Стефан Цвайг
Клариса (5)

Юли 1914

На следващия ден се споразумяха заедно да отидат на излет до Венгерските Алпи и нищо повече. Двамата изпитваха притеснение един към друг или най-малко чувстваха, че не бива да се задължават взаимно. След това решиха да направят още един излет и от този ден нататък вече не се разделяха. Общуването между двамата се отличаваше с изключителна сърдечност, без външен израз на бурна страст. След като два дни бяха заедно, изглеждаше така, сякаш никога не е било и не би могло да бъде по-различно. Още първия ден с искрена откровеност я посвети в семейното си положение. Съгласно буквата и закона той беше женен, но жена му го бе напуснала преди шест години, тя обичала повече възможностите на младия политически деец, отколкото него самия. Затова през периода на неговото развитие бе подкрепяла честолюбието му. По-късно развила собственото си честолюбие и по време на неговото издигане пламенно работила за него с последователност, присъща на посредствените жени и доколкото това съвпадало със собственото й желание да се издигне — мястото на секретар на министър той повече дължал на нейната упорита и умна дипломация, отколкото на собствените си способности. Когато по-сетне се оттеглил от политиката, тя не го разбрала, а още по-малко, когато заел учителско място в малкото населено място. Понякога човек прави жертви, чийто смисъл не разбира. Разочарованието за нея било голямо, той не спазил обещанието си и това се превърнало в нейно разочарование от самия него.

— Тъй като и двамата бяхме честолюбиви, си допадахме. Аз обаче я разочаровах.

Под предлог, че ще гостува на майка си, тя оставала в Париж седмици наред и Леонард не си правел никакви илюзии, че тя поддържа друга връзка. Без споразумение или развод, те заживели разделено. Според схващанията му за независимост той й бе дал свобода. Между тях не съществувала каквато и да било неприязън и той бил готов незабавно да се съгласи на развод, щом тя го поиска. Но за нея било по-удобно в Париж да я смятат за „омъжена“ жена. Без значение къде живее семейството „проформа“, на него му бе безразлично, защото и двамата не бяха искали дете. На нея, на Клариса, той разказа всичко това съвсем точно, без да го украсява, и тя разбра, че той не иска да има тайни от нея, не желаеше да събужда у нея каквито и да било надежди, че иска да я спечели именно с това, че й казва истината. Той с нищо не й се натрапваше, тя чувстваше, че това бе по-скоро свян, отколкото прикрита нежност. Той не искаше да я мами и да настоява, искаше да я предупреди, че тя свободно трябва да реши дали има желание да му се отдаде. Клариса знаеше, че дори когато пожелаеше да му се отдаде, това бе равнозначно на отговорност, но тя не приемаше този грозен начин да го отблъсква, когато толкова силно го желаеше. В същото време изпитваше чувство на благодарност към този мъж, който я освободи от страха, потиснатостта и задръжките в нея, защото по този начин тя щеше да престане да бъде самотна и сдържана. На четвъртата вечер те се събраха, не се чу нито една сладникава, нито една излишна дума.

През следващите седмици живееха извън времето. Слязоха пеша до Комерзее. Предварително изпратиха малкия си багаж. Искаха да са свободни: знаеха, че и бездруго са обвързани един с друг. Веднъж спориха дали е сряда или четвъртък. Това бе единственият им спор.

Ако не трябваше да се пътува с влак, нямаше да навиват и часовника. Приемаха и времето, и календара като принуда.

Нощуваха в малки странноприемници и в малките градчета, защото средствата им бяха ограничени. Леонард й обясни, че е по-добре да избягват големите градове. Той не търсеше музеи и библиотеки, искаше да види малките хора в малките градове. Те търсеха точно тях, а не Блегио и Вила д’Есте. По-дълго оставаха в градовете, където се тъчеше коприна, където не бе стъпвал чужденец, където всъщност нямаше нищо забележително. Чувстваха се добре в малките странноприемници, за тях бе по-важно да говорят с обущаря и да посетят селското училище. Надникваха и в частните домове. Леонард разпитваше какво припечелват хората. Разговаряха с лозарите. Седяха с тях пред пивниците.

