Стефан Цвайг
Клариса (10)

1919

Стана ноември и декември 1918. Януари 1919. Тя се съсредоточи върху писмото. Бе събрала всичко, което трябваше да напише. Поне в душата си. Питаше се: „Забравил ли ме е? Живее ли отново с жена си? Убит ли е?“ Нямаше смелост да си отговори на тези въпроси. Написа един ред. Чувстваше се сама — написа картичка, която остана без отговор. Бранкорик беше се загубил. В Турция, където се занимаваше с някакви сделки. Той оставаше далече. Тя наистина беше сама. Вечерите станаха за нея дълги. Тук беше само детето. То сега трябваше да бъде всичко за нея. Толкова й беше болно. Каква радост, ако би могла да види как той го прегръща. Зимните нощи бяха студени. Нямаше въглища, нямаше осветление по улиците. Клариса не можеше да отиде при баща си. Пари не й липсваха, но с тях човек не можеше вече нищо да купи. Детето трябваше да се храни и тя намираше начин да се грижи за него. Най-страшното бе самотата.

Една вечер седеше в своята стая. Получила беше малко мляко за детето. Отвън се чу звънец. За Клариса това винаги бе свързано с уплаха. Всеки път мислеше едно и също. „Писмото. Писмото, което трябваше да дойде.“ Постоянно мислеше за Леонард. Той беше бащата, приятелят. Отвори. Пред нея стоеше един мъж.

— Здравей, как я караш?

Тя се стресна. Беше Бранкорик, до себе си беше поставил малък куфар.

— Ето, че се учудваш. Аз сам се учудвам. Бях в Смирна. Не ме пускаха да изляза. Това ми отне няколко дни. Имаш ли нещо за ядене? — Бранкорик седна. — Изгладнял съм. По влаковете няма нищо. Взеха ми последните пари. Не мога да отида на хотел.

Клариса го погледна. Изглеждаше гладен. В него беше събрано всичко: красив, загорял, отслабнал. Докато разказваше, си спомняше. Дрехите му бяха прашни.

— По някакъв начин се озовах в тези влакове. Това беше ад.

Искаше да се изкъпе.

— Мисля, че целият съм въшлясал. Те ще изядат и последните ми пари.

Клариса погледна: красивата му мека коса я нямаше. Беше късо остриган.

— Един турски затвор, мила моя, това не е шега.

Бранкорик вече отново се смееше. Бъбреше. Чувстваше се спокоен. Наблизо край тях се смееше детето.

— Хей! — извика той. — Какво е това? Правилно. Едва не забравих за него.

Влезе вътре, видя го, че се смее заедно с детето. Изведнъж беше забравила всичко. „Това е моят мъж, чието име аз нося.“

Бранкорик се изкъпа, избръсна се. Сега изглеждаше малко по-добре.

— Това беше първата ми баня след седем седмици! Вътре плуват дузини животинки. Как може човек да въшляса? Банята наистина ми се отрази добре. Не се страхувай, че дълго ще ти вися на врата. Имам сделки, които трябва да сключа. До вечерта ще се отървеш от мен.

Легна на дивана да спи. За Клариса беше тежко, но тя каза:

— Ще те поканя на вечеря.

На другия ден следобед Клариса отиде при доктор Зилберщайн. Изглеждаше някак съкрушена, но и радостна. Държеше се по един непринуден, сърдечен начин. Някой имаше при нея. Някой я закриляше. Самотата беше отминала. Недоволството беше забравено. Всичко бе толкова лесно. Животът вече не биваше да й е труден. По пътя за дома тя напазарува.

* * *

Вечерта, когато Клариса се върна, видя Бранкорик и момчето. Те седяха на пода и той каза усмихнат:

— Поиграхме малко заедно. Мило момче. Струва ми се, че е умен.

Тя се изчерви, приятно й беше да го чуе.

— Всичко наред ли е?

Той кръстосваше стаята.

— Мила моя, имаш лош късмет. За известно време ще ти вися на врата. Надявах се, че няма да ти бъда в тежест, но за известно време дори ще тежа и на джоба ти. Трябва да ми помогнеш. Вината е твоя.

Клариса неволно понечи да протестира. Но той продължи:

— Да, вината е твоя. Ти си прекалено чувствителна. Ние не биваше да седим със скръстени ръце. Ах, този негодяй, този проклет негодяй. Никога не съм му вярвал! Ние се споразумяхме. Нали те помолих да пратиш парите на Хубер? Ти, с твоята деликатност. Три години бях негов доставчик, у него имам сто и осемдесет хиляди крони. Лъжлив е той! Ах, този негодник! Знаеш ли какво ми каза? Съжалявал. Бил в затвора девет седмици заради мен, лъжец! Счупих си краката, за да го направя богат. Поне да имах няколко хиляди крони. Нямам нито една. Не, не ми даде нито една. Да съм се оплачел от него. Той знае, че не мога да се оплача от него. Уредили сме си били сметките, излежал бил парите ми! Също като престъпник! „Мога да привлека за свидетел уважаемата ви госпожа…“ Ой, колко беше нагъл, когато каза, че не бил получил нищо… Наистина е нагъл този Хубер! Получи твоите пари и всичко. Все пак заслужавахме малко повече уважение.

— Какво ще правиш?

— Нищо не мога да направя. Трябва да стисна зъби. Не мога да му цапна един по мутрата. Загърбих революцията и се изплюх пред него. Той само се изсмя: „Моят слуга ще го избърше.“ Той има слуга, вила и другото, което е навън, зная го от куриера. Мислех си: окраде ме, ще се върна тук и ще мога да започна. Сега съм просяк, а на всичко отгоре съм ти и в тежест. Ограбиха ни състоянието. Ах…

Бранкорик отново беше болният човек. Беше го обхванало отчаяние. У него пак се появи детинското. Клариса се трогна. Той започна да трепери. Прибави се и гърчът, съпроводен с плач.

