Стефан Цвайг
Клариса (4)

Юни 1914

Клариса остана един ден в Цюрих, преди да продължи за Луцерн Само през първите часове бе малко притеснена. За първи път разчиташе само на себе си. Това бе първото й пътуване, трябваше да спи в чуждо легло, и чувството, което изпитваше, бе ново. Струваше й се, че сякаш тялото й тук и сега й принадлежи повече. Във влака успя по-лесно да завърже разговор с една жена. Там, където човек знае, че принадлежи към една общност, се чувства и общото. Там, където е чужд, той е предоставен повече на себе си. Във Виена беше дъщеря на подполковник — една секретарка, тук беше младо същество в скромен шотландски костюм, което можеше да се разхожда по улиците, а що се отнасяше до навиците, това зависеше от нея самата. Почти съжаляваше, че откриването на новото нямаше да продължи по-дълго.

В Луцерн, където пристигна предобед, отпечатаните програми, които бе получила още във Виена, след като бе заявила участието си, я насочиха към секретариата на конгреса за установяване на контакт и за да й се посочи квартира. След като попита няколко пъти, откри една стара, според нея много разкошна сграда. Без да е особено блестяща, тя свидетелстваше несъмнено за солидното състояние на жилищните сгради в Швейцария през изминалите столетия. Заизкачва се по широка, огледално гладка, блестяща от чистота дървена стълба и вече се намираше в една уютна стая с таван, облицован с дърво, някогашната тържествена зала на тази аристократична къща. На въпроса й къде се намира секретариатът, прислужникът обясни на трудноразбираем швейцарски немски и посочи едно писалище, отрупано с купища хартии. Зад тях седеше господин, който в момента попълваше формуляра на една дама. Твърде плаха, за да го прекъсне, Клариса изчакваше на няколко крачки и така имаше възможност да наблюдава и двамата. Дамата бе доста нападателна и изглеждаше разгневена. Тя постоянно вадеше програмата и непрекъснато искаше в нея да се променят определени елементи. От произношението с акцент и от високо изречените думи Клариса разбра, че би трябвало да е полякиня или чехкиня. Ядоса се от настойчивостта, с която тя започваше все отначало, без да се съобразява с нея. Дамата, изглежда, искаше да наложи нещо. Толкова повече Клариса се радваше на невъзмутимото поведение на секретаря, който очевидно добре познаваше този истеричен тон. Беше мъж на около четиридесет или четиридесет и пет години, с удължено, малко болнаво лице, с красиво очертан нос и весели очи. Помисли, че малко й напомня един портрет на Алфонс Доде, навярно с меката си кестенява брада. Очевидно бе, че трябваше да отпрати дамата, но той, професор Леонард, го правеше с толкова мек глас и така приятна неотстъпчива любезност, че разгневената молителка все отстъпваше за миг в набезите си. Любезността му го принуждаваше да смекчава всяка настойчивост. „Mais je vous assure, madame^[1] — го чу тя да казва с почти нежен глас, — il n’aurait pas plus grand plaisir pour moi que de realiser ce changement^[2].“ Онова, което другата не забелязваше в своята нападателност, бе, че той играеше с доброто си настроение и за да става още по-учтив, тя трябваше все повече да се пали. Клариса имаше чувството, че той се забавлява, че в неговата учтивост се прокрадва лека подигравка. Най-после дамата навярно разбра, че всичко е напразно, разгневи се, залюля чантата, която държеше в ръка, и изпълнена с огорчение, си тръгна, а той скочи и каза: „Madame, vous avez oublie vos papiers“^[3], и й подаде документите.

Погледна към Клариса и мило й се усмихна. Помоли я да се приближи към писалището. Едва сега тя пристъпи към него. Той учтиво й предложи да седне. За момент тя почувства, че доброто му настроение се е върнало. Обясни, че търси квартира и идва за регистрацията, като назова името си. Той извади списъка и едва погледнал Клариса, радостно и оживено се обърна към нея:

— А, вие сте госпожица Шумайстер от Виена! Значи наистина дойдохте. Е, на вас трябва да потърсим хубава квартира, като за принцеса. Вие сте нашият почетен гост, когото очакваме.

Класира неволно се изчерви. Страхуваше се, че ще срещне неразбиране, че като асистентка на професор Зилберщайн е дошла по негова препоръка.

— Мисля, че в този случай има някакво недоразумение. Страхувам се, че ме бъркате с някого.

Но Леонард се усмихна.

— Не, вижте сама. С любопитство се натъкнах на вас… Снощи поставих до името ви една голяма удивителна и веднага ще ви кажа защо. Нямаме много чуждестранни гости, освен нашите собствени хора и швейцарците. От четиринадесет дни пристигат делегати от чужбина, всеки иска по нещо. Особено квартира с изглед към езерото. Също така да се преведат докладите им, а преди това във вестниците да се публикуват извадки от тях. За тази цел към тях някои са приложили и снимките си. И естествено, главното, което всеки иска, е да изнесе доклада си през първата вечер и никой не е съгласен да направи това на третата или четвъртата. Въпросът за подреждането по ранг около масата, като се вземат предвид званията и титлите, освен друго показва личната суета на нациите. До всяко име задължително си отбелязах всички желания, които трябва да имам предвид, и да взема под внимание отчаяна враждебност и съперничество. Когато снощи видях, че срещу името ви няма нищо, си казах: тя няма да дойде. Не може някой да пътува дванадесет часа за един конгрес, без да иска да изнесе доклад, само за да слуша. Или вие все пак сте донесли доклад и май искате да разрушите моя идеализъм?

