Стефан Цвайг
Клариса (9)

1915–1918

През следващите три години от живота си, от 1915 до 1918, Клариса почти нищо друго не си спомняше, освен своето дете. То се роди през 1915 година и беше кръстено Леонард Леополд Бранкорик. Около нея светът продължаваше да живее с войната и нейните опасности. Това бе смъртта. Но тук Клариса пазеше един живот. Тя имаше само едно — детето. Независимо от това, което се случваше по време на войната, за нея това беше една хубава година, макар че в същото време умряха и много хора. За да не събуди подозрение у баща си, че бракът й е фиктивен, тя не нае друго жилище, а се нанесе в това на Бранкорик — една приземна градинска къща.

Следобед отново зае мястото си при дворцовия съветник доктор Зилберщайн, предобед се грижеше за домакинството, а една стара прислужница бавеше детето. Баща й понякога я тревожеше — работеше още повече и ставаше все по-мълчалив. Той беше ожесточен от военните събития. Редките случаи, когато говореше с Клариса, й даваха възможност да разбере до каква степен се беше вманиачил в мислите си да служи на едно погрешно дело. У него се бе загнездила омраза към Германия. Още отначало Австрия трябвало да се нахвърли срещу Русия. Погрешно било, че отхвърлили неговите предложения. Това бе делото на неговия живот. Така мислеха и разочарованите, един, от които беше и той. Обвиняваше и дворцовия съветник Зилберщайн. Около Клариса имаше една прослойка от хора, които живееха със събитията на времето. Тя обаче имаше своето дете и по този начин предимство в живота й заемаха дребните неща.

Дворцовият съветник Зилберщайн изглеждаше остарял. Никога не бе говорил с нея за детето. Никога не я попита какво е то: едно тя или едно той. Клариса се срамуваше, че е толкова щастлива. Предобед беше сама в жилището, сама с детето и с мислите за Леонард. А когато на улицата видеше вдовици от войната в траур, се разтреперваше.

Измина една година. Странно бе, че Клариса постепенно забрави, че няма собствено жилище. Бранкорик спази дадената дума. Това бе и част от нейното щастие. Веднага след Висшата арбитражна комисия той беше изчезнал и се бе заел да осъществява плановете си — „Сръбски, български“, — беше далеч от сраженията и доколкото тя разбираше, се занимаваше със сделки, свързани с доставките на стоки. Например доставката на сливи! Заемаше се с всичко. Имаше два ордена. С тях „хората се хващаха, както се хващат зайци“. Скоро започна да изпраща оттук-оттам известия: предпочиташе да няма установено местожителство. Тя не знаеше къде би могла да му пише. „В такова време е по-добре да си в сянка и да не могат да те намерят“ — обясни той веднъж.

Бранкорик продължаваше да осъществява плановете си. Не искаше да остане във Виена. Имаше желание да изчезне. Преди това обаче пожела да се представи на бащата на Клариса. Тя изпита неприятно чувство, но в края на краищата беше неизбежно. След това го теглеше към България, към Турция или към Холандия. Най-много му се удаваха обаче славянските езици. В никакъв случай не искаше да бъде в близост с войната.

Измина една година, преди за първи път да се появи, и тогава наистина се представи на своя тъст. Клариса едва не се изплаши. Един ден се позвъни на вратата. Млад мъж, елегантно, дори изискано облечен, стоеше на прага, тя понечи да попита кой е, но го позна. Унилият, изгладнял до смърт призрак се беше превърнал в мъж с чудесен загар на кожата. Беше хубав със своята по детински нежна уста. Леко и непринудено той каза:

— Здравей! Как си? След като съм във Виена, не исках да си замина, без да съм ти казал „добър ден“.

Той я гледаше в очите и добродушно се усмихваше, а на нея й се подкосиха коленете. По закон и право това беше нейният съпруг.

— Разрешаваш ли ми все пак? Нали не ти преча?

