Стефан Цвайг
Клариса (1)

1902–1912

Когато през следващите години Клариса се опитваше да осмисли живота си, й беше трудно да намери връзката между тях. Просторни полета, съвършено неясни по форма, сякаш бяха засипани с пясък, а самото време плуваше над тях като мъгляв облак с неопределена големина. За много от годините тя не бе в състояние да си направи равносметка, някои от тях, отделни седмици, дори дни и часове, като че ли бе преживяла вчера. Понякога й се струваше, че само незначителна част от тях бе прекарала будно и с живо чувство, а другата — безшумно, унило или като безсмислено бреме.

За разлика от повечето хора, тя най-малко знаеше за детството си. Изключителни обстоятелства станаха причина никога да не познае истински дом и семейно огнище. Раждането й в малко галицийско гарнизонно градче, където по онова време баща й бе прикомандирован като капитан от Генералния щаб, струваше живота на майка й. Полковият лекар бе повален от грип, а снежните преспи бяха попречили на лекаря от съседното градче, извикан телеграфически твърде късно, да дойде, за да се справи успешно с усложнението — бронхопневмония. Веднага след кръщаването й в гарнизона, Клариса заедно с братчето си, две години по-голямо от нея, беше изпратена при баба си, вече немощна жена, която сама се нуждаеше от грижи повече, отколкото би могла да даде. След нейната смърт тя попадна в ръцете на една по-възрастна доведена сестра на баща й, а братчето — при друга, по-млада. Къщите се сменяха, а наред с къщите се сменяха и лицата, образите на прислужниците, които се грижеха за тях — немски, чешки, полски. Времето все не стигаше човек да свикне, да се приобщи, да почувства топлота, да се привърже. Още не бе преодоляно първото безпокойство, когато през 1902 година, тя беше на осем години, баща й бе изпратен военен аташе в Петербург. В желанието си да осигури по-голямо спокойствие за тях двамата, семейният съвет реши да изпрати сина в кадетското училище, а нея — в училищния пансион на манастир, разположен недалеч от Виена. От онова време бащата, когото бе виждала много рядко, остана в паметта й не толкова с лицето и гласа си, а с блестящата синя униформа и с подрънкващите кръгли ордени. Тя с удоволствие би си играла с тях, ако той строго, за да я възпитава, не отдръпваше от тези отличителни знаци малката й детска ръчичка, а и тази на брат й. Него пък Клариса бе запомнила с разкопчан моряшки костюм и разпусната дълга коса, за която тя малко завиждаше.

Клариса прекара в манастирското училище следващите десет години — десетилетието от осмата до осемнадесетата си година. За да запази толкова малко спомени за такъв дълъг период от време причина стана до голяма степен едно от качествата на баща й.

Леополд Франц Ксавер Шумайстер, който по това време постепенно се издигна до високия чин подполковник в Генералния щаб, се смяташе в по-висшите военни кръгове за един от най-подготвените и осведомени тактици и теоретици, макар че искреното уважение към неговото старание, точност и широк кръгозор да се примесваше с лек ироничен оттенък. В приятелски разговор оберкомендантът го наричаше неизменно и с незабележима усмивка „нашият статистик“. Но Шумайстер — мрачен офицер, доста плах и несръчен зад привидната външна суровост, виждаше в създаването на системно изградена информационна служба предварително условие за военен успех. Той бавно беше стигнал до това заключение, тъй като се съмняваше, че върху военното дело може да се въздейства, за да стане то по-гъвкаво. Събираше с голямо усърдие всички възможни данни за чуждите армии, които те официално можеха да публикуват, постоянно ги подреждаше и допълваше в специални папки, строго секретни папки, до които не допускаше никого — това му донесе справедливо възхищение точно от съседния Германски генерален щаб. С обкръжението от папките си той се бе превърнал в авторитет (и както се случва винаги), в чужбина не само го уважаваха повече, а дори нещо повече — страхуваха се от него. Три-четири стаи бяха превърнати в лаборатория и в нея той съхраняваше извлечения както за армиите от миналото, така и за действащите армии. Австрийските военни аташета в различните посолства го проклинаха заради постоянните въпросници, с които той изискваше информация, и то в най-малките подробности, за да попълва своя „военен хербарий“. Събирането на многобройните подробности, класифицирани писмено и в таблици, започнало с чувство на дълг и дълбоко убеждение, се бе превърнало за него от желание за систематизиране в страст и едва ли не в мания.