— Хората са част от всичко това. У дома няма да ти се смеят, че нищо не си видяла от Италия — нито кулата в Пабия, нито академията във Венеция. Те няма да знаят къде сме били. Тези местенца не са важни. И аз искам да ги забравя. За мен те се наричат „навсякъде“. Една страна не се брои по великите умрели в нея. Брои се по нейните живи. Но съвсем не по висшите и най-висшите. Тя продължава да живее в безименните. Търси ги навсякъде. Погрешно е да се търси изключителното — каза той, — съществува една погрешна мярка. Равена, катедралата, Леонардо — това е всичко, посочено в пътеводителите за чужденци. И тук ние минахме покрай могъщите. Защото Истинското е Безименното, малкият човек, Азът, който ни създава.

Водеха си бележки, разхождаха се, той си водеше дневник.

— Отбелязвам си това, което виждам. Малкото. Това правя от десет години. По-късно научавам много от тези фрагменти. Така в Англия е правил един човек на име Самуел Пепис^[1]. Тези бележки вършат добра работа. Много повече от дългите речи, от дебелите книги. Те трябва да защитават, да скриват тайни, но ние трябва да ги разкриваме. Ние — това е малкият човек, ние можем да си позволим разкоша, лукса на истината. Защото дребните неща правят историята. В това е същността. Подобно на счетоводна книга. Онзи, който сам не е плодотворен, трябва да работи с прилежание и точност. И така може да се служи.

Клариса никога досега не бе познавала такова щастие. Това бе същата почтеност, както при баща й. Тя я бе преживяла и я бе възприела. Учеше се да разбира и да приема всичко леко. В същото време не развиваше честолюбие, но бе изпълнена с онзи вид ведрост, която се основава на сигурността. Тя дори сама готвеше. Където и да отидеха, мигновено се отпускаха. „Да не мислиш един час за нищо! Това не е загубено време.“

Не желаеше друго, освен да живее. Баща й се разкъсваше от честолюбие да служи (нейният професор би се засмял на това признание), единственото му желание беше да се самозаличи. Клариса научи, че Леонард е написал две книги и работи върху трета. Не бе ги публикувал под собственото си име, никой в населеното място не знаеше, че той е онзи Мишел Арно. Това отговаряше и на неговото нежелание. У Леонард се чувстваше във всичко някаква уравновесеност. Вечерно време й разказваше или й четеше нещо от Монтен.

— Всеки човек има любимец. Монтен е моят възпитател, моят помощник. Той е човекът, с когото съм в хармония. Паскал е по-дълбок, Балзак — по-гениален, но никой не е по-човечен, никой не е повече човек от него, никой не е знаел повече за обикновения човек.

Ако намереха пиано, свиреха един за друг.

Седмиците течаха, сякаш никога не е било по-различно, сякаш винаги се бяха познавали. И за двамата сега всичко изглеждаше по-различно. Той беше по-весел, по-откровен. Тя говореше по-непринудено. Походката й бе станала по-гъвкава. Тя бе по-свободна. За първи път бе отворена за света.

Не познаваха никакви грижи, бяха весели, никога от предишния ден не знаеха къде ще отидат на следващия. Понякога седяха пред някой обущар, понякога в някоя гостилница. Не купуваха пътеводители, никакви планове на градовете. Клариса не говореше езика на страната. Биха могли да се опитат да говорят с пастора или в аптеката, но избягваха дори и тях.

— Иначе няма да живеем. Времето е живот. Дори това смущава — казваше той, — нека да живеем.

Не четяха никакви вестници, не знаеха какво се случва.

— Веднъж да се почувстваш свободен и сякаш плуваш по езерото, освободен от всичко: от времето, от света. Тогава бих могъл да съм тук и да приличам на онзи, който пътува с магарето по страната.

„Това е било желанието му“ — си мислеше тя.

— Ти мислиш нещо само за себе си?

— Не — каза той, — мисля и за теб. И за една възрастна майка, една селянка — моята съпруга не можа да схване това — с будни светли очи, тя би била щастлива. Странно, мисля за всеки беден, за всеки, който притежава малко. Но мисля и за имотните. Разбирам всеки отделен човек какво иска, тъй като знам, че във всекиго от тях има нещо, което го прави нечестен.

