита да я омаловажи, но не се сдържа да не се намръщи още повече.

И аз, в нейния тон, сякаш въобще не ме интересуваше, я попитах:

— Коя пък беше тая Мелек?

Но сърцето ми биеше толкова силно, а-ха да изскочи.

— Не я ли знаеш, сине? Една сополанка… дето я доведоха да гледа старата госпожа. Колко години минаха оттогава?

Ченето ми за малко да падне от учудване.

— Значи, онова момиче било тая Мелек?

— Защо казваш тая Мелек? Виждал ли си я?

— Видях я веднъж в градината, толкова чудновато облечена…

Майка ми отново направи гримаса, все едно й се гадеше:

— Най-скъпите коприни на госпожата! Как не го е срам, да й ги даде на тая да ги носи!

— Нали старата умря! Каква работа има още това момиче тука?

— Не я наричай „старата“! Да почива в мир!

— Добре де, лека й пръст, щом е умряла, ама момичето какви ги дири тука?

— Аз отде да знам какво? Можеш ли разбра какви ги върши оня ми ти дъртак? Даже чистачка не пуска да влезе в къщата, а туй сополивото го държи. Оня, пастрок ли й е, какъв е, дето прилича на разбойник, идва в началото на всеки месец да си прибира паричките.

Докривя ми. Дали защото възможността тя да му е незаконна дъщеря се изпари, дали защото се оказа, че Мелек е онова същото мърляво момиче, не знам, но настроението ми се развали. Вероятно защото истината се оказа твърде далеч от въображението ми. Сякаш само за миг се изпари оня тайнствен блян, който ме изпълваше целия. Може би затова не се замислих както трябва над думите, които след това си размениха родителите ми:

— Може пък да става за други работи, за които не знаеш — намеси се в разговора баща ми.

— Какви ги плещиш пред детето! — ядоса се майка ми. Знам аз за какво още е тука това глупаво момиче — щяла да намери жълтиците!

— Какви жълтици?

— Уж госпожата имала някакви жълтици и ги скрила! Празни приказки! Ако имаше, аз щях да знам! Оня морук претърси цялата къща от долу до горе и не можа да ги намери. Ама веднъж като си го е втълпил! Уж преди да умре, госпожата казала на тая Мелек къде ги е скрила! Бива ли такова нещо? Спомням си, че в нощта, когато почина госпожата, той я затвори в стаята и хубавичко я наби! На другия ден, подсмърчайки, ми разправя: „Господарят търси жълтиците и затова ме наби!“ Само след няколко дни взе да я облича в копринените дрехи, сигурно за да му каже къде са. Разреши й да спи в стаята на госпожата, в леглото й… A момичето се оказа куражлия, не се бои да спи там! Никакви жълтици няма! Аз ли не знам!

Изведнъж ми мина през ум, че жълтиците са истинската причина за яда на майка ми към него. Ако наистина съществуваха, майка ми вероятно знаеше къде са, и ако си мислеше, че и то също знае, се страхуваше да ги вземе, докато е в къщата. Ако пък не знаеше, сигурно си вярваше, че може да ги намери много по-лесно от Хюсрев бей… минаха ми през ума най-различни предположения. Дори само едно от тях можеше да обясни защо майка ми толкова много искаше момичето час по-скоро да се махне от къщата. От друга страна, от гледна точка на дъртака, можеше да се обясни защо Мелек е още в къщата. Но какво да кажем за невероятната промяна у самата Мелек? Как така се бе превърнала в приказна фея с дълги до земята рокли? Как така всеки божи ден се разхождаше в градината и си почиваше под магнолиевото дърво, тананикайки си непрестанно някаква песничка с детското си гласче?… Дали това нейно преобразяване не подклаждаше още повече фантазиите ми, които мислех за изчезнали до мига, в който разбрах, че тази Мелек е дъщерята на бившия капъджия? Какво общо можеше да има с жълтиците това момиче от плът и кръв? Какво общо можеше да има с това дали съществуват или не? Едновременно толкова реална и нереална в мига, в който пред очите ми се превръщаше в бяла лилия, поклащаща се грациозно? Една разцъфнала бяла лилия. Да, бяла лилия! Именно в този миг от едно неопределено безименно цвете въображението ми я превърна в лилия, в едно от съвсем истинските цветя, които растяха в градината. Може би едва след като научих коя е, бях успял да я оприлича на конкретно цвете. Все още детинските ми разсъждения и представи бяха подминали с лекота подхвърлените на два пъти от баща ми сексуални намеци. Не можех да си ги представя двамата в някакво сексуално положение — нито Хюсрев бей, който, откакто се помнех, ми изглеждаше на сто години, нито Мелек, която от предишното занесено хлапе се беше превърнала в прекрасна бяла лилия. За мен тя беше някакво приказно безполово създание. И по никакъв начин не можех да си ги представя в едно легло като съпрузи. Дори и когато се върнах следващото лято и разбрах, че са се оженили (да не говорим, че тогава вече знаех повечко за сексуалните отношения, макар и само на книга). Така че онази вечер майка ми напразно се бе уплашила от приказките и намеците на баща ми — така или иначе умът ми беше зает със съвсем други неща тогава.

И сега още не знам по-близка или по-далечна бях почувствал Мелек, след като бях разбрал истината или най-малкото частичката от нея. Сигурно си бях въобразил, че за да разбуля тайната, трябва непременно да чуя песента, която тя си тананикаше тихичко? И затова може би на следващия ден така се изтърсих на земята от високия клон, на който се бях покачил. Знам ли? Помня само как се сгромолясах с трясък от магнолията право в краката на Мелек. Тя само изпищя и както ми се стори, се отдръпна леко назад от мястото, където седеше. Чудех се единствено как бих могъл да се измъкна от тази срамна ситуация, но уви, нищо не ми идваше на ум. Моментално рипнах на крака, все едно не се бях изтърсил така глупашки, а нарочно се бях хвърлил с главата надолу, и започнах да изтръсквам прахта от себе си. Чудно, как нямах нищо счупено и може би от сконфузването не усещах и никаква болка. В този момент не можех да я погледна в лицето и нарочно продължих да изтръсквам прахоляка от крачолите на панталоните много по-дълго и продължително, отколкото беше необходимо. Когато най-сетне се престраших да вдигна глава, тя се беше изправила на колене и стреснато ме гледаше. Този път не побягна веднага. Сигурно от неочакваната уплаха. И аз известно време стоях като истукан, без дори да ми мине през ум, че трябва да дам някакво обяснение, докато изтърсих първото, което ми дойде на ум:

— Каква беше тази песен, която пееше?

Не отговори. Само продължаваше да ме гледа с невероятно огромните си очи. Подритнах няколко камъчета с носа на обувката си. Когато я срещнах за пръв път, ми говореше. Сега защо ли само мълчеше?

— Предния път ми беше казала името си — Мелек.

Отново не ми отговори. Само вдигна рамене и сведе глава. Ясно — когато заговореше — побягваше, а като не бягаше пък — мълчеше. Но толкова ми се искаше да я накарам да говори. На всяка цена. Дали защото знаех, че изтърва ли я сега, никога вече не ще мога да я хвана?

— Казвам се Ялчън. Оттук съм.

— Знам. Ma’m не си й ли сина на слугинята Емсал?

Най-сетне бе проговорила! Но беше толкова странно и необичайно да чуя такъв селски говор от устата на едно момиче, слязло сякаш от илюстрациите във френските ми учебници по история, че този път аз не можах да отговоря веднага. Само преглътнах няколко пъти.

— Баща ми пък е градинарят. Той е посадил вси-и-и-чките тия цветя наоколо.

Не счете за нужно дори да погледне към цветята, които й сочех. Продължи да стои с наведена глава, само отново повдигна рамене. Стори ми се, че страхът и смущението й бяха преминали, но явно вече й бях досаден. Откакто разбрах, че тя е Мелек, всичките ми опити да се сближа с нея бяха напразни сигурно защото не знаех как да го направя и как да я предразположа. Сега се мъчех да се държа с нея като с връстник, макар да бе по-зряла от мен, но и това беше нахалост.

— Обичаш ли цветя?

Продължавах да говоря непрестанно, може би защото вече бях сигурен, че тя няма да ми отговори:

— Аз много ги обичам. Зная кое как се казва. Някои имат по няколко имена. Знаеш ли тези най-отпред какви са?

