Стефан Цвайг
Клариса (2)

Лято 1912

На гарата във Виена я чакаше брат й. Още преди истински да го прегърне, тя го попита:

— Какво се е случило с татко?

Едуард се поколеба.

— С мен още не е говорил, мисля, че чака ти да си дойдеш. Но струва ми се, че знам. Струва ми се, че е получил синя лента.

— Синя лента?

Клариса се втренчи в брат си, без да разбира.

— Да, сред нас така се казва, когато пенсионират някого. Отдавна чувам, че се шушука нещо. А че той е неудобен за тях, в министерството или в Генералния щаб, в крайна сметка не е тайна след онази нападка срещу неговата книга в армейския вестник, която несъмнено беше предизвикана отгоре. Искаха да го отстранят още през пролетта, като генерален инспектор в Босна, но той не се съгласи. Така че те просто го отрязаха. У нас не обичат хората, които не си държат езика зад зъбите. Друг въпрос е кой какво представлява и какво може. Трябва да умееш да мълчиш или да интригантстваш, в противен случай те отстраняват.

Неволно лицето му, иначе открито и ведро, стана сурово и той за секунда заприлича на баща си.

— Но да не говорим повече. Той ни чака. Няма да му е леко. Ела!

Едуард пое куфара от треперещата ръка на сестра си. Двамата мълчаха, докато вървяха през салона на гарата. Тя все още не можеше да събере мислите си. Представата за баща й до такава степен бе свързана с власт и блестяща униформа, че за нея беше непонятно някой да би могъл да му ги отнеме. Никой и никога не е притежавал блясъка, който той излъчваше. Този блясък беше осветявал детството й, макар че тя не познаваше лицето му. Баща й беше нейната гордост. Тя не можеше да си представи, че той като всеки друг може да е облечен в сив костюм, без да излъчва този блясък, който искреше около него, той, който не познаваше нищо друго, освен златната яка. Когато каретата изтрополи на „Шпигелгасе“, тя още веднъж с колеблив глас попита:

— Сигурен ли си, Едуард?

— Повече от сигурен — отговори той, като погледна към прозореца, за да прикрие възбудата си — и повече от сигурно е, че ние трябва да правим всичко, което той пожелае или поиска, не трябва допълнително да му утежняваме живота.

В скромното тристайно жилище на четвъртия етаж — Шумайстер винаги беше живял спартански скромно въпреки високата си длъжност — им отвори ординарецът. И той видимо беше потиснат, когато съобщи, че господин подполковникът ги очаква в своя кабинет.

Когато двамата влязоха, баща им стана от писалището, свали нервно пенснето, което му беше станало необходимо през последните години поради увеличаващото се далекогледство, и тръгна към Клариса. Както винаги я целуна по челото и на нея й се стори, че той я прегърна по-мило и едновременно по-силно, сякаш искаше да я задържи до себе си.

— Добре ли си? — попита той кратко.

— Да, татко! — отговори нервно, тъй като дъхът й не беше съвсем послушен, когато изрече последната сричка.

— Седнете — каза той заповеднически, като посочи към двата фотьойла, докато сам се върна зад писалището и добродушно се обърна към сина си: — Можеш да си запалиш цигара. Не се стеснявай.

Беше съвсем тихо. През отворения прозорец се чуваше как часовникът на кулата на „Михаелкирхе“ удари единадесет. И тримата бяха точни по военному.

Подполковникът отново беше сложил пенснето и малко нервно събираше няколко изписани листа, поставени пред него. Тъй като съзнаваше несигурността си да говори свободно, той вече беше подготвил за разговора с децата си нещо като изложение, към което свеждаше поглед от време на време, за да намери опорна точка, когато се запъваше. Очевидно беше научил само първите думи наизуст. Искаше да говори с тях очи в очи. Но това не му се удаде. През добре почистените стъкла на пенснето той срещна смутения поглед на децата си, бързо отмести своя и с усилие се наведе над записките.

За да се окуражи, най-напред се изкашля.

— Повиках двама ви тук — започна той, а гласът му все още не можеше да се освободи от някаква сухота в гърлото, — за да ви съобщя някои неща, които засягат вас и мен. Вие и двамата сте пораснали и аз зная, че всичко, което имам да ви кажа, ще остане строго поверително между нас — и той сведе поглед към листа, лицето му остана в сянка. — Аз се сбогувам със службата си в името на императора. Молбата ми за уволнение отпътува днес за армейската канцелария.

