Стефан Цвайг
Клариса (8)

Декември 1914

През тази нощ не можа да заспи. Въпреки голямата умора се налагаше да мисли за бъдещето. Неговото странно предложение я накара да осъзнае колко тежко е положението й. Затова не можа да спи тази нощ. Не знаеше какво ще стане — всичко й изглеждаше на пръв поглед лесно. Никой нищо не подозираше. От това, че й се възхищаваха, по-скоро я болеше. Винаги беше презирала лъжите, а сега сама трябваше да лъже. Все повече и повече.

Клариса се погледна в огледалото. Имаше чувството, че всеки я следи. Обмисляше дали не трябва вече да напусне. Но се ужасяваше от баща си. По какъв начин би могла да му обясни месеците на бездействие?

Стана уморена. Не бе в състояние да контролира движенията си. Наложи се да седне в едно кресло. Доктор Ферлайтнер я попита:

— Какво ви става, детко? Не ми харесвате. Изглеждате преуморена. Трябва да си починете. След като се нахраните, идете да се наспите. Тази вечер сте ни необходима. Чуйте ме, тази вечер има кабаре в Клуба на военния печат. По-леко болните пациенти ще отидат, а и вие трябва да сте с тях.

Клариса отказа. Веднъж беше присъствала на такова събиране. Трупата към Клуба на военния журналист обикаляше, изпълняваше оперети, леки шансони, а заедно с тях и патриотични рецитали. От една страна, за да ангажира артистите, а от друга — за да ободрява болните. Програмата бе правилно замислена: малко музика, малко развлечение. Така те не се чувстваха толкова чужди, толкова забравени, докато четяха във вестниците как хората се забавляват във Виена и в Будапеща.

Клариса ходеше с неудоволствие и попита дали не могат да я освободят от това задължение. Веднъж вече беше преживяла подобно нещо, така че подобен род развлечение беше болезнен за нея. Доктор Ферлайтнер обаче настоя и се наложи да я убеди.

Кабарето беше в офицерското казино. Представляваше зала с малка сцена, а за публиката имаше маси. Около тях седяха офицерите и по-леко ранените. Най-отзад бяха банките за войниците. Разрешен беше достъпът и на някои граждани. Вечер беше потресаващо. Внасяха на носилки ампутираните. В залата се разнасяше миризма на йодоформ. Лекари и офицери влизаха заедно с тях. На легло оставаха само най-тежко ранените. Раздаваха програми, написани на пишеща машина в канцеларията. Съобщаваха за присъствието на оперна певица, която беше доста извън играта, конферансие от „Карл театър“, артисти от „Бург театър“, които трябваше да изиграят „Прощалната вечеря“ от „Анатол“ на Шницлер, оперетната звезда, певицата Кармен Мариила, която щяла да изпълни арии от оперети, с една дума, бе пъстра вечер.

За Клариса бе запазено място на масата на доктор Ферлайтнер, масата на лекарите. Конферансието започна. Шегуваше се с враговете. Всички ръкопляскаха шумно. Харесваше се, беше добре дошло за болните. Клариса сякаш се бе вцепенила. Не чуваше добре, от тази веселба й ставаше болно — „Да пием по чаша вино!“. Тя си мислеше дали не трябва да си тръгне. Тогава се появи оперетната звезда. Младо създание. Танцуваше, пееше нещо от оперета на Лехар. Имаше хубав глас. „Привлекателна личност“, въздействаше на публиката като електрически шок. Продължи да пее. Клариса не бе слушала, понеже не можеше да се отърси от своята унесеност, но на втората строфа нещо у нея трепна. Забеляза гъвкавите, леки движения на жената. Под грима беше красива. Носеше старомодна сламена виенска шапка. У нея имаше нещо, което я привличаше, което я заинтересува. Когато свърши, започна бурно ръкопляскане, поднасяха й букети цветя. Тя благодари за тях още след следващото изпълнение. Клариса видя как певицата взе от офицерската маса цветята, които й бяха подарени, и ги занесе на ранените. Навеждаше се някак чаровно над всеки от тях. Разнесе се шепот — „Очарователна личност. Трябва да я поканим на нашата маса.“ Тя минаваше край присъстващите и се усмихваше на всеки. В този момент нещо у Клариса се надигна и изплува споменът. Тя стана и отиде към певицата. Попита:

— Марион?

Оперетната изпълнителка се обърна:

— Клариса?

И тя вече я прегръщаше със сърдечността, позната от миналото. Клариса я погледна. Не я беше виждала почти четири години. Под грима й се стори малко променена.