Тя все още не можеше да се окопити. Мислеше: какво иска, за какво ще настоява? Тогава страхът беше легнал върху него като сива маска. Сега той говореше добродушно и непринудено.

— Бях в България, в Турция и в Германия. В Холандия като австрийски военен не се чувствам добре.

Все пак имаше военно отличие.

— Е, и едно българско. Необходимо е, иначе те смятат за пройдоха. Доставих им гуми от Холандия. От доставките, които съпътстват войната, не може да се просъществува, не е нищо повече от една сделка.

Той продължи добродушно да бъбри.

— Какво пък? Правя ту едно, ту друго. Нямам спирка. Постоянно съм по влаковете. Отегчавам се от всичко, когато безделнича. Също като в Смирна, онова, което правя, не го правя за дълго. Не ми е за парите, принуждавам се да се спирам. А освен това всичко така се срива, разузнавателни служби ту тук, ту там.

Тя го утеши, изглеждал добре. Живеел в приказна страна. Не всеки можел да го прави.

— Колко приятно живееш ти тук! — той се засмя. — Да, под фалшиво име, сам си го избрах. Но ти наистина приятно живееш тук. Не се плаши, няма да остана дълго. Но целият ужас на времето не ми позволи по-рано да те посетя. Дори беше смешно, когато трябваше да попитам портиера за самия себе си.

Срещата с баща й беше странна. Бранкорик очевидно се беше постарал да се престори на болен. Клариса се изплаши от умението му да го стори. Усъмни се, че с някакво лекарство си е навлякъл лека форма на жълтеница. Тъй като баща й се интересуваше, той обясни, че искал да служи. Каква гъвкавост! Уплахата й стана още по-голяма, когато видя, че баща й се е хванал. Небрежната лъжа не му бе направила впечатление. Клариса се засрами заради Бранкорик, засрами се и заради баща си. Той вече не беше предишният човек, беше разстроен и мислите му кръжаха около военните проблеми. Но Бранкорик вече беше готов да изчезне. Наистина било жертва да се раздели с жена си, без да има желание за това. Били го назначили обаче във Военното министерство. Какво щяло по-късно да се случи — не знаел, жалко, че човек не можел да разбере предварително.

— Вие сте умен човек.

— Е, разбирам малко от суровини.

След това се сбогува с баща й. Изведнъж се превърна в друг човек. Лек, като носен от вятъра. Клариса го погледна. Носеше пръстен и игла на връзката си.

Не спомена за брака им. Попита я обаче дали не би искала да отиде с него на театър. Едва след като се сбогува, се сети.

— Вярно — детето. Но нали щеше да ми покажеш детето?

Тя го въведе вкъщи. Той се усмихна на детето.

— Да не повярва човек, такова дете! Е, щом си щастлива с него.

Бранкорик беше в добро настроение. У Клариса се надигна страх, да не би да поиска или да настоява за нещо. Беше тайнствен страх. Вече на вратата, той я попита:

— Още нещо. Нали знаеш, че нямам постоянен адрес? Така е, когато човек няма дом. Ще разрешиш ли да ми изпращат писма тук от време на време, или да помоля да оставят тук по нещо?

— Естествено — каза тя по детински, но изпита неприятно чувство.

— А ако през това време ти е необходимо нещо — шоколад или кафе, но без кондензирано мляко, защото българското нищо не струва, ще ти изпратя чрез някое посолство. Нали знаеш, радвам се, когато мога да ти направя удоволствие. Къде бих бил без теб.

Клариса почувства облекчение, когато той си отиде, без претенции и без да поиска нещо. Не искаше нищо, но на следващия ден дойде още веднъж при нея.

— Знаеш ли, исках да те помоля за още нещо, за австрийските пари, ти ще ги вложиш най-добре — каза той и тръгна.

Никога не бе се и надявала, че всичко ще се нареди толкова лесно, толкова безпроблемно. Винаги изпитваше таен страх, че не е платила истинската цена или че още не я е платила. Тя видя обаче небрежния му подход и как приемаше всичко, сякаш го е забравил. Изпита истинска благодарност към него, когато си тръгна. Животът принадлежеше на нейното дете.

