Стефан Цвайг
Клариса (3)

1912–1914

Следващите седмици внесоха известно безпокойство в душата на Клариса: за първи път тя трябваше сама да вземе решение. Досега заниманията й бяха определяни от чужда воля. Предначертан й бе всеки ден и дори всеки час. Сега обаче тя сама трябваше да вземе решение и да направи такъв важен избор, какъвто беше изборът на професия, а отговорността за бъдещето я безпокоеше, още повече, че сама за себе си не смяташе, че има ясно определени наклонности или цели. Обичаше много пианото, леко и чисто изпълняваше най-сложните пиеси, но съзнаваше, че е твърде далеч от истински значимите постижения. Не ставаше дума да догонва пропуснатите гимназиални години, за да може да продължи да учи в университета, защото за това бе необходимо много време. А, от друга страна, да остане у дома, при една от трите си лели, без определена работа, беше против желанието както на баща й, така и на самата нея. Случайността пожела приятелят на баща й, възрастен юрист, известен далеч извън границите на собствената си сфера с дейността си във филантропски сдружения, да я покани на среща във връзка с депозита на нейния малък капитал. Пред него тя откровено говори за своите колебания и го помоли за съвет. Доктор Ебезедер се усмихна и веднага й обясни защо го е развеселила нейната молба, като най-напред й поиска извинение. Понеже тя била попаднала на правилния адрес, макар и без някаква съответна легитимност. Той бил президент на сдружението за професионална консултация на освободени затворници. А, от друга страна, тя тъкмо била излязла от манастира и все още не била обвинена в никакво престъпление. След няколко въпроса обаче той обсъди с нея случая и изказа личното си мнение. Обясни й, че от няколко години се разисквало върху нови виждания в областта на педагогиката. Това се забелязвало във всички страни, осъществено чрез жени като Елен Кей в Швеция и сеньора Монтесори в Италия. Те поставяли много нови и справедливи изисквания към възпитанието на младежта, което в по-голяма степен да се съобразява с индивидуалността на детето, както и с физическото му и психическо развитие. Разумни родители вече решавали да не поверяват децата си на необразовани гледачки и гувернантки и ако не се лъжел, в тази област съществували най-различни възможности за обучение в нови професии, които сами по себе си били привлекателни и материално отговаряли на повишените изисквания, и накрая, нещо, което му се струвало съществено, те били израз на стремеж за благородна и хуманна дейност. Всички тези образователни направления били вече издигнати до ранг на наука. Очаквало се сега да има асистентки за диетично хранене, физически упражнения, гимнастика, като образовани жени ще заменят институцията на безличните дойки. Тези усилия сега се разпростирали в най-различни насоки. Особено се залага на специализация, която да е в крак с времето. Имало училища, които се занимавали с нервни, други — с трудни деца, а трети — с деца със забавено умствено развитие. Имало жени, които се отдавали на социалните грижи, други помагали във физическото възпитание, а грижите за кърмачетата били вече превърнати в наука. Създадените нови училища и теории той не бил в състояние лично да следи, но като цяло имал усещането, че за жени, които не искат да се отдадат на бездуховна професия, а в същото време не искат да се разделят и с мисията си на жени-майки, се разкривали много нови възможности. Не искал да й предложи нещо определено, но ако направлението „психологическа педагогика“ според нея е нещо, което би я привличало, той би я подкрепил. Тъй като не била материално притеснена — едно огромно преимущество, което не е дадено всекиму, не се налагало през първата година да взема каквото и да било решение, а имала възможност да посещава различни курсове: университетски, в болници или вечерни, било посветени на грижи за кърмачетата, било — на педагогиката. И след като има по-широки познания, тя ще реши сама за какво е призвана и кое е най-доброто за нея, защото това вътрешно призвание винаги е най-щастлива предпоставка за една професия.

Клариса сърдечно му благодари и следващата година изглеждаше да потвърждава, че тази благодарност е била основателна. С упоритото и последователно старание, наследено от баща й, както и с другите основни черти в характера й, тя разпредели деня си и ревностно започна да опознава многообразието на различните области. Тя се записа и завърши общ курс за отглеждане на кърмачета, в университета слуша лекции по педагогика, работи в болници, посещава лекции и се запозна с най-различни възпитателни методи. Сутрин рано, в седем часа, напускаше дома на „Шпигелгасе“ и вечер се връщаше така, че да й остава точно един час, за да свири на пиано. По този повод един професор се пошегува, че за нея не са необходими часовници.