— Колко често мисля за теб! Само ако знаех къде си? А сега работиш като сестра. Не се реших да пиша на баща ти. Ела! Трябва да си разкажем всичко. Нека седнем на една маса!

Клариса се извини на своите съседи. Щяла бързо да се върне. А те бяха някак учудени от близостта между двете. Клариса седна до Марион.

— Колко разтревожени бяха от твоето изчезване, никой не даде никакви сведения. Някои даже се страхуваха, че си се самоубила.

— Не бях далеч от това — отговори Марион, — а и всъщност не мислех за нищо друго, когато избягах. Нали си спомняш, веднъж на Женевското езеро бях вече стигнала до такова решение, а по онова време беше само обидата от едно глупаво влюбване. Все още не знаех какво се е случило с мен. Но когато за първи път разбрах това с bàtard, тогава изведнъж разбрах всичко. Разбрах защо майка ми така ме разнасяше и криеше. Защо някои по-възрастни хора, които знаеха за мен повече, отколкото аз самата, така съчувствено ме галеха по косата. Спомних си една стара дама в траур, която ме погледна и промълви: „Le pauvre enfant.“^[1] И най-вече знаех защо по онова време семейството в Евиан прекъсна връзките с нас, а после майка ми ме взе и ме тикна при вас, скри ме при вас. Тогава разбрах, че целият ми живот е похабен, или поне така ми се струваше. Бях все още едно глупаво дете. Но не вярвам, че през целия си живот ще ми бъде толкова жално, както през онази вечер, когато ме заключиха в стаята като черна овца. Искаха да правят нещо с мен, а аз не знаех какво, пък и не исках да знам. Рано сутринта си направих въже от спално бельо, спуснах се от прозореца надолу, прескочих градинската ограда. Е, там, в онази стая, имаше кутия за бедните, от ламарина, в която ние събирахме пари за тях. Разбих я, за да имам малко пари за влака. Да се надяваме, че майка ми ги е възстановила. Крадла или не — всичко вече ми беше безразлично. Ти разбираш, не, ти не можеш да проумееш какво беше ти за мен, една отритната, една извънбрачна — нали знаеш колко ми бе нужно някой да ме обича… Не понасям да ме гледат отвисоко… И ето, хванах влака, преди уважаемите сестри да съобщят за моето изчезване, и пристигнах във Виена, не знаех какво да правя… Имам роднини и познати… Но по-скоро щях да се хвърля от четвъртия етаж, преди да се реша да отида при някого от тях, след като вече знаех какво се е случило с мен… Не ми се присмивай, отидох в музея. Кой ще ме търси в музей, си мислех… Вероятно вече са ме търсили в Дунава. Следобед хапнах нещо в една сладкарница и се разхождах без цел. Полека-лека ме обзе страх къде ще отида през нощта… Човек не може просто ей така да отиде в един хотел. Аз поне не се осмелявах, а бях вече уморена… Бях седнала в градината „Шварценберг“, край мен мина един млад елегантен мъж, приятен човек, върна се отново един-два пъти и накрая ме заговори. Нали си представяш обичайните приказки, че човек е толкова самотен… В края на краищата имаше право, бях съвсем отчаяна… Тази самота. Отидохме заедно да хапнем, а след това той попита дали искам да отида при него. Естествено знаех какво има предвид, толкова глупава все пак вече не бях… Но всичко ми беше съвсем безразлично, целият ми живот… Дали ще бъде този или някой друг, така си мислех, бездруго е свършено с твоята почтеност и така наречената чест, след като си такава измет… А може би беше и нещо повече… Случило ми се беше нещо… нещо като злобна подигравка над моята майка и над мен самата… Впрочем, казвам ти — той беше наистина приятен човек. След всичко, което ми се бе случило, трябва да благодаря на Бога, че се натъкнах на него… Би могло да свърши и по друг начин.

Марион се облегна и се засмя.