* * *

Така измина половин година. Една сутрин на вратата се почука доста силно. Навън стоеше един мъж, беше селски облечен, пот се лееше от челото му, стоеше с ръчна количка. Имаше широки рамене, беше едноок и от това видът му беше неприятен. Свали си шапката и се обърна фамилиарно и непринудено:

— Аз съм Хубер. Навярно вече сте чули за мен?

Клариса му обясни с известно безпокойство, че сигурно има грешка, но широкоплещестият мъж се засмя и избърса с карирана кърпа потта от челото си.

— Е, сигурно не е искал да пише. Хубер се казвам и ме праща вашият мъж. Каза ми да ви помоля и да оставя при вас трите сандъка, докато мога да си ги взема — дяволски тежки са. Къде мога да ги разтоваря?

Клариса отвърна с половин глас, беше някак объркана:

— Що за сандъци са това?

— Е, сандъци от параходното дружество и съвсем не са леки. Едва не се прекърших, докато ги разтоваря, и това още в тъмна доба. В днешно време хората са толкова любопитни. Къде ще ги сложим?

Клариса, все още беше смутена, се огледа.

— Може би в градинската барака. В миналото там винаги имаше въглища, но сега е празно.

Хубер направи гримаса и тихичко подсвирна.

— Мъкнат ли се там други хора? Хайде да огледаме.

Той се засмя. В усмивката му имаше нещо непонятно, което объркваше Клариса.

— Но аз все пак трябва да зная — започна тя.

— Човек на днешно време е по-добре да знае колкото може по-малко. Господата от стопанската полиция сега са много строги. Хайде, не бойте се! Вашият мъж знае, че на Хубер може да се разчита — доставя на часа и плаща на часа, ние вече направихме заедно доста сделки, тази не ще да е последната. Е, добре де, да отидем отсреща. Елате с мен, така по-малко бием на очи, няма защо хората да виждат сандъците. Тук не мога да ги оставя за дълго.

Клариса понечи да каже нещо, но езикът й бе като вдървен. Изпитваше неприятно чувство. Тръгна заедно с него към бараката, защото не искаше да влезе в спор. Хубер огледа постройката, катинара, ключа.

— Добре, харесва ми. Тук никой нищо няма да види. Ще хвърля отгоре някой и друг парцал или ще насипя малко пясък.

Клариса се изплаши.

— И за колко време… за колко време ще оставите сандъците тук?

— Е, не дълго. Не се тревожете! Четиринадесет дни. Всеки ден ще идвам и ще пълня по една раница. Ще ми дадете ключа. Сега всеки носи някаква раница. Това не прави впечатление, а аз най-малко. На мен никога нищо не ми се случва. На Хубер можете да разчитате, а и на мъжа ви. Разбира си човекът от работата.

Изрече всичко, без повече да й обръща внимание.

— Ако дойде някой, докато разтоварвам, тогава си побъбрете малко с него, за да не разпитва.

Намигна й с едното си око. Клариса стоеше край къщата. Би могла да се развика. Обмисляше как би трябвало да постъпи. Със сигурност ставаше дума за контрабандна стока.

Надушваше безчестие. Законът бе нарушен. Хубер разтовари сандъците, внимателно покри всеки с по един парцал. Плюеше си на ръцете и пренасяше отсреща. Когато свърши и всичко беше пренесено, изглеждаше горд.

— Слава Богу, че се отървахме от тях… това винаги е най-неприятната част на пристанището. На митничаря бутнахме. Останалото е детска игра. Човек може да си го извади от борово масло. Никой не се интересува какво носиш в раницата. Казват — идва от фронта. Утре ще дойда и ако вие ми приготвите отвертка и един железен лост, за да отворя сандъка, тогава хич няма да ви тревожа, драга ми госпожо. Накрая ще си видим сметката. Най-напред трябва да установим дали всичко е точно — Хубер я погледна и продължи: — А ако ви трябва нещо друго — мляко или пресни яйца, или консерви, Хубер всичко доставя — естествено само за проверени, които няма да му подпалят чергата. За вас съм спокоен, зная си.

