Стефан Цвайг
Клариса (6)

Септември, октомври, ноември 1914

По-късно Клариса не си спомняше какво се бе случило по време на онова пътуване обратно към дома. Всичко се мержелееше пред очите й. Навсякъде имаше афиши. Тя не забелязваше никой от тях. Преживяваше всичко, сякаш не знаеше какво е то. Във влака се тълпяха хора — запасняци с ленти и знамена, навсякъде цареше възбуда и шум. Очите им блестяха, празнуваха побратимяване. По гарите стояха младите момчета. Тя не поглеждаше навън. Вестникопродавци разгласяваха нещо. Очевидно тя бе единственият човек, който нищо не знаеше, защото не искаше нищо да знае. Почувства се някак замаяна. Не ядеше нищо, не пиеше нищо. Колелата под нея напяваха: отмина, отмина, отмина.

След това изведнъж се озова в старата стая у дома. Не знаеше и не помнеше как е стигнала дотам. Отворил й бе един ординарец и вероятно й бе казал, че господин генералът щял да дойде. Тя не знаеше какво точно й бе казал той. В нейната стая имаше един стар фотьойл. Като замаяна тя падна в него. Не можеше да мисли ясно. Нещо ставаше и то бе война. Някъде в Карпатите. Или това не бе вярно, или седмиците на боевете бяха отминали.

Не разбра също кога е било, по кое време — дали вечер или нощем. Чу как вратата навън се отвори. По стъпките позна, че е баща й. Стана и тръгна насреща му. Стори й се преуморен и много угрижен, беше остарял, посивял. Изпъна тялото си, когато я позна. Прегърна я замислен.

— Добре, че се върна днес! Едуард заминава утре на фронта. Ще дойде рано сутринта, за да се сбогува.

След това се възцари мълчание.

— Трябва да сме готови за много неща — каза той сериозно. — Ще продължи дълго. След тази война светът ще бъде друг. Затова живях, затова работих. Сега наистина ще има война. Питам се чие желание ще бъде изпълнено. И така — каза това, като сядаше на писалището си.

Клариса знаеше, че когато сяда зад писалището, ще работи и не желае да го смущават.

— Лека нощ — каза тя тихо.

Той още веднъж я погледна.

— Какво ще правиш? На старата си работа ли ще се върнеш, или ще се запишеш на служба като болногледачка?

Тя се замисли. Все още не бе си задавала този въпрос.

— Както искаш. Може би тук ще съм ти необходима.

— Не — каза той, — на фронта ще са необходими най-добрите. Човек трябва да върши най-трудното. Иначе няма да може да го понесе.

Клариса наведе глава и го напусна. Наистина по този въпрос не бе мислила. Не искаше да мисли, да преценява. Човек трябва да издържи времето, като го надживее. Благодареше на Бога, че дава работа. Колкото повече, толкова по-добре. Всичко й беше ясно. Трябваше да потъне някъде. Колкото по-трудно, толкова по-добре бе.

Рано сутринта дойде брат й. Беше сложил фронтовата лента на пехотинец. Имаше мъжествен вид. Чертите на ведрото му младо лице бяха станали строги.

— Готови сме. Наистина сме невероятни момчета. Едва ще могат да ни удържат. Можеш да бъдеш сигурна, ще ги победим. Тези бандити, сърбите, ще ги смажем. А след това ще тръгнем срещу французите, които забъркаха всичко. Ще се справим с тези негодници, с този разюздан народ.

Клариса изпита болка. Учителите, с техния малко смешен вид, добрите хора. Тя не мислеше само за него. Ударът успя. Имаше чувството, сякаш трябваше да защити него, сякаш трябваше да защити себе си. Безсмислено беше, знаеше. Но й се струваше, че ще извърши предателство, ако сега не проговори.

— Стига — каза тя на брат си, като слагаше ръка на раменете му, прозвуча умолително. — Те също толкова малко знаят защо и за какво.

Бащата спокойно каза:

— Не бъбрете за политика!

Едуард обаче възропта:

— Не знаят ли?

— Всичко е в ръцете на Бог.

— Какво разбираш ти от това? Те ни нападнаха. Сега разбират кого са си избрали, бъбривците. От десет години не ни дават мира. Но ще им се даде урок, който ще ги лиши от желание за петстотин години, веднъж завинаги ще им се изпари желанието за война.

Клариса се обърна. Обзе я предчувствие, че години наред ще бъде сама. Винаги ще трябва да мълчи, да мълчи. Не можеше да се довери нито на брат си, нито на баща си. Беше сама навсякъде. Навсякъде сама със своята тайна. Прегърна брат си. За първи път изпита страх. Тук нямаше никой, който да има значение за нея: бащата, братът, домът и родината. Всички имаха нещо против нея. Бащата прегърна сина. Тя се опомни: той отиваше на смърт. И въпреки това тя не мислеше за него, а за другия, който бе всичко за нея.

* * *

На следващия ден Клариса се яви, за да се запише доброволка — медицинска сестра, с изричното желание да я изпратят не във виенска болница, а в полева — на фронта, както искаше баща й. На дворцовия съветник Зилберщайн, спасил се с последния влак от Лондон, тя трябваше да съобщи, че се налага да напусне работата си при него. За нейно най-голямо учудване той напълно одобри решението й, но съвсем не с обичайната патриотична мотивация.