— Извинявай, Клариса, може би ти ме смяташ… е, нека да кажа лекомислена, защото се смея… Но всичко бе толкова смешно… той… дори ми дожаля за него, когато забеляза, че съм толкова неопитна… Трябваше да видиш страха… адския страх, когато аз, без нищо да подозирам, му казах след това, че все още нямам и седемнадесет години… Бедният човек беше съвсем объркан, сякаш полицията вече му беше опряла пистолета в тила — за прелъстяване на малолетна… Да, прости ми, аз наистина трябваше да се смея, защото всичко бе много смешно… Както стоях така в стаята, абсолютно неглиже… невинна жертва, трябваше на всичко отгоре да утешавам бедния прелъстител и да му обещая, че никога няма на никого да кажа… Боже мой, колко глупави са все пак мъжете! Той ми даде ясно да разбера, че мога да го изнудя, с каквото си пожелая. „Защо все пак не ми каза?“ — извика той съвсем отчаян. „Ти не ме попита.“ Откъде да знам? Мисля, че той би дал живота си, за да не го стори, докато на мен, която всъщност повече бях засегната, ми бе все едно… Както и сега трябва да се смея… Е, в края на краищата и на двамата ни беше хубаво… Той наистина беше приятен човек и по щастлива случайност имаше и пари. Искаше да се отърве от мен. Страхуваше се. Беше в някакво министерство и всеки скандал щеше да му струва главата. Само каза, че трябва да отида в Берлин — много далеч, нали разбираш, там да се образовам, той щял да плаща и от време на време да ме посещава… На кого другиго повече, отколкото на мен, бе необходимо да изчезна… Така отидох в Берлин и започнах да уча в школата за артисти — една година, — а след това, когато страхът ми малко се уталожи, се върнах във Виена. С моя глас не постигнах кой знае какво — ти навярно сама го забеляза. Голяма звезда няма да стана. Но засега се чувствам добре, имам и мил приятел… Странно, но един дори ми предложи и брак, за това обаче има още време… Но знаеш ли, когато се връщам назад в мислите си, просто ми се струва, че е чудо, че не се изпързалях по съвсем друг начин.

Клариса мълчаливо бе слушала. В лице Марион не се беше променила. Накрая тя попита:

— А майка ти?…

— Да я вземат дяволите! — отговори Марион злобно. — Какво ме интересува тази! Само това още липсваше.

— Но, Марион — каза Клариса откровено възмутена.

— Какво общо имам с нея? Защо трябва да се грижа за нея? И тя не се погрижи за мен. Няколко бонбончета, тук и там някое пътуване, за да й осигуря някакъв образ на почтеност. През последните години се страхуваше да я виждат с мен и ме отстрани. Защо ме излъга с консула в Боливия? Спомняш си, нали? И до днес не зная кой е бил баща ми. Веднъж говорихме и я попитах право в очите… А тя измърмори нещо, позапъна се, бил починал, преди тя да може да се ожени за него… От всяка дума, която изрече, по движението на устните й разбрах, че лъже. Не, Клариса, такова нещо не се прощава…

— Марион, все пак тя е твоя майка.

— За съжаление… Човек не може да си избере майка… и накрая: дали тя въобще го е премислила, погрижила ли се е за мен…? Нещо, което аз като дете не й дължа… Това, което сега допълнително разбирам, не я прави достойна за уважение… тези чичовци от моето детство, само като си помисля…

Марион се прекъсна.

— Знаеш ли… наричай ме, ако искаш, глупачка… когато някои от по-възрастните господа ме ухажват, само като ги погледна и си мисля: това може да е баща ти… Може и вече да съм го срещала, може той да не знае за мен, може и тя наистина да не го познава… Не, мила моя, такова нещо не се прощава… Не е като в романите, когато някой ден богат благородник влезе в стаята с кръщелното свидетелство и казва: „Мило дете, търсих те през целия си живот…“ Бащата би могъл да бъде и този… понякога, когато ги видя в огледалото, си мисля дали моят баща прилича на някой от тях?… Аз зная, че е глупаво: брачно или извънбрачно, но получаваш удар за цял живот… Аз наистина не съм станала светица, нали забелязваш… но това не бих искала да сторя на моето дете… За Бога!

Тя се спря уплашена.

— За Бога, Клариса, какво ти е?

Клариса беше впила ръце в масата, за да се задържи. Изведнъж й бе притъмняло пред очите — почти както тогава. Всичко се разлюля. Този път обаче тя се овладя.

— Нищо… нищо… Марион — прошепна тя. — Тук е толкова горещо, а… а аз съм преуморена.

Бързо изпи една чаша, която бе пред нея.

— Да, ти трябва да си починеш — каза Марион. — Ти… Изглеждаш ми някак променена. В първия момент въобще нямаше да те позная. Почакай… Ще те придружа да излезем навън…

Клариса се надигна с мъка. Всички забелязаха как тя излезе навън, люлеейки се. Обхванал я беше луд страх, всеки би забелязал, всеки би заговорил за това.