Пораздвижи се, явно се готвеше да си тръгне. Изведнъж осъзнах, че в желанието си да се сприятелим бях прекалил с дърдоренето си, така и без да заговоря за онова, което наистина ме интересуваше и което нямаше всъщност никаква връзка с цветята. Затова, преди да стане и да си тръгне, побързах да я попитам:

— Старата е умряла, а ти защо си още тука?

Замря за миг, както се беше понадигнала, после много бавно стана и без да ме погледне в очите, прошепна:

— Господарят каза така.

— Защо носиш тези рокли?

— Господарят ми ги даде! — промълви пак с наведена глава.

— Добре, ама защо ти ги е дал?

Този път ме погледна и отново повдигна рамене:

— Де да знам. Ша ги обличаш, каза.

Обърна се, очевидно с твърдото намерение да си тръгне.

Хванах я за лакътя:

— Постой, не си тръгвай веднага! Да си поговорим още малко! Ако искаш, да поиграем на нещо?

— На какво?

— Не знам… На гоненица?

— Добрееее!

Пак вдигна рамене.

— Първо ти бягаш, аз ще гоня.

В миг сграбчи полите си и побягна. Не можеше да тича много бързо с дългата си пола и на високите си токчета. Аз нарочно поизостанах малко, за да не я настигна веднага. Все едно бях баткото на някое по-малко хлапе, което трябваше да забавлявам. Протегнах ръка да я хвана чак след като обиколихме няколко пъти около дърветата и извиках колкото ми глас държи:

— Ти гониш!

Ръката ми докосна бедрото й. Стори ми се, че почувствах голото й тяло под тънката коприна. Не разбрах, а и не се замислих много защо, но ме обля някаква топлина, все едно електричество премина през цялото ми тяло. Веднага отдръпнах ръката си. Не си бях помислил, че Мелек ще е гола отдолу под полата си. Струва ми се, че едва тогава осъзнах това, по-рано не бях забелязал.

— Сега е твой ред да гониш. Аз ще бягам.

— Добре, бягай тогаз.

Затичах се, но не много бързо, за да може да ме хване. Бях сигурен, че тази игра ще ни сприятели и спокойно ще можем да си говорим за всичко. След като мина известно време и никой не понечваше да ме хване, се обърнах и погледнах назад. Мелек изобщо не беше зад мен, а тичаше към вилата. Пак я бях изпуснал. Без да успея да науча нищо повече…

След това, колкото пъти да я пресрещах, колкото и да се опитвах да я заговоря, тя никога не ми отговаряше. Бягаше от мен още щом ме зърнеше отдалеч. Ако неусетно успеех да се приближа до нея, при всеки мой въпрос само повдигаше рамене и веднага се отдалечаваше. Всичките ми усилия да се сближа по детски, по човешки с нея бяха напразни. Най-сетне осъзнах — не беше дете. Може би и никога не е била. Онова лято така и не разбрах, че вече е започнала да губи и човешкото в себе си. Или по-скоро, че й отнемаха всичко човешко. Така премина лятото.

Седмица преди да се върна на училище в къщата се вдигна невиждана и нечувана дотогава гюрултия. Или по-точно, това станало, докато ме е нямало вкъщи. Вечерта майка ми разказа всичко, но ми беше толкова трудно да проумея, камо ли да си представя как са се държали един с друг — дъртият Хюсрев бей и оня негодник, пастрокът на Мелек.

— Изтъпанил се в средата на хола, безсрамникът му, и крещи ли, крещи с цяло гърло. И блъска ли, блъска с юмрук върху седефената маса! Кого ли щял да намери на днешно време да му работи за такива пари! Вече толкоз години не била получила никакво увеличение! Щял да си вземе момичето обратно — и толкоз! Нямах думи, само застинах на мястото си! А оня като заудрял по масата — а-ха да я строши! С тия хора можеш ли се разбра по човешки! Държиш ли се с тях като с хора — и ти се качват на главата! Да те е страх дори да ги пуснеш в къщата си! Аз му бях казала да ме изчака отвън, че ще ида да му донеса парите, ама кой да те чуе? Само чакаше да се обърна — и нахълта вътре, нахалникът му с нахалник! И както му подавах петстотинте лири, като се разкрещя до небесата! Как да говориш с такива диваци! И без това момичето за пет пари работа не върши. Изобщо не се трогнах. Казвам му, щом е така, чакай да ида да й кажа да си събира багажа. Веднага ще си я приберете! Само не налагай масата! Освен това не ти ли казах да чакаш отвън! А той, представи си, с цялото си нахалство ми отговаря: „Ще чакам, където си ща!“ Да речем, тоя по рождение си е добиче, какво друго да очакваш от него! Може да бъде извинен, все пак си е прост капъджия… Ами оня ми ти дърт серсемин — да се чудиш и маеш какви ги върши! Какво да ти кажа! Тръгнах да се качвам в салона на горния етаж, да съобщя, че пастрокът й е дошъл да си прибере момичето, и що да видя? Нашичкият се дотътрил чак до стълбата и слухти ли, слухти какво става долу. Зинах от учудване! Стоя и немея! А морукът ми шепне: „Питай го, вика, да каже колко пари ще иска още!“ Вижда се, че си е изкарал акъла, дъртият му нещастник, дето едвам душа мае! Той открай време си е такъв никаквец, същински срам за рода си… все едно не го е раждала скъпата ми госпожа… абе, как можеш да се пазариш с някакъв си простак? Давай му момичето и да си се омитат! Едвам изрекох „Сакън, господарю, бива ли така!“, а той като ми се разкрещя: „Каквото ти кажа, това ще правиш, жено!“ Ще ми държи тон! Срамота! На кои години съм станала вече! Такова не бях виждала — коскоджамити Хюсрев бей да трепери от страх пред простолюдието! Бива ли такова нещо! Накъде е тръгнал тоя свят! Негодникът ще събори покрива върху главите ни, а ние какво, само да си мълчим и да си траем, така значи! Един бог и аз си знаем как слязох обратно по стълбите, как застанах пак пред това улично псе, как го попитах колко ще иска! Отвори се, земьо, погълни ме! А оня като ми се разкрещял: „Това си е чист грабеж — да карате някой да ви работи за петстотин лири! За по-малко от осемстотин — не става!“ Отгоре на това като се заперчил, фукльото му, да не дава господ! С преплетени крака пак се качвам горе, а морукът вече приготвил триста лири и ми ги подава с тресящи ръце! А-а-а, не, акълът ми не го побира вече какви ги върши тоя човек? Не си взема и чистачка дори, товари ме с цялата къщна работа, а е готов да даде осемстотин лири за някакво си моме, дето нищо не му върши!… Не, не може така… дяволска му работа! Иде ми да…

Майка ми продължи да мърмори, но аз вече не я слушах. Права беше. Можеш ли разбра какво му е в акъла на дъртия и защо прави тия работи? Какви са тайните му помисли, заради които постъпва така? И без това не разбирах нищо от онова, което бях видял в къщата от началото на лятото. И затова не възприех тази случка като някоя негова нова чудатост, а по-скоро като поредната от многото странности, с които се бях сблъсквал. Най-голямата ми загадка обаче беше самата Мелек. Ключът към разрешаването й се криеше в нея. Сигурен бях. Успеех ли да я разгадая — и за всичко останало щеше да се намери логично обяснение. Поне така си мислех. Като напук обаче не можах да я видя почти цяла седмица. Или въобще не излизаше в градината, или пък не беше, когато аз бях там. Не знам. Сега, като се замисля, ми се струва, че най-вероятно дъртакът я беше заключил в някоя стая от страх да не би пастрокът й да я отведе или пък така или иначе не й позволяваше да си подаде носа извън къщата. Все пак аз трябваше да се върна в училище, така и без да съм я видял. И не след дълго, потънал сред школската глъчка, позабравих за случилото се през лятото. Само на моменти оживяваше пред очите ми — в дългата си бяла рокля, с огромните си черни очи, подобна на лилия. По-късно взе да ми напомня на различни цветя, но през тази година Мелек бе за мен лилия.

Когато на следващото лято се върнах във вилата, разбрах, че са се оженили. Два месеца след оная патърдия на пастрока й Хюсрев бей тайно се беше венчал за Мелек, без да каже никому нищо. Даже на майка ми — тя разбрала за това едва в последния момент, когато в къщата пристигнал чиновникът за подписването на брака. Дъртакът някак си сам успял лично да уреди всички законови формалности. Извикали само майка ми и баща ми за свидетели. Жалко, че преди това тя не се усъмнила в нищо. И затова не съобщила на роднините му. А и впоследствие нищо не им казала, опасявайки се, да не би да се обидят, че не са им съобщили навреме. Така че братовчедите и племенниците на Хюсрев бей цели три години дори не подозирали, че той се е оженил. За младата му жена научили чак след убийството. И естествено откачили. Затова на делото така бясно нападаха Мелек, затова се държаха толкова жестоко и без капчица жал към нея. Никой не обичаше Хюсрев бей, нито един от тях не се натъжи от смъртта му, напротив, даже се радваха. Сто на сто съм сигурен в това. Без съмнение, ако вилата и повечето от имотите му бяха приписани на тях, а не на някаква си селяндурка, нямаше толкова да ровят и рият за смъртта му. Двамата с Мелек станахме донякъде жертви и на тяхната алчност.