Той размаха шапката си. Миришеше малко на бира. Краката не го държаха.

Сделките някак не й вдъхваха доверие, но какво можеше да направи? Това беше естествено за онзи, който разполагаше с нея. Тя не знаеше какво става. Беше се събрала с такива хора, които по принцип презираше. Сделки — това означаваше нещо забранено, което Бранкорик прехвърляше тук от фронта или от чужбина. Той го правеше със съдружници. Обзе я ужас от неговото лековерие и безразсъдност. Какво трябваше да направи? Но тя не можеше нищо да направи. Името, което носеше, я обвързваше.

* * *

Следващите дванадесет дни бяха дни на ужас за Клариса. За първи път, откакто носеше името на Бранкорик, тя бе замесена. Вслушваше се в стъпките на Хубер. Наблюдаваше го през прозореца. Къде е ключът, който му бе дала, когато идваше през деня, защото той звънеше. Тя се изплаши. С него би могла да дойде и полицията. Иначе той идваше още по тъмно. Тя не можа да се сдържи. Проследи го. Бяха цигари, истински турски цигари, които носеше. Тези, които печелеха от войната, купуваха преди всичко вносни стоки, а получателите плащаха стократно повече от реалната цена. Полицията можеше всеки момент да дойде и да я арестува. Всеки ден във вестниците пишеха за арестувани черноборсаджии и контрабандисти. Веднъж Хубер я срещна на пътя. Тя беше решила да му каже, че всичко това не й харесва.

— И така, вече съм готов. Сандъците можете да нацепите за горене. Не е необходимо някой да види каквото и да било. А сега да се разплатим. Уговорихме се с вашия мъж — петдесет на петдесет, — делим печалбата, а на Хубер можете да разчитате. Сметката ще представя на него. Нали знаете, такива неща няма защо да се подпечатват. Човек никога не знае в тези времена каква шапка могат да му скроят… да, разписки на четири очи, моите клиенти не искат… Следователно на вас ви се падат девет хиляди и осемстотин крони, той ми каза, че вие сте знаели къде да ги вложите. Зап’ейте, моля!

Извади от сакото си мръсен мазен портфейл и преброи по селски банкнотите, като си плюнчеше пръста според банкнотата.

— А сега ми дайте разписка „получено от Алоис Хубер деветдесет и осем“. По-добре да зарежем хилядите. Ако той например получи дванадесет патици, в действителност това са дванадесет хиляди, той потвърждава, че е получил дванадесет парчета. Няма нужда да се подписвате с цялото си име. Напишете просто „К“, вашата фамилия по баща. Никой не бива да я вижда. Тя е само за вашия мъж.

Клариса почувства, че ръцете й треперят, но над всичко бе желанието й да отпрати едноокия с неговата лицемерна честност. Подписа. Той обстоятелствено прибра разписката.

— Ако искате да ги вложите, Хубер ще ви даде 15%. Парите никога вече няма да имат стойност, а ако нещо ви трябва, напишете само една картичка. Хубер ще ви достави всичко.

Тя въздъхна. Едва след като затвори след себе си вратата, Клариса почувства на какво е попаднала. Високата сума! С ужас разбра, че това е една нередна сделка. Нейният мъж, на когото баща й доверчиво бе дал препоръка, правеше мръсни сделки с такива съмнителни лица, а ето, че тя самата сега беше забъркана, тя, която носеше неговото име. За нея беше истински кошмар да докосне банкнотите. Обаче беше нетърпелива и искаше час по-скоро да се отърве от тях. Внесе ги в банката на негово име. Всеки ден преглеждаше вестника, всеки ден въздъхваше, когато не срещнеше името на Алоис Хубер и на своя мъж. Писа на Бранкорик писмо с молба Алоис да не я посещава, той съвсем не й бил харесал, тя не желаела да има каквото и да било с него. В отговор се получи картичка с весели закачки и предложение парите да се изпратят на Хубер. Известно време Клариса не чу нищо повече.