Пренощуваха във всяка странноприемница, на шега под различно име, „за да можем да го забравим“. Тя научи безкрайно много, а можеше и на него да разказва. Той й четеше от есетата на Монтен, от „Пармският манастир“ на Стендал. Четеше хубаво, тя чувстваше мекия му глас. Беше прочел какво е на немски „bonheur“ и по този начин за първи път беше осъзнал какво е щастие. Това бе и причината да каже:

— Спомняш ли си, когато се разхождахме в Антиб…

Толкова естествена бе представата му, че Клариса е била винаги до него. Понякога на нея й се струваше непонятно, че е живяла без него, а случеше ли се да върви сама, й се струваше, че тя не е тя. Онова, което ги свързваше, не бе сетивното, половото. Обичаше неговите прегръдки, нежни, изпълнени с любов. И в тях също имаше благодарност.

* * *

Случайно разбраха, че три седмици са на път, тъй като нямаха нито календар, нито вестници. Разбраха, когато минаха случайно край един бръснар в Брешия. Леонард искаше да му подстрижат косата, брадата му бе станала много гъста.

— Трябва да е някой от последните дни, късно през юли. Нищо не съм чул и за нищо не съм се интересувал.

За първи път Клариса си спомни, че трябва да провери за пощата си. На баща си се беше обадила най-напред от Луцерн за посещението си там, по-късно за отпътуването си. Беше писала редовно. След това му бе писала още веднъж от Дезенцано, а също и на дворцовия съветник Зилберщайн, бе съобщила своя адрес до средата на август. Тогава се надяваше, че това ще е достатъчно, и бе дала адрес: „Милано, поща до поискване“. След това бяха отишли на Комерзее. Времето бе дъждовно. И в Милано един ден валеше. Тя си спомни за Комо Павия, Милано. Сега си проправяха път през улиците към пощата и в кутията наистина я очакваше писмо. Тя разпозна уверения почерк на баща си. Писмото идваше от Берлин и бе кратко. „Събитията налагат незабавно да се завърна на предишния си пост. Много скоро причините ще ти се изяснят. Понастоящем очаквам всеки момент да се завърна в Австрия. Налага се да те посъветвам да не се отдалечаваш твърде много.“ За Клариса писмата и телеграмите бяха свързани с уплаха. Стресната и в недоумение, тя държеше писмото в ръцете си. Погледна датата — 15 юли.

— Какво те тревожи? — промълви Леонард и пристъпи към нея.

Той умееше да прочете всяка гънка на лицето й. Тя му подаде листа от писмото и преведе написаното.

— Не разбирам — каза той — защо така пребледня?

Тя тихо отвърна:

— В миналото баща ми бе в Генералния щаб. Беше началник на важни отдели, сега бързо го връщат на същия пост. Положението не е добро, след като отново им е необходим.

Стигнаха до площада пред катедралата и купиха немски вестник. Беше първият, който тя четеше от седмици, а Леонард си взе френски. Обзе я безпокойство.

— Руснаците подготвят нещо. Подготвя се мнима мобилизация.

Той се усмихна мрачно.

— А тук пише, че Австрия мобилизира и провокира. Все същото, винаги все същото. Госпожа доктор Кучера и сръбкинята. Едните са убийци, а другите — потисници. Затова ли живяхме сред народа, за да разберем кой ще потиска, кой ще убива?

— Мислиш ли, че нещо ще се случи?

— Австрия е изпратила ултиматум на Сърбия.

— Сега разбирам защо баща ми е там. Всъщност не е необходимо да се връща, ако го призовават.

— Може да се предположи, че баща ти е един от тези, които подготвят войната, планира я от години. Не, не казвам нищо. Ти не можеш нищо да направиш, нямаш никаква вина. Никой няма вина за това. Само тези, лъжците, които подстрекават, ровят.

Те седяха. Улицата се точеше край тях.

— Какво трябва да направим, ако нещо се случи? Аз трябва да се върна. А ти?

— Аз също.

— Мислиш ли, че и Франция ще участва? В случай на война един селянин е само една пионка, една фигура в партия шах, дори ако тя не е замислена така. Зад всичко стои Русия. Зад всичко стоят хората на нейната политика, бандата.