Все още не бе взела окончателно решение. Интересуваха я много неща. Осъзнала бе обаче, че няма призвание за учителка. В манастира не бе знаела нищо за многообразието на проблемите. Навсякъде Клариса правеше приятно впечатление със съсредоточеното си внимание и със сръчността си, а същевременно и с разностранните си интереси: след годините, прекарани в пансиона… И редовно, както през онова време, докато учеше, правеше отчети за баща си, сега правеше равносметки за себе си. Достатъчно ли е издръжлива, за да помага на болните и слабите хора? Ясно й беше само, че повече я привличаха здравите хора. Не беше по вкуса й около нея да има неспокойни, нервни хора. Тя ги причисляваше към болните. Трябваше да вземе някакво решение.

Клариса разбра, че й доставяше радост да служи на хора, които й даваха възможност да се чувства по-свободна. Знаеше, че ако се усамоти, ще позволи на безспорно неспокойното си желание да се прояви, тогава щеше да е избрала „делото, истинското“.

Решението само я намери — и както обикновено, намери я неочаквано. Между лекциите, които посещаваше, бяха и тези на дворцовия съветник професор Зилберщайн, най-известния невролог, както й се струваше. Препоръчаха й като най-важна част от тях „Нервното дете“ и тя ги следеше с голям интерес. Струваха й се изключителни. Макар да беше станал професор съвсем млад, сега все пак беше около петдесет и пет годишен, имаше проницателен поглед и беше известен като блестящ оратор, макар и да знаеше доста малко за Фройд. Зилберщайн имаше преди всичко литературна нагласа. Определящи за него бяха Достоевски и По и той правеше връзка между техните произведения. Беше модерен тип. Имаше остри черти на лицето, те издаваха еврейския му произход. Беше строен, дори слаб, ходеше приведен. Носът му беше твърде голям, косата смолиста, цялата му фигура биеше на очи, но в същото време у него имаше нещо аскетично. Говореше бързо, плавно, с може би твърде много жестикулации. Той възхити Клариса. Това бяха първите истински лекции, които тя слушаше. Примерите си привеждаше съвсем свободно. Това предизвикваше възражения, което беше и неговият стремеж. Хората както винаги са омагьосани от нещо, което най-много им липсва. Клариса имаше желание да отсъжда, радваше се на бързината, с която той схващаше всичко. Много се оживи — тя, която досега познаваше единствено хора, които мислят бавно. Оттогава започна да се интересува от болести.

В продължение на три месеца Клариса слуша неговите лекции. Седеше на една от първите банки и стенографираше. Този начин на възприемане беше от значение за нея, за да може по-добре да съхрани онова, което беше чула. От баща си беше наследила навика да се опира на записаното. Беше човек, който работи бавно. У дома обработваше записките си. За целта си беше определила специална тетрадка.

Веднъж, след като професорът завърши лекцията си, от катедрата се обърна към нея:

— Имате ли малко време…

Клариса се смути от вниманието, че са я отличили.

Дворцовият съветник Зилберщайн продължи:

— Извинете, госпожице, не бих искал да ви задържам, но забелязах, че внимателно слушате и стенографирате. Надявам се, ще ме извините, ако попитам дали записвате всичко, или по ваша преценка стенографирате най-същественото.

Клариса се изчерви. Малко изненадана дали не е направила нещо нередно, отговори, че си записва само най-важните моменти. У дома развива текста върху основата на стенографираното. Така правела винаги.

— Отлично. Чудесно е. Чуйте ме, госпожице. Бихте могли да ми направите голяма услуга. За този цикъл лекции бях подготвил само бележки и поради глупава случайност, когато чистили, са ги изхвърлили. Сега са ми необходими за публикация в едно американско списание. Не мога вече да ги възстановя. Когато днес видях, че продължавате да стенографирате, си помислих, че това е голям късмет за мен. Бихте ли ми предоставили вашите бележки?