Тя се усмихна. Ведрият му начин на общуване успокояваше.

— Не, аз наистина съм дошла само за да слушам. И ако ми позволите, ще помоля за съвсем обикновена квартира. В противен случай няма да се чувствам добре. Нямам тоалети. Бих искала да бъда колкото е възможно по-естествена.

— Accorde^[4]! А за реда около масата тази вечер? Имате ли предпочитания за съсед, за езика, за определена личност, с която искате да се запознаете?

— Не, тук не познавам никого.

— Все пак познавате мен. Ако нямате нищо против да седите на най-отдалеченото място от хабилитираните, то аз ще съм вашият съсед.

На вратата се появи нова дама. Клариса благодари и взе документите си. Квартирата се намираше в града, край езерото: чиста стая у приятна учителка, в една от онези къщи с остри дървени покриви, „типични“, както казват швейцарците. Погледът се плъзгаше по меката зеленина на езерото.

Конгресът започна следобед. Участниците се стичаха на групи, предимно млади учители и учителки, французите веднага се познаваха. Те бяха друг тип хора, по-нежни. На входа отново стоеше секретарят, заобиколен от голяма група, всички искаха информация. Отново забеляза колко й бе приятен неговият ведър, спокоен начин, с който той се справяше с шумотевицата. За всекиго имаше учтива или шеговита дума. Приятно чувство обземаше човека (неволно си помисли за напрегнатия начин, по който професор Зилберщайн уреждаше подобни неща), но това не му попречи, когато я видя, да я поздрави приятелски. Конгресът протичаше, както обикновено преминават конгресите. Всеки говореше по-дълго, отколкото трябва, тягостна топлина изпълваше залата. Независимо че владееше добре френски, за Клариса бе трудно да схване всичко. Не й помагаше и доброто желание — просто бе твърде много за нея. Общуването вечерно време обаче я възнаграждаваше. Секретарят Леонард се грижеше за доброто настроение на нейната маса. Тя отново се възхищаваше на непринудения начин, с който той умееше да се отнася с хората, като приветливо се държеше към суетните, другарски — с приятелите. Около него цареше атмосфера на сърдечност, непозната й досега, а нея самата освобождаваше от чувството, че е чужда. Започна разговор с учителка французойка от Тулуза и така научи много неща, които можеше да съобщи у дома.

С Леонард, за когото разбра, че не е професор в университета, но го назоваваха с тази титла, само като гимназиален учител в Дижон, малко можеше да разговаря, макар че, когато бяха около масата чувстваше, че погледът му, често приятелски, се спира на нея. Толкова по-учудващо бе за нея, когато вечерта на втория ден на конгреса той се приближи и я попита дали не би искала да поговорят още половин час в едно кафе. Имал молба към нея. Отидоха заедно в малко кафе край рекичката, където още няколко приятни местни жители седяха пред своите чаши с питие, и той започна доста непринудено да говори.

— Навярно искам малко повече от вас, нещо, което не така лесно се дава на един чужденец — доверие и откровеност. Вие не участвате в нашата организация, но може би знаете, че до известна степен този конгрес е мое дело. Простете моята искреност, никой, освен вас не ми вдъхва такова голямо доверие, защото все пак вие дойдохте на нашия конгрес само от интерес към тематиката, а, от друга страна — без да се интересувате от вътрешните проблеми. В други случаи нашите учители се срещаха винаги в някой френски град в провинцията, всяка година в различен. Този път предложих малко да разширим границите, да поканим докладчици и гости от чужбина и веднъж да прекрачим границите на страната. Ето защо много бих искал да зная вашето мнение, вашето откровено мнение. Вие виждате нещата отстрани, аз ги виждам отвътре, а отвътре се виждат твърде много дреболии. Колкото сте по-откровена, толкова по-благодарен ще съм ви, толкова повече ме задължавате.

Клариса се замисли.

— Ако ме питате откровено, след няколко часа се чувствам малко потисната. Мисля, че са натрупани много доклади, а темите невинаги са съгласувани.

— Така е — каза Леонард без всякакво огорчение. — Човешка слабост е да се говори твърде много, след като е разрешено на някого да говори. А моята слабост беше, че не поставих ограничения за времето. Според вас има ли някакъв контакт между докладчиците от чужбина? Убедена ли сте, че разговорите са полезни? Какво мислите за прекрасното предложение на шведката?

— Не съм сигурна. Може би до известна степен то беше малко размито от последвалия уморителен доклад. Според мен трябваше да има почивка или дискусия. Леонард я погледна.

— Точно това мислех и аз… Имате ли чувството, че нашите хора разбират добре недостатъчно добрия френски на чуждестранните докладчици? Защо се усмихвате?

Клариса наистина не можа да се сдържи, спомни си нещо, което бе затруднило нея самата, докато слушаше.

— Хайде, смелост!

— В последна сметка вие естествено не трябва да ми сърдите, че малко се развеселих, но всеки миг чувствах, че слушателската аудитория се състои от учители, които са свикнали да поправят. Всеки път, когато някой докладчик допускаше грешка в синтаксиса, докато се изказваше, моята съседка ме побутваше. Тя, разбира се, трябваше да се въздържа, но се държеше така, сякаш я бодваха. А също и господинът пред мен. След това обаче бяха много мили с жените, които изнесоха докладите, и одобряваха техния френски език.

— А чисто научният принос? Научихте ли нещо ново, положително?

Клариса се поколеба.

— Кураж… откровеност!

— Всъщност не! — отвърна Клариса.