— Няма значение. Имам още малко пари — каза тя. — Можеш да спиш тук на дивана. Ще имаш и храна, ще се оправим! Трябва да започнеш отново. Още от първия ден!

Той я погледна.

— Този Хубер е направил свинщини. И ме е предал. Мога само да избягам. С такива негодници трябваше да се заловя да работя. Откраднаха от всички, които работиха за тях, самите те не бяха толкова смели. Подмазваше се. Ако ти беше с мен, всичко това нямаше да ми се случи. Не бива да ме оставяш сам, защото ще се пръсна, отегчавам се ужасно. Отначало наистина всичко вървеше по-добре. Сега все изпитвам желание да отлагам, мисля, че обичам страха си. Така обичам да действам. С теб всичко можеше да бъде по-добре. Но нямам късмет, ти не ме харесваш. Това вече е нещастие. Там, където ми е приятно, там нямам късмет. Стоя пред вратата. Тук искам да живея кротко, с теб и детето.

Бранкорик я погледна. Беше сърдечен.

— Остави това — каза тя. — Знаеш, че ти помагам, с каквото мога. Все нещо ще се намери!

* * *

Осем дни мъжът й беше при нея. Всички наоколо се чудеха, не на последно място портиерката. Бранкорик беше приятен. През деня обикаляше да си търси работа. „Нищо не може да се намери. Никой вече не познава никого.“

Същевременно беше в добро настроение. Вечер играеше с детето. Портиерката се чудеше. У него имаше нещо неприятно — начинът му да ласкае, който Клариса също не приемаше. Той обаче съумя да я умилостиви. Клариса въпреки това остана бледа и огорчена. Когато Бранкорик сядаше на пода край детето, той напълно забравяше положението си. Тя вече малко завиждаше. Но той имаше и дар да разказва. Тя пък беше затворена. Каза си: „Внимавай! Трябваше да следиш какъв е той.“ Трогателно беше, че й искаше пари за цигари. Бранкорик беше играч. Нямаше нещо, което да го засегне дълбоко. Всичко го разтърсваше, но веднага след това той го забравяше. Клариса си спомни как в болницата разказваха вицове за него. Изпита съжаление. Дните бяха студени. Сутрин, когато излизаше, беше облечен с тънко сако и обут със стари обувки. Тя не знаеше къде ходи. По посърналото му лице се виждаше, че всичко е било напразно, но не след дълго той се заиграваше с детето, разказваше му случки от Турция, без да иска, послъгваше. В разказите му се смесваха лъжа и пресметливост. Знаеше как въздейства със своя нрав. Клариса се гневеше, че винаги изпитва състрадание към него. Смяташе го за по-добър. Не искаше да приеме работа като счетоводител във Флоридсдорф, било много далече извън града. Изглежда, че имаше познати, на които обаче не можеше да се разчита, какъвто бе и той самият. Всяка сутрин разказваше нещо оптимистично: дали го казваше на нея, или убеждаваше сам себе си? И ето, дойде осмата вечер. Беше късно. Тя си беше легнала. В театъра в Йозефщад Бранкорик познаваше един артист. Надяваше се чрез него да го назначат в касата. Стана десет часът, единадесет, тя несъзнателно го чакаше. Преди да заспи, детето бе попитало: „Къде е тати?“ Клариса си помисли: „Той свикна с него, ако аз си отида, едва ли ще чувства отсъствието ми така, както сега пита за него.“ Между единадесет и дванадесет часа чу, че си идва. Не си легна. Кръстосваше стаята. Тя се вслушваше в стъпките му. Стори й се, че чува тихо хълцане. Трябваше да отиде при него в стаята. Облече се.

— Не мога повече, никой не ме иска. Давам парична гаранция и въпреки това никой не ме иска. Аз съм само един военноинвалид. Ще отида в канцеларията при комунистите. Не съм подходящ за Виена. Не мога повече. За теб съм бреме, тежа и на джоба ти. Никой не ме иска.

— Не — каза тя.

Чувстваше, когато беше откровен. Отчаянието беше истинско. Успокояваше го.

— Какво става с теб?

Бранкорик плачеше. Отново бе слабият човек. Беше сломен. Клариса се обърна към него:

— Всичко ще се оправи!

— Ако ти беше моя жена — да, но така… зная, че ме презираш, просто го чувствам. Ти ме смяташ за измамник, за нехранимайко. Не мога нищо да направя. Работех като говедо, не беше лесно, но всичко пропадна. Не мога повече.

— Разчитай на мен. Нищо не ми струва. Приятно ми е тук с теб, наистина не пречиш.

— Наистина? — той я хвана за ръцете.

Стана й неприятно, защото беше нощ и защото беше тук.

— Пусни ме!

Беше само по нощница и върху нея халатът. Той я хвана.

— Не, не ме отблъсквай.

— Остави — каза тя по-нервно. — Ще събудиш детето. Детето може да дойде тук.

Тя отстъпи. Той я взе.

* * *

Тя бе избягала в стаята на детето си, беше сложила райбера. Детето спеше кротко. Извършено бе престъпление. Срамуваше се от самата себе си, защото обичаше Леонард. Но защо я беше забравил? Защо я отблъсна? Отдала се беше на мъж против волята си и не можеше да се оплаква. Тя наистина беше обвързана. Връзката бе обвързана с една тайна. Ето, всичко свърши. Клариса принадлежеше на някого, на когото всъщност не принадлежеше. Тя трябваше да влачи, да продължи да влачи през живота си една лъжа.