Клариса се съгласи. Първите седем лекции били вече готови. Трябвало да обработи само тази още. Уговориха се тя да му ги изпрати в университета. На следващия ден щяла да бъде готова. През нощта довърши преписването. Не мина и ден и тя получи телеграма, с която съветникът Зилберщайн й благодареше и молеше, ако има възможност, да го посети в четвъртък. Всъщност това беше първата телеграма, която Клариса получи след онази, с която я повикаха от пансиона.

Дворцовият съветник Зилберщайн я прие в своя кабинет. Още в преддверието я впечатли необикновеното в този дом. Преди всичко той бе обзаведен с много вкус. Имаше картини, които досега никога не беше виждала, забележителни картини. По-късно научи, че това са репродукции на произведения от Йеронимос де Бош и Кало. Някои от карикатурите, посветени на Месмер, разкриваха всичко, на което лекарят се присмиваше, и според нея бяха подбрани с мрачна ирония. Дворцовият съветник Зилберщайн кръстосваше кабинета.

— И така, най-напред — не зная как да ви благодаря. Оказахте ми помощ в нуждата. Можах да изпратя ръкописа още вчера. Но има нещо повече. Вие ме изненадахте. С тези резюмета, които сте направили, вие по-ясно от мен самия сте изразили някои мои мисли. Станало е по-прецизно. Често се отклонявам, имам чувството, че не съм достатъчно ясен. Не бих могъл и да си представя по-добро извлечение. Вие ми показахте как един разумен човек възприема онова, което казвам. Това е важно.

Той седна.

— А сега ми разрешете да проявя може би любопитство. Имате ли определено лично занимание, или следвате?

Клариса спокойно му разказа за ситуацията около себе си.

— Не ви питам случайно. При мен през последните години нещата ми поизостанаха. Паметта ми не е отслабнала, както се надявам, но работата се трупа. Забавих много неща. Времето не ми достига дори да опиша ясно клиничните случаи. От дълго време търся помощ, искам да подготвя асистент. На два пъти вече опитах. Може би бях малко нетърпелив… Но когато онзи ден видях вашата извадка, почти се изплаших — тя беше точно това, което аз исках. Моята пространност да се сведе до най-същественото и изложението ми да стане ясно. Тогава си помислих за вас, исках да ви видя, от нетърпение ви изпратих телеграмата, защото, хрумне ли ми нещо, не мога да се овладея. Постоянно мисля за това. Предположих, че мога да ви заинтригувам. Отчасти моята задача е интересна, отчасти е суха, отегчителна работа… А една картотека не е работа за всекиго. Но… Защо се усмихвате?

Думата картотека неволно напомни на Клариса за баща й, за радостта му от събиране на данни. Веднъж я беше взел в тайната стая и й беше показал картотеката. Когато се озова в света на своята работа, лицето на баща й бе станало по-строго, по-сурово.

— Понеже вие казахте, че това не е работа за всекиго… Зная го… поради съвпадение. Но трябва да призная, че нищо друго не би ми било по-приятно. Може би това е начинът на работа, в който мога да вложа най-много от себе си… Благодарение стечението на особени обстоятелства.

Много бързо стигнаха до споразумение. Клариса трябваше всеки ден, срещу добро заплащане, по три до четири часа да изпълнява длъжността на асистентка, да се грижи за архива и да е секретарка, под негова диктовка да записва случаите на заболяванията, да ги обработва и картотекира. Но скоро ученият така свикна с нейната помощ, че работата заемаше целия й следобед, а често и вечерите. На двадесет години тя имаше професия, която й гарантираше не само да живее богато, а и да работи нещо, което й доставяше удоволствие. Това, което най-много я впечатляваше у Зилберщайн, бе, че наред с невероятната подвижност и бързина на неговия интелект, той неуморно работеше и владееше изкуството да уплътнява времето си до последната минута. Клариса никога не го видя да бездейства, нито през тази, нито през следващите години. Сутрин до девет часа беше невидим и недосегаем за всички, включително за семейството си.