Изминаха няколко седмици. Всеки път, когато се почукаше, тя се разстройваше. Най-после се успокои. Един ден, когато отвори вестника, прочете: „Разкрита голяма контрабанда.“ Продължи да чете. Досега била арестувана една група: Фиткелщайн, Алоис Хубер, Родерих Хаиндъл. Изнасяли хранителни продукти, пари и други. Държавният прокурор обясняваше, че и някои чиновници от Дунавското параходство били замесени, а също така и чуждестранни агенти. Разследванията продължавали. Сърцето й спря. През следващите дни се появиха нови имена. Случаят се разпростираше сред все по-широки кръгове. Станаха известни подробности, че австрийски банкноти се изпращали за България в машинното отделение на параходите, пътуващи нататък, и че сделката се изразявала в парфюми и цигари. У един от арестуваните бил намерен списък на неговите получатели. Клариса си спомни за своята бележка. Мислеше за съпруга си, омъжила се бе за един престъпник.

На това трябваше да се сложи край!

Тъкмо днес беше денят за посещение при баща й, точно когато искаха по този начин да нанесат удар на Австрия. Тя обаче не бе в състояние да му каже всичко.

Съдбовно й се стори, че тъкмо днес трябваше да се срещне с баща си. Веднъж в седмицата, в неделя от единадесет до дванадесет, точно за един час ходеше при него. Сега той работеше за службата по снабдяването. Клариса го завари в добро настроение. Имаше нещо, което го караше да сияе.

— Наградиха ме с „Капурето“ — насърчение за моите разчети.

Получил отличието. Най-после бяха го удостоили, най-после беше признат за онова, което бе направил като анализатор. Той я попита за детето, за съпруга.

— Работливо момче. Осведомих се за него в посолството. Той хвърчи напред-назад. Радвам се за теб, Клариса. Той ще бъде отличен. Винаги съм знаел, че постъпваш правилно.

Клариса изпита чувството, че са я ударили. Дойде при баща си, за да му каже, да го помоли за помощ, ако бъде обвинен, да го спаси, като се намеси.

— Не съм чула нищо за него. Никога не ми е писал какво прави.

По този начин тя смяташе, че се държи на разстояние. Но баща й допълни:

— Правилно. Дори на собствената жена не бива нищо да се казва. Службата си е служба, у него това ми харесва.

* * *

С 1917 настъпи лошото време. Хранителните продукти започнаха да изчезват. Навсякъде имаше опашки. Хлябът беше ужасен. Никакви мазнини. Никакво мляко. Купоните за мазнини и хляб бяха като в Германия — подходящи за бяла ряпа. Изчислено беше всичко, но въпреки това дори с подправени купони за хранителни продукти не можеше да се оцелее. За хората, които я заобикаляха, Клариса правеше изключение. От една страна, смятаха, че има връзки с офицери, от друга страна, знаеха, че мъжът й не е участвал във войната. „Той си седи някъде на топло.“ Дори дворцовият съветник беше останал с това впечатление. Тогава се случи лошото. Детето на Клариса се разболя. Момченцето отначало растеше и се развиваше добре. Погледнеше ли го сега, живите му очички я гледаха от измъчено личице. Крачетата му бяха съвсем тънки. Досега Клариса бе спазвала всички предписания. Търговците на хранителни стоки подаряваха на своите съпруги ръчни чанти и билети за театър. Нейните съседки, всички наоколо пазаруваха с раници. До този момент тя не го бе правила. Жените трупаха тайна омраза срещу Клариса. За тях тя бе дъщерята на човека, отговорен за прехраната. Всеки искаше да покаже, че се държи коректно с нея. Страхуваха се, че би могла да направи донос срещу тях. Баща й беше зает със службата за прехрана. Работеше повече откогато и да било. Беше отслабнал, преуморен. Говореше за негодниците, които печелят и се нагушват. „Всичко зависи от прехраната. Всеки трябва сега да даде дела си.“