Твърде дълго се бе колебала — почти четири седмици. Мислеше, че е загубена, предадена.

* * *

Лежеше на леглото с отворени очи, втренчени в празното пространство, и се опитваше да размисли… „Трябва… Трябва да се махна… Всеки трябва да е забелязал вече… Тогава припаднах, а сега този световъртеж… Марион каза, че съм се променила… Тя също… Не мога да чакам, докато тук зашушукат… Зная какви са, с техните мръсни мисли… Не мога да се преструвам… Трябва да замина за Виена… Утре ще замина за Виена… Не, най-напред трябва да си взема отпуск заради баща ми… Сега той пише всяка седмица и ще му направи впечатление, ако внезапно изчезна… Трябва да остана най-малко до края на месеца… О, Боже, още седем дни и само ако някой забележи, тогава всички ще знаят… Да, трябва да пиша и на дворцовия съветник, още утре ще му пиша, да подготви всичко там, край Залцбург… Не мога да кажа, че отивам да карам ски, трябва да кажа, че съм болна… Ох, да лъжа, сега ще трябва да лъжа всеки ден, всеки час… Да лъжа баща си, приятелите, всеки човек… Да лъжа собственото си дете. Щастие е, че срещнах Марион… Боже, Боже, как говореше за майка си… Ако за мен…“

Цялото й тяло се разтресе. „Все пак трябваше да го направя, трябваше да го отстраня, а сега е твърде късно… Сега нито един лекар вече няма… Едно дете без баща… Какво каза Марион… Не размислих добре… Каквото и да мисля сега, такова нещастие… Вярвах като останалите, че войната ще продължи един-два месеца, че на Коледа ще свърши… А сега баща ми ми писа: «Ние трябва да се подготвим за една година или за години.» Синът му ще се роди и той няма да знае… Той няма да може да му даде името си… Един французин няма да може да го стори и по-късно… Да имаш дете от французин, от враг във войната… Може би самият той вече да е убит. Както милионите при офанзивата… Детето никога няма да познава баща си… А аз навярно никога не ще трябва да му кажа кой е бил той… Не бива да се омъжвам за Леонард… Сега не… Та той все още не е разведен… А… баща ми вече писа… Аз не размислих достатъчно… Какво знае старият човек… един глупак… Той преувеличава всичко… Доктор Зилберщайн мислеше само за това как да се роди… Но как ще живее на този свят, той не помисли… Мислеше само за мен, само за мен, не за детето… Не и с какво ще го натоваря. Не, няма никакъв изход… Никакъв изход.“

Обзе я ужас. Тук за нея нямаше никакъв изход. Най-доброто бе да сложи край… „Сега никой не знае… Ако умра, няма да го забележат. Ако го забележат, ще го премълчат… Трябва само да го направя незабелязано… Да не се хвърлям от прозореца, както искаше да направи Марион… Това е твърде ужасно и тогава ще разберат… Не и във водата… Да можех да се заразя от нещо… Тогава старият човек ще е щастлив… Дъщеря му ще е умряла в изпълнение на дълга си… Героична смърт… Само това би могло да възмезди него, възрастния човек… Трябва да си набавя нещо, което да води до церебрален менингит… Трябва да го направя незабележимо. От това са умрели достатъчно хора… Но как да се снабдя… В аптеката… Тя се заключва… Аз не мога да се справя сама… А доктор Ферлайтнер е един добър глупак… Той няма да ме разбере… Но ако все пак кажа, че имам дете от един французин, той ще го приеме като патриотичен акт… Сега вече е много късно… А аз не искам да живея без неговото дете… Прав беше доктор Зилберщайн, баща ми никога няма да ми го прости… Ние двамата бихме били извън неговия живот… от живота… за него този свят би бил ужасен, може би той въобще не е жив… но как да се снабдя… отрова, морфин, те са прибрани в сандъците… домакинът ги дава само по предписание. Все пак трябва да се уреди, с пари в днешно време всичко става възможно… Бранкорик се беше снабдил с прах…“

Изведнъж мисълта й замря. Беше като шок. Бранкорик! Той можеше да помогне. Беше способен на всичко. Познаваше хитростите, пътищата. От него тя може да изисква, да настоява, понеже му беше помагала. По дяволите с човечеството, ако той не й помогнеше. Беше й предан. Може би той можеше… все пак беше казал, че иска да се ожени за нея… един го бе сторил, един имаше желание да направи сделка с него… той беше слаб и той можеше да я разбере… Той знае какво е страх… адски страх… той ще я снабди, пред този човек тя трябва да изложи проблема си… а после всичко с пари. Той беше поискал да се ожени за нея. В случай на нужда той ще го направи сам, подробностите ставаха за нея все по-неясни. Клариса знаеше само това: той можеше да й помогне, но да се омъжи за него — непоносима мисъл. Тя се обърна настрана. При това рязко движение усети детето. Също и желанието да живее.