Тя заемаше изцяло живота му — пуст и празен след ранната загуба на съпругата му, и го изпълваше с ново съдържание. По този начин той изпитваше дребните радости от чистотата и симетрията, които вдъхновяват художника. Обичаше червените и зелени мастила, подострените моливи. За него те имаха очарованието на сбирка уникати. Синът му никога не забеляза всичко това и то остана тайната болка на бащата. Само той познаваше техническата прелест да се изписват бележки, като се сравняват. В миналото, когато след работа се връщаше у дома, свалил твърдата яка, вече в домашен халат, стъпваше леко и благодарно се вслушваше в музиката, изпълнявана на пианото от неговата починала жена, която смекчаваше студенината в душата му. Двамата ходеха на театър и на гости и това му помагаше да се развлича и отморява. След смъртта й, тъй като се чувстваше неловко в кръга на колегите си, вечерите му станаха съвсем сиви и той започна да ги изпълва с перо, ножица и линия. Създаваше и в дома си картотека след картотека, отсяваше данните и така подредени, те служеха за неговите публикации — военни таблици, в които естествено беше събрана и най-секретната информация за вътрешната сигурност на отечеството.

Стана обичайно от него да се изискват служебни сведения, вместо да ги получават направо от съседната стая. От онова, което за другите бяха най-сухи цифри и числа, количества и различия, той, повече математик, отколкото войник, подхранваше за себе си в жалката си стаичка тайно, непонятно за другите, желание за познание и с нарастваща гордост съзнаваше какъв военен арсенал, каква австрийска съкровищница създава за армията и монархията с тези десетки хиляди отделни наблюдения. И наистина през 1914 година неговите предварителни разчети за дивизиите, които подлежат на мобилизация, се оказаха по-точни от оптимистичните оценки на Конрад фон Хьотцендорф. Все повече писаното слово му заместваше живата реч, все повече класираният от него материал заместваше външния свят, а той, Шумайстер, изглеждаше в очите на другите все по-суров и затворен, макар всъщност да беше само по-самотен. Колкото по-затворено живееше, толкова повече привикваше да замества другарския разговор със записки. Всяко упражнение, неуморно поддържано и продължавано, се превръща неминуемо в привичка, а навикът от своя страна се втвърдява в принуда и окови, а по-късно човек е неспособен да предприеме нещо различно от систематичното.

Така този необикновен войник имаше само един начин, за да опознае някакъв предмет или събитие — таблицата. И дори за да проникне с бащината си любов в душите на децата си, той, сдържан в нежността си и непохватен в изразите, изискваше от тях постоянни писмени доклади за жизнения им и образователен път, като ги бе превърнал в техен неотменен дълг. Веднага след завръщането от Петербург и след като зае мястото си във Военното министерство, той донесе на единадесетгодишната си дъщеря куп разчертани листове, най-горният, от които представляваше образец. Оттук нататък Клариса трябваше всеки ден да попълва този лист като отбелязваше какво е научила през всеки учебен час, какви книги е прочела, какви пиеси е упражнявала на пианото. След това в неделя беше задължена да изпраща на баща си седем листа с придружително писмо. По този начин той мислеше, че съвестно й помага, като я заставя още от най-ранно детство да възпитава у себе си чувство на дълг и неукротима амбиция. В действителност, механичното докладване на ежедневните бележки стана причина Клариса да загуби цялостната представа за тези години. Понеже в резултат на преждевременното докладване впечатленията, вместо да се трупат и оформят, се разпиляваха, раздробяваха и едва ли узряваха. Не по собствена воля тя не премахна тази приумица, независимо че чувстваше колко погрешна бе тя, чисто пространствено погледнато. Защото докладването я лишаваше от много радости и тя преждевременно биваше ощетявана. Когато по-късно се замисляше, не съумяваше да се отърси от чувството, че докато учеше, баща й я беше лишил от всяко спонтанно възхищение от книги и картини и й бе определил еднаква доза ден за ден, в еднакъв по обем размер. Докато по-късно все пак разбра, че един-единствен вдъхновен час позволява на човек да се разгърне повече от обичайното за месец или година. Бащата направи училището още по-методично и монотонно, а то и бездруго беше такова. Въпреки всичко, Клариса дълбоко се развълнува, когато след смъртта на баща си намери в писалището му подредени листовете от преживените дни. Той ги бе завързал така, както тя ги бе изпращала, образцово, както и можеше да се очаква. Никога не бе разбрала, че беше останал много доволен. Някои неща бе подчертал с червено мастило. Когато понякога не можеше да каже някой стар стих, той едва не умираше от срам и беше нещастен. Но се гордееше, че може да вземе линията и с нея да зачертае непостигнатото удовлетворение на един неосъществен човек. Всеки месец бе завързан с тъничка панделка, учебният срок — съхранен в специална папка. Там се намираха и бележките и докладът на игуменката за поведението и напредъка на Клариса. Самотният човек бе се опитвал вечер по свой начин да присъства в живота на дъщеря си. От отговорите на игуменката Клариса можа да разбере с каква радост, която той никога не се осмели да й я покаже, се бе опитвал да следи по свой неумел начин нейното израстване и затова не бе намерил никакъв друг начин, освен своя собствен. Клариса прелисти някои от листовете, за да вникне в тях. Те нищо не й говореха. Само сухо шумолене на нещо, което някога е било живот. Тя се опитваше да си спомни как е било в действителност, но само бледи следи от тези безследно изчезнали дни се връщаха в съзнанието й.