— Аз също. Но не съм го и очаквал. Онова, което исках, беше само духовното общуване. Големите хора се възхищават от разстояние, защото мислят, че близостта невинаги е добра. Обикновените хора са ми по-приятни. Те са „солта на земята“. Учителите и учителките, които виждате тук, са обикновени хора и живеят в една ограничена действителност. Те нямат смелост по собствена инициатива да преминат границите на една страна — с друг език и други парични знаци, ако не ги подтикнеш. Ние им осигурихме намаление на пътните, безплатна квартира и се опитахме да направим всичко, което ще ги накара да се чувстват сигурни. Докладите са само предлог. Вие го видяхте при тази шведка, носеше в себе си този предлог. На днешно време всеки, който иска, може да прочете всичко отпечатано. Не живеем вече в столетието, когато единствено словото пренасяше мислите. Онова, от което те се нуждаят, е чувството да са съпричастни към нещо, да се влеят със своето незначително съществуване в потока на времето. Това, което вълнува вас, вие, които живеете в големия град, и ви се струва дребно, на други се струва огромно, дори гигантско. Това е първата шведка, германка или италианка, с която мнозина от тях говорят през живота си. Вие нямата представа какво означава един малък френски град. Просто бавна смърт, ако човек живее там. Всичко или почти всичко досега бе израз на воля. Всъщност нашата страна се намира в един продължителен процес на пресяване, а ситото е нашата провинция: тя задържа по-тежките, по-грубите, по-флегматичните същества. Нежните, гъвкавите, умелите, интелигентните течението пренася в столицата. Ние им вдъхваме енергията, даваме им тласъка, а те там ги използват и оползотворяват. Онези, които остават, всъщност са тези, които вече нямат никаква амбиция, никаква инициатива.

Клариса го погледна.

— А вие самият, защо вие сам не отидете в Париж?

Леонард се облегна назад.

— Бях в Париж пет, не, шест години в миналото, по време на честолюбивия ми период. Тогава бях социалист, радикален, дори много радикален социалист, но във всеки случай много честен и последователен. Публикувах във всички списания, говорех безброй пъти на събрания и ме издигнаха в партията, дори по онова време бе лесно да стана и депутат. Следвах и необходимата за това подготвителна школа: две години бях секретар на министър Р. Може и да сте чували неговото име. Освен Жорес никой друг не притежаваше такава възпламеняваща сила. Той бе най-ослепителното дарование и аз като млад човек го обожавах като Бог, знаех речите му наизуст. Портретът му беше в моята стая и вие можете да си представите колко бях горд, когато станах негов секретар. Скоро водех цялата му кореспонденция, приемах посетителите му, всичко минаваше през мен. През тази година научих много, твърде много. Възторгът към него ме изгаряше. Някои от избирателите идваха при мен, за да говорят с мен, защото той беше отвикнал да говори с тях. Разбрах колко много компромиси са необходими, за да дойдеш на власт, какво се прави, за да се задържиш на власт, и колкото повече го наблюдавах — дори когато в горещината през някой августовски ден се съблечеше по риза, толкова повече забелязвах колко много се изразходва с тези дребни комбинации и партийни игрички. Във всяко действие има нещо, което с времето те изхабява. Той вече не четеше, не учеше, всъщност вече не живееше и преди всичко не беше свободен. Питаше се какво трябва да направи. Можеше да се задържи само с неизбежните обвързвания и компромиси. Високите постове са опасни за посредствени дарования. Характерът се изтощава, когато човек се напряга, за да надхвърли сам себе си. Изведнъж започна да ми се повдига от предизборната кампания в големите градове, тези молби и обещания, тези ръкостискания. Защото благодарността за това, което прави там щастлив един човек, за мен беше вече минало. Всъщност това бе благодарност, достатъчна за двама, а аз тогава, все още изцяло вречен в партията, си казах: „Искам да изляза от въртележката.“ Бих могъл да постигна повече в провинцията. По-добре да остана свързан с човешкото, дори със себе си, отколкото с един фотьойл в „Пале Бурбон“. Помолих да ме изпратят в едно малко градче, нарочно два пъти сменях мястото и ето, че сега съм там.

— Но вие казвате, че животът в провинцията потиска.

— Да, външно. Нима трябва само заради това някой да се затвори в себе си? Светът се нуждае от нова организация. Необходимо е да се работи насреща. Както е постъпвал Толстой, както е постъпвал Бестен! Виждате ли, човек се намира в един тесен кръг, но има чувството, че изцяло го изпълва. Не е абстрактно. Същото е, както Гьоте казва: „Сложи перуката върху милиони къдрици, обуй краката в много дълги чорапи — ти си оставаш все същият.“ Човек познава хората, върху които може да въздейства. Може да ги наблюдава, внимателно да ги изучава и понеже правим внимателно това, в някое отношение знаем за тях повече, отколкото онези в Париж. Дело на големите духове е организаторското, а на малките — човешкото. Вгледайте се в тези скромни учители. Знам, имат малко смешен вид с недодяланите си провинциални костюми, с очилата и с техните дребнавости. Погледнете една дузина от тях. Всеки поотделно прави впечатление на беден, несретен, но като цяло те са могъща сила. Те формират бъдещето, те са основната опора. Човек веднага осъзнава, че е правилно да нахлуе в оптичното, в онова, което се разпознава от пръв поглед, преди да го е възприел изцяло с очите си, със сетивата си, с чувството си. Става въпрос, как и откъде ще се гледа. Дори когато си един несретен учител. Много бих искал да прочетете нашите малки списания, които, взети заедно, нямат тиража на „Матен“ или „Фигаро“ за един ден. В тях ще почувствате истинския пулс, ще разберете истинския социализъм, истинската духовност. Всеки от големите вестници разтегля радиуса, а средата остава празна. Зная, че действам срещу вашите представи, както и на времето, което изисква обобщения. Но от моята гледна точка, за света аз трябва да действам срещу него, защото срещу него се надига съпротива. Известни са ни имена, които няма да намерите в нито един булеварден вестник. На тези хора им е безразлично, че никой не ги познава. Това е духът на нашето време. Едва преди изборите парламентаристите винаги си спомнят и идват при тях и по този начин се борят за гласовете им. Обичам ги тези малки хора, Нечестолюбивите, Нешумните, които са сдържани. Те са суровите или праведните, върху които според Библията се гради светът.