* * *

Клариса не склопи очи цяла нощ. Когато сутринта се облече, у нея назряваше решение. Цялото й същество беше безчувствено и безразлично. Не познаваше вече никакъв срам и никакъв позор. Изпитваше решителност, каквато от месеци насам не познаваше. Подобно на някой, тръгнал на бой.

Влезе в стаята на Бранкорик. Той беше сам. От общата стая можеше да ги види само един офицер, който лежеше до него. Когато влезе, Бранкорик се изправи.

— Най-после! Вчера през целия ден ви очаквах. Сърдите ли ми се? Какво съм ви сторил… Не го направих с лошо чувство.

— Оставете — каза тя твърдо. — Никакви сантименталности. Здрав ли сте днес?

Той я погледна несигурно.

— Вие все пак знаете… уморен съм… защо ме питате?

— Искам да зная дали можете да мислите трезво и дали с вас може да се говори открито?

Страхът отново го обзе. Той се отпусна. Треперенето отново започна.

— Нима… нима се е случило нещо, кажете ми само — извика той умолително. — Не премълчавайте нищо… за Бога, говорете… не понасям неизвестност, не… след това тя постоянно ме гнети… мисля си най-ужасното… каквото и да имате предвид с мен, искам да го зная.

— Срещу вас няма нищо. Висшата арбитражна комисия ще дойде в събота, вие го знаете.

— И… и…

— И тъкмо тогава всичко ще се реши.

Той я погледна с отнесен поглед.

— Ка… какво… и з… за… за Бога… нима се е случило нещо, което имат срещу мен. Да не би да ми се сърдите, защото аз…

— Не правете глупости — каза тя почти ожесточено — и не ме заблуждавайте с вашия вечен страх, не мислете винаги за себе си. Повдига ми се винаги когато се вкопчвате. На фронта се намират милиони хора. Милиони се грижат за други и в същото време за себе си. Вие си мислите, че сте единственият. Опитайте се поне веднъж да не мислите за себе си. Има и други, на които вие можете да направите услуга. Трябва да говоря с вас, може би ми е необходимо нещо от вас. Навярно можете да ми помогнете.

— Това… — очите му блеснаха от облекчение — това би било чудесно. Вие знаете, че съм готов да ме разкъсат заради вас.

— А сега, спокойно — гневно му заповяда тя. — Никакви сантименталности. Не е нужно да преувеличавате. Га… га… гади ми се. Как трябва към един мъж… искам да говоря ясно с вас, става въпрос за нещо, почти за сделка.

Той вдигна очи и послушно чакаше. Настъпи моментът, когато тя трябваше да говори. Едва сега й стана трудно.

— Чуйте, Бранкорик… ясно искам да ви кажа какво мисля за вас. Независимо че сте страхлив, беше лекомислено от ваша страна… да станете и да забравите как онези там… Вие сте слаб човек… не лош. Наблюдавах ви почти четири седмици… смятам ви за слаб човек… за един не съвсем честен човек, но смятам, че в основата си сте добър човек… Мисля, че не бихте били способен да извършите нередни неща. Зная колко лесно лъжете. Дори сам себе си лъжете… В никакъв случай не се заблуждавам по отношение на вас, но съм убедена, че сте неспособен да извършите нещо злонамерено, нещо лошо… вярвам дори, че не бихте злоупотребили, ако човек ви се довери.

Бранкорик понечи да вдигне ръка, за да се закълне.

— Не… никакви фрази… не понасям никакви фрази, ще ви попитам нещо направо и ясно. Ще ви попитам, а вие искам да ми отговорите честно. Опитайте да сте честен.

Тя се поколеба.