Клариса вече не се осмеляваше да отиде на посещение при баща си, за да не го ощетява. А тук беше детето, нейното дете. Сътресенията не бяха го отминали. Момченцето беше нежно. Имаше само рядко мляко. То го чувстваше. Стомахчето му се разстрои, повръщаше.

По онова време тя писа на мъжа си. Той беше в България. Отговор не се получи. След това писа на Хубер. Той бе единственият, когото Клариса познаваше. Получи отговор. Той, Алоис, мислел, че няколко негови писма били получени. В отговор тя го беше помолила: „Алоис, изпратете на съпруга ми сто поздрава!“ На няколко пъти след това пристигнаха записи, тайни бележки. Тя си забрани да ги получи. Хубер бе станал доста груб: „Вие се държите така, сякаш нашего брата прави нещо нередно. Като че ли днес ние сме единствените. Не е красиво, почитаема госпожо, да нямате доверие на Хубер.“ Ако имаше работа с чужди хора, щеше да е по-приятно. Помисли си за Бранкорик. Вече не се осмеляваше да му пише. Мисълта, че ще му бъде задължена, я ужасяваше. За него навярно е непоносимо да се грижи за чуждо дете. Ядоса се, когато Хубер й предложи халва, а за Коледа парфюм и персийско розово масло. Разгневи се, когато ги получи. Най-напред си помисли да ги изтъргува, но реши, че по този начин ще се издаде. Ужасяващо бе, че мъж като този трябваше да се сравнява само с чужди. Тя му се обади по телефона. Хубер дойде, усмихнат, приветлив. С него спря една кола. Той беше елегантен като жокей — игла с брилянт на вратовръзката, жълти ръкавици, табакера. Носеше карирани панталони, косата му бе парфюмирана и миришеше. Беше жизнен, закръглен, сияеше, от него се излъчваше доволство.

— Е, чудесно е, че вие мислите за стария Хубер. Случило ли се е нещо с вашия мъж?

Когато тя отрече, Хубер забеляза, че тя видимо е отслабнала. Опита се съвсем по човешки да го помоли за кондензирано мляко.

— Естествено, детето. На децата не трябва нищо да липсва. Датско мляко ми се намира. Цял сандък.

— Не, не, няколко кутии.

— Не съм съгласен. С дреболии Хубер вече не се занимава. Свинщината ще продължи още дълго. Сигурно ви е необходима захар. Хранителна е! И шоколад също, швейцарски. Имам ги в моята вила извън града — чудно къщенце, намира се в Пльоцлайнсдорф, женичката ми ще се израдва. А има още нещичко — извинете ме, почитаема госпожо, но вие също изглеждате доста отслабнала. В такова време човек се нуждае от нервите си, трябва здрав да е!

Мазнината от помадата лъсна на лицето му.

— Няколко шишенца вермут, италиански, позволено е. Токайско — помага на храносмилането.

Тя попита за цената.

— Нищо, нищо, ще си уредим сметките с вашия мъж. Работлив човек. Само оглежда и навсякъде, където и да се появи, всичко потръгва. Умее да говори. Познавач — какво получава? Той завладява всички наоколо, военните и тези от посолството, дори жената на един приятел в сделките. Има нещо в себе си. Ако аз го имах, нямаше да имам малката къщичка в Пльоцлайнсдорф, а палат на „Рингщрасе“.

Всеки път, когато Хубер го хвалеше, тя трепваше. Как умееше да печели всички, баща й, тези горе, онези долу, пастора! Бранкорик беше така приятно ловък, че тя се ужасяваше. Вече не беше същият. Хубер й се стори още по-страшен. В неговата жизненост имаше брутална решителност. Изпитваше ужас да не задлъжнее. Побърза да пренесе разговора върху деловата част.