— В момента не ме интересува моята частна практика — й обясни той. — Сега получавам богат материал за научните изследвания върху хроничните психози на човечеството. За всички, които ще полудеят сега, голямата концертна зала (Konzerthaussaal) ще се окаже тясна, тя дори ще е малка, за да стане моя приемна. Сега са полудели не отделни индивиди, а всъщност всеки един. Срещна ли някого, заговори ли ми за „врагове“, очите му започват да излъчват такава омраза, че незабавно ме изпълва чувството, че се налага да го взема под наблюдение. Най-миролюбивите хора изведнъж са завладени от комплекса омраза и гледат и говорят несвързано. Всеки професор се превръща в глупак. Колкото е по-стар, толкова по-глупав става. Вие, Клариса, сте съвсем права да не останете във Виена. Човек сега не може да се затвори, сякаш идва от друг век, от друг народ. Не може принудително да остане безпристрастен. На всичко франкофонско ще бъде сложен край. Има една-единствена възможност човек да запази нормално и човешко отношение към войната: да я види и да не позволява да му я описват войнолюбиви кресльовци, продуценти, които сами никога не са били на фронта. Всичко останало означава да се мамиш, да се лъжеш, да се замайваш и опияняваш от новосъздадени понятия.

Горчивината в гласа му направи впечатление на Клариса. Тя го погледна и установи, че е остарял, движенията му бяха по-нервни. Той си спомни за сина си, който също беше на фронта.

— Мога да кажа, че съм горд с другите, нещо, което за себе си не мога да кажа. На вас ви е лесно. Постъпвате правилно. Много повече смисъл има в това да се погрижите за някого, за едно от тези пожертвани създания, да направите промивка на червата или да му подадете чаша вода, отколкото можем да сторим ние всички, взети заедно, така наречените учени. Вие ще разберете, че всички теории — военните, национално-икономическите, философските, жалко ще бъдат заобиколени, защото те поставят логиката в основата си. И понеже войната е алогична, всички те трябва да отпаднат. Навярно всичко, което съм заложил в моите научни изследвания, е съвършено погрешно. Истина е само онова, което вие сама ще видите, ужасна истина, и ако от време на време запишете своите наблюдения за разстройствата, ще ми помогнете много повече, отколкото с моята картотека, защото у вас има нещо, което аз познавам — честност. Би ми се искало да съм толкова полезен, колкото сте вие; да помогна на един-единствен човек, което навярно е по-сигурно, а не на така актуалното сега отечество и на така нареченото човечество. Впрочем докато трае войната, би трябвало да му се отнеме това красиво име, то вече не му подхожда.

Той я погледна някак неуверено.

— Не би трябвало да говоря по този начин на една генералска дъщеря, а като моите колеги да пиша брошури и статии за войната. Но аз страдам от една маниакална представа: войната е престъпление и глупост. Не искам да ви влияя. Бездруго имам чувството, че някой път с приказките си ще си сложа главата в торбата. Може и да съм заразен, защото идвам точно от „враговете“, от Англия. Може би аз вече сам не виждам ясно. Може би някой друг също има син, сърбин, руснак. Но сега може и трябва човек да вижда как той вижда войната. Аз не мога да променя нищо след тридесет години: за мен няма нито френски, нито руски, нито австрийски бъбреци, а враговете не могат да се докажат с кръвни проби. Мога да съм само там, където някой е болен и където аз мога да помогна. От лекар се нуждае не победоносното човечество, а болното. Не мога и не искам да се вслушвам в нещо друго. Също както аз се измъчвах да помагам на отделните хора, така те изразяваха радостта си в армейския бюлетин, че са унищожили шест дивизии до последния човек. Практично е, за препоръчване, да се преустроиш, но аз съм твърде уморен, за да съм практичен по този начин. Ако синът ми би могъл да ме разбере, щях може би аз сам да го извърша. Следователно за вас е по-добре, ако не работите с мен — мога да се превърна в опасна компания. Всеки трябва да се оправя сам за себе си. Който не върви в крак с другите, остава сам.

Той й предложи ръката си и дълго я държа. Тя имаше чувството, че искаше да я задържи. Видя, че той е разстроен, а същевременно видя себе си в неговото огледало.

Изпитваше потребност нещо да му каже.

— Господин дворцов съветник, аз… искам само да ви кажа, че мисля също като вас. Би трябвало… аз мисля, ние всички… сега би трябвало да имаме повече смелост.

Той я погледна. Изглеждаше смутен.

— Имате право. Би трябвало да има повече смелост. Да мислиш и да говориш на закрити врати е твърде удобно. Вие навярно ми го напомнихте точно навреме.

Той отиде бързо до писалището, сприхаво и нервно търсеше, докато намери един плик. Разпечата го, извади от него един лист, препрочете го и се засмя.

— Ето… днес го получих — накъса го на парченца и го хвърли в кошчето за хартия. — Това беше някакъв манифест на немските и австрийски интелектуалци. Трябваше да покажем пред света, че сме невинни, нападнати от Франция и Русия. Подписах го, защото имам син… не, нали ме познавате, човек иска да е сред другите, да не липсва между известните имена… наистина дойдохте точно навреме. Вашата реакция е нормална. Спасихте ме от една глупост — скъса плика и също го хвърли в кошчето. — Ще ми липсвате. У вас има нещо, което кара човек да е по-откровен, а днес то е по-необходимо от когато и да било. Не… — той премина към шеговития тон, правеше го винаги когато се срамуваше, че е разчувстван, но не успя докрай — ще опитам с телепатията, макар иначе да не вярвам в нея. На някого може да се помогне, ако той знае, че някъде има друг, от когото той би трябвало да се срамува, ако направи или не направи нещо. Това помага да се преодоляват трудностите.