— Вие ми направихте един вид предложение… казахте ми, че искате да се ожените за мен, независимо дали от това ставам по-глупава или горда. Зная как човек пристъпва към такива неща. Естествено, че не мисля за това. Може би вие си внушавате, страдате от истеричен страх, че ме обичате, а само една десета част от думите ви са истина. Мисля, че съм постъпвала добре и почтено с вас — по-добре, отколкото налагаше дългът ми. Случи се, защото частица страх ме накара да си помисля, че ще скочите от някоя кула или ще запалите болницата. Възможно е в момента да изпитвате благодарност към мен. Не ме мислете обаче за наивна, зная точно какво ви накара да ми направите това странно предложение. Надявате се, че когато ме слушат, лекарите, тези, които се отнасят колегиално с мен, са и благосклонни. Вие мислите, че когато се осъществи в момент на затруднение, предложението се прави от съжаление. Не, не надценявам вашата готовност. Вие бихте направили всичко, несъмнено бихте направили всичко, за да успеете пред Висшия арбитраж. Тогава бихте постигнали целта си. Не, не протестирайте! Зная, така мислите дълбоко в душата си. Страхът във вас измисли всичко добре. Един страховит сън. В първия момент бях невъздържана, беше толкова недодялано. Сега разбирам. Размислих по-добре на спокойствие. Благодаря ви. Можете обаче да ми помогнете по друг начин, без да имате предвид себе си. Не от интерес. Възможно би било аз от своя страна също да имам интерес. Казвам интерес. Вчера бях като зашеметена, можех да очаквам всичко друго на този свят, но във всеки случай не и това, мислите за брак… Вие лъжете. Не че ме обидихте, но не по този начин ще ме спасите, макар че дълбоко в себе си зная, че не сте болен.

Бранкорик не се сдържа.

— Вие бихте…

— Спокойно! Не се вълнувайте! Никакви чувства. Имате идеята да се ожените за мен. Сам знаете, че това е невъзможно. Искам от вас друга услуга. Е, бракът за мен е невъзможен… съществува пречка… Това ли ще бъде жертва от ваша страна? Трябва да говоря с вас. Що се отнася до брака, опасявам се…

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Нашите интереси съвпадат.

— Почакайте, казах. Най-напред трябва да обмисля дали вашият план няма да се натъкне на пречка, която до голяма степен да промени вашата готовност, вашето намерение и вашето предложение.

— Нищо… нищо — той беше неудържим.

— Чуйте, Готфрид Бранкорик, очаквам дете.

Бранкорик се вторачи в нея с широко отворени очи. Той заломоти:

— Вие! Н… н… не… това е невъзможно.

Тя мълчеше и го гледаше спокойно.

— Невъзможно… Вие!!!

За миг той се втренчи в нея. Трябваше да се опомни, а след това с най-естествен глас бързо и нежно каза:

— Да, обаче… е… това няма никакво значение… съвсем няма… Ние не мислим толкова… толкова неразумно… Баща, деца… всички вече са играли заедно… Аз винаги съм обичал деца… защо трябва да не… ще обичам тъкмо вашето дете… това не е трудно…

Сега дойде ред на Клариса да се втренчи в него. Очакваше, че за него въпросът ще е ясен и тя ще трябва да говори за другия. Когато забеляза нейното колебание, той каза още по-възторжено:

— Няма никакво значение… напротив… така се срамувах от вас… Едва сега мога истински да покажа колко съм ви благодарен… чувствах се толкова унизен… аз… чувствам… аз мисля, че сега сте ми още по-мила…

За Клариса тази липса на каквото и да било колебание беше невероятна.

— Бранкорик, не мога ли да говоря ясно с вас? Вие бихте… на детето, но това не е сериозно… ще дадете вашето име на едно дете, което не е ваше, чийто баща вие не познавате, на едно чуждо дете? Вашето име?

— Ес… естествено… Ако вие разрешите…

Тя се втренчи в него.

— Вие сте… Вие сте най-странният човек, когото съм срещала. Вие вътрешно сте изпълнен с благодарности и лекомислие, така че несъмнено човек може да си представи… че не би ви струвало нищо, на вас, един мъж. Само… само защото се надявате, че ще излезете оттук. Затова взимате подобно решение. То не би ви смутило и не би ви засрамило. Не би ви смущавало, че ще го смятат за ваше?

— Н… не… всичко свързано с вас не ме смущава… Аз толкова ви уважавам, то трябва да живее! Детето трябва да живее, то ще носи моето име.

Клариса нервно го прекъсна.