Шумайстер се запъна и продължи да чете:

— През почти четиридесет години служба полагах усилие винаги да съм честен. Никога не съм изрекъл лъжа — нито нагоре, нито надолу, нито към началниците, нито към подчинените. Това се отнася както за по-висшите, така и за най-висшите. Ето защо нямам какво да премълчавам и пред вас, моите деца — гласът му секна за миг. — Аз не си отивам доброволно. А че ще украсят раздялата ми с генералски чин, а по-късно навярно ще ми дадат още един орден — това не променя нищо. За мен поне ни най-малко. Намекнаха ми да се сбогувам. Намекнаха ми го по начин, който не оставя никакво съмнение за намерението им да се отърват от мен. Бих могъл да помоля за аудиенция при Негово величество, който винаги се е отнасял с разбиране към моята работа. Не го направих. На петдесет и осем години човек нито моли, нито проси. Вие ще го разберете.

Преди да продължи да чете, няколко пъти за миг се поколеба.

— Служих на императора почти четиридесет години. Така че зная, че пръв дълг на войника е подчинението. Длъжни сме да спазваме дисциплината и да се подчиняваме на всяка заповед, дори когато според нас я смятаме за неправилна и несправедлива. Нямаме право да критикуваме и аз няма да го направя. Но на вас, моите деца, мога да кажа какво се случи, за да не се съмнявате в мен и да не мислите, че някога не съм бил достатъчно изпълнителен. Естествено, че и това ще остане строго поверително. Знаете, че от години се занимавах почти изключително с проучвания на чуждестранните вражески армейски сили и тяхното въоръжение, и мисля, че моето дело е толкова стабилно, колкото е и моята сигурност в тази област. Никога не скрих от моите началници резултатите и съпоставките от тези проучвания, макар че за съжаление те ги оценяваха като излишни и без значение. В противоречие с останалите от Генералния щаб и Военното министерство посочвах тактическото и материално превъзходство на балканските държави, които без съмнение сега се въоръжават за война срещу турците. А в сравнителен аспект не премълчавах слабостта в някои точки на собственото ни въоръжение. Като имах предвид продължителността на военните действия, разчетох седем пъти разхода на муниции по време на една балканска война. Година след година моите доклади, свързани с това, изчезваха сред безбройните папки. Бях свикнал да ги подценяват, да ги отхвърлят, но знаех, че инициативата е решаваща, и продължавах да бъда точен с информацията, защото изпълнявах дълга си, не за да бъда възнаграден. По време на тазгодишните летни маневри имах преимуществото да бъда привлечен от Негово императорско величество престолонаследника за по-продължителен разговор. Той пожела да се запознае с моето становище за маневрите и аз се изразих толкова свободно, колкото ми разрешаваше дисциплината по отношение на моите началници. Негово императорско величество прояви жив интерес, след което на два пъти бях повикан на аудиенция в двореца Конопище. Между другото, той ме попита дали моите статистически констатации могат да послужат като основа за оценка на шансовете в един международен конфликт, което аз потвърдих съгласно със своите убеждения, защото бях посветил всеки час от моя живот на тази работа неслучайно, а изключително, за да послужи на моето отечество в час на опасност. Негово императорско височество попита дали бих могъл да съставя такъв доклад лично за него и аз с удоволствие се съгласих, доколкото той ще е за него лично и ще бъде избегната каквато и да било нетактичност, в което той ме увери.

Аз работих — гласът на Шумайстер стана по-силен и рязък — върху този доклад четири седмици толкова честно, колкото ми позволяваха моите разчети и моята съвест. Тъй като бъдещият владетел на империята, с когото е свързана съдбата на всички нас, се интересуваше от развитието на конфликта, аз не скрих моята загриженост от незадоволителното състояние на артилерията ни, което би ни изложило на най-голяма опасност, а дните за мобилизация на руската армия, разчетени от Генералния щаб, бяха съкратени почти наполовина. Негово височество взе доклада и още един път ме увери, че той щял да остане само за негово лично ползване. Само след няколко месеца обаче забелязах от раздразнени забележки и публични нападки в армейския вестник срещу огласени от мен схеми, че моят меморандум е станал общоизвестен. Като с него искаха да ми припишат прогнози, за което нямам право. Ето защо се и въздържах, от каквито и да е предположения за това, по какъв начин те са станали достояние на моите противници, а уволнението ми не е нищо друго, освен гневния отговор, който трябваше да очаквам. На вас, деца мои, сега казвам: не съжалявам за нищо, което съм направил, заставам зад всяка дума, която съм казал на Негово императорско височество и която се покрива с моите убеждения. А това, което направих, бе в интерес на нашата монархия. Тя се намира в много по-голяма опасност, отколкото погрешно смята нашето политическо и военно ръководство. Дано да не съм прав! Тогава няма да има значение дали с мен са постъпили несправедливо.

Подполковникът прекъсна, отпи глътка вода, остави настрана един от изписаните листа и взе нов.