И така, трябва да се мисли за някого. Само ако се мисли честно и почтено за нещо, свързано с него, то се случва. Какво би казал той…

— Да — въздъхна тя силно, сякаш се беше обърнала към Леонард, и дворцовият съветник я погледна някак учудено.

Изведнъж я обзе чувство, че той може нещо да подозира. Сбогува се и замина за болницата.

* * *

Полевата болница, където Клариса трябваше да отбие службата си, първоначално бе разположена на повече от сто километра от фронта. В зависимост от начина, по който отстъпваше австрийската армия, разстоянието се съкращаваше, а напливът на жертви се увеличаваше. Погрешни се оказаха всички предварителни разчети. В болницата имаше твърде малко легла, твърде малко сестри, твърде малко превързочен материал, твърде малко инжекции морфин. Страшният поток на нищетата бе отвлякъл всичко. Помещението, предвидено за двеста легла, сега бе натъпкано седемкратно повече. Легла имаше и по коридорите. Офицерите все още можеха да бъдат настанявани в определените за тях стаи, също и в канцелариите. Подът не се почистваше. Нямаше хора, които да вършат тази работа. В миналото болницата беше гимназия. Сега помещенията й не достигаха за болните. По-леко ранените се налагаше да лежат на носилки по влаковете и чакаха или нечие оздравяване, или най-често смърт, за да се освободи легло, като някои оставаха в неотоплените вагони. През тези първи седмици нямаше нито ден отпуск, нито час почивка. Когато нощем пристигаха влаковете, изваждаха ранените навън под светлината на факли. Санитарите, преуморени, едва успяваха да легнат за по няколко минути. Лекарите бяха изнервени. Срещайки спънки, те трудно изпълняваха дълга си. Спалното бельо не можеше да се сменя, имаше нареждане отгоре. По време на тези първи боеве пристигаха все нови и нови ранени. Нямаше никакви изгледи за мир. Всичко отказваше. Понякога се създаваше впечатление, че отпред няма нищо друго, освен хора, които стенат, хора в треска, такива, които умират и крещят. Сякаш нямаше здрави, защото лекарите и санитарите, които по цели нощи не спяха, обикаляха наоколо със зачервени очи, а инспекторите, изнервени, говореха на висок глас. Всички викаха на телефоните. Появило се беше друго човечество. Бащата на Клариса беше предрекъл: само един оптимист може да вижда такива размери, в действителност бяха необходими седем пъти повече муниции. Бяха правили разчети за загубите, фактически те бяха петнадесет пъти повече. Наред с това транспортните средства, които трябваше да се придвижат, стояха на едно място — нямаше въглища.

Август и септември бяха най-ужасните месеци. Болногледачи и лекари припадаха от преумора. Веднъж се случи така, че Клариса не можа два дни да се съблече. Вече не знаеше как трябва да постъпва правилно и трудно издържаше, но въпреки това не се предаваше. Имаше тайно оръжие, което й даваше сили, за нея бе удоволствие да се уморява, по този начин преодоляваше страха. Само да не мисли. А свлечеше ли се в леглото, тутакси се озоваваше в пропаст. Тази сила тя бе донесла със себе си, това ожесточение, което й помагаше. През деня не намираше време за себе си дори да измие лицето си. Сядаше да си почине, но не се събличаше, не четеше вестник, дори не отваряше писмата. Понякога се принуждаваше да седне в креслото и си казваше: стига вече. Но веднага я преследваше мисълта, че може би той там, от другата страна, лежи на някое легло също така безпомощен и с втренчен поглед към вратата очаква някой да му донесе вода и да избърше потта от челото му. Ставаше отново и с парещи крака и подкосени колене отново обикаляше зала подир зала. Имаше чувството, че него, Леонард, закриляше и пазеше, когато правеше точно това, което правеше сега. Във всеки виждаше него. Всеки я гледаше с неговите очи. Рутенският, полският селянин имаха неговия поглед, макар тук да не го чувстваха. И въпреки че те тук не го усещаха, слабият, безпомощен начин, с който се отнасяха към нея, беше като ехо от някаква чиста любов, отзвук от далечината. С всекиго, когото тя спасяваше, спасяваше него. На всекиго, на когото помагаше, помагаше на него. А тя работеше до изтощение, до свръх изтощаване със сила, която бе по-извисена, отколкото тази на тялото й. Учудваше я, че като човек тя в същото време не се саморазрушаваше. Това й си струваше едва ли не неестествено. Ту лекар, ту болногледач се разболяваха, а тя самата е здрава.

— Трябва да се пазите — каза лекарят, приятен възрастен селски лекар от Тирол. — Човек трябва да мисли и за себе си.

Клариса чувстваше, че имаше сили само когато забравяше себе си и мислеше за него.

През октомври положението се подобри. Боевете, първите, най-кървавите, бяха отшумели. Ужасът намаля, наближаваше ноември, организацията действаше все по-добре, колкото повече войната се превръщаше в най-силната изява за живот. Извън града бяха построени няколко болнични бараки, едноетажни бараки, там настаняваха войниците, болни от заразни болести, там беше и отделението за изписване и администрацията. Самата болница беше определена за офицери и вече нормално запълнена, понякога имаше дори и свободни места. За първи път дадоха почивка. Но едва сега тя почувства страхотната преумора. Стана й ясно колко ужасяващ е водовъртежът в тази болница. Тук беше също като след катастрофа, като след експлозия. Това бе машина за лекуване. Изпитваше състрадание към хората, когато пристигаха ранени, изпитваше състрадание, когато ги изписваха, знаеше, че това, което върши за всички, всъщност го прави само за един. Всичко бе събрано в него, в Леонард. През първия си пълен почивен ден Клариса бе решила да сложи ред — да пише на баща си, на брат си, на неколцина познати, да подготви бележките за дворцовия съветник доктор Зилберщайн. Спа непробудно двадесет и два часа. Умората обаче остана, сякаш се беше вселила в нейното тяло, сякаш, докато беше между трескавите, те й бяха предали тежката си, съсирена кръв. Наложи се да седне. Ястията й бяха противни, всяко от тях имаше вкус на йодоформ и тя ги повръщаше. Трудно й беше да събира мислите си. „Трябва да си взема отпуск“ — мислеше си тя, но се страхуваше от баща си, за когото знаеше, че сам се принуждава да служи. Влачеше се, работеше до онзи нещастен ден, 19 октомври. Отново се беше преуморила. Какво става с мен? Пристигна пратеник. Донесе телеграма от баща й: „Едуард убит Сърбия.“ След това нищо не си спомняше.