Женитбата на Мелек с дъртака беше някак си нереална. Не можех да повярвам, както и по никой начин не можех и да си ги представя в едно легло. Но някак си този факт разкриваше тайната от миналото лято, лятото, през което сякаш изведнъж пораснах и се простих с детството си. Хюсрев бей беше хвърлил око на девойчето, без да го интересува разликата в годините, и бая трябва да беше хлътнал, щом бе решил чак да се ожени за нея. А когато пастрокът й отново дошъл да му иска пари, така го натирил, че оня разбойник никога повече не припарил във вилата. Два месеца по-рано това едва ли би се случило. Вярно, изедникът понечил да отвори приказка за башлъка^[1], но като видял, че тия вече не минават, се пръждосал и повече не се мярнал. Така, по думите на майка ми, „оная сополанка Мелек изведнъж стана господарката на къщата“. Питам се дали, когато ми разказваше за това, майка ми вече е знаела истината? Мисля си, че да. Когато са кумували, двамата с баща ми надали са знаели нещо. Но много скоро след сватбата трябва да са разбрали, че са станали съпричастни на едно толкова грозно и мръсно деяние. Но са си замълчали — може би от срам, може би от страх? Грижата им е била най-вече да скрият всичко от мен, да не науча за това.

В интерес на истината не им е било много трудно да го направят. Онова лято се връщах вкъщи само за едното спане. Майка ми беше решила, че съм станал голяма хаймана, но не ме притискаше много. Истината обаче беше друга — не си пилеех времето, а бях с Доган и както той казваше, се занимавахме с „положителни неща“. Няма да се разпростирам много върху това. Не че правехме бог знае какво. През повечето време четяхме и за да разберем по-добре прочетеното, слушахме какво ще кажат „батковците“ от по-горните курсове в университета. Така че онова лято не научих или по-скоро не намерих за необходимо да научавам повече за историята на Мелек. Нито пък знаех как е продължила. Обичах да се събуждам рано сутрин и да излизам в градината, но не за да видя Мелек. Тя никога не слизаше там по това време и нямаше начин да я срещна. Понякога я мярвах да седи под магнолията, също като през миналото лято. Но ранните си сутрешни разходки правех най-вече за да се насладя на красотата в градината, да мога да изпълня дробовете си със свежия въздух на Босфора. При изгрев-слънце цялото небе порозовяваше, морето грейваше в златни отблясъци и настъпваше такъв покой, такава хармония, на които никога и никъде другаде, освен в градината, не бих могъл да се насладя. Вярно, така и не можах да изживея истински това усещане за съвършен мир и покой, за пълно сливане с природата може би защото сърцето ми биеше лудо сред подивялата й хубост и ме изпълваха безброй неясни и непознати желания. И все пак бях толкова близко, може да се каже — до самата граница на тази непостижима цялост — сливането със света около мен. Но и това ми беше достатъчно — да гледам капчиците роса върху грейналите багри на редките цветя, които продължаваха да цъфтят, макар никой вече да не се грижеше за тях. Ако за нещо копнея сега зад решетките на това затворено, мрачно място — това е утринната тишина в градината и цветята с още неизсъхналите росни капчици по тях, за трептящите лъчи на светлината на разсъмване. И за непрестанната сладка болка в слабините ми. Но това е нещо съвсем друго… едно твърде познато желание. Желание, което завладяваше нощем сънищата ми. И което денем се мъчех, доколкото мога, да забравя. Желание, от което се срамувах и което ме караше да се съмнявам в себе си при мисълта, че никога вече няма да имам Мелек… Не, не исках нищо друго — само да я освободя. Така е! Дори не мислех за каквото и да било по-различно от това, когато го убих. Мога да се закълна пред всеки! А на съдебното заседание казаха, че съм го убил от безумна страст, омагьосан от чара на една ужасна жена. Не е вярно, лъжа е всичко това! Ако беше така, нямаше да е нужно да го убивам. Аз мислех само за нейното освобождение. Обикнах я. Да, сигурно я обичах. Но не затова се опитах да я освободя. Не съм убил нейния насилник, за да я запазя за себе си, а за да бъде свободна. Ако не беше прерязващото ме понякога желание, щях твърдо да вярвам в това и може би щеше по-малко да ме боли, че не успях да я освободя.

Ако го бях убил през онова лято, когато при първите лъчи на слънцето бродех из градината без желание да виждам, когото и да е и без да мисля за никого, още преди ръката ми да докосне нейната, ако го бях убил, без да познавам онази, другата Мелек, сигурно сега нямаше да се терзая от тези съмнения. Но тогава не бе възможно. Най-малкото защото по онова време още нищичко не знаех. А и нямах желание да научавам каквото и да било. Миналогодишното ми любопитство сякаш се беше изпарило. Трябваше да минат още две години, преди да разбера истината, цялата истина.

Ще кажете, защо толкова късно узнах онова, което се знаеше от почти всички? Ами защото не изпитвах никакво любопитство какво се случва във вилата или какво става в махалата, затова. Лятото ми премина в „положителни дейности“. А през следващата лятна ваканция решихме с Доган да видим малко свят и заминахме на младежка бригада във Франция да берем гроздето от лозята на хората по чужбините.

Когато преминах в последния клас на гимназията и бях вече много „осъзнат“, се върнах в махалата със задачата „да осъзнавам“ близки и роднини. Но се оказах единственият, който не знаеше за случващото се във вилата. Сякаш всички от махалата бяха тайно свързани и това, което ги свързваше, бе мълчаливо поеманата от тях вина и сякаш те също така мълчаливо се бяха наговорили да пазят мълчание. Мълчаха заради общата вина, заради съучастието и общия срам… Разменяха си подозрителни погледи… Сякаш се бяха обединили срещу всеки „чужд“, който не знаеше за срама им… Може би смятаха, че знам, а може би тъкмо обратното — бяха разбрали от майка ми, че не бива да научавам. И едното, и другото беше възможно. Бях сигурен обаче, че не си говореха за това. Периодът на клюките бе минало и бе дошло времето на мълчанието, на разменяните многозначителни погледи. Как би могло да се обясни това, че цял един квартал хора — мъже, жени, всички! — си затварят очите за нещо толкова ужасяващо и грозно? И стават, макар и мълчаливи, съучастници в подобно престъпление? Когато научих истината, не можех да я проумея. Умът ми не го побираше! Сега отново размишлявам и се опитвам да преценя казаното от тях по време на процеса. Онези, които толкова време бяха мълчали, очевидно си бяха измислили по някоя удобна за тях самите лъжа: мъжът можел да използва законната си съпруга както си ще. Щом жената не се е възпротивила, щом не се е оплакала официално, никой няма законно право да се меси! Явно, че всички мислеха по този начин. Това бе обичайното за тях мислене, с което бяха свикнали от векове! Ами ония, които наместо да идат в публичен дом, отиваха при Мелек? За тях вилата може би бе публичен дом, еднолична фирма, а Хюсрев бей бе само човекът, чиято единствена работа бе да събира клиентелата? Кой знае? Но най-посрамени трябва да са се чувствали майка ми и баща ми. Сигурно от страх за хляба си не са съобщили нито в полицията, нито на „аристократичните“ му роднини. Както и да е, когато и аз на третото лято се замесих в тази история, всички бяха единни, бяха обединили усилията си в едно — да не се разчуе, да потулят случващото се от чуждите, от всеки, който посещаваше къщата, и най-вече — от мен. Свидетелите по делото бяха принудени да се явят, защото от една страна адвокатът ги беше сплашил, а от друга — трябваше да спасяват себе си, а не толкова Мелек.