Той прекъсна своя словесен поток. Тя чакаше:

— Виждате ли, това обаче не е достатъчно. То не е всичко, което исках. Не се отнася само за няколко души, отнася се за цялото човечество. Вашият Гьоте е казал: „Хората са като Червеното море: прътът едва е успял да ги удържи разделени и веднага след това те отново се стичат заедно.“ Но те нямат истинска общност. Трябва да се действа повече откогато и да било отвъд границите. Честолюбивите в този свят са свързани, те взаимно се подтикват. Социалистическите водачи взаимно се посещават, струва ми се, че сега при тях има конгрес. Индустриалците имат своите концерни, професорите — своите конгреси. По този начин ние всички мислим: ние сме могъщите. Само малките хора, тихите, нечестолюбивите, те не се събират и това е нещастието на нашия свят. Те остават безименните, които не искат нищо един от друг, за които е достатъчно оттук и оттам да има почтени хора. За които е вече щастие да са истински заедно, без задни мисли, свързани с реклами и сделки. Навсякъде по света хората, свързани от общ интерес, се обединяват. Какво би станало, ако веднъж бихме пожелали да се съберат безименните като такива, които нямат никакви други интереси, освен да живеят тихо и кротко. Това би било най-голямата власт на света. Държавните интереси, класовите интереси — всички те се сблъскват във вселената. Нали разбирате, това беше малък опит. Невероятно малък, съзнавам. Но опити трябва да се правят отново и отново. Всеки обаче трябва да знае, че така не се постига нищо видимо. Трябва да се образуват хиляда, десет хиляди малки кръга, които да се докосват. Само тогава е правилно. Но не става въпрос за измеренията. Напротив, колкото по-големи са пропорциите, толкова по-малко вътре в тях е съдържанието — човешкото, а също и моралното. Нашата демокрация се разшири твърде много, същото важи за социализма. Това са вече апарати и организации вместо истинска общност. Ние трябва да се учим скромно, по-добре да се върнем към една по-малка мярка, към малки сдружения, групи. Те ще се съхранят, когато големият свят се разпадне.

Клариса мислеше. Това беше друг свят. Честолюбието му като професор, като учител бе изострено до крайна степен. Това й напомняше за нейния баща.

— Знам, нищо не може да навреди, докато не обръщам внимание на това, което върша. Не нося никаква отговорност, когато предлагам да се направи съюз, да се образува колония.

— Но дали един залог си струва тази саможертва? Освен това вие постигате винаги само малки резултати.

— А навярно така е по-удобно — Леонард се засмя. — Все пак не казвайте саможертва. Не харесвам тази дума. Какво все пак е пожертвано? Самият себе си. Е, може ли да се направи нещо по-добро? Човек дава това, което има в себе си и не пита защо. Който мисли за вложения, не дава достатъчно. От едно не се лишава, от най-същественото, от своята свобода. Защото няма човешка свобода без отговорност. „II n’y a qu’une chose rester soy-meme“^[5] — при всички положения в живота, казва моят приятел Монтен. За това ставаше въпрос. Не за това, какво дава човек и за какво го дава, а какво оставя на индивида, какъв остава той самият. Това не са никакви видими успехи. Но статистиката също не показва никакви успехи. Мразя статистиката. Може би всеки успех, който тя показва, е по-егоистичен от другите. Министърът е мой приятел, той се обляга на едно мнозинство, аз също се облягам и се облягам с вас, и въпросът се свежда до гледната точка. Кой е по-силен? Двама млади хора, защото те са повече от седемнадесет хиляди гласа мнозинство при изборите. Наистина, прочетете De l’ambition. Тогава ще разберете защо оставам в моето малко провинциално гнездо, скрит, но свободен. Vive la libertè! Кой знае какво ме кара така да бъбря? Да се чукнем!

Леонард се беше оживил.

— Е, сега изслушахте един авторски доклад. Дано сте научили от мен нещо, нещо за Франция. Следващия път вие трябва да ми разкажете нещо за себе си.