* * *

Когато дойде на себе си, лежеше на едно канапе. На челото й бяха сложили нещо влажно, студено. Тя го махна. До нея стоеше лекарят, който я наблюдаваше през дебелите стъкла на очилата си.

— Е, детко, добре ли сте?

Клариса изведнъж се осъзна. Позна стаята и лекаря.

— Припаднах ли?

— Да — отвърна лекарят, — това все още нищо не значи. Постоянно се страхувах. Вие се преуморихте. Почивайте си сега. Веднага ще се върна при вас.

Клариса остана в леглото, мъчеше се да си спомни какво се бе случило. Мислеше за баща си, за Едуард, за брата. Но се налагаше да мисли повече не за бащата, а винаги за другия. Чувстваше се потисната. Вечерта пожела да стане и да постъпи на дежурства. Лекарят дойде да я види. Когато разбра, че е получила известие за смъртта на брат си, стана сериозен и й изказа своите съболезнования.

— Аха, братът е убит. Моите съболезнования. Моите искрени съболезнования. Е, тогава е разбираемо, че сте припаднали. Разбирам. В противен случай, когато жени припадат, наша милост най-напред мисли за нещо друго, понеже най-често това е причината. Да, нервите на днешно време трудно се владеят. Най-напред помислих, че е свързано със сърцето. Вашият поглед обаче… не, вашето сърце е съвсем спокойно. Сега ще останете още една нощ в леглото и после ще вземете два-три дни отпуск. Настоявам! Най-добре ще е, ако отидете при баща си.

Клариса не пророни нито дума. Изведнъж ръцете й станаха леденостудени. Нещо я натискаше от мозъка надолу. Беглият израз на лекаря бе й навял някаква мисъл. Тя не я напускаше. През седмиците на голямото напрежение Клариса не бе обръщала внимание на себе си, на тялото си. Сега започна да си спомня, че нещо в живота на тялото й не беше съвсем наред. Разтреперана, тя опипа корема си, гърдите. Затова не бе помислила и то я накара да се вцепени. Може би бе само случайност, причината можеше да е и преумора. Треперенето отново се появи, в друг случай винаги се бе овладявала. Ами ако наистина се бе случило? Леонард бе проявявал винаги най-нежно внимание, но през онази нощ на отчаяние, когато те почти насън, почти в отчаяние бяха слели телата си, сякаш искаха да удушат ужаса, единият до гърдите на другия… Треперенето продължи — то дори се засили. Немислимо беше да очаква дете от един французин, дете от един враг, и да го признае. Освен това не можеше да му го съобщи. Той не беше в състояние да й помогне. Не можеше да си признае, тя не можеше да признае пред никого, дори и пред баща си. Безизходно положение. Не, не трябва да се случва! Тази несигурност бе непоносима. Тя посети още веднъж лекаря. Каза само:

— Имате право. Не издържам вече. Вземам отпуск осем дни. Отивам при баща си.

* * *

Тъй като Клариса знаеше, че баща й още сутринта отива на работа, следователно няма да си бъде вкъщи поне преди обяд и ще се върне едва вечерта у дома, не се поколеба да направи следното: остави своя малък куфар в едно кафене на отсрещната страна. Страхът й се бе засилил. Искаше да е сигурна. Откакто веднъж бе вече размислила, вярваше, че е възможно. Помоли за телефонен указател. Потърси гинеколог. Не намери първия, втория и третия. Четвъртият практикуваше в едно предградие, там имаше малък кабинет. Всичко изглеждаше скромно, трябваше да чака. Отвън вече чакаха няколко жени. Едната от тях бе видимо бременна. Часът, докато я приеме, се проточи. Ужасяващо бе, че лекарят е нейният съдия, държащ в ръцете си решението — смърт или живот. Лекарят беше с остра брадичка. Слаб и с големи сенки под очите. Клариса изпитваше неудобство да му покаже тялото си, което не бе виждал, не бе познавал никой друг, освен Леонард. Как да се отпусне пред него? Неприятното чувство отново я бе обзело. Накрая тя легна и затвори очи. Лекарят я прегледа, а тя не се осмели да попита нищо.

— Не се тревожете, уважаема госпожо. Всичко е наред, всичко е нормално, доколкото е възможно. Вие имате добро телосложение. Положението е по-различно от обикновеното, когато е първо дете. Все пак вие трябва да вземете мерки.

Клариса почувства как й се зави свят. Той изговори съвсем безпристрастно нещо страшно, обърка я неговата лекота.

— Вие нямате… никакво съмнение?

— Ни най-малко… но не се тревожете, както казах… всичко ще бъде прекрасно. След няколко седмици отново ще ви прегледам.