Нещо в махалата се беше променило, нещо странно витаеше из въздуха. Разбрах го едва когато забелязах, че старите приятели не са ми вече приятели, че като се срещахме, не ми се усмихваха като преди. Напротив, лицата им посърваха още щом ме видеха. Поздравяваха ме крадешком, без усмивка, някак от немай-къде. Влезех ли в кафенето, разговорите стихваха, всички млъкваха, макар и за кратко, но се усещаше. Попитах ли ги нещо приятелски — отговаряха ми сухо, с половин уста и без да ме гледат в очите. Приседнех ли на някоя маса, тя тутакси се опразваше… Още първата седмица с присъщата за възрастта ми чувствителност усетих тези и някои други дребни промени в държанието на хората и размишлявайки върху тях, разбрах, че всички се притесняват от мен. Но не знаех защо. Не се сещах, че това има някаква връзка с Мелек, с живота във вилата. Умът ми беше много далеч от това, а и отдавна не се бях сещал за нея. Може би дори отново бях я забравил. Затова първото, което си помислих, бе, че ме смятаха за „революционер“ или „ляв“ и тази „лоша слава“ ме е последвала и в махалата, където това си беше синоним на „страшилище“. Макар че уж аз би трябвало да „просвещавам“ и „осъзнавам“ тези хора. Затова бях длъжен, каквото и да става, да не се отказвам, да ходя всяка вечер в кафенето и да разговарям с тях. Между посетителите имаше и рибари, но повечето бяха работници в някоя от двете фабрики наблизо. Точно каквито ми трябваха!

Най-лесно можах да се сближа с Реджеб, който беше няколко години по-голям от мен, но бяхме приятели от детинство. Освен това го смятах за разумен и стабилен човек. Обикновено сядах на неговата маса в кафенето. Другите мъже, ако не играеха на нещо, бързичко опразваха масата и оставахме само двамата. Реджеб ме слушаше, впускаше се и в спорове, но след две седмици трябваше да заминава на работа в Германия и едва ли щеше да ми е от полза в усилията ми да се сближа с останалите. Най-неочаквано обаче ми помогна в нещо друго, макар да не си го бях представял точно така. Защото ми разказа истината за нещата във вилата. Така че сега, в светлината на случилото се, може да се каже, че той наистина ми беше полезен. За последствията обаче съм си отговорен само аз. Не и Реджеб, който само ми отвори очите за истината. Най-вероятно и той щеше да си премълчи, ако не заминаваше за Германия.

Струва ми се, беше на третата седмица, откакто взех да се заседявам в кафенето, когато една вечер пак останахме сами с Реджеб на масата. Този път той сам дойде да седне до мене. Когато влязох в кафенето, неколцина ме поздравиха, но никой не ме извика да седна при тях, затова се настаних сам на една маса. След малко Реджеб дръпна един стол и се настани до мен:

— Е, какво ново-вехто?

— Както обикновено.

— Да хвърлим ли по една табла?

— Давай…

Хубавото на таблата е, че събира хората около масата. Наистина седмици наред около мен беше пусто, но си мислех, че рано или късно ще спечеля доверието им и ще започнат да се събират около мен. Но и тази вечер никой не припари. Бяхме се заиграли с Реджеб. Забелязах, че е станало късно чак когато случайно вдигнах поглед от таблата и видях, че кафенето се е поопразнило. В този миг на вратата се появи Хюсрев бей. Веднага го познах, макар да не го бях виждал от години. След определена възраст човек сякаш не се променя повече. Беше си същият, какъвто го помнех от детските си години. Дори не беше остарял. Като бях в началното училище, беше на сто години и сега, като се показа на вратата на кафенето — пак си беше на сто години. Макар че, както разбрах после на делото, бил умрял на шейсет и пет. През оная нощ ми направи впечатление само необичайно жълтеникавото му лице. Виждаше се, че от години не е виждало дневна светлина. Носеше костюм, останал кой знае от кои времена. С олюляващи се крачки се приближи към една от свободните маси.

— Тоя дъртак какви ги дири тука? — себе си ли, Реджеб ли запитах, не помня.

Реджеб седеше срещу мен, с гръб към вратата и не видя кой влиза. Обърна се едва като го попитах. Мерна Хюсрев бей и ме изгледа втренчено:

— Вярно ли не знаеш?

— Какво да знам?

— Какви ги дири тука дъртофелникът му…

— Че отде да знам?

Реджеб поклати глава:

— Чудех се дали знаеш и само се правиш на „дръж ми шапката“, или наистина нищо не знаеш?

— Кво да знам, бе?

— Щом казваш, сигурно е така — съгласи се най-сетне Реджеб.

Заряза таблата, премести стола си до мене и сниши глас:

— Погледни го хубавичко!

Втренчих се в старчока, Реджеб — също. Забелязах, че само ние двамата го гледаме. Като влезе в кафенето, всички за миг вдигнаха глави, но после всеки се направи, че е зает с нещо много важно и кой потъна в играта си, кой се върна към приказката си, кой просто се вторачи в певицата на телевизионния екран…

Хюсрев бей седна, без да поглежда към никого. Заби неподвижен поглед в някаква точка в пространството пред себе си. След минутка-две Ахмед ефенди му донесе филджана с кафето и го сложи на масата отпреде му. Значи, без още да си е поръчал, знаеше какво ще иска. Демек беше стар мющерия в кафенето. Зачудих се, че досега не го бях срещал там. Даже и не предполагах, че го посещава, особено в тези късни часове. Скоро щях да науча всички подробности от Реджеб, но сега всичко ми изглеждаше странно. Междувременно някакъв якичък младеж стана от съседната маса и се запъти към Хюсрев бей. Познавах го — беше рибарят Риза. Беше доста по-голям от мен, та колко беше „младеж“ — не знам, гонеше трийсетака. Изправи се до масата и зачака. Не знам защо, но ми се видя странно, когато за втори път забелязах, че никой друг, освен нас двамата с Реджеб не поглежда към тях. Хюсрев бей не се и помръдна, дори не отмести поглед от точката, в която се беше взрял, само леко му кимна с глава, канейки го сякаш да седне и продължи да си пие кафето, без дори да го погледне. Ризата приседна до него. Двамата нито си продумваха, нито се поглеждаха. Само си седяха. Най-сетне Хюсрев бей допи кафето, отмести филджана, извади някакви дребни от джоба си и ги хвърли на масата. И пак така само леко кимна на Ризата, без дори да го удостои с поглед. Станаха и тръгнаха — напред старият, зад него — възедричкият грубоват рибар. Вратата на кафенето се хлопна зад тях.

Не разбирах какво се случва, само смаяно гледах Реджеб:

— Какво става?

— Чакай да си тръгнат — неочаквано сниши глас той.

— Добре де, ама къде отиват тия двамата?

— Плащай, да вървим и ние.

По всичко личеше, че става нещо — и по тайнственото държане на Реджеб, и по това, че всички се смълчаха, както когато Хюсрев бей влезе, така и когато излезе от кафенето. Но не ми и минаваше през ум, че това може би е свързано с Мелек. И как би могло? Онова, което ми хрумна, бе, че дъртият е обратен и затова е повлякъл рибаря със себе си. Не бях толкова наивен, че да не ми мине подобно нещо през ум. Но защо Реджеб го приемаше толкова насериозно? Нито се захили подигравателно, нито ми смигна снизходително, нито подметна някой лаф, с който да омаловажи ставащото, нещо от сорта на „Пак успя да си хване жертва, дъртият му педал“? Бяхме минали възрастта, когато перверзността на старчока би ни впечатлила бог знае колко и се чудех какво толкова му беше интересното, че да зареже таблата по средата на играта:

— Да бяхме си довършили играта…

— Зарежи сега тая игра. Трябва да ти кажа нещо. Но не тука.

Станахме. Докато си плащахме, двамата мъже се бяха изгубили от погледа ни. Реджеб вървеше бавно, с наведена глава и само дълбоко въздъхна, когато го попитах:

— Какво ти става, бе? Що за странен вид имаш?

— Ще ти разкажа, непременно ще ти разкажа. Щом не знаеш, значи трябва да научиш…

— Какво пък чак толкова ще ми кажеш? Че дъртакът е педал, това ли?

Продължи да върви, без да вдигне глава, а на лицето му така и не се появи очакваната от мен усмивка. Само сдържано отсече:

— Не бързай! Ще ти разкажа всичко, което знам…

Тръгнахме. Между множеството вехти и нови вили, кафенета и ресторанти, в които ходеха хора от този квартал, имаше едно празно, като по чудо останало незастроено местенце. Навремето там беше една стара къща, която изгоря, но на нейното място така и не построиха нищо ново, та откак се помня, все там ходехме да се къпем в морето. Запътихме се нататък. Щом стигнахме, седнахме на камъните досами вълните. Луната не светеше и беше тъмно като в рог, водата изглеждаше съвсем черна. Само на отсрещния бряг на Босфора блещукаха пъстри светлинки… Зелени, червени, жълти…

Преди да заговори, Реджеб първом си запали цигара. Разказваше бързо, без да ме поглежда в лицето, кратко, без да се впуска в подробности.