— Не искам да мисля за това. Нищо на света не ми е по-безразлично. Но нали човек трябва да се отбранява. И преди всичко социалистите. Те имат „Humanite“. От мен никой няма какво да търси. Да, не желая да бъда нищо друго, освен един обущар. Но и така се дава пример. Все едно какво прави, човек е оплетен. Виждаш ли, така се стига до разкаяние. Дори малкото, което е сторил, го обвързва. След като вече преподаваш, това те задължава. Човек трябва да е повече от собственото си Аз. Какво имах, докато не те познавах? Бях съвсем сам. Двама отстояват света.

— А ако — мислиш ли, че ще продължи дълго?

— Кой знае. Остави вестника! Отиваме в Амброзиана, ще разгледаме рисунки, картини, книги.

Когато по-късно стояха в една църква, той погледна към олтара.

— Няма нищо за гледане.

— Не зная… — каза тя, сякаш някой бе помежду им. — Страх ли те е?

Тя го погледна. Открито и честно той отговори:

— Да.

* * *

От този час нататък нещо се бе прекършило. Вече нямаха желание да наблюдават хората наоколо. Всичко бе сякаш загасено. Вече нямаше светлина. Говореше само вестникът. Буквите, заглавията се набиваха в очи, когато човек го погледнеше. За какво всъщност дойдох тук — се питаше всеки. Обикаляха наоколо. Опитаха се още веднъж да се усамотят. Дори там, извън града, където бяха неотдавна. Вечерта отново се върнаха. Преди няколко дни бяха седели край езерото. Заваля дъжд и те се върнаха в града. Не знаеха колко сериозно е положението.

— Можехме да поживеем още шест дни! Сега живеем, както го налага времето. За нас то е нещо чуждо. Вече не сме сами. Само ти и аз, ние двамата бяхме светът, а той изглеждаше толкова голям и толкова добър, както никога по-рано.

— Ех, да имахме за себе си още осем дни живот, за да живеем своя живот, вместо да живеем с другите.

За тях денят ставаше все по-мрачен, нощите обаче прекарваха в нежна прегръдка. Тя се сгушваше в него, сякаш се вкопчваше в него. Едно тяло, притиснато в другото. Собствените им тела бяха светът за тях. Навън господстваше нощта, една нощ, изпълнена с опасности. Там имаше нещо, което искаше да откъсне всеки. Единият от другия. Дори сънят им стана друг.

На Клариса й стана студено. В съня си трябва да е мислила и сънувала едновременно. Очевидно това бе непознатото, лошото. Във всеки сън има нещо от смъртта. Тя се събуди. Погледна към него. Леонард имаше дълбок и здрав сън. Тя спря поглед на шията му, само на неговата красива шия. Животът беше в него. Поетите го бяха почувствали. Изведнъж отново изплува мисълта, че нещо се е случило. Страхът се върна. Тя трябваше да направи нещо. Отиде до прозореца, направи го инстинктивно. Насреща се извисяваше църква, видя как възрастни жени се прекръстваха, когато минаваха покрай нея. Разбира се, тя трябваше също да отиде в църквата. Така беше научена. Не знаеше дали наистина го иска, но, от друга страна, беше свикнала. Продължаваше да стои пред прозорците. „Не позволявай да се случи“ — беше нейната молитва. Може би бе безсмислено, но се почувства добре. Бе едно ехо, то беше нейното Аз.

Върна се отново в стаята. Той се втурна към нея, едва не се хвърли върху й, погледна я разтревожено.

— Къде беше?

Тя отвърна:

— Не ме питай.

Клариса бе бледа, той — уплашен.

— Събуждам се, а теб те няма. Никога през живота си не съм бил така изплашен. Почувствах се изоставен. Едва сега разбрах какво си ти за мен, какво би означавала една раздяла. Тази минута ми отвори очите. Да се събудя и да не те видя до себе си — това бе вече ужас.

— Не, няма да те изоставя нито за миг. Не, докато мога. Никога. Винаги съм с теб. Тук и отвъд. Ще е завинаги.

Слязоха долу на улицата, видяха как разнасят вестниците. Тръгнаха подир тях. Очакваха съобщение. Беше принуда. Не беше любопитство.

— Човекът там продава нашия живот. Това, което крещи, е нашият живот. От това зависи дали ще можем да сме щастливи или не.

Леонард купи един вестник.

— Какво има?

Той не отговори. Тя настоя. Той отвърна:

— Австрия е обявила война на Сърбия.