* * *

На третия ден Клариса започна да се уморява. Не беше свикнала да бъде постоянно с хора, а всяка вечер имаше и банкет. Всичко за нея бе твърде ново. Сутринта на четвъртия ден, сутринта на двадесет и осми юни й се стори, че ще й се стовари ново бреме, но навън се ширеше синьото езеро с огрените от светлина планини. След завършването на конгреса се предвиждаше общ излет до Риги, но необходимостта да остане сама, да преосмисли всички впечатления бе толкова силна, че тя взе първия параход на кея и се понесе по езерото. Параходът бе почти празен, сезонът все още не беше истински започнал. На малките пристанища къщите светеха от чистота, мъжете седяха пред тях или работеха около тях. „Малките хора — си спомни тя вчерашния разговор. — Ето, те са тук, тези, за които нищо не се знае.“ Това сме ние — безбройните съществования, разпилени по земята, ние, които не искаме нищо, освен нашия малък тих живот тук и там, и навсякъде. Клариса не се постара да запомни имената на местата, където малкият кораб оставаше на пристан. Не погледна и картата. Не изпитваше никакво желание да научи имената им. Искаше само да усеща, че тези планини съществуват, че те не са нищо друго, освен планини. Не искаше да знае колко са високи. Искаше само да наблюдава формите им. Не искаше да знае и кои са хората, тези хора, които живееха по тези места и с мълчаливото си битие тихо даваха своята дан за красотата и за смисъла на света.

В осем часа вечерта бе прощалният банкет. Доволна и успокоена, тя се върна още в седем часа. Хазяйката й, любезната учителка, я посрещна със съобщението, че вече два пъти един господин е питал за нея. Щял да дойде още веднъж преди началото на банкета и помолил да й предадат да го почака. Тя имаше време само да се преоблече и Леонард се появи. Той беше. За пръв път го виждаше такъв, нетърпелив и възбуден, и докато все още се приготовляваше, зад вратата я помоли да побърза, било наложително и важно. Едва прекрачил прага на малката приемна, без дори истински да я поздрави, започна:

— Чуйте ме! Трябва да дойдете с мен, трябва да ми помогнете! Случи се нещо неприятно. Не зная дали чухте новината. Днес в Сараево е убит вашият престолонаследник Франц Фердинанд заедно със съпругата си.

— Убит? — тя се стъписа.

— Да! По време на едно инспекционно пътуване или при маневри. От въоръжени лица от малцинствени групи, някакви престъпници. Новината дойде неочаквано по време на последното заседание на нашия комитет, когато трябваше да определим кой ще говори на прощалния банкет. Вашата сънародничка госпожа доктор Кучера не се овладя и започна да крещи „тези бандити, тези сърби трябва да бъдат унищожени“, те били банда убийци. Най-напред трябвало да убият своя крал… Сръбската делегатка госпожа Димов стана и се нахвърли върху нея. Срамувам се да ви кажа какви думи си размениха тези жени — гласът му затрепери от гняв, тя пребледня като платно от гняв, — наистина беше жалко: двете жени се оскърбяваха пред всички нас като на пазара, ние напразно се опитвахме да ги успокоим. Накрая госпожа Кучера обясни, че тя няма да седне никога на една маса с тази, която принадлежи към нация убийци, тя била дъщеря на офицер, никога нямало да бъде заедно с нея. Можете да си представите как се отрази това върху останалите. Дявол да ги вземе жените, които правят политика. Имам предвид честолюбивите жени. Честолюбието приляга на един мъж, но когато това е жена, тя се превръща в посмешище. Човек се мъчи да направи нещо, опитва се да обедини хората около едно дело, а те взаимно се обвиняват — това все още е безумието на идеята за държава. Тя обръща всичко с главата надолу. Държавата, народът, нацията, невидимото, абстрактното е изправено срещу жизненото. О, какъв позор беше, позор! Аз се засрамих.

За първи път Клариса видя този човек обезкуражен. В погледа му се четеше тъга.

— Нещастието е, че тъкмо тази госпожа Кучера трябваше да произнесе на прощалния банкет благодарствено слово от името на чуждестранните делегати. Тя сама настоя. Въобще не бяха я предложили. А сега си помислете, ако тя тази вечер отсъства, ако нейното място на централната маса остане празно и по този начин нашите хора, които са дошли с вяра и радост, установят, че всичко, което сме казали за разбирателство, за международно приятелство са само празни приказки, защото и най-незначителният повод е достатъчен, за да прекъсне това едва зародило се общуване, какъв провал! Ще излезе във вестниците и ще се разчуе. Така работата, продължила седмици наред, ще се провали и вместо едно задълбочено доверие, нашите хора ще отнесат по домовете си едно лошо, да — най-лошо впечатление. А именно, че са били обидени. Този провал трябва непременно да се предотврати и вие трябва да ми помогнете. Трябва да обясните на вашата разгневена сънародничка, че тъкмо днес не бива да отсъства. Трябва да поговорите с нея.

Клариса се замисли.

— Естествено, ще се опитам, ако вие настоявате. Но нямам добри предчувствия. Познавам тази госпожа, доктор Кучера. Тя е това, което във Виена наричат „всеядна“. Тя участва във всякакви групи и сдружения, но въпросите я интересуват дотолкова, доколкото може да ги използва за своя собствена изгода. Мисля, че човек би могъл да я убеди да говори. Но съвсем не съм сигурна какво ще каже. Изобщо не съм сигурна. Дори вчера вечерта не можех да кажа точно, разговаряхме, докато седяхме заедно, на мен дори ми бе приятно. Ето, че дойде и рускинята… Досега винаги съм си мислила, че всеки сам заема мястото, което му се полага, но разбрах, че към голямото колело на историята всяка нация е прикрепена подобно малко зъбчато колело. Да идем все пак при нея.

Тръгнаха заедно. Огорчението на Леонард бе толкова голямо, че той не можеше да се успокои.

— Това не е единственият повод — той сви юмруци. — Става въпрос за нейния проклет национализъм, който взривява партиите. Международно. Той опропастява всичко. Това е лошото: едно-единствено отечество да се поставя над всичко. Въвличат ни в безразсъдствата на нашите отечества. В отечественоманията. Какво ни помага, ако сме честни и с добра воля, след като горе дузина хора не го желаят? Те гледат едно друго знаме, както бикът гледа червения плащ. Ние трябва да се отърсим от нашата отечественомания. По дяволите с отечествата.