Ставаше точно в седем без петнадесет и работеше от седем до девет часа в заключена стая върху своите теоретични трудове и преди всичко върху един от тях — „Неврозите на народите“, който смяташе за дело на живота си. В рамките на голям исторически обзор, въз основа на огромна документация, той се опитваше да докаже, че народи и хора преминават през стадии на депресии и необясними заблуди. Разделът за Гърция беше единствено завършен и изведен напред като въведение. Той даваше нов поглед върху душевното състояние на тази нация, както Ницше се бе опитал да го изложи от литературна гледна точка. Предобеда посвещаваше на университета, следобеда — на широка практика, вечерта, независимо от социалните задължения — на кореспонденцията и проучванията. Но междувременно, в кола или в трамвай, беше винаги с книга в ръка, почивка за него означаваше да смени една материя с друга. На Клариса не беше необходимо много време, за да го прецени. Не й убягна, че при цялото уважение към неговата работа, не беше особено обичан както сред колегите, така и сред пациентите. От една страна имаше рязко, дори грубо отношение към пациентите си и имаше навика (в съответствие с един преднамерено усвоен метод) да опростява страданията и оплакванията им или да ги омаловажава с невинаги подходящи шеговити думи. Естествено, след като Клариса имаше възможност отблизо да го наблюдава, скоро забеляза, че тази грубост и ирония бяха защитно средство спрямо вътрешната му мекота. В основата си много добър и готов да помогне до саможертва, той се срамуваше да признае своята съпричастност като човек. Нерядко се измъчваше от отделни случаи дотолкова, че за да се изясни случай на клептомания^[1], отиваше сам в полицейското управление. Болната жена обаче третираше грубо, като крадла.

— Човек е загубен, ако има пациент с нервно заболяване и той забележи, че го приема на сериозно — обясни той веднъж на Клариса.

Беше му притеснително като лекар лично да бъде ангажиран, това караше този свенлив лекар да проявява най-странните черти от характера си. Ето защо от стеснителност той прибягваше до шеговити имена, когато се обръщаше към нея.

„Е, кажете, памет моя“ — я питаше, или: „Какво мислите вие, господарке на моите тайни?“ А когато й диктуваше историята на заболяванията, доста често с интимен характер, винаги го правеше от писалището в затъмнената стая, така че лампата да хвърля сянка върху лицето му. Клариса приемаше това като уважение, което досега не й бе засвидетелствал друг човек. От друга страна, той никога не скриваше благодарността си, макар и винаги да се изразяваше шеговито. Подчертаваше, че тя е станала незаменима помощница в работата му. Понякога искаше съвет от нея. Диктуваше й препис от „нашето произведение“. Въведе я в своето семейство, имаше петнадесетгодишен син — и обсъждаше с нея своите медицински и лични проблеми. Правеше й подаръци, които я молеше да избере заедно със съпругата му. Често тя имаше чувството, че е единственият, а може би и първият човек, на когото се доверяваше, и че за него това означаваше разтоварване, за него, който бе натоварен с чужди съдби и чужди тайни. Тази атмосфера на доверие й се отразяваше безкрайно благотворно, но в същото време й се струваше необикновена. Нямаше намерение обаче да се свързва със семейството на учения. Знаеше, че след като му служи, служи на едно дело.

По-късно често си спомняше за тези години като за годините, през които е била най-безгрижна и най-свободна.

* * *

От многобройните разговори с него в спомените й остана едно, не само защото беше за нея откритие, а защото за цялото това време засягаше собствената й личност. Дворцовият съветник Зилберщайн я беше помолил през онзи следобед да отиде в библиотеката и да му подготви няколко извадки от исторически произведения. Когато се върна в шест часа, той за пръв път я посрещна доста грубо.

— Не мога да си губя времето! Къде сте сложили документите „Х“? Вече половин час се ровя!

Тя му ги показа с едно движение на ръката.

— И по какъв начин да ги намеря? — я смъмри той.

Естествено обаче, не търсеше под буквата „L“.

— Така съм подредила списъка по имена, че всяко от тях винаги отговаря на буква от азбуката. Ето тук е книгата.

Той хвърли книгата настрана.

— И така трябва всеки път да се ровя? Чиста глупост е това, което правите. Как си позволявате!…

Изведнъж той се сепна, погледна я и се разсмя.

— Простете моята неучтивост. Вие естествено сте права и пак права. Аз просто бях ядосан. Графиня „Х“ ми отказа днес в последната минута. Следващият пациент не дойде в уреченото време. Загубих целия следобед.