Изминаха няколко крачки мълчаливо. Краката й се подкосиха. Сякаш земята под тях бе омекнала. Наблизо, в галерията „Виторио Емануеле“, имаше кафе. Той забеляза, че тя побледня. Седнаха вътре.

— Трябва ли да се върнеш?

— Би трябвало — отвърна тя, — но няма да го сторя. Не и докато ти си с мен. Баща ми няма да разбере. Ще отида с теб, където ти пожелаеш, дори и във Франция. Аз съм жена. Законът е мъдър. Той насочва жената там, където живее мъжът, на когото тя принадлежи. Тя няма защо да се връща в родината си. Посочва й се къде й е мястото.

Той продължи да мълчи, като рисуваше фигури с бастуна си.

— Защо не казваш нищо? Не си ли много предпазлив? Трябва ли да си отида?

— Не — каза той, — но нищо няма да бъде същото, ако сме въвлечени във войната. Аз съм войник. Това още нищо не означава. Бих могъл да стана санитар, но вероятно ще съм дезертьор, а тогава не мога да те взема със себе си. Не мога да оставя другите да са жертва, а аз да съм щастлив. Не мога да дезертирам. Би било престъпление. Въпреки всичко искам да съм щастлив. Може би без теб ще е по-лесно.

Клариса се стресна.

— Ти мислиш, Франция ще…

— Какво значение има нашето мнение?! Кои сме ние?! Великите се разпореждат с нас. Ние трябва да чакаме. Нашият живот не представлява голяма сила, също като пепелта, която се стеле там на земята. Всеки вятър я отвява. Те не допускат да сме заедно. Но ние все още се отбраняваме. Социалистите са тези, които все още държат народа. По това можем да разберем, имаме неколцина хора във Франция, имаме Жорес, ето кое все още ни дава опора. Сега императорите телеграфират. Имам чувството, че са се изплашили. Целият свят сега е обзет от страх. Нищо не може да помогне. Цялата мъдрост не може.

През тези дни нямаше много смисъл да се ходи по улиците.

— Какво да правим?

— Да се върнем обратно по същия път. Да отидем още веднъж на езерото Гарда. Отново на всяко място. Още веднъж, за да го запомним. Защото това, което има човек, не е загубено. Нека още веднъж си припомним всичко тук, нека го съхраним. Навярно няма да ни остане нищо друго, освен спомена за това време.

Потеглиха обратно. Видяха всичко отново. Пейзажът беше същият. Хората обаче бяха се променили. Те самите бяха се променили. Все още ги имаше нощите, когато езерото преливаше в тъмнината, а след това прииждаха малките вълни. Чуваше се вик на птица. Двамата се срамуваха да проявят слабост.

— Възможно ли е да има толкова красота? Възможно ли е всичко това да завърши така безсмислено? Всяко дърво има свой смисъл. Всичко е обмислено. Всеки цвят е защитен от своето листо. Дъждът вали и храни. Всичко е в реда. Но всичко това може да се разстрои!

На следващата сутрин дойде вестта, че Жорес е убит.

Заминаха заедно за Цюрих. Тук настъпи обратът. Пътят водеше надясно, пътят водеше наляво. Ако сега войната се обявеше, той трябваше да се върне във Франция, тя — в Австрия. Тогава между тях щеше да се изпречи светът. Когато вестта дойде, нещо в тях се вкамени. Двамата се срамуваха да проявят слабост. Не искаха един на друг да покажат тъгата си. Всеки вярваше, че може да заблуди другия с твърдостта си. Така за първи път взаимно се излъгаха. Тя не засягаше темата дали да си тръгне или не. Той трябваше да разполага със свободата си.

— Трябва да се върна!

— Да, разбирам, трябва да се върнеш!

Звучеше едва ли не студено. Клариса не искаше да го натоварва допълнително. Той също не искаше да я натоварва. До тях двама души разгорещено се караха за куфарите си. Двама души стояха един до друг и тихо си прошепнаха:

— Ще премине.

Някой изкрещя злобно. Те повървяха още малко.

— Искам снимка от теб, защото нямам нищо друго.

Сбогуваха се. Мълчаливо, твърдо. Леонард още веднъж се върна в купето, за да вземе своя Монтен. Тя знаеше, че това е любимата му книга. Той й я даде. Отгърната бе на първата страница и със собствената си ръка беше написал: 1 август 1914 година.