— Но вие сам принадлежите към едно отечество. Вие сте французин. За вас също е важно да можете да изградите Франция.

— Да, французин съм. Но не съм мароканец. От мен никой не е искал такова мислене. Искат го от всички нас, от 1907, след като анексирахме областта Шауя. Макар че не познаваме арабите. Беше необходимо за производството на нашата страна. Нужни са ни суровини. Нима Камбоджа е човекът, работникът, гражданинът, селянинът? Какво има Камбоджа? Какво има Русия? Свръх измерението. Трябва да се научим да мислим с понятия. Нещо като разположение на великата сила. При това не можем да се поставим на друго място, освен там, където наистина сме. Наистина. Не можеш да бъдеш на крачка пред сърцето си. Трябва с разума си да мислим съзнателно и истински. Трябва да бъдем честни. Франция такава, каквато е, и Австрия, и Сърбия. Ние, малките хора, сме нищо, но те искат да ни наложат техните интереси, за да станем пушечно месо. Почвата, земята, езикът, изкуството — това е Франция, а не Камбоджа и Гвиана, и Мадагаскар. Нямат нищо общо. Чувствам се глупав като селянин и накрая казвам какво ме засяга. Човек трябва да мисли примитивно, за да мисли правилно. Трябва да се разграничи от тази мания, да бъде съвсем обикновен, съвсем честен. Казвам: не ме засяга.

Междувременно бяха вървели и бяха стигнали до хотела. Съобщиха за себе си. Госпожа доктор Кучера съжалявала. Не можела да приема никого. В осем часа заминавала обратно за Цюрих. Събирала си багажа.

Леонард и Клариса стояха във фоайето на хотела. Нищо не казаха. Той бе свалил шапката си и тя забеляза, че косата му бе залепнала на слепоочията. Изглеждаше изтощен.

— Не знам вече какво да правя. Късно е да променям програмата. След четвърт час трябва да се произнесе словото. Сигурно трябва да кажа: „Разболя се.“ Но аз не лъжа. Никой няма да ме принуди. Това с нищо не би помогнало. Ще развали цялата вечер. Всеки ще гледа към празното място: учителката по рисуване от Гренобъл, добрият начален учител, който винаги седи пред пианото. Търсих всички, събирах ги един по един, писах за тях до консулствата. Да, малките хора — с колко радост, с колко всеотдайност са готови да направят нещо. Те по детски се радват — трябваше да се получи една европейска манифестация. А ето, че стана така, че нашият господин Поанкаре заминава за Париж, за да заздрави военния съюз, Тройната антанта. Проклетата идея на послушната госпожица Вибер, която искаше да отбележи на стената присъствието на всяка нация с нейния цвят, знаме и герб. Три следобеда работи, за да го направи. Сега мястото на госпожа Кучера е празно. Всичко бе напразно. Две глупави жени провалиха всичко. Всеки поотделно имаше желание и трябваше да действа в своя кръг. Тук се събраха петдесет млади хора, представители на пет хиляди, на десет хиляди. Сега ще си отидат с чувството, че не са свършили нищо. Те искаха с оптимизъм да покажат, че всички принадлежат към един и същи свят. След петнадесет минути трябва да започне вечерята. Сега вече нищо не може да се направи. Украсата не може просто да се свали. Приятелите работиха две нощи и рисуваха на картон. Освен това в залата вече има хора.

Клариса видя отчаянието му. За първи път виждаше човек, който излъчваше толкова много ведрост, да бъде разколебан. Стоеше и въртеше шапката в ръцете си. Замисли се дали тя не би могла да направи нещичко, по възможност анонимно.

— Може би все пак може да се направи нещо, ако всичко би се насочило в една посока — нали все пак виждате колко трогателни са тези хора.

— Как? Нима трябва да се моля на тази отмъстителна доктор Кучера, която дори вече не желае да ме приеме, като вживяла се в ролята на министър? А ако човек я остави да говори, може ли да знае какво ще каже? Само да знаех къде бих могъл да се скрия!

— Вие просто трябва да им кажете нещо, откровено и ясно. Станало е недоразумение, трябва да им обясните как не би трябвало да се постъпва.

— По този начин само допълнително ще изостря вниманието им.

Тогава Клариса го погледна.

— Мисля… Има изход… Аз наистина не съм делегат… Поне официално не съм… Но в края на краищата все пак съм австрийка и гост на конгреса.

Леонард подскочи.

— Вие… Искате да заемете нейното място? За това въобще не бях помислил… Това… Това… Това би било чудесно… Това би спасило всичко. Колко съм недосетлив… Това е съвършеното решение. А… Ще кажете ли и няколко думи?

Клариса се поколеба.

— Никога не съм говорила пред публика. Винаги ми е била необходима подготовка… Трябваше нещо да нахвърля.

— Няма нищо. Няма нищо. Напротив: няма нищо да нахвърляте, колкото по-непринудено говорите, толкова по-добре. Няма да има никаква фразеология. След като другите толкова много говорят, наистина ли искате да го направите?

Той така пламенно я погледна, че тя леко се изчерви.

— Ще опитам.

Леонард изведнъж подскочи, сякаш нещо го бе ухапало. Като че ли бе забравил всичко, хвана я за раменете посред фоайето. Стори й се, че сякаш искаше да се сдържи да не я прегърне.