* * *

Тя всъщност си спомняше само неделите. Денят през седмицата бе лишен от събития и се подчиняваше на отмерените удари на часовника. По едно и също време зиме и лете трябваше да става от едно и също легло, по едно и също време трябваше да бъде измита и през всичките тези години да бъде облечена в неизменната ученическа униформа. Определено бе всичко: мястото в църквата и това край масата, на чинията и на салфетката. По-късно колелото на деня се въртеше в равномерен ритъм от утринната литургия до вечерната служба, нарушаван единствено от също така редовно установената разходка в дълга редица две по две, водени от монахинята с бялата колосана касинка. Извън тези стаи имаше една-единствена малка наблюдателница към света. Тя се откриваше от голямата порта и всеки път будеше тайно желание да види повече от тези улици, магазини и къщи. Градът, „другото“, което тя не познаваше, беше само фуга в този отвор. Друг беше и въздухът тук, атмосферата беше безкрайно непозната, но разпореждането да се ходи със сведен поглед, а и да се отблъсква чуждото любопитство, бе строго. Тук бъбренето беше по-оживено, защото околният свят им даваше представа за промените, противоположни на тяхното монотонно съществуване. Неделя бе единственият ден, когато портата се отваряше към този свят и бегъл лъч светлина влизаше вътре, този ден се отваряше салонът за посетители. Идваха родителите, роднините, за да посетят своите деца или подопечни. Всеки носеше нещо: дребни подаръци или най-малко добри думи, новини, поощрение и това, което бе най-необходимо на тези крехки същества — лично внимание и нежност. Тогава всяка се чувстваше поласкана за два-три часа, отделена от сивата маса, изпълнена с впечатления, нахранена. В неделя вечер, когато пансионът се заключваше, разговорите се разгорещяваха, поводи имаше, малкото Аз под сивата ученическа униформа се оживяваше.