— Това бе точка първа. Сега за мен самия! Вие, надявам се, ще проявите разбиране, ако за известно време се разделя с вас. Понеже бях зает, не успявах да ви отделя достатъчно време. Но вие добре ме познавате и няма да предположите, че като отхвърлен офицер и редовен пенсионер ще допусна моите някогашни другари да ме гледат снизходително. Нямам никакво желание да нося цивилни дрехи, не и на петдесет и осем години. Нямам желание да посещавам кафенета и да ходя на бръснар. Не ще ме видите и да се разхождам наоколо в цивилни дрехи, не желая също така и някой да се обръща към мен със звание, което вече не ми принадлежи. Никой не трябва да го прави. Няма да допусна, който и да било да ме почита, а още по-малко да ме съжалява или да ме разпитва. Мъчно ми е за вас, деца мои, но не мога да направя никакво изключение тъкмо за вас. Ще ме запомните такъв, какъвто бях. Реших да напусна Виена преди прощалната аудиенция. Заминавам за Берлин, където със съгласието на моя издател уредих публикуването на събраните от мен статистически данни, а и подготвянето на изданието ще бъде съществено облекчено. Може би свободата, която ми бе отредена против волята ми, ще ми даде възможност да допълня моите наблюдения, като пътувам из различни страни. Дори и да са ме уволнили, нека не си мислят, че нямат повече нужда от мен, аз няма да извърша предателство спрямо тридесетгодишната си работа заради един чиновнически указ. Ще продължа да служа на нашето мило отечество. Продължавам работата си и ви го казвам откровено — Шумайстер повиши гласа си и произнесе отчетливо всяка дума, — тази работа е за войната, която виждам, че идва неминуемо, и която смятам много по-опасна за нас, отколкото мислят моите колеги с техния удобен оптимизъм. Работата е да събера и подготвя с малкото си сили всичко, които имам и което може да послужи на нашата армия в решителния час, без значение дали ще ме повикат отново или не. За да им покажа това, което те не виждат или не искат да видят през своите розови очила — че сме изправени пред пропаст.

Поздравиха ме за разчетите ми, затова продължих да работя. Но дали за добро или зло, дали за пари или даром, е все едно. Може би моите разчети ще са им необходими някога, но ще е по-добре този час да не настъпва. Човек трябва да работи в името на едно дело, заради него самото, а не заради благодарността на Австрия. Положил съм клетва. Ще остана верен на тази клетва.

Той взе нов лист.

— А сега точка трета — за вас. Вашата майка представи гаранция за своето имотно състояние при встъпването ни в брак, както са изискваше. За мен тази сума е била от първия час абсолютно ваша собственост и аз не съм докоснал и един хелер от имуществото, както и от лихвите. Така че благодарение на добре стопанисвания влог, всеки от вас сега разполага почти със същата сума, която тя тогава ми даде. Делът ти, Едуард, съм вложил на твое име в ценни книжа, а частта ти, Клариса, е на твое име в пощенската спестовна каса. Това означава, че в деня на вашето пълнолетие бихте могли свободно да разполагате с тях, без да се допитвате до мен или да искате съгласието ми. Тази не малка сума, Едуард, ти дава възможност да избереш друга професия, ако не ти допада военната, но в такъв случай решението трябва да вземеш сам. Това, че бях войник телом и духом, че в края на трудната ми кариера лично спрямо мен бе извършена една несправедливост, не трябва да те плаши. Важно е човек да е отдаден на делото, за което работи, и да го доведе честно и почтено докрай. На теб, Клариса, този капитал може да ти послужи за зестра, но аз много бих желал ти да не останеш без занимание до омъжването си. Познавам те, ще намериш най-доброто, това, което ти е нужно. Жилището ми е на ваше разположение. Как ще го делите и използвате, ще решите помежду си. Наемът ще се плаща редовно от моята пенсия. За мен не се тревожете. Пенсията ми е достатъчна за скромните ми нужди, освен това моите публикации ми донесоха значителни доходи, които сигурно и в бъдеще ще са по-високи, отколкото ми е необходимо. И ако баща ви липсва и в бъдеще като съветник, то вие, брат и сестра, имате в лицето на всекиго от вас най-верния приятел. И така, бъдете без страх, без грижи за мен и преди всичко без никакво съжаление — това не понасям! И ако нещо ми се случи, изпълнете изрично желанието ми, което вчера записах в завещанието си — никакво военно погребение! В момента, в който съблека тази униформа, преставам да бъда войник. Сега вече служа свободно на моя император и на моето отечество с всичките си знания и по лично убеждение.