— Никакви фрази… моля ви, без празни приказки… в този случай не ми е до шеги… става въпрос за живот и смърт… не издържам… не мога да понеса леконравния начин… Вие изразихте съчувствие към мен… не чувство. Вие казвате, че не ви засяга, че аз… че аз съм обвързана с друг мъж. За мен обаче това има значение… когато аз… когато съм откровена… аз… когато се омъжа с лъжа, за да спася името на моето дете… ще се омъжа за друг, а не за неговия баща… Би могло да бъде само фиктивен брак, който няма да ви дава никакви права, който ние след това естествено ще разтрогнем… Брак, когато аз ще мисля само за това дете, а не за вас и не за мен… Вие не искате да ме разберете. За вас това е една формалност. Вие искате да се ожените за мен, тъй като това е от полза за вас. Тогава пък вие ще ми дадете възможност и аз да се възползвам. За вас въпросът за детето е чисто формален. Аз обаче искам баща за детето, име. Никога не съм предполагала, че той ще се преструва, както вие правите с вашите нервни кризи. Това би бил… един мним брак… също като вашата болест, а не го допускам от вас.

Бранкорик я погледна.

— Естествено… то е… аз… го мислех по друг начин… никога нямаше да си позволя да помоля човек, но на вас направих предложение, но ако… ако наистина мога да ви помогна… на вас… и да дам име на вашето дете, това за мен ще бъде чест… Вие ми спасихте живота… да, вие ми спасихте живота, това вие сама знаете… без вас щях да загина от отчаяние… виждате ли праха, за който вие не знаехте, какво представлява всъщност… той беше приготвен в случай, че ме върнеха на фронта, ако ме изхвърлеха оттук. Това, разбира се, дължа само на вас… ако вие не бяхте говорили с мръсниците, те отдавна щяха да ме отпратят, а… аз бях вече на края на силите си.

Клариса го погледна. Нов живот… Немислимо беше. Всичко беше твърде непонятно. Искаше да го направи много бързо — и защо? От благодарност, от самосъхранение, от слабост, от страх, от доброта, от прибързаност? Не се ли крие нещо зад това? Достатъчно! Трябваше да даде на детето баща. Трябваше да спести позора на баща си. Знаеше, че сега не може да осмисли всичко. Решение обаче трябваше да вземе. За десет минути бе невъзможно. Тя стана.

— Чуйте… аз… аз съм толкова изненадана… сега не мога да мисля трезво… същото се отнася и за вас. Отпуснете се! Размислете: вие се жените за жена с дете, чието име вие не знаете, жена… която… която може би ще ви бъде благодарна… но… никога няма да бъде ваша жена… и вие искате да го сторите… от благодарност… само… само… за да ми помогнете… да, зная… и да помогнете на себе си… аз обаче… не мога да позволя да решавате по такъв начин. Не мога да приема… нещо… има нещо… в това, което ме вълнува, но не мога да приема… това не е решение, което би трябвало да се вземе емоционално… Сега, когато се страхувате, а навярно сте и обзет от възторг, вие стигате до такова решение… Не, не казвайте нищо, нито дума, нито една дума! Напускам ви. След един час ще се върна. Размислете… Аз също искам да го обмисля… За мен всичко дойде така неочаквано, както и за вас това, което споделих… Онова, което исках от вас, бе нещо съвсем друго… Не… нито дума. След един час отново сме тук. Тогава ще се опитаме да разберем до каква степен единият… може да помогне на другия.

* * *

След един час Клариса отново влезе в стаята. Беше седяла спокойно и размисляла върху невероятното. Вече беше чувала за такива бракове. Тя обаче не си ги представяше. Сега й беше по-лесно. Сама се убеждаваше, че няма за какво да се страхува от баща си. Необходимо беше само веднъж да излъже, веднъж, не сто пъти. Мислеше за Леонард, за него не можеше да си помисли такова нещо. Той признаваше само човешкото. Да, държава, хартии, документи и имена са преходни. Правилно е само онова, което можеш да оправдаеш като човешко, тъй като държава и фантом са идентични понятия в замяна на реалните. „Дори човечеството те не схващат като цяло, защото човечество означава всички човеци — ако ти сам с волята си не си там, ти вече не съществуваш.“ Тя би носила друго име, би подписвала няколко листа хартия. Клариса не вредеше на никого, така както невинно говори като делегат, без в действителност да беше такава. Дали с това го бе предала? Дали ще го разбере, дали би го одобрил? Беше за една година. За две години, за три години. Това щеше да я защити. Щеше да защити нейното дете. Дали някога щеше да му го каже? Ако е мъртъв, това щеше да защити детето му от нещастие. Ако тя се съхранеше. Беше вече научила какво са разпоредби, какво означава държава. Тя беше станала свободен човек.

Когато се върна в стаята, седна до Бранкорик.

— Е, какво решихте?