Имало едно момиче. Не бил много сигурен, но май се казвало Мелек. Откъде го е чул — и това не си спомнял много добре. Може би оная нощ… Така или иначе, било слугинче в къщата на Хюсрев бей, а после той се оженил за него. От три години водел мъже от улицата и от кафенетата и я карал да се люби с тях. Гледал, докато се любели с жена му, и пиел. Понякога се натрясквал.

Това беше целият му разказ. Съвсем накратко. Цялата история свърши, преди да успея да се замисля дали е истина или не. Кратко и ясно.

Каква ли бе първата ми реакцията на това, което току-що бях чул? Всеки път, когато впоследствие връщах лентата назад, си спомнях как ме обхващаше дълбок и яростен гняв. Но не и в първия момент, не! Тогава не чувствах нито яд, нито бяс или гняв. Сякаш се бях вкаменил и не можех нито да помръдна, нито да кажа нещо. Каквото и да било. Бях като зашеметен. Напълно оглупял. Като че ли някой ми удари плесница. Не, много е банално това. Сякаш са те зашлевили. Но не е като обикновен шамар, а все едно най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав са ти извъртели плесницата и ти е дошло като гръм от ясно небе. Например питаш някой приятел на улицата „Как си“ или някой непознат как да стигнеш до някъде. Но вместо да ти отговорят „Добре, а ти как си!“ или „Тръгнете натам, завийте насам“, вземат, че ти фраснат един юмрук в лицето! Нещо подобно изпитах и аз в този миг. Преди три години Мелек беше завладяла мислите ми. В съзнанието ми се въртяха куп въпросителни за нея, на които очаквах да получа логични и приемливи отговори, но бях готов и за най-неочакваните. А след това просто я забравих. Можех да задавам само такива банални въпроси, на които отговорите се знаеха предварително, от сорта на „Как си?“. Кратката история, която най-сетне научих от Реджеб, не беше отговор, а плесница през лицето. Дошла изневиделица, без предупреждение, ненужна, неоправдана. Не знаех какво да правя.

Колко време съм мълчал — не помня. Реджеб изпуши цигарата си и запали друга. И нея почти свърши, докато най-после успях отново да проговоря:

— Всеки от махалата ли?

— Кажи-речи…

— И ти ли?

— И аз…

Метна фаса си в морето.

— Да… И аз… Веднъж…

* * *

Сега като се замисля, като че ли в първия момент най-много ме ужаси не това, което бяха сторили на Мелек, а че толкова хора са били способни да й го причинят и още толкова — да си затворят очите за всичко това. Че толкова хора са допринесли едно младо, нещастно, беззащитно момиче да стане жертва на един извратен насилник и преспокойно са наблюдавали всичко отстрани. Как е възможно това? Умът ми не го побира! Как можеш да възприемеш подобно нещо? Загубих ума и дума. Сякаш мисълта ми застина. И това е клише. Не е възможно в действителност мисълта на човека да спре. Макар аз да го преживях — наистина. Разбрах какво е да го преживееш, защото ми се случи на самия мен — именно в онзи миг. Сякаш всичко, което бях изживял, видял, почувствал, в което бях вярвал дотогава, потъна в някаква мъгла. Всичко се промени — целият свят, от край до край. Или по-скоро изчезна за миг и възникна отново. И всичко стана съвсем различно. Като при повторно раждане. Или не, като че ли се раждаш за първи път и докато се раждаш, осъзнаваш, че си се родил. Цветовете, миризмите, светлините — всичко се промени. Поклащащите се пред мен черни като катран води бяха различни. Светлините на отсрещния бряг се отразяваха във водата по съвсем друг начин. Миризмата на водораслите, долитаща откъм морето, и тя вече не беше същата като онази, която познавах от рождение. После постепенно започнах да се съвземам. Мозъкът ми, спрял допреди миг — или преди сто години, а може би преди цяла епоха, сякаш отново се включи. Реджеб пак беше до мен. Цветовете, миризмите, светлините пак станаха, каквито си бяха преди, но за мен имаха вече някакъв друг смисъл. И за първи път, след като Реджеб беше започнал да ми разказва, пред очите ми изплува чернокосото момиче в дълга бяла рокля. Застанала под магнолията, подпряла се с ръка на дървото, като че ли позира за картина. Чух един детински глас да тананика някаква песен, чиито думи не можех да различа. Със сетивата на новороден поглъщах песента, гласа й, ръката й, подпряна на дървото, а след това и момичето, което не смеех да погледна, да заговоря, да докосна, което ме накара да потръпна от една непозната ми дотогава топлина от допира на ръката ми до тялото й, докато играехме на гоненица. Изпълни ме гняв, дълбок, набъбващ вътре в мен, готов всеки миг да се излее навън. Същата ярост, която изпитвах, когато напролет другарчетата ми късаха първите маргаритки по поляните. Ярост — така безумна и така безсилна! Трябваше още в същата тази нощ, още в същия онзи миг да се втурна подире му и да го убия! Преди да видя Мелек като посърнала алена роза с повехнали листенца. Но не ми дойде на ум. Мисълта да я спася не ми беше хрумнала до мига, в който я видях на онова кресло. Струва ми се, че именно в оная нощ осъзнах и удара, който съм получил, и неговата сила. Именно тогава в мен се роди нов човек. Гневно и яростно се бунтувах не срещу мъките, които беше изживяла Мелек, а срещу това, че е било възможно да й се случат подобни неща.

* * *

— Как си могъл да го направиш?

Реджеб запали още една цигара, преди да ми отговори:

— Не знам… Сигурно е било най-вече от любопитство… А и не знаех, че е против волята на момичето. Да не би да не ходим в публичен дом? Вярвай ми, че единственото, което ме накара да се поколебая да ида или не, бе, че морукът искаше да гледа… Накрая си намерих някакво оправдание. Щях да опъна една женска, без да давам и пет стотинки, пък оня старчок да зяпа, щом му е кеф…

Млъкна. Дълго мълча, без да откъсне поглед от тъмните вълни. Аз чаках, без да си поемам дъх. Накрая вдигна глава. Погледна ме в очите. За първи път, откакто излязохме от кафенето.

— После, като я видях така — цялата намацана, полугола, като всички, които сме виждали по публичните домове, след като сме успели да заделим по някоя пара, че да влезем там… Но не беше точно такава. Защо не беше като ония, какво й беше по-различното не знам, но не беше такава… Дали защото беше като някаква кукла и правеше само това, което дъртакът и каже… не знам. И го правеше точно както и наредеше, все едно че е машина или някакъв робот… А погледът й бе толкова странен… Дотогава не бях поглеждал никоя от тях в очите. В този миг изпитах срам, че съм мъж, не, по-право, че съм човек… Оттогава не стъпвам в публичен дом. Даже да ми се пръсне чаталът…

За пръв път се засмя. Или поне се опита…

Не, не ми беше хрумнало веднага да спасявам Мелек. Нито, че трябва да бъде спасена… Гневът или по-скоро изумлението ми, както сега наричам това свое чувство, макар все още да не мога да открия най-точната дума за него, се беше превърнало в някакъв безсилен бунт. Срещу това, че къщата, в която съм израсъл, се е превърнала в публичен дом, а ослепително красивото момиче от най-скритите ми детински блянове — в проститутка. Да, наистина се чувствах безпомощен. Какво бих могъл да направя? Какво би могло да се направи? Първото, което ми хрумна, е да пресрещна Риза Рибаря и я̀ката да го ступам. Сигурно защото по нашата си традиция, за да изчистиш опетнената чест, непременно трябва да набиеш някого или пък на всяка цена да си изкараш гнева на другите. Не се и замислих дори, че Ризата беше много по-голям и по-як от мен и че най-вероятно не аз, а той щеше да ме направи на пестил. След като се разделихме с Реджеб, се прибрах в къщата и задебнах Ризата от най-тъмното кътче на градината. През нито един от провесените и прогнили кепенци не се процеждаше и лъч светлинка. Опитвах се да си представя какво ставаше в къщата, но не успях. Нямах никакъв опит в тези неща. Не бях ходил и в публичен дом като Реджеб. Не се бях доближавал до никое момиче, ако не броим един-два танца и няколкото нескопосани целувки през лятото, когато бяхме във франция. Така че нямаше как да имам и най-малката реална представа за случващото се в къщата. Гледайки тъмния силует на къщата, като сянката на някакъв великан, не можех да си представя дори част от онези сцени, които бях виждал преди по списанията с голотиите. Защото не можех да си представя Мелек по друг начин, освен като лилия, облечена в бяло, както когато я видях преди няколко лета… Колкото повече пред очите ми изплуваше образът й, както беше облегнала ръката си на магнолията, толкова по-неумолимо времето ме връщаше назад. И толкова по-отчетливо разбирах безсмислието да причаквам Ризата в тъмното. Каква ще е ползата, ако го пребия? Или, да кажем, го убия? Той не беше единственият виновник, по-скоро не той беше истинският виновник… Истинската причина да го причаквам всъщност не беше, за да го набия, а за да повярвам напълно на разказа на Реджеб. Макар че дълбоко в себе си не исках да вярвам. И все пак го причаквах. Видях го да излиза от къщата, подсвирквайки си тихичко. И тогава заплаках — за първи път от детските си години. Не любовта към Мелек ме караше да плача, не. Сигурен съм. Минаха години, откакто я видях за последно. Бях я забравил може би. Не плачех за отново оживялата пред очите ми бяла лилия, не. Всъщност не знам защо се разплаках. До днес така и не разбрах.