— Хайде, това ще го пресметнем!

— Не, аз искам да платя.

Той се усмихна.

— Бързичко действате. В края на краищата права сте да се отървете от парите. С всеки ден все повече се стопяват. Какво може да се направи с една стотачка. Едно блокче шоколад. Би трябвало да се постъпва по друг начин. Е, има цени за приятели. Ще ви ги изпратя с моето момче!

Тя приготви раницата си. През нощта тръгна като крадла. „Също като че ли свирите на пиано“ — така дойдоха консервните кутии. Правеше го за детето. Разговорът с този човек я натоварваше мъчително. Но такова беше времето, ставаше въпрос да съхрани него, да съхрани себе си, но преди всичко детето. То отвори очички. В този момент тя знаеше, че не е извършила нищо нередно.

* * *

Детето постепенно се подобряваше. Тя съумя да се погрижи за него. Все по-трудно обаче говореше с баща си. Той бе станал по-суров, по-заядлив по отношение на една идея — победата. Беше работил открай време, сега работеше още повече. Клариса беше благодарна, беше благодарна на доктор Зилберщайн преди всичко за детето. Неговият син беше ранен, но все пак спасен. Той беше спасил нейното дете. Иначе тя щеше да остане сама. Не се осмеляваше да мисли за Леонард. Постоянно идваха новини за загубите. Изминали бяха три години от началото на войната. Един баща нищо не значеше. Бранкорик беше заминал за Месопотамия. Изглежда, че правеше сделки, защото често идваха писмени известия от Хубер. Веднъж тя го видя, като обикновено избягваше да го прави. От време на време чрез него поръчваше някои неща. Един ден по телефона се обади чужд глас: „Можете ли да кажете номера си?“ По щастлива случайност гласът беше само по телефона. Въпреки това й бе крайно неприятно. По-късно прочете във вестника: разкрита била тайна кореспонденция със затворници. Тя не се осмеляваше да отиде при баща си. Нощем се стряскаше на сън — баща й е наредил да я извикат. „Ти си се обадила на прокурора. Някой си Хубер… Следствието вече е започнало, но преди всичко държавата.“ „Не, преди всичко моето дете.“ „Това е дете на някакъв бандит.“ „Няма да позволя да клеветят детето…“ Детето се събужда:

— Какво ти е, мами?

— Няма ми нищо.

* * *

Катастрофата дойде. Катастрофата на Австрия. Сега всичко се разпадна. Улиците станаха несигурни. Навсякъде имаше демонстрации. Нямаше осветление. Клариса мислеше: татко? Беше истински старец! Не го позна — облечен беше цивилно.

— Тези негодяи! Това е позор. Аз останах верен на императора.

На Клариса й бе безразлично. Какъв й беше кайзерът? Всичко това бе забравено. Мислеше само едно: трябваше да пише писмо на Леонард. Да му пише ли? Да му каже всичко? Да му обясни всичко? Постоянно го беше отлагала. Три години, четири години се беше мъчила да не мисли за това, беше го изоставила на втори план. Сега трябваше да му съобщи решението. Той щеше да й повярва. Но би ли я разбрал?

През деня ходеше на работа. Доктор Зилберщайн беше в добро настроение.

— Какво може да ни се случи? Ще живеем, само това е важно. Всеки от нас има по един син. Имаме нашите деца. Какво ни засяга това, което става в политиката? Какво са императорът и империята? Трябва да ги приемем исторически, сякаш се е случило преди хиляда години. Ние сме спасени, но победата е на другите. Ние обаче сме спасени. И детето. Правилен е изразът: „Мъртвите трябва да погребат своите мъртви.“

За какво ни е отечественоманията? Или ще я има Европа — или всичко е загубено. Едва тогава, ако не стане, тогава сме загубили войната.