Шумайстер събра листата. Беше прочел последните думи тържествено и отчетливо, също като сбор преди фронта, с ясен, пронизителен, заучен под звука на тромпетите тон. Сложи пенснето в калъфката, а листовете — в чекмеджето на писалището. После се изправи. Яката го стягаше. Той още веднъж я дръпна назад. Двете деца неволно се изправиха. Шумайстер пристъпи по-близо. Но в мига, когато листата, които му помагаха, не бяха вече пред него и той искаше да говори на децата си бащински, го връхлетя отново старата сдържаност. Търсеше един равнодушен тон.

— Така! Това вече е подредено. Сега… вие знаете добре… И… вие вече сами трябва да се справите… не мога да ви кажа нищо, не мога да ви дам никакъв съвет… никой не знае как да постъпи правилно… В този случай… в този случай нищо не може да се каже… човек трябва сам да знае всичко… всеки сам трябва да знае.

Той спря и почувства, че в своята безпомощност е казал нищо незначещи думи, а погледът му, вместо да се насочи към тях, бе сведен надолу и опипваше орнаментите на килима, сякаш искаше да прочете нещо в тях. След това изведнъж се стегна, сигурно си беше спомнил какво всъщност искаше да каже.

— Да… още нещо… в продължение на петдесет години научих и разбрах, че в живота може да се посветиш изцяло само на едно дело. Само на едно, но то трябва да се изпълнява изрядно. Не става въпрос за това, какво е делото! Никой не може да излезе от кожата си, но само онзи, който обвърже живота си с едно дело, е сторил правилното. То трябва да е почтено, честно, чисто дело, да е част от него, както собствената му кръв. А дали другите ще го наричат приумица или лудост, е все едно. Важно е човек сам да го възприема за правилно. Човек трябва да умее да служи, да служи, да служи, почтено да служи, независимо дали ще му благодарят, или ще го възнаградят… собственото дело трябва да се познава и да се довежда докрай. Само да има човек нещо, в което вярва… И трябва да е твърд, и когато някой бъде сполетян от нещастие, когато гонят някого като мръсно куче, а на всичко отгоре му се и присмиват… тогава трябва да стисне зъби и да остане твърд… чувате ли… много…

Той се засрами, беше позволил чувствата му да го прекършат, искаше да се откъсне, беше се разколебал. Клариса вече бе скочила насреща му. Още при последната дума тя бе почувствала, че в гласа му има горчивина, и сега той беше в обятията й, разтърсван от хълцане, твърде слаб, за да се брани. Той беше таил много в душата си, бе преглъщал много. Тя почувства как се бе вкопчил в нея и всеки тласък от най-дълбоката му мъка сега преминаваше в нея. Засрамен се освободи.

— Простете ми — промълви Шумайстер, като се обърна настрана — но все пак веднъж можах да говоря с вас и това беше последният път… Ето че един възрастен човек е обзет… Така, а сега ме оставете… сам ще го понеса… по-лесно ще го понеса сам… А може би някой от вас иска да попита още нещо?

Двамата останаха безмълвни. Тогава Едуард излезе крачка напред. Беше много блед. По войнишки стоеше на разстояние от началника, изпънат като пружина.

— Татко — каза той, — ти говори за твоите бележки, там, където си обобщил резултата от работата и наблюденията си. Би ми било приятно да се запозная с тях и не бих искал да се загубят. Зная, че са секретни. Ти трябва да имаш доверие поне в нас. Ако все пак имаш препис…

Шумайстер погледна сина си. Това беше първият открит поглед, който той отправяше към него през този ден.

— Благодаря ти — каза той с истинска топлота. — Имаш право. Те ви принадлежат. Съвсем не ми беше минало през ума. Все пак, ако всичко изгние в архивите, някой трябва да знае какво съм желал. Сигурен съм, че вие няма да го покажете на никого и ако това се окаже вярно — гибелта на Австрия, тогава го изгорете. Ако ни обвинят в лъжа, тогава го дайте в някоя библиотека запечатано, за да може едно от следващите поколения да каже: той въпреки всичко е действал правилно.

Тръгна към писалището, порови се, намери пакета с печат и надпис: „След смъртта ми да се унищожи, без да се отваря.“ Предаде им го, погледна към часовника и отсече:

— Така. И нито дума повече. Нито дума.

Прегърна сина и дъщерята, те и двамата послушно не се и опитаха да кажат нещо. Шумайстер се върна към писалището и изчака изправен. Те излязоха с наведени глави, без да се обръщат назад. Двамата чувстваха, че когато вратата зад тях се затвори, той ще се срине. Ординарецът помогна на Едуард да облече шинела си. Мълчаливо заслизаха по стълбите. Когато излязоха от вратата на къщата, часовникът на кулата на „Михаелкирхе“ отброи дванадесет силни удара. При баща си бяха останали, точно до минутата, един час. Но след този час те знаеха за него много повече, отколкото за целия си изминал живот.