Той изглеждаше по-сериозен. Това я развесели. Поне това!

— Нямаше какво да решавам. Не беше необходимо нищо да обмислям. Само се радвах. Ще направя това, което вие предлагате. Каквото правите вие, го правите за мое добро. Съгласен съм с това, щастлив ще съм, когато тази мръвка ще е човек, иначе си мисля, че ще умра. Дойдох тук, за да се боря, през това време се сринах. Ако един човек пречи, тогава не струва нищо. Ако само мога да бъда някому полезен и преди всичко на вас! Никога не съм се чувствал по-добре, откакто ме довлякоха тук. На вас… на вашето дете… искам да предложа името си, така както на фронта се предлага късче хляб… но защо ме гледате така?

Клариса незабележимо се усмихна.

— Аз все пак трябва да възприема човека, който… пред света ще даде име на моето дете… чието име аз трябва да нося. Но чуйте ме, може би за последен път трябва пред хората да ви назова с вие. Размислих. Стана толкова неочаквано, че трябваше най-напред да размисля. Вие приехте това, което казах. Размислих… не бих искала никога да имате неприятности, трудности. Искам да поема всичко върху себе си, за… за да е само фиктивен брак… той никога не бива да пречи на вашата свобода. Чувате ли? Аз… пред… съдебно ще бъде уредено, пред адвокат, пред нотариус, така че никога няма да имам претенции към вас за себе си, никога за детето… нито по време на нашия… така наречен брак, нито след неговото разтрогване. За мен това е първото. Най-важното. Не бива да се чувствате обременен. Не трябва да имате никакви задължения. Ако спасите честта ми пред моя баща и дадете на детето име, тогава вие сте направили достатъчно.

А сега второто. От майка си имам малко наследство — половината от зестрата й, — с лихвите то е станало тридесет и шест хиляди крони, ще ви ги прехвърля.

Бранкорик махна с ръка.

— Не, това е мое условие. Вие казахте, че ви е необходим капитал, за да се справите в живота. И тъй като аз не ви предлагам нито дом, нито брак, не искам вие да имате каквито и да било грижи. За мен въобще не се грижете. След смъртта на брат ми на мен се пада другата половина, освен това имам добре платена работа, а съм и дъщеря на баща си. Дори след развода, който ще решим в момент, благоприятен за нас, за да ви върна свободата, естествено тази сума ще си остане ваша… Не, не протестирайте. За мен това е условие. Искам вие да се чувствате свободен, а с времето още по-свободен. Вие винаги можете да дойдете при мен. Нали разбирате, че онзи, който е дал името си на моето дете, никога не може да ми е чужд.

— Ще направя всичко, което искате.

Уговориха още подробности. Когато затвори вратата след себе си, Клариса почувства някакво замайване. Изпитваше всичко едновременно — неудобство, боязън, лекомислие, сякаш бе огряна от слънце. Тя живееше, можеше да живее. Детето й също можеше да живее.

* * *

Когато Клариса съобщи в болницата, че поради военното положение ще встъпи незабавно в брак, изненадата беше необичайна. Тя обясни на лекаря, че е разбрала колко е разстроен този млад човек и че би могла да го спаси с грижи в домашна обстановка. Отначало се учудиха, помислиха, че вече не може да се разчита на сериозно поведение, но не се чудиха дълго. Най-странното през онези дни бяха връзките, породени от войната, при видимо отсъствие на чувства към инвалиди с ампутирани крайници, към слепи. Сред жените връх над честолюбието заемаше състраданието, то се превръщаше в мания за саможертва. И всичко това заедно се ускоряваше от женитбата. Пред Висшата арбитражна комисия, още преди да започне прегледът, всичко беше уредено. Доктор Ферлайтнер и щабният лекар бяха на мнение, че той е безпредметен. Бранкорик бе освидетелстван за негоден и освобождаването му бе удостоверено с документ.

Бащата на Клариса я разтревожи малко, тъй като обстоятелствено написа със стегнатия си почерк, че се гордее с дъщеря си, която била подала ръка на един от онези герои, загубили здравето си на полето на честта. Тя се изчерви и докато грижливо запазваше всички негови писма, то това бе първото, което скъса.

На самата церемония асистираха доктор Ферлайтнер и една болногледачка. Извърши я един пастор, малко плах. У Клариса все още беше жива смирената набожност. Имаше чувството, сякаш тя ще излъже Бог, точно самата тя. Но трябваше да насочи всичко към една цел и да съсредоточи целия си живот в детето.