Като удряше с юмруци по шкафа с архивите, той се разтоварваше от нервното напрежение. Много доволен, че се е хванал по време на нервна криза, най-накрая обясни на Клариса:

— Е, сега виждате невролог в действие — той също си губи нервите, защото двама пациенти са му откраднали от времето.

Клариса си помисли, че трябва да протестира. Нищо чудно, преуморен е, но той всъщност не се е сработил достатъчно, защото все още не е разкрил моята тайна в картотеката. Той обаче продължи:

— А сега, за да не е съвсем загубено времето, може би трябва малко да ви изпитам, за да установя дали вие самата имате вече поглед на диагностик. И така, кажете ми преди всичко, съвест моя, направило ли ви е впечатление, че аз също съм предразположен към тежка невроза?…

Клариса запази спокойствие, макар, погледнато отстрани, професорът сам да й изглеждаше медицински случай.

— Напротив. Всъщност се учудвах, че не сте се превърнал в случай! Човек може да се преумори от работа и въпреки това да запази нервите си.

Доктор Зилберщайн я погледна сериозно.

— Лошо сте се учили при мен. В основата си аз съм самата нервност. Едно еврейско наследство. Още като дете то беше развито в мен като болезнено състояние. И до днес съм си все още такъв. В момента, когато остана сам със себе си, ставам неспокоен. Върху мен тегне бреме, което ме бунтува. Затова моята съпруга е отчаяна и ме принуждава да почивам през лятото. Ваканциите са нещо като заплаха за мен. Университетът трябва най-напред да има ваканция, пациентите трябва да отидат на лятна почивка. Аз… цялата ми тайна е да преодолея безпокойството си. А успявам да го направя, колкото повече работя. Трябва да съм зает. Само когато съм зает, се успокоявам. Тогава не ме е страх. Защото страхът от самотата е по-лош от отрова. По-добре да работя, отколкото да нервнича. Когато зная, че зад мен стои и чака неспокойствието, тогава тичам, за да не може да ме хване. Това всъщност е последната тайна на трудолюбието, за което толкова ми се удивляват колегите.

Но вие сигурно сте забелязали: превърнал съм го в метод за лечение. Да ангажираш човека, да намериш за всекиго по нещо, което го занимава, значи да му помагаш. Това е, което ме отдалечава от Фройд. Зная, че той не ме харесва и може би има право. Аз от своя страна нещастно го обичам. Удивлявам се на неговата духовна сила, на неговата смелост, на неговата човешка почтеност и се срамувам, че „официалните“ ме ценят повече от него. Но смятам, че се различаваме в главното. В цял свят правят разлика между нас, макар, пространствено погледнато, той да живее само през седем улици от мен. Фройд смята, че ако се познава проблемът на човека, то той може да се излекува, достатъчно е да му се посочи в какво се състои неговата лудост и каква е причината за нея. Фройд иска да насочи хората към проблема на тяхното разстройство, а аз искам да ги освободя от него. Смятам, че е по-добре на болния да се внуши нещо друго, по-безопасно. Не вярвам, че с истината ще му се помогне. Напротив, трябва да му се внуши друга лудост, нещо, в което да се вкопчи, за да не се самоизяжда. Нали разбрахте, успях да убедя Колман да се заеме с часове по пеене. Сега учи през целия ден, среща се с импресарии и вече мечтае за афиши по всички ъгли на улиците. Зная естествено, че никога няма да стане голяма певица, но й помагам, като отвличам вниманието й, защото искам само да й помогна. Не вярвам, че ще оздравее. Всеки човек има своята лудост или поне предпоставка за лудост. Неговият нагон за значимост иска някъде да се прояви. Индивидът обаче не може да го отстрани, може само да го наклони на една страна, този най-глупав нагон, който съществува, тази страст към собствено отражение в пустотата. Всеки човек, дори и най-духовният, и тъкмо той, има затъмнено място в своя мозък, което не се осветява от разума му — Наполеон е имал идея фикс, семейство Достоевски — своя хазарт, Балзак е искал да стане драматург и търговец. Няма полза от това да се знае истината. Все още не съм попаднал на никого, на когото човек би могъл да помогне да се освободи от собствената си лудост, включително на мен самия.

Клариса, изглежда, бе направила гримаса, защото доктор Зилберщайн я погледна строго.