Той успокоително я потупа по рамото. Клариса стоеше обезпокоена. Нещо в мозъка й свистеше. Видя как той докосва дръжката. Знаеше, че иска да го попита още нещо. Затова бе необходимо по-добре да остане в легнало положение. Така човек можеше по-ясно да мисли. Навън обаче чакаха жени. Тя не събра кураж, освен това нямаше сили да го изрече пред този мъж. Едва когато излезе навън, успя да събере мислите си… средство, за да се избегне. Как би могла да се спаси и дали той има желание да й помогне. Тя здраво се вкопчи в перилото на стълбата. Не биваше да припада повече, трябваше да прояви твърдост. Така се завлече до дома. Постоянно мислеше само за едно.

Вечерта чу: вратата се отваря. Забравила бе да изпрати телеграма на баща си. Той не знаеше нищо за нейното пристигане. Сега беше в съседната стая. Страх обзе Клариса, трябваше да отвори вратата. Но щеше да е грешка, ако не го направи. Леко се изкашля, когато пристъпи към вратата.

— Кой е? — извика баща й високо и уплашено.

— Аз, татко.

Той я погледна втренчено и тя се уплаши. През последните седмици вече бе видяла много и преди всичко страданието. Но сега той се бе преобразил в един много стар човек. Погледна я.

— А, ти ли си? — каза той доста нелюбезно.

Тя остана с чувството, че е разочарован. Помислил си бе за сина си, за него и отново за него. Него, когото вече не можеше да върне. Нея можеше да види винаги, та нали тя беше жива. Но той, синът му, не беше вече жив.

Окопити се.

— Добре, че си дойде — каза той сухо.

Едва сега пристъпи към нея, прегърна я някак отсъстващо и продължи:

— Седни, искам… искам само малко да се пооправя.

И бързо се отправи към съседната стая. Тя добре го познаваше. Той се стесняваше. Страхуваше се да не прояви слабост. Бързо отиде в съседната стая. Върна се след няколко минути и започна направо:

— Още не съм получил по-подробни сведения. Само телеграмата. В Карпатите… е, на едно или друг място… на тези, които вече не искат да живеят, на тях им е спестено, а засяга другите… да, най-опасното място в Карпатите, там, където всичко може да се извоюва само с щурмуване. Генерал Кубианка нареждаше постоянно там да се изградят укрепления за пробив… Обърна се към парламента с искане за два милиона, какво са днес два милиона… и прокара еднолинейна железница от Кашау нагоре, еднолинейна… но те сбъркаха, Конрад фон Хьотцендорф, че може да мине направо през Стиуж и Прут, че машината може да се върне назад, за това не помислиха и когато си позволиха да го отбележат, това беше статистика… една офанзива все пак трябва да се подготви.

Той беше се вцепенил, бе станал твърд. Хартията, която държеше в ръка, сякаш вече не чувстваше. Мислеше за своето отечество.

Ужас полази по раменете на Клариса. Тя почувства, че у стария човек, който беше неин баща, нещо се бе пречупило. Тъй като не искаше да каже каквото и да било, бъбреше. У него нещо бе мъртво. Никога вече нямаше да говори откровено, никога вече нямаше истински да се разбират.

Старият човек продължи да говори за офанзивата. Казаното от него бе страшно и нелепо. Тя забеляза, че той иска да се спотаи. Не знаеше дали въобще чувства присъствието й. Подозираше, че му беше безразлично. Седя пред него един час. Когато стана, той я прегърна и попита:

— Утре отново си заминаваш, нали?

И неволно, въпреки че нямаше намерение, тя отвърна:

— Да.

Той не желаеше тя да е около него, не искаше никого около себе си. Клариса се сбогува. Студено и строго той нареди:

— Служи достойно! Едуард не ни посрами. Ти също трябва да си смела. Сбогом!

* * *

Когато излезе от жилището на баща си, знаеше, че няма вече да се върне там. По-добре да пренощува в хотел, тъй като, ако останеше, щеше да му пречи. Клариса беше забелязала, че той не можеше да говори, не искаше да говори. От друга страна, не понасяше мисълта, че ще скрие това състояние в болницата. Трябваше да се направи нещо. Преди всичко искаше да има сигурност. Трябваше да остане тук, във Виена. Налагаше се да обмисли положението си, там бе загубена. Нямаше никаква надежда. Лекарят беше проявил желание да й помогне, мислеше й доброто. След три или четири месеца някой щеше да забележи. Нещо трябваше да се предприеме, тя трябваше да го отстрани. Не й беше позволено да опозорява баща си. Той не би го преживял. Беше толкова строг. Не и това. Обикаляше наоколо, търсеше из вестниците обяви за акушерки. От болницата знаеше, че и лекари го извършваха. Налагаше се само да ги открие. Намери адреси. Два пъти стоя на стълбището, веднъж стигна до вратата на жилището. От друга страна, това бе сделка. „Вземете ми детето.“

Клариса не можеше да говори. Всяка дума я задушаваше. Имаше доверие само в един-единствен човек, в доктор Зилберщайн. Той я посрещна развълнуван. Излъчваше топлота. Обаче каза:

— Далеч от очите, далеч от сърцето. Къде са бележките? Не съм чул и дума за вас. Знаете ли, че всъщност се усъмних във вас. Сега, когато всички се нахвърлят върху мен, поне вие бихте могли веднъж да ми пишете. Това би ми вдъхнало кураж.

Едва тогава забеляза нейната бледост.

— Какво ви е, дете? — попита той нежно.

Тя го погледна.

— Мога ли да говоря с вас откровено? Имам нужда от помощ.