— Вие сте… Вие сте чудесен човек. Истински, същински другар. Веднага го почувствах. Да, ние, приятелите, чувстваме това. Толкова е хубаво. Когато човек си мисли, че всичко е свършено, ето, че съдбата му праща някого. Как да ви благодаря?

Погледът му я обхвана цялата. Беше изпълнен със сърдечност и топлота. В същото време чувстваше ръцете му на раменете си. Никога досега не беше чувствала толкова откровена сърдечност у един човек.

— Така поне няма да имам чувството, че съм дошла напразно. Ето, че сега все пак ме натопихте на почетното място, което ми предложихте.

* * *

Вечерта премина наистина прекрасно. Клариса каза няколко съвсем обикновени думи за благодарност, които в никакъв случай не направиха впечатление, че са заместител, и бяха така сърдечно приети, че сръбските делегати, почувстваха необходимост да й стиснат ръката. Никой не забеляза произшествието. След това Леонард произнесе още едно прочувствено слово. На лицето му бе изписано щастие. Както описваше конгреса, той малко напомняше на Тартарен де Тараскон^[6]. С това конгресът беше закрит. За следващия ден бе предвиден само общ излет до Риги, истинското общуване между колеги. На разположение им бе даден един от най-мощните параходи и веселата гълчава започна, щом потеглиха за Вицнау. Клариса почти не виждаше Леонард. Той се грижеше за реда, а също и за разрешаването на малките трудности, задължения, които имаше като истински капелмайстор. Вълнуващо беше човек да наблюдава.

Някои от тези учители, никога досега не качвали се на толкова голям параход, намираха, че е прекрасно. Швейцарците се бяха погрижили да направят най-доброто. Навсякъде, където хвърляха котва, ги посрещаха заедно с децата от селището. Единствената грижа беше времето. Премина вятърна буря, тя блъскаше облаците пред себе си, а самият Риги, така поне изглеждаше, скоро си свали бялата качулка. Някои се бяха заметнали с шала си. Параходът стигна най-напред до Флюелен, а след това се върна по местата на Вилхелм Тел^[7]. Клариса разговаряше с френската учителка, разказа й легендата за Тел. От всички най-приятни й бяха селяните и тя ги наблюдаваше. Леонард имаше право, беше й отворил очите за тях. Сега тя наистина ги виждаше по друг начин, в сравнение с миналото. Това бяха малки хора, личеше им. Носеха дъждобрани, странни носии, селски престилки, твърде черни, много дебели сукмани. От поколения се бяха научили да пестят. Далекогледите вероятно бяха наследени, очевидно бяха на дядовците им, плетените чанти — от бабите. Пестеливостта им беше завидна. За вечеря ядяха обикновени филии с масло, но те всички сияеха от радост. Наоколо беше езерото, меките възвишения, чистотата. Това беше първият им поглед към света. Някои дори бяха с фотоапарати. Но всичко, което имаха, бе поразително евтино. С тях човек изпитваше истински радостта от живота. Клариса неволно си помисли за него, за Леонард. Той се нагърбваше с всичко като близък човек. Същинското вълнение започна, когато зъбчатата железница ги понесе нагоре, когато всички се почувстваха като в приказките. Мнозина носеха пелерини и такета, също като за пътуване до Северния полюс. Въздухът ехтеше от откъслечни викове — „Regarde donc“. Те си посочваха цветята един на друг. В сянката откриха парче лед. Далекогледът се предаваше от ръка на ръка. Наслаждаваха се на уханието на планинския въздух. Отдолу се чуваше екотът на тежки църковни камбани. Скупчиха се около един професор по география, който им обясняваше всичко. Случи се така, че тук, горе, внезапно ги обгърна могъщ облак, така че единият едва виждаше другия. Разнесоха се викове и писъци. Беше приключение като с призраци. Някой извика на френски „Henri“. По-късно привечер, когато небето имаше лек червеникав отблясък, Леонард положи немалко усилия да ги събере обратно. Последваха го със зачервени лица. Беше толкова по-вълнуващо, съвсем като детска радост. Клариса си спомни за екскурзиите из планините, които бяха уреждани от манастира, но тук бяха възрастни хора, сред тях имаше мъже със сиви бради, съсухрени жени. Следваха го, сякаш следваха пастора от църквата, а тя винаги го бе възприемала романтично. Но сега той бе едно цяло с тези хора. Тя постоянно мислеше „малките хора“. Ей сега ще запеят! Наистина, те запяха „Марсилезата“^[8] Колко беше прав Леонард! На тях, безименните, трябва да внушим всичко това, защото ние сме участниците. Заедно с тях пътуваха и други хора. Все пак какво знаят разглезените? Само другите, скромните, познават късчето щастие. Ние наистина строим света заедно с тях.

По обратния път Клариса не можа да се насити да гледа радостта на тези хора, които бяха на парахода. Те изведнъж се бяха променили. Очите им сияеха от радост. Колкото сериозно бяха седели в конгресната зала, толкова по-любопитно оживени бяха на улицата. На нея обаче й се струваше, че погледите им се бяха прояснили. Тя се смееше с тях, заговаряше ги, нещо, което заради своята притеснителност никога не беше допускала. До нея седяха две учителки от Монтобан и така тя също допринасяше за сближаването на света, за да даде малко топлина, да се усети съпричастна с тях. Никога не бе гледала с такива очи ученичките в манастира, а бе спала с тях цели шест години. Изпитваше потребност да говори, колкото и малко да имаше да каже. Но й хрумна, че биха могли да си помислят: „Съвсем не е стеснителна.“ Това преживяване сякаш бе на „сестрата“ в нея, чувстваше го така, както беше приела за приятел Леонард, а тя имаше самочувствието, че беше част от радостта, като се откриваше и се раздаваше. Както никога досега чувстваше и вятъра срещу себе си.