Заспах, дали изтощен от плача, дали от стоварилата се върху ми умора от всичко, което бях научил. Когато след дългата нощ, изпълнена с кошмари, присвиващи сърцето ми и каращи ме да мечтая за смъртта, се събудих още по-съсипан в тревожния сумрак на утрото, пред очите ми отново изплува бялата лилия. Защо не магнолия, а лилия? Не знам. Споменът ми свързваше Мелек с образа на магнолията, а в сърцето си я виждах като лилия. Може би защото магнолиите не се поклащат — цветовете им белеят по високите клони, а след това окапват и почерняват долу на земята. Докато Мелек, когато се разхождаше из градината, мислейки, че е сама, се поклащаше така изящно, че и до ден-днешен не мога да забравя тази нейна походка, останала дълбоко скрита някъде в детските ми спомени. Само лилиите се поклащат толкова тъжно на вятъра. Също като движенията на Мелек, за които не можех да намеря думи, пък и не се и опитвах. Докато не започнах да я възприемам като някакво диворасло цвете, като някаква странна смесица от светлина и мрак, още преди в съзнанието ми натрапчиво да се запечата образът на розата (защото така я наричаше морукът — „розата ми, розата ми“) и да започна и аз да я оприличавам на всички видове рози…

* * *

— Облегни се назад. Сложи единия си крак върху облегалката на фотьойла. C’est ca!

Беше като цвете. Не лилия, а някакво цвете, което не бях виждал до този ден и чието име не знаех. Съвсем различно от всички останали. Диво цвете, изтъкано от тъмнина. Тогава ли се разтреперих? В мига, в който я видях срещу себе си съвършено гола в черния копринен халат? Или още преди това — когато се приближих до дъртака в кафенето? А може би от самото начало — от момента, в който реших да видя истината със собствените си очи? Оттогава ли започнах да треперя?

Да, това е истината — реших сам, със собствените си очи да видя всичко. Най-вече беше това. Може би бе най-важното решение, което бях взел. Или пък единственото! Ако не бях видял Мелек в това положение, ако не бях преживял самият аз онова, което тя беше принудена да изживява с другите — сигурно нямаше да го убия. Но след това нямаше как да не го убия! Просто беше невъзможно!

Никак не бе трудно да го осъществя. Когато след няколко дни дъртакът се довлече в кафенето, аз се изтъпаних пред него, под погледите на толкова хора, с разтуптяно сърце, но без да треперя. (Значи не тогава, а по-късно съм започнал да треперя?) Не ме позна. И не би могъл. Почти не беше ме виждал, а и като дете не ме и поглеждаше. Нямаше как да знае, че тоя дългуч, дето е щръкнал пред него, е синът на неговата слугиня Емсал. Кимна ми с глава да седна, както на Ризата, както сигурно и на мнозина преди туй… Допи си кафето… И тежко се надигна, също както го правеше и преди. Не ме беше огледал внимателно, сигурно не беше и забелязал, че съм новодошъл тук. Вървях на няколко крачки подире му. Не му правеше впечатление, не се и притесняваше — ни най-малко дори. Защо ли не се страхуваше, че могат да го убият? Защо на такива като него не им минава и през ум, че някой ден ще ги убият? Какво ги кара толкова силно да си вярват, че са вечни и че винаги ще държат другите в подчинение? И не само това, ами да накарат и всички останали да повярват? Всъщност в онзи миг и на мен все още не ми беше хрумнало да го убия.

По едно време, докато дъртакът отваряше огромната порта на къщата със старите железни ключове, ме обхвана някаква паника. Ами ако срещна майка ми или баща ми? Макар че те сигурно отдавна са свикнали да не му се мяркат пред очите нощем. Струваше ми се, че стъпките ни върху чакъла отекваха така силно в безмълвието на нощта, че сякаш щяха да разбудят целия свят… Някъде отдалече долиташе песента на славеите.

Влязохме във вилата. В тъмното преминахме през големия входен вестибюл, който не бях виждал от години. Не знам как съумях да не се блъсна в мраморната маса по средата. Щом стигнахме до стълбите, морукът запали някаква мъждукаща светлинка. Много слаба. Тътрузейки крака, се заизкачва нагоре по стъпалата. Следвах го. В детските ми години те бяха покрити с някаква розова постелка, в чиято пухкава мекота умирах да заравям пръстите си. Винаги съм се чудел как се запазваше толкова чиста. Сега обаче приличаше на извехтяла бозава дрипа и загрозяваше до немай-къде внушителното стълбище на главния вход, както ми беше разказвала майка ми — миниатюрно копие на онова в двореца Долмабахче. Но сега бе заприличало на скърцащото стълбище в общежитието ми, когато бях в пети клас. Боята по перилата му също се бе олющила. На всяка стъпка простенваше с различен глас, докато двамата се изкачвахме — той отпред, аз подире му.

Отново, но този път съвсем отблизо, докато вървях зад него, забелязах колко измършавял и съсухрен е старчокът. Да го духнеш — ще падне. Да го фраснеш веднъж-дваж — и ще се натроши, все едно е стъклен. Умът ми не го побираше: как в такова безпомощно слабо и безсилно тяло можеше да се побере и да се запази толкова дълго това извратено насилие, този болен мозък, това зло, за което ми беше разказал Реджеб, за което знаеха всички от махалата и на което само след малко щях да стана свидетел и аз? Да просъществува напук на всичко нормално, извън всяка логика една такава немощ или не, една такава тъмна сила?… Как успяваше да се задържи на краката си, без да се срути? Също като тази прогнила отвсякъде къща? Как бе възможно този изкуфял старец с крехки чупливи кости, с прогнила плът да властва над хората както си иска? Да накара цял квартал да си мълчи… Още откакто го познавах, береше душа, ама тази нищо и никаква душичка все не го напускаше… Противно на всички природни закони, които бях изучил. А може би грешах? Може би имаше нещо, което го свързваше толкова здраво с живота, някаква сила, която му помагаше да превърне немощта си в насилие? Може би традицията, натрупана през годините, им даваше силата на всички тези бивши величия да вярват, че прогнилите им и изгубили целия си блясък и красота стари кьошкове няма да се срутят върху главите им? И затова смятаха тиранията си за нещо съвсем нормално… Вековният им навик да се прекланят пред по-силните и да принуждават по-слабите да се превиват пред тях. Вековната традиция, от която не можеха да се избавят толкова лесно. Но ще дойде ден — и непременно ще се сринат. И кьошковете им, и дъртаците им, заедно с изродения строй, на който самите те са символи!

Можех да го убия още тогава, докато се изкачвахме по стълбите, морука. Но както казах, тогава още нямах намерение да го правя. Както не съм и мислел да пиша всичко това. В онзи момент си мислех единствено за Мелек — какво щях да видя, какво щях да чуя. С разтуптяно сърце, но без да треперя — не, тогава още не бях започнал да треперя.