Дворцовият съветник Зилберщайн я погледна. Един проницателен поглед и той бе поставил диагнозата. След това повика прислужника:

— Дори и по телефона да ме търсят, не ме свързвайте!

Такъв тя не го познаваше.

— Ако имате нужда от помощ…

Той свали очилата си. Клариса забеляза как погледът му се смекчи. Каза му, че очаква дете. Поради особени обстоятелства не можела в никакъв случай да го задържи, баща й не бил в състояние да разбере, това било позор. Моли го да не я разпитва. Дали би могъл да й помогне? С авторитета, с който се ползвал, той все пак познавал и други лекари.

Той не отговори веднага. Погали обаче ръцете й. Тя разбра, че й съчувства. Стана и се замисли, а след това отново седна до нея.

— Чуйте ме, дете! Въпросът трябва добре да се обмисли. Бях помислил за всичко в света, но не и за това. А може би вие също трябва да се попитате в какво се съмнявате. Вие обаче знаете преди всичко друго, че не искам да бягам. Искам да ви помогна, в това няма никакво съмнение, на вас повече, отколкото на всеки друг. Въпросът е само как най-добре. Преди всичко трябва да сме наясно. Познавам лекари, които могат да издадат необходимия документ. Подобна невярна диагноза няма и да е първата. В една клиника имам приятел, на когото разчитам, ще се погрижи. А аз ще следя всичко. Сега, по време на войната, не се гледа толкова строго. Ако имате съмнения, нужно е само да ми ги съобщите. Не ме разбирайте неправилно: естествено зная, че според закона е забранена намесата. Само това липсваше, да се грижите за закона, когато в днешно време ежедневно убиват десетки хиляди хора. За мен няма закони. Всичко, свързано с държавата, за мен е свършено. А и това с бащата и позора не ме тревожи — Боже мой, те са седемдесетгодишни, възрастните хора не означават много, но и младите също не означават много. Край на думите чест и позор, герой и мръсник. Всичко се тресе, те трябва да изпозастрелят всички, онзи, който е разбойник, и този, който се колебае да стреля, него те наричат и предател на отечеството. Ние трябва да мислим свободно, по-рано се мислеше свободно, трезво, човешки. И така, ако трябва да го направите, ако сте решена, тогава ще сложа всичко в ред. Не, не ме гледайте така уплашено… не искам да се крия. Съвсем не, съвсем не… Чуйте и ми помогнете да стигна до правилното решение… не можем да направим нещо, което вие да не можете да поправите.

Професор Зилберщайн стана. Мислеше, докато си почистваше очилата.

— Вие не сте първата, която седи тук. През моите шестдесет години не за първи път в живота ми идва жена, която не иска детето си. Нали си спомняте, че съм давал заключения или не, във връзка с нервно състояние. В един случай парите не са стигали, в друг случай е отсъствал бащата, в третия е имало опасност от заболяване. Винаги, дори когато имущественото състояние е било добро, е имало причина една жена да не желае детето си. Въпросът сам по себе си не е бил сложен, от сто случая деветдесет и осем са се разрешавали. За мен не е частен или личен въпрос. Мен ме интересува нещо друго. Дали ви е изоставил, или е искал да ви помогне, дали е богат или беден. Ще се омъжите ли някога или не — всичко това е второстепенен въпрос. Вие не би трябвало да правите нещо от уплаха в момента, нещо, за което по-късно ще съжалявате. Зная, че върху вас тегне отговорността, но нещичко тегне и върху мен, щом искате да ви помогна. Ето защо трябва да ви попитам… не, не се плашете, все пак не се плашете… не ме гледайте така… нали съм все пак приятел, който говори с вас… ако ви е по-удобно, ще седна така, че да не трябва да ме гледате през това време… Обаче сега слушайте.

Той се премести малко. Тя вече се бе отместила.

— Чуйте, Клариса, не трябваше да ви задавам никакви въпроси. Няма да ви питам и за мъжа. Нито какъв е той и къде е, и какво ви е развълнувало — всичко това е за мен безразлично. Питам ви, не, предпочитам да ви помоля — попитайте сама себе си, и то съвсем откровено: грешка ли би било, глупост или слабост? Такъв ли е този мъж, че вие съзнателно и убедено сте искали да го имате за баща на едно дете, на вашето дете, независимо, ако всички случайни обстоятелства са били против това? Решаващо е какво е отношението ви към този мъж? Вярвате ли, че го познавате достатъчно, за да вземете решение?

Клариса наведе глава. Тя обаче каза ясно и решително:

— Да!

— И ако обстоятелствата са нормални, вие бихте ли била щастлива да имате дете от него?

Тя вдигна очи. Спомни си Леонард изправен пред нея, със своя ясен поглед, с уверената си добра усмивка. Клариса погледна твърдо доктор Зилберщайн.

— Напълно съм сигурна!

Доктор Зилберщайн изведнъж стана много сериозен.

— Тогава… тогава… (трябваше да си поеме дълбоко въздух) вие извършвате престъпление, като не искате това дете. Не ви го казвам в името на държавата, в този смисъл ми е безразлично. Но вие ограбвате сама себе си. Това във всеки случай би било глупост, слабост.

Клариса мълчеше. Тя чуваше туптенето на сърцето си.

— Чуйте ме, дете, и повярвайте! Сега не трябва да взимате решение, докато сте развълнувана. Повтарям. Готов съм да ви помогна, но не и във ваша вреда, не искам да прибързвате. По-късно, след години, вие няма да простите нито на мен, нито на себе си. Знаете ли, всичко това би било по-лесно, ако вие бяхте друга, ако имахте някаква слабост, някакъв вид пиянство, пристъп на самота, да сте лишена и от женственост. Но трудно ми е при вас да го установя, освен ако ви е използвал. Друг случай би бил, ако вие просто се бяхте отдали на друг човек, бяхте го сторили в момент на объркване. Но аз ви познавам като твърд човек. Това не е било пламнало чувство, не е било влюбване от пръв поглед. Приемам, че вие свободно сте се отдали, съзнавайки, че е ваше съкровено желание.