— Да, включително на мен самия. Е, хайде да направим опит. Не сте ли забелязали у мен един очевиден недостатък? Нещо, което ми подхожда, което според вас самата е безсмислено, глупаво, смешно, което изглежда нелепо за мен.

Клариса се смути.

— Е, човек може и с мълчание да не казва истината. Естествено, вие поне изпитвате дълбоко уважение, не се осмелявате да ги установите и за самата себе си. Но защо написах вчера възторжено писмо на професор Жакино? Вие знаете, че не харесвам книгата му. Отговор: защото искам да се държа учтиво с Академията на науките и искам да бъда поканен там. Защо пътувам на конгреси, които не ме интересуват? Защо тази вечер ще отида на приема в Министерството на образованието? Знам, че е загубено време, безпомощно ще се мотая наоколо и ужасно ще скучая! Това е най-глупавото от всичко. Научно погледнато, ежедневниците са с по-голяма стойност. И защо? Защото страдам от манията, че биха ме забравили на часа, ако една седмица името ми не се появи в някой вестник. Защото си мисля, че съм забравен, докато все пак десет написани страници са по-важни от хиляда часа подобна пуста представителност. Това е някаква маниакална представа, тъпота, глупост, недостоен за един сериозен човек начин на представяне. Знам го преди, знам го и докато го правя, а и след това. Но го правя. Докато се пилея наоколо си мисля: какво правиш ти тук? Най-новата ми суетност се подлага на анализ, преди всичко получава обяснение. Чувствам несигурност, че вече не вярвам в себе си. Срамувам се, презирам се, доказвам така логично и съвършено точно тази безсмислица пред вас, въпреки че съм професор по психология, образован психиатър и психолог и от време на време, от случай на случай отново ставам жертва, съвсем съзнателно, на тази затъмнена част в моя мозък. Получава се, сякаш искам да обвиня сам себе си пред друг човек. Но сега се радвам, че съм се изприказвал. Може би в противен случай никога нямаше да го изрека. Ето, че вие знаете и оттук нататък имате право всеки път да са подсмивате, когато видите, че си обличам фрака и си закачам тези дрънкулки, ордените. Тогава ще установите за себе си — защото аз самият го знам, че сега действа манията, лудостта на този иначе безкрайно нормален човек. Вие виждате следователно, че знанието помага. Едно нещо е сигурно: в никакъв случай, както смята моят блестящ колега, това дори не прави някого щастлив. Напротив, мисля, че онези, които не знаят слабото си място, се чувстват много по-добре. По-добре ще е, ако вие никога не разберете кое е слабото ви място. Разбрано!

Той беше отново в добро настроение и почука с молив по масата. Стори й се, че никога не го е виждала толкова щастлив. Досега винаги имаше нещо мрачно, винаги имаше някаква припряност в забързаните му движения. Клариса също се усмихна развеселена и беше подмамена да вземе участие в шегата.

— А моята диагноза? Сама вече съм любопитна какъв е моят случай? Щях да се срамувам да ви попитам.

Доктор Зилберщайн изведнъж стана сериозен:

— За мен вие сте доста особен случай. Не мислете, че не съм се замислял. Но е по-трудно, отколкото да разбера сам себе си. Наблюдава се функционален проблем, перфектен във времето. Но мисля, че вие все още не сте в стадий, в който може да се наблюдава. Вие правите всичко, за да прикриете вътрешното си състояние, за да бъдете незабележима. Впрочем това личи и във вашия почерк. Обаче вашата амбиция се задържа в граници, дори в чужди граници. Наблюдавам го — ако искате — дори с малко завист. Но в същото време вие вършите всичко толкова спокойно, толкова сигурно. Това, което ви се дава, вие превръщате в занимание. Ако не ви се даде — това също не ви притеснява. Как може да сте толкова уверена в себе си? Често се питам какво ви държи в такова равновесие? В състояние сте спокойно да седите. Това е вашата пасивност, дори във вашата активност има нещо пасивно. Онова, което всъщност желаете, все още не се е развило. Може би дори сама още не го познавате. Да, вие сте изключение, защото правилата не ви прилягат или все още не ви прилягат. Продължавам да търся нещо, за което да се заловя, дори противодействието, с което да го предизвикам. Направило ми е впечатление само пасивното ви поведение. В същото време у вас има стремеж да бъдете значима. Вие вършите чудесно най-повърхностното от онова, което е заложено във вас, но никога не излизате извън него. Вие наистина имате пасивно поведение. Не изисквате нищо. В това има нещо, което ви прави чудесна. Бих искал да кажа: „Човек едва ви усеща“, но, от друга страна, не усеща коя сте вие. Може би вие самата не го чувствате достатъчно. Мисля… Вие все още не сте открили своето призвание или по-скоро то не ви е открило. Но — той бързо премина към шеговития тон, тъй като забеляза, че тя стана сериозна — вие имате право, доказването на противното има специфичен характер, въпреки това аз няма да се откажа от работата си. Вие ще успеете, вие няма да се разминете с призванието си. Само търпение. Всеки бива достигнат от собствената си лудост. Само търпение. Някой път вие ще дойдете на моята улица. Вие също. Във всеки случай, каквато сте предвидлива, можете да си направите картонче за картотеката, дори да остане празно, добрият Бог вече е наострил перото. А сега след мъдростта — лудостта. Трябва да облека фрака за приема при министъра.