Влязох подир стареца в големия салон, целият в кристални огледала, и сякаш отново се върнах в страната на детските си мечтания… От тавана висеше същият разкошен полилей, осветявайки ярко всичко наоколо. Огледалата със златните рамки бяха същите, същите си бяха и украсените със седеф фотьойли… Отначало не видях Мелек — дали защото бях заслепен от блясъка на светлината след полумрака на стълбището, дали защото очите ми трудно привикваха с великолепието на стаята. Чак след това я съзрях. Беше седнала на пода пред камината почти до огъня, май по турски. Къдравите й черни коси, които по-рано ми се струваха прави, сега се виеха върху гърба й като развята на вятъра лъвска грива. Дори не се обърна да ни погледне, като влязохме. Не помръдна, докато дъртият не й заговори. Не виждах лицето й. Ненадейно ме обхвана любопитство и се запитах кой ли е запалил камината? Хюсрев бей не би се занимавал с такива неща. Дали Мелек я беше запалила? Или майка ми? Нали все разправяше, че тя върти цялата домакинска работа… Дали в задълженията й влизаше да подготвя любовните нощи на дъртака?

— Какво седиш още? Ставай! Не ни ли чу, че сме дошли?

Мелек се изправи, обърна се бавно и тръгна към нас. И в този миг сякаш цялата стая светна, засия още по-ярко. Не разбрах веднага защо. Не беше от блясъка на очите й. Защото вървеше с наведена глава и все още не можех да й видя лицето. Беше облечена в някакъв тъмен копринен пеньоар. Или пък беше кимоно? Меката материя падаше от раменете върху ръцете й, а от ръцете се спускаше чак до пода. Отпред беше съвсем отворена. Виждаха се онези части от тялото й, които не би трябвало да се виждат. Сега разбрах, че именно то — млечнобялото й тяло, сияеше насред стаята! Някакви тъмни като сенки петна падаха върху тази странна, сякаш никога невидяла слънцето белота… Почувствах как цялото ми тяло се вкамени. За пръв път виждах пред себе си гола жена! Видението от моето детство, моят детски блян — Мелек! В този миг ли се разтреперих? Не, по-скоро се бях вкаменил. Ако не се беше разнесъл гласът на Хюсрев бей, нямаше да мога да помръдна и частичка от тялото си, не можех дори да мигна, абсолютно съм сигурен в това!

— Не стой така като статуя! Отметни глава назад! Хайде, засмей се, де!

Главата й се отметна като на някаква механична играчка… Кукла с ярко начервени устни и раздалечени зъби… Лицето й застина в някакво странно напрежение едновременно със звуците, които издаваше — нещо средно между ръмжене и смях… Вълнистите коси се разляха върху гърба й… Нищо друго не си спомням от онзи необичаен смут, който тя създаде в душата ми само с едно леко движение.

— Седни на фотьойла… Гледай, момко! Как ти се струва? Друга такава сигурно не си и виждал! Elle est belle, n’est-ce pas? Elle s’appelle Josette…^[2]

— Elsapel Jozet — прозвуча изведнъж същият детински глас, който пееше онази тъжна песен.

— Не се казваш така, глупачке! Кой ти е казал да говориш? Колко години те уча и все не се научаваш! Ти седни и се разположи на фотьойла. Вдигни единия си крак върху облегалката. C’est ca!

Спомням си и още нещо — едно цвете! Несравнимо с никое друго! Черно и диво. В този миг се разтреперих, да, точно в този миг! Когато не можах да откъсна поглед от онова черно петно върху бялото й тяло…

— Приближи се, младежо! Не се стеснявай, приближи се! Погледни я, c’est ?a une rose… Une rose…^[3] Тя е една роза!

Роза ли се наричаше това цвете? Черна роза. Като нощта.

Спомням си как коленичих пред Мелек. И нищо друго, никакъв друг спомен не ми е останал от онази нощ. Толкова е странно! Странно ли? А може би не! Не помня как се любихме, само една непоносима болка помня. Накрая сякаш пропадах в някакъв бездънен тъмен кладенец, удряйки глава в стените му при падането… Любихме се… Любене ли беше това? Беше нещо толкова безумно, че го забравих така, както лудите забравят преживените кризи… Не мога да си спомня нощите ни след тази — нито всичките заедно, нито всяка една поотделно. Останали са ми само някакви образи, само някакви усещания. Цветове, миризми, гласове… Аленочервените й изрисувани устни… Понякога пръстите ми си спомнят напрегнатата мекота от вътрешната страна на бедрата й…

Не познавах друга жена, освен Мелек. Какво ли правят, ако до тях няма някой като Хюсрев бей, който всеки миг внимателно да наблюдава всяко тяхно движение и непрекъснато да дава наставления? Дали ще знаят как да сложат краката си върху раменете на мъжа и да изпънат тялото си? Да хванат гърдите си с ръце и сами да му ги подадат? Ако някой старчок не им каже „хайде“, дали ще започнат да стенат и да се извиват? Ако някой дядка не им нареди „готово, а сега викай“, дали ще издават онези накъсани викове, които сякаш отекват в тялото на човека и го пронизват целия?

Не знам. И никога не ще науча. През мен винаги ще преминава една болка, която се опитвам да отстраня и която непрестанно ще се опитвам да отделя от желанието си да освободя Мелек. Дори не знам защо едното трябва да бъде отделено от другото. Може би защото не са ни учили правилно. Може би защото ние сме разбирали уроците погрешно. Или не сме ги доразбрали. Наистина ли са били неизбежни всички невъобразими беди, които ни се случиха? Според законите, които не знаем и които все още не сме научили? Неизбежно е стореното вече, извършеното поради една или друга причина. Неизбежно е случилото се, което вече дори мислено не можеш да върнеш назад, да промениш. Невъзможното е, което не се е случило, което не си направил или за което си бленувал отдавна, но не си могъл да направиш. И дори да си го премислял много пъти, подсъзнателно си разбирал, че е неосъществимо… Макар че онова, което направих с Мелек онази нощ и през следващите нощи, денем в градината и в сънищата ми през останалите нощи, беше колкото неизбежно, толкова и немислимо…

Но не и убийството, което извърших. Нямаше нищо необяснимо в желанието ми да унищожа най-близкия до мене символ на онзи обществен ред, който, кажи-речи, от малък бях тръгнал да руша. Само то беше неизбежно и непредотвратимо. По никакъв начин. Също като желанието ми да спася Мелек… Всъщност в мен първо се появи мисълта за спасението й и чак след това, когато видях, че няма друг начин да я спася — решението да го убия… Да, но след като не успях да спася Мелек? Едно неизбежно възникнало желание, което не само не се осъществи, а се превърна в своята противоположност… Как да обясня това?

Така убийството ще остане единственото нещо, с което ще ме споменават. Единствената истина за мен, единственото истинско нещо в мен. Само това ли ще остане след мен?

Един ден, след последвалите онази нощ безброй объркани нощи и не по-малко мъчителни дни, когато дните и нощите се превърнаха в седмици, седмиците — в месеци, в такъв един ден, както се разхождах из градината, внезапно реших да убия стария.

Да убиеш човек…

Да вземеш твърдо решение да го направиш…

И преди това ми беше минавало през ум да го убия, но някак си бегло, светкавично, без тази мисъл да остави следа, без да се загнезди трайно в съзнанието ми. Може би бях решил да го убия още в онази нощ, когато видях Мелек на фотьойла, с разтворения отпред пеньоар, с нацапаните в кървавочервено устни, но тогава не го бях осъзнал още. Дълго се опитвах да убедя Мелек да избяга с мен, да зареже дъртия, без да се страхува от него… Но като не успях — какво друго ми оставаше…

Реших го твърдо и окончателно в един есенен ден, в който вятърът брулеше всичко наоколо. В един късен следобед или по-точно, надвечер… От сутринта бродех из градината и очаквах Мелек да излезе навън. Но тя не дойде. Разхождах се измежду подивелите изоставени цветя, подритвайки камъчета по пътечките, взирах се в глухите, покрити с кепенци прозорци на вилата, както обикновено правех като дете. Все още най-лесно се сприятелявах с цветята. В края на лятото и с приближаването на есента цветята бяха избуяли неудържимо и човек не би могъл да обхване с поглед пъстрия им водопад. В този ден вятърът сякаш беше полудял и бурно клатеше разноцветните им главички. Пастелната красота на есенните цветя, пепелно розовите им тонове разпръскваха някакво необяснимо чувство на страх. Макар да лудуваха, сияеха с блясъка на недокосната девица и изглеждаха някак си неприкосновени. Не би посмял да ги откъснеш. И все пак от багрите на есенните цветя преливаше такава жизнерадостна възбуда, като хубостта на млада вдовица, непреминала, жива, прокълната хубост. И ти се струва, че ще умреш, ако не откъснеш тези поклащащи се жълти и лилави кълбета светлина, чиито аромати вятърът е разнесъл надалеч, които стоят пред тебе и те подлудяват със смеха си. Не знам на кой сезон цветята ми бяха най-любими. Защото обичам всички цветя. Защото всички те са красиви. От най-миловидното до най-хищното… Някъде по света растели цветя, които можели да изядат дори човек. Сигурен съм, че и те са толкова прекрасни, че без да мислиш и без да съжаляваш за себе си, може да се оставиш да те погълнат хищните листа на едно човекоядно растение. Защото цветята са здраво вкоренени в живота. Жизнени и трайни. Дори да ги оставиш без грижи, те въпреки всичко ще разцъфтят също така, както и миналата година. С много малко грижа можеш да съживиш и най-изсъхналото цвете, което си смятал за загинало. Да възвърнеш предишната му сила и хубост. Щом веднъж се е вкоренило, всяко цвете може да бъде съживено, да бъде спасено.