Настъпило бе алпийското сияние. Облаците бяха избледнели и сега блестяха в розово. Параходът се приближаваше до Луцерн. Постепенно всички бяха притихнали. Бяха изтощени. Слънцето бавно бе залязло. Настъпи лека прохлада. Лицата ставаха все по-неясни. Върхът „Пилат“ все още се виждаше. И слабата светлина бе достатъчна, за да си покаже короната. Клариса се оттегли в дъното на палубата. Искаше да се овладее. Добре съзнаваше, че вече не е сама на света. Към нея се приближаваше една сянка. Беше Леонард, той седна до нея. В този миг тя почувства, че е мислила за него. Той умееше да раздава топлина дори само с широките си рамене и меката си брада. А и как само бе съумял да създаде радост на тези триста-четиристотин души. Погледът му я обгръщаше, самият той изглеждаше ведър, но уморен. Тя го поздрави и му благодари.

— Нали наистина всичко мина добре? — каза той много щастлив. — Никакъв провал. Сега и аз мога да си позволя малко радост. След като параходът хвърли котва, край на отговорността ми за „mon troupeau“. Тогава отново принадлежа на себе си.

Тя му каза няколко сърдечни думи, как внимателно е наблюдавала работата му и колко доволен трябва да е той.

— Да, изключително радостен съм, вие имате право. Но какво да правя с радостното чувство? Само за мен е в повече. Свикнал съм с по-скромен дял — вечерно време една книга, един приятел, едно хубаво писмо, малко музика. Всъщност това е щастието за мен. Ако е повече, не зная какво да правя с него — искам да го споделя. За мен всичко това е огромна радост, какво да правя с толкова радост? Ръцете ме сърбят. Ако бях швейцарец, в Алпите щях да пея по алпийски без думи; истинският французин би пил вино. Нима трябва да марширувам като на парад? Какво прави човек с толкова радост? Посъветвайте ме, вие винаги знаете верния отговор.

Клариса се усмихна. Тя забеляза: той трудно се привързва, но още по-трудно се разкрива. Но на нея говореше с лекота.

— От сърце се радвам, че бях с вас. Вие обаче ме надценявате. Можех само да ви отегчавам. Не съм чела много, сигурно нямах право да участвам в конгреса. Живея в тесен кръг.

Леонард погледна към водата.

— Заминавате ли си утре?

— Не — отвърна тя, — почивката ми започва едва сега. Конгресът ми послужи само като предлог за пътуването. Дори ако всичко се бе провалило, пак нямаше да съжалявам. Това навярно беше най-доброто от всичко възможно.

Той се замисли. От вида му личеше, че иска да каже нещо. След като ти е толкова приятно да си с някого, трябва да намериш и добра дума за сбогуване. Ако беше неискрен човек, щеше може би да е наясно със себе си и щеше да се държи като нормален човек. Странно бе колко малко възрастни хора могат да говорят свободно.

— Кой знае къде отивате. Кой знае дали ще ви видя още веднъж. Исках да ви кажа нещо, но не исках да изричам каквато и да било лъжа. Не обичам високопарните слова. Но вие знаете: винаги ми беше приятно, когато бяхме заедно. По този начин почувствах по-голямо доверие към себе си, а наред с това и към всичко останало. Отдавна вече преценявам хората по това, дали ме правят по-добър. Вече се питам дали ми е по-приятно, когато съм заедно с вас?

Силно чувство нахлу в Клариса. Спокойното, човешкото у него я завладя и тя неволно посегна към онова място на рамената й, където той вчера я бе докоснал в прилив на благодарност. Не им бяха необходими никакви сладникави думи. Всичко бе честно и ясно. Задължително бе на сбогуване да се каже нещо правдиво.

— Да, и на мен би ми било мъчно, ако вече не се срещнем.

Водата плискаше край кораба. Машината работеше. Те чувстваха дъха си.

— Кажете ми честно, не зависи ли това от вас? Свободен съм още дни и седмици. С удоволствие бих ходил из планините, бих правил излети, разглеждал градове. А вие? Чувствам се така радостен, както рядко в живота си. Дни наред да имам възможност да говоря с някого. Бихте ли споделили намеренията си с мен? Заедно с вас ще ми бъде драго да прекарам още няколко часа, още няколко дни като добри приятели. Искам да поскитам. Още не зная в каква посока. Ако ви срещна по пътя някъде в някой град, как отново си седите в някое кафе… Тогава бихме могли да се срещнем и там. Бихме могли да посетим едни и същи градове, заедно да отидем на излет.

Тя го погледна и спокойно отвърна:

— На драго сърце!

Светлините се приближаваха. Леонард стана.

— Благодаря ви! Сега трябва да се погрижа за моите хора. Имам да уреждам сметки, до утре сутринта. И тогава утре сутринта ще си поговорим още веднъж. Благодаря ви!

Подаде й ръка. Беше като ръкостискане.

Клариса го проследи с поглед. Изпълни я топло чувство, докато гледаше спокойната му плавна походка. Не бе казал нито една погрешна дума. Несъмнено всеки друг щеше да й хвърли поглед, който да я отблъсне и смути. Неговият поглед бе първият, който тя бе възприела с радост и който я бе изпълнил с нежност.