От тези неделни дни винаги четвъртият беше за Клариса, от една страна, ден на гордостта, а от друга — ден на неспокойството, тъй като с методична точност и в определено време баща й идваше да я посещава. За десетте години тя само два пъти можа да си спомни, че той бе избързал със своето посещение: веднъж, когато беше тежко болна от ангина, и втори път, когато той трябваше да отпътува с тайна мисия за Константинопол. Безпокойствието започваше през последните дни преди неговото пристигане. Тя се посвещаваше на тайна подготовка, за да се изяви пред него. Неговият школуван военен поглед веднага би открил и смъмрил и най-малката нередност в облеклото й. Тя предварително проверяваше всичко до най-малката подробност. Празничната й дреха бе подчертавана с малки басти, тя внимателно оглеждаше всяка от тях да пада правилно и върху нея да не се е промъкнало и най-малкото петънце. За неговата постоянна инспекция тетрадките и учебниците трябваше да са чисти, защото подполковник Шумайстер много обичаше да изпитва дъщеря си и да се поддава на дребната суета да изтъква граматично безупречния си френски и английски език, усвоявани методично по учебниците, което се забелязваше само когато говореше на тях. Но след неспокойствието от очакването настъпваше часът, който я извисяваше — часът на гордостта. Защото, въпреки че един граф Хохфелд беше дал в пансиона своята дъщеря и много рядко отсъстваше сред родителите в неделя, а някои богати майки се появяваха със забележителни тоалети в салона за гости и като благосъстоятелни дами излъчваха ухание, така че понякога дори през следващия ден не изчезваше дъхът на нежен парфюм, носещ се в студеното влажно помещение, подполковникът беше най-внушителният от бащите. Клариса чувстваше как другите момичета й завиждат, когато той пристигне долу с фиакъра и със заучен скок и леко подрънкващи шпори скача от него. Другите неволно му отстъпваха място, отдръпваха се встрани, образуваха пътека и той крачеше изправен и напет по нея. Естествено, беше свикнал да се движи през шпалири, без да се смущава да отдава чест на улицата и в казармата. Наред с черните празнични дрехи и официалните палта на земевладелците неговата изрядна униформа блестеше с наситеното си синьо, като късче лятно небе в облачен ден, и този блясък ни най-малко не потъмняваше дори когато той бурно се приближаваше. Всичко в този висок представителен мъж блестеше и трептеше от изрядна чистота, като се започне от метално черните лачени обувки и се стигне до рязко очертаното теме, намазано с малко брилянтин. Всяко метално копче се превръщаше в малко огледалце, военната куртка ясно и отчетливо подчертаваше всяка линия на високото мускулесто тяло, а около добре засуканите мустаци и изрядно обръснатото лице ухаеше лекият дъх на одеколон. Той беше един от декоративните бащи, излъчваше такава гордост, че всяко дете можеше да си мечтае за такъв татко, изваден като от книга, подобен на земен император или принц, чиято сабя леко подрънкваше. С твърда крачка и уважителен, но премерен поклон той пристъпваше към игуменката и тя неволно изпъваше своята иначе блага стойка пред високата фигура. Поздравяваше учтиво с едва забележима промяна в поклона останалите монахини, като те всеки път трябваше да преодолеят известното си неудобство пред бляскавия мъж. Едва тогава се обръщаше към дъщеря си, целуваше я леко и нежно и всеки път тя чувстваше приятния дъх на одеколона върху челото си, което леко порозовяваше от щастие.

Това влизане на баща й в салона за посетители, всеки път еднакво впечатляващо за Клариса, макар че си приличаха, бяха най-красивите моменти, през които той никога не я разочарова. В мига, когато оставаха насаме, между тях се настаняваше определено смущение. Свикнал само на служебни обноски, с нагласа само за делови въпроси и отговори, високият бляскав мъж никога не можеше да завърже сърдечен и личен разговор с плахото и смутено дете. След няколкото сдържани въпроса от най-общ характер: „Как си?“ или „Имаш ли писмо от Едуард?“, на които тя със своята притеснителност можеше да отговори само кратко и утвърдително, разговорът винаги прерастваше във вид изпит. Тя трябваше да покаже тетрадките си, да му разкаже на френски или английски език за своите успехи. Този трогателно безпомощен човек удължаваше против волята си въпросите и тайно се страхуваше, че деловата материя би могла да свърши и след това ще се озове безпомощен и безмълвен пред своето дете. Клариса чувстваше, че докато се навеждаше над тетрадката, за да му покаже някоя задача, погледът му е мек и някак развълнуван се плъзга по косите или по врата й. Тогава тя сякаш изпитваше тайното желание той поне веднъж, поне един-единствен път да се реши и с ръката, положена върху масата да я погали по косата. Тя прелистваше тетрадките по-дълго, отколкото беше необходимо, заради приятното потрепващо чувство да усети, че е обичана, но вдигнеше ли челото си, той поглеждаше строго към текста, твърде плах, за да срещне погледа й. Веднага след като това нещастно и притеснително изпитване свършваше, всеки път, за да запълни времето си, той прибягваше до едно последно бягство, за да не остане насаме с нея, чувствайки, че не е дорасъл за това.

— Ще ми изсвириш ли новото, което си научила?

Тогава тя сядаше и започваше да свири. Чувстваше закрилата му откъм гърба си. Седеше сам, докато тя свиреше, после пристъпваше към нея и промърморваше нещо мило.

— Това, изглежда, е много трудно. Ти обаче го изпълни чудесно. Много съм доволен от теб.