Как да спасиш обаче едно вече откъснато и вехнещо във вазата цвете? Като Мелек, прекрасната и искряща някога в белотата си лилия. Може би някъде дълбоко в себе си чувствах, че тя вече се е превърнала в едно такова цвете — повехнала във вазата тъмночервена роза с посърнали листенца… Откъсната още съвсем невинна, недокосната, уханна, отразяваща се във всяка трептяща капчица утринна роса, и след това забравена на прозореца пред погледите на всеки минувач, вдъхващ безмилостно аромата й, оставена самотно да увехне. С отдавна клюмнал цвят. И се питаш защо ли още не са я изхвърлили на бунището…

Можех ли да спася Мелек? Казах си, че трябва да я спася, на всяка цена. Дали това не беше само един неосъществим и нереален блян? Мечтата на едно момче, израсло сред цветните градини, разцъфнали под грижата на баща му? Не, не мислех така. Смятах, че мога да разтроша с пръстите си изсъхналите й листенца и да открия запазилите се помежду им живи семена, които отново да засея в пръстта. Но първо трябваше да унищожа онзи, който я беше откъснал, смачкал и забравил на прозореца, жестоко наранил, отровил жизнените й сокове. Само така можех да я спася.

Твърдо бях решил да убия Хюсрев бей. От майка си знаех къде държи пистолета. Застрелях го право в гърдите. В една мрачна и дъждовна нощ. Нарочно исках Мелек да гледа как го заравям в мократа и кална тъмнина. Исках с цялото си същество да усети своето освобождение, докато стоеше измокрена до кости, с прилепнали по тялото дрехи и провиснали по гърба й коси и ме гледаше с огромните си очи как забивам лопатата в пръстта, за да го заровя. Но това не се случи. Само стоеше и цялата трепереше до мене. После се разболя. Вдигна температура. Дни наред лежеше и бълнуваше за някакви дяволи и за стария си дядо. Бореше се непрестанно с някакви непознати чудовища и не знаеше, че седя и чакам да дойде на себе си.

Докато не дойдоха другите и не намериха гроба в корените на магнолията. И не ни отведоха и двамата.

Сега вече знам — никога не е вярвала, че ще мога да я спася, сигурно не е вярвала и в искреността на намерението ми. Може би именно това нейно неверие ме кара да се връщам непрестанно към този мъчителен въпрос. Не по-малко от болката, че не успях да я освободя. Но дали желанието ми да я спася не е било само лъжа, в която самият аз се мъчех да повярвам? Откакто съм затворен тук, тази нетърпима болка ме пронизва все по-често и все по-често и ме кара да се съмнявам все повече и повече в това. Дали единствено желанието ми да я имам само за себе си, да я отведа нанякъде и да я скрия там, където никой друг никога не би могъл да я достигне, не ме е накарало да повярвам, че трябва да го убия? Или само исках да сторя добро? Бунтувах се дори срещу самото понятие за добро, но дали този идеал за добро, който бях приел, или чувствата ми ме подтикнаха към убийството? Не. Не, не… Тази мисъл ще ме подлуди! Направих го, за да я спася… Не защото я обичам… Със сигурност не е затова. Даже и сега не зная дали я обичам или не. Защо тогава сърцето ми се свива и очите ми се пълнят със сълзи само като си представя, че никога повече няма да я видя? Само заради болката от ужасния провал, от убийствения смъртоносен неуспех ли? Или от чувствата, които изпитвам към нея? Обичал ли съм я? По-рано тя нямаше значение за мен. Сякаш изобщо не съществуваше. После беше като някакъв чужд човек, когото трябваше да опозная и да разбера. Да свикна с нейната странност. Но беше различна от всички обичайни неща, с които бях свикнал. Или по-скоро, с които не бях свикнал. Едва по-късно стана нещо реално, нещо истинско. Тя бе олицетворение на всичко онова, за което бях чел в книжките — материална, потисната, експлоатирана и трябваше да бъде освободена… Но в същото време красива, предизвикваща сладка болка в слабините ми… Когато й казвах „Обичам те!“, всъщност обичах тези понятия. Когато я питах „Обичаш ли ме?“ и очаквах да ми каже „Да!“, в действителност желаех да „материализирам“ тези понятия… Един младеж с толкова объркани мисли в главата си, опитващ се да примири романтизма си с материализма… Може би приличах на повечето си връстници, които се бяха замесили в подобни неща, кой знае… Все още се опитвах да отделя едното от другото през онова лято, когато Мелек навлезе в живота ми…

А тя имаше два различни живота — единия под магнолията и другия, върху дивана с червената кадифена покривка. Това не беше онази Мелек, цялата в бяло, а някаква друга — в черни дантели и с разтворени крака. Изпълняваща всичко, което Хюсрев бей й кажеше, смееща се безсрамно и предизвикателно, притваряйки очи. Без да се замисли, без дори да чувства необходимост да мисли. Кой знае откога привикнала с мисълта, че е обречена да живее в самота, че е осъдена на това… Защо бях решил, че тя има нужда от мен? Че очаква от мен да я спася? Не, Мелек не би могла да мисли нито за освобождението си, нито, както твърдяха по време на процеса, би ме използвала, за да се спаси. Едва сега като че ли започвам да го разбирам. Тя не би могла да замисли убийство или да накара някого да убие. Защото не можеше да мисли. Защото беше дресирана да не се съпротивлява срещу насилието. Не знаеше, че може да се разбунтува срещу него, просто беше възприела гнета и тиранията като нещо нормално в живота. Мъжкото насилие за нея беше нормално, защото този ред беше построен от тях и за тях — за мъжете. Защото те бяха силните. Винаги начело. Винаги господари на всичко. И аз бях един от тях. Може би по-млад и по-неопитен, но все пак — мъж. Как би могла да ми се довери? Още повече че връзката й с мен не се различаваше по нищо от връзките й с останалите мъже. Бях същият като тях, с изключение на онази единствена игра на гоненица в градината с нея. Някой, който имаше надмощие в една сексуална връзка, която й беше наложена насила и която тя не желаеше… Всичко това го разбрах много по-късно, при това точно наобратното. Бях си повярвал, че се страхува, когато я питах „Обичаш ли ме?“, а тя ми отговаряше само с един уплашен и объркан поглед. Помислих си, че се страхува да ми каже, че ме обича, даже нещо повече — че се страхува да ме обича. Сетне реших, че съм направил ново и велико откритие несвободният човек не може да обича, и сметнах, че като освободя Мелек от кошмарното робство на Хюсрев бей, ще мога да й даря и способността да обича. Повярвах си, че ще може истински да заживее отново само ако аз я освободя.

Но сега я очаква бесилка точно защото аз тръгнах да я освобождавам.

Колко погрешно, колко неправилно беше всичко, което направих! Всичко, което направихме…

Мелек ще умре…

Дали след всичко случило се наистина разбрах коя е тя? Или и досега не знам със сигурност?

Тук ще прекарам много дълги години.

Ще го разбера ли някой ден?

Декември 1977 — април 1978

Истанбул

Бележки

[1] Башлък — сума, която се плаща на родителите на булката от рода на младоженеца. — Б.пр.

Башлък — традиция, която не се споменава в исляма. Подобна на „мехир“ — подарък, който се дава на булката от младоженеца. Подаръкът най-често е в пари. — Б.ел.кор. ↑

[2] Хубава е, нали? Казва се Жозет… — Б.пр. ↑

[3] Ето това е роза… Роза… — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Пънар Кюр Жена за обесване (4)

Метаданни

Данни

Жена за обесване

Информация

История

Сваляне / Връзки

Записките на Ялчън

Пънар Кюр
Жена за обесване (4)