* * *

От този наглед случаен разговор остана едно-единствено изречение, което занимаваше Клариса и дори малко я безпокоеше. Със забележката „Човек не ви усеща“ и „Дори вие сама може би не се усещате достатъчно“, опитният наблюдател беше изрекъл нещо, което тя сама неясно бе чувствала през всичките тези години. В болницата, в курсовете беше работила с хора, с млади мъже, които имаха различен характер, със студенти и лекари. Беше говорила с тях, но никога не бе забелязала дали те имат лично отношение. Правеше впечатление, че дори на улицата някои от тях не можеха да я познаят. Докато след празненство някои вече си говореха на „ти“ и макар че не беше любопитна, забелязваше, че се завързват по-интимни отношения, тя си оставаше примирена с факта, че не прави впечатление. Затова и най-често мълчеше. Не намираше толкова бързо думата, въпреки че я знаеше по-добре от всички други. От скромност предпочиташе да мълчи. В училище не беше така. Приятелките й искаха съвет, когато им се налагаше и особено когато бяха нещастни, но тя не се сближи с никоя (освен един-единствен път с Марион). Защото не й бе писано да излезе от себе си. Слушаше как момичетата разказват своите приключения, как ги описваха, как пишеха писма, как пристигаха бележки. „Човек едва ви усеща“ — по-добре да не й го бе казвал. Където и да се появеше, навсякъде бе „човек в повече“, който не пречеше, но, от друга страна, и не вълнуваше. Разговорите минаваха покрай нея. На двадесет години тя нямаше да липсва на никого, освен като дъщеря на бащата, а сега — и като секретарката на професора, секретарката, на която той можеше да разчита.