Клариса го погледна спокойно.

— Да! От най-съкровено желание!

— Така вие сте се задължили. Вие сте искали това дете — искали сте го несъзнателно. Не зная обстоятелствата, не желая и да ги зная. Дали този човек е бил лекомислен, дали от негова страна е било настроение или опиянение — вие сте съзнавали какво правите. Не съжалявайте сега за това! Ако тогава сте била смела да проявите честност към самата себе си, направете го и сега още веднъж. Вие сте човек, който не познава страх. От какво се страхувате?

Клариса отново наведе глава.

— Не ви упреквам в нищо. Страшно е трудно, след като веднъж бях решителна, трябва да продължа. Зависи от самата мен, но аз трябва да се скрия в някоя болница.

— Нима не можете действително да го носите?

— Не мисля за себе си, а за баща си. Не мога да му причиня такова нещо. Той загуби сина си. Няма нищо, освен своята чест. За него тя е всичко. Ако аз… би било нечовешко… струва ми се, че той не би го преживял.

Доктор Зилберщайн отвърна:

— Вие мислите за вашия баща… тъй като той има права върху вас. Е, вие чувствате нещата така и аз не искам да противореча на вашите чувства… Всеки трябва сам да ги знае… На каква възраст е баща ви?

— На шестдесет и осем.

— А вие сте на двадесет и една. Ние, по-възрастните хора, вече не влизаме в сметката. Той има пред себе си пет години, десет години, а вие имате пред себе си един живот и дете. Помислете си! Вие се лишавате от нещо. А също се питам: вие имате ли право? Детето има баща… Питахте ли го… Навярно не можете да го питате… Какво мислите и как той би постъпил на ваше място.

Клариса го погледна. Беше сигурна, знаеше каква радост би изпитал (беше се отчуждил от своята жена, защото тя не бе искала дете), разтрепери се. Избухна в сълзи. Те я надвиха.

Доктор Зилберщайн бе трогнат. Той се приближи към нея и взе ръката й.

— Не искам да ви измъчвам. Мисля, че ви разбирам. Аз съм… свързан повече от обичайно с баща ви, чрез неговия син. Той е загубил сина си… Моят е на фронта… Затова мисля: не ми е безразлично да го запазя. Аз бих… Не зная какво бих правил… Помислете за мъжа. Само за него. Въпросът с баща ви е труден… нали е генерал… за него е ужасно, не го отричам… Самият аз… ако моята дъщеря дойдеше… ние всички сме строги… аз също бих се срамувал… не бих се осмелил да изляза на улицата… разбирате ме, нали? Не очаквам нищо, не се правя на по-добър, отколкото съм… зная, бих се страхувал… не съм толкова смел, колкото сте вие. Не искам да ви препоръчвам нищо. Но чуйте ме спокойно. Аз съм възрастен човек, през живота си съм видял и преживял какво ли не. Зная, всяка дума ви наранява… Простете ми… Не искам нищо да ви обяснявам, не го отричам… Вие не можете да отидете при него и да му кажете… той не би ви разбрал…

— Бих го направила със съжаление.

— Имате право… Вие не би трябвало, не би трябвало да го правите… Необходимо е да го пощадите… това… би било престъпление… Обмислете с мен спокойно — трябва ли вашият баща да знае?

Клариса неволно вдигна очи. Професорът милваше ръцете й.

— Говоря ви по-различно, отколкото на собствена дъщеря. Вие поискахте помощ от мен. Е, все пак аз съм лекар. Човек има свой поглед. Още щом влязохте, ми направи впечатление, че сте бледа. Нищо друго. Аз… Никога не би ми минала мисълта… и ще мине още дълго време, докато някой предположи… Засега нищо не се забелязва. Ни най-малко — още повече в сестринска униформа. Не се случва за първи път една жена да роди дете и семейството да не знае. Обстоятелствата помагат… Навсякъде цари бъркотия, никой не се грижи за другия. Засега вие можете да се върнете във вашата болница, баща ви няма да подозира и никой там, също и лекарите… А после, когато почувствате, че става трудно да се скрие, тогава поискайте отпуск и за всичко останало грижата ще имам аз.

Клариса трепереше. Стискаше устните си, за това не беше помислила. Доктор Зилберщайн продължаваше да милва ръката й.