Клариса знаеше, че не я забелязваха и не съжаляваше много. Уединението бе за нея потребност, а нея тя бе наследила от баща си. Но другото я засягаше: „Но вие може би сама не се усещате достатъчно.“ През последните години ученичките от училището в манастира имаха възможност да видят много неща. Оттогава тя също доби някои впечатления: отначало уплашено, после учудено и накрая с потресен поглед. Тя установи още при подрастващите до каква степен жените са подчинени на любовта, а често дори на натиска на пола, така че веднъж едно момиче на единадесет години беше скочило от прозореца. По времето, когато се грижеше за кърмачетата, се запозна с една самотна майка, която не знаеше кой е бащата на детето: беше го срещнала само веднъж, вечерта му се беше отдала, без дори да го погледне в лицето, след като друга по понятни причини би избягала. В болниците, от една страна, виждаше болестите, а, от друга — сестрите, които кокетно общуваха с лекарите, а накрая при невролога се сблъска с най-покъртителното прозрение. Там идваха жени, които бяха омагьосани от един артист. Полицията трябваше да ги отведе от дома му. Други се изяждаха от ревност. Една пък беше полудяла от желание да има дете, така че се отдаваше на всеки, когото срещнеше. Този горещ кинжал, който разкъсваше другите, не бе я докоснал дори с острието. Нито в училище, нито извън него понасяше предвзетата нежност. Беше й неприятно, когато някоя другарка я целуваше, пазеше тялото си скрито от човешко око. Студентите, които я забелязваха, смятаха, че тя е приказлива и умна, но това не водеше след себе си до никакво влечение. Един-единствен път беше попаднала на веселие след дежурство в болницата. Заедно с брат си беше отишла в Хойриген, компанията беше от офицери, събрани в една бинарна. Пиеха вино, тя се радваше на звънките гласове и музиката, и за първи път почувства желание да се весели, а не да стои незабелязана. Когато един офицер се облегна на нея, тя не го отблъсна, но когато започна да я хвали, думите му й се сториха банални, дори лъжовни. Чаша вино и още една, те се смееха, без да чуват, веселяха се, за да разчупят сковаността. Тя очакваше всичко като някаква церемония. „Сега той ще мушне ръката си под моята, ще сниши гласа си и ще ме целуне. Аз ще се гушна като котенце в него.“ Но изведнъж двамата замлъкнаха и нищо не се случи. Накрая положението й се стори смешно. Как изведнъж почваха да блестят очите на хората, как нетактично се държаха в определени случаи. Беше преследване, ухажване, за да могат все пак да допуснат да ги уловят, защото всичко бе и мнима привидна отбрана. Клариса изпита гняв към себе си, че остана до такава степен твърда. Тази сдържаност тя не можеше да прокуди, а, от друга страна, чувстваше през някои пусти нощи, че е жена. Виждаше се в дома за кърмачета как държеше с ръка малки пръстчета, които не искаха да пуснат нейните, и в гърдите й се надигаше тиха болка. Ето, че двадесет години не бе пожелала никого, един-единствен път не бе дори мъничко влюбена. Тя чакаше отговор в себе си. Но сама не си отговаряше, понеже никога не бе поглеждала всичко това отстрани.

Разговорът с дворцовия съветник Зилберщайн остави следа в нея. По пътя дори се опитваше да загледа офицери. Налагаше си да е весела с някаква непозната за нея естественост. Но когато се върна у дома и размисли върху поведението си вече не както в миналото, а с леко чувство на срам. В миналото я хвалеха, че на нея може да се разчита, сега тя се гневеше на себе си. Беше разстроена.

* * *

Стана май и стана юни 1914 година. Дните се точеха равно и тихо. Един следобед, когато Клариса отиде на работа, забеляза по начина, по който я очакваше професор Зилберщайн, че има съобщение за нея. Помисли си, че от това не може да произлезе нищо хубаво.

— Ще се наложи да променя плановете си за лятото. Проявих интерес към конгреса на педагозите в Луцерн „L’education nouvelle“. Там се събират група млади хора, а това означава, че очакванията са много приятни. Трябва да се разбере какво искат съвременните хора, те имат най-добър усет за времето. Неприятно е, но трябва да откажем. Току-що получих покана за летните курсове в Единбург. Това е по-важно. Жалко — ако човек иска да е учител на международно равнище, той трябва само да установява контакти, — с удоволствие бих присъствал на конгреса, но едновременно не мога да съм на две места! Или всъщност мога, ако имам момче за всичко.

— Бихте ли ми казали какво искате?

— И така — кратко и ясно, не се плашете, бих искал да разполагам с вас. Конгресът в Луцерн ме интересува: той се организира от французи, една група прогресивно настроени учители. Беше преместен в Швейцария, защото искат да използват случая и да посетят различните училища на Песталоци. Ще участват делегати от много страни. Моята слабост е детската психология, а са заявили участие експерти от Италия и Швеция. Помислих си, че вие и бездруго веднъж трябва да се разнообразите. Досега никога не сте излизали от Австрия. Но човек се чувства по-свободен, мисли по-свободно, когато е извън границите на своята страна, разтоварва се. Знам колко добре правите обобщения, а никой по-добре от вас не знае от какво аз се нуждая най-много, какво ме интересува. Заявете своето участие. Заминавате, нали? Естествено, на мои разноски. Не е необходимо никой да знае, че аз ви изпращам. Ако мога да ви посъветвам, огледайте се и за други неща — може да отидете долу в училището в Монтесори, а и да научите някои неща от швейцарския модел край Бодензее, ще ви дам препоръки. И на двамата ще ни се отрази добре един път да нямаме нищо общо с изследване на болести и да се опитаме да сме мъничко по-здрави. Прието?

Клариса естествено се съгласи. В края на юни тя замина за Луцерн.