— Учудвате се, че аз ви убеждавам… Защото вие ме попитахте дали мога да ви помогна. Вие, дете, трябва спокойно и трезво да помислите. Зная, трудно е да се мисли трезво, да се вземат такива решения… Но аз все пак мисля за вас… Това означава, че вече всичко съм обмислил… Чуйте ме, не зная дали си спомняте, че в Клайн Гмеш имам малка къщурка… Придобих я по странен начин… Преди седем години бяхме с жена ми в Залцбург. Тръгнахме на разходка по посока към границата… Изведнъж съзирам къщичка, стара селска къщичка, мушката наоколо, чисто… Неочаквано ми хрумна: тук човек би могъл да живее, така той би трябвало да живее, има си къщурка, няма нужда да мисли за нищо, да не се напряга, да води незабележим, тих живот… Не зная дали ме разбирате: че сто пъти от влака човек вижда къща, не знае нищо, даже как се нарича населеното място, не познава никого, но има чувството, че на това място би могъл да е щастлив… Това е момент на сантименталност, показах я на съпругата си, тя се усмихна: „Тук, на това място няма да издържиш и четиринадесет дни.“ Но погледнахме градината, доколкото ни позволяваше живият плет… Докато наблюдавахме, вратата се отвори, излезе една жена на около петдесет години, истинска селянка с шапчица, бедна и чиста, и пристъпи към нас. „Господинът от агента ли е изпратен?“ Не, казах аз малко учуден. Тя се извини, помислила така, защото дълго сме стояли отпред. Завързахме разговор — разказа ни, че нейният мъж е починал, преживяла нещастие, сега не знаела как да изплати ипотеката. Уреждал въпроса един агент, но ако само би могла да остане, децата й били родени тук. Ако би могла да държи само една стая, задната стая. Това ме разчувства, стана ми жал за нея. Разгледах къщата: бе чиста, имаше три стаи горе, с изглед над градината към планините. Преживях тази мечта, която има всеки трудещ се човек. Всеки иска да има нещо, което да му принадлежи. Имуществото на моята съпруга е в ценни книжа. Мисълта продължи да ме занимава. Попитах за цената. Тя бе смешно ниска. Купих — наистина в крачка — малката къщурка. Понякога през лятото отивам там за осем дни, когато искам да поработя на спокойствие. Възрастната жена я поддържа — блести от чистота, тя е продавачка на плодове на пазара и е щастлива.

Така, а сега за вас. Ако аз имам един предан човек на земята, то това е тази госпожа Хаузнер. Ако извърша убийство, тя ще ме скрие и макар да знае, ще се прекръсти пред съда, че не съм бил аз. Моите пациенти вече не са ми така предани. Те са разстроени, а аз се опитвам въобще да не мисля за колегите. Но мисля, че тази жена — и вярвам — тя се моли всеки ден за мен. Естествено оставих й стаята. Не ми плаща никакъв наем, нито данък, няма никаква друга работа, освен да се грижи за цветята, а би го правила дори за себе си. Тя вече се виждаше изгонена, откъсната от корена си. Нямате представа как селяните са привързани към своята земя, към всяко дърво. Всяко цвете има място в сърцето им. Когато съм притеснен или разстроен, когато се съмнявам в себе си, трябва само да отида там и да погледна в очите на тази продавачка на плодове. Успокоявам се, че има човек, който държи на мен. Двете стаи винаги са изчистени до блясък. Тя ще е щастлива, ако някой живее там, ако вие отидете. Ако ви изпратя там, вие ще бъдете подслонена и скрита както никъде другаде на света. Тя ще се грижи за вас. Самата тя е родила четири деца, тя е тиха и добра. А освен това, докато вие се съобразявате с други неща, тя ще се грижи за детето и никой друг няма да знае, освен тази жена, вие и аз. Жената е набожна. Ако я помолите да се закълне, от устата й няма да се изплъзне нито дума. На мен можете да разчитате, научил съм се да пазя тайни.

Клариса почувства ръцете си в ръцете на възрастния човек. Това й подейства успокоително, а от думите му разбра, че я е убедил. Вътре в тялото си почувства топлината, тя проникна чак до скута й, там, където се бе спотаило детето. С кръвта си почувства колко далеч стигна това, гледаше втренчено пред себе си…

— Но как ще се нарича тогава детето?… То няма име… Името… Да, нали все пак ще питат… И къде трябва да го скрия… Аз не мога… Аз не искам да го оставя на чужди хора…

— Да, ще трябва да бъдете смела.

— Не искам да мисля за това… Не искам да мисля за подробности… Не за това… Искам да се доверя, че го имам… Всичко се разрешава. Това объркано време не може да продължи вечно.

— Разумно погледнато, така не може да продължава.

— По принцип няма да се пита, но има случайности.

— Страшното време улеснява всичко. Тогава кажете: той бе убит, преди да можем да се оженим.

Тя го погледна.

— Струва ми се, че имате право. Ще опитам, дори ако е трудно, да, ще бъде трудно.

— Зная — продължи той — и тогава няма да е лесно. С тайна на сърцето не се живее лесно. Не ви обещавам нищо. Трябва да вървите и сълзите ще пълнят очите ви, когато виждате други деца, които могат да се признаят. Но, дете мое, всичко това ще бъде по-лесно и по-добре за вас, отколкото ако… Защото другото, дете, е безспорно. Няма да знаете за какво живеете. Но има нещо в това да си майка за някого, до известна степен го зная… Имам син на фронта. Животът ви по този начин най-после добива смисъл. Всичко вече някак се подрежда.

Клариса почувства по ръцете си, че се е поуспокоила. Вече не трепереше. Чувстваше се стегната.

— Не трябва да ми благодарите. Не, дете — каза той сериозно. — Вие ми помогнахте. Вярвам, че аз ви помагам, но аз помагам и на себе си. Необходима ми е смелост, повече смелост, отколкото имам. Всеки помага със своя пример. Ако видя, че вие останете твърда и непоколебима, помогнали сте ми. Необходимо ми е както никога през живота ми. Да видя твърд човек. Някога отново ще сте ми необходима. Добре е, че познавате някого, който знае за вас, поне един, с когото вие можете да говорите.

Когато го погледна, тя почувства, че трябва да го попита нещо. Но той бързо се противопостави.

— Безразлично е. Ако моят син се върне, ще бъда доволен, както винаги става. Човек живее само в своите деца. И затова — той я прегърна през рамото — бъдете твърда. Нямате представа колко самотно живее човек, когато остарее.