След това настъпваше сбогуването. Същата бащинска целувка, само докосване на челото и след като отшумеше фиакърът, поръчан за точния час, тя изпитваше едно особено потискащо, но и неясно съжаление, като че ли тя самата или баща й бяха забравили да кажат нещо. И разговорът им бе прекъсван в мига, когато тя истински би искала да започне, а отпътуващият също така изпитваше едва прикрито недоволство от самия себе си. След всяко посещение той се опитваше да измисля въпроси, с които да я докосне извън деловия разговор, да се доближи до желанията и наклонностите й. Но преди тя да порасне, вместо да се смекчи, в решаващите мигове неговата безпомощност растеше, тъй като той, изправен пред нея, чувстваше погледа й, но нямаше сили да започне непринуден разговор.

Колко по-различно беше, когато Едуард, нейният брат, две години по-голям от нея, се озовеше в салона за посетители. До петнадесетата си годишнина, само за да изпълни желанието на баща си, с неудоволствие бе идвал от училището за кадети във Винер Нойщад. Надъхан бе с онова високомерие, което юношите обичат да показват на момичетата — минаваше надменно край другите момичета, шегуваше се със сестричката си и набързо се сбогуваше, за да пропусне колкото е възможно по-малко от безценния си неделен следобед. Но едва появил се първият мъх върху неговите много червени и свежи устни, той осъзна колко струваше като личност — в един девически пансион той, малко разглезеният в училището за кадети. Още от улицата забелязваше усмихнатите глави на девойки, които се кискаха и горделиво изчезваха, а влезеше ли в салона, вече чувстваше любопитните им погледи върху кадетската си униформа. Веднъж осъзнал важността на своята роля, той я играеше с дръзка пресметливост и постигаше съвършенство. Още с идването си видимо нежно прегръщаше и целуваше сестра си така шумно, че се понасяше приглушен смях, също като задавена кашлица, а на него като всеобщ любимец тъкмо такава шега, подтикната от момчешката му суета, му доставяше удоволствие — да дава възможност да го оглеждат, а той от своя страна да изпитва удоволствие да ги оглежда мило. Едуард ни най-малко не криеше от сестра си, която обичаше сърдечно, че тези създания в затвореното си съществувание трябваше да се влюбят мъничко в него. Умееше да е галантен, да се отнася рицарски, да прекрачва граници. Знаеше да прави впечатление. Той бе тук, най-сетне, и Клариса се радваше. Той й позволяваше да бъде представян на всяка една поотделно и хитро съумяваше да си даде вид, сякаш знаеше безкрайно много за нея.

— Ах, вие сте госпожица Тилде! Сестра ми толкова често ми е говорила за вас.

В същото време се усмихваше с тъмните си, меки кестеняви очи, наследени от неговата майка — славянка, и го правеше така впечатляващо, сякаш Клариса му е издала и най-съкровените тайни на своите приятелки. Беше весело. Обещаваше да доведе и своите другари. Понякога имаше толкова много кискане и смях, че монахините строго смръщваха чела. Едуард разговаряше с монахините също толкова непринудено, колкото баща му притеснително, измолваше от сестра си малки аванси от нейните спестени джобни пари, допускаше да му подаряват цигари. Понякога Клариса изпитваше удоволствие и се гордееше, че й завиждат за един толкова галантен, хубав, мил брат, и когато той отново се сбогуваше, на прозореца се появяваха много главички, а когато смятаха, че вече е изчезнал, след него полетяваха няколко карамфила.

После отново последваха училищният ден, училищната седмица, сивото безцветно време, една малка вълна, заедно, с която изтичаха незабележимо и години от нейния живот и с постоянното и монотонно течение, преди Клариса да го осъзнае истински, да отнесе и нейното детство.

* * *

Единственото събитие, което развълнува Клариса лично и човешки, се случи в годината, преди да завърши манастирското училище. Досега тя не бе обръщала особено внимание на нито една от своите съученички, защото, независимо че всички я обичаха, тя с наследената от баща си сдържаност възпираше прибързаните признания и възторзи на иначе бъбривите момичета. Всички говореха с удоволствие с нея, искаха съвета й, но без да й се доверяват. Тя от своя страна, сериозно заета с работата си, не намираше повод да се разкрие пред тях и заедно с училището се скъса не само връзката с някогашните другарки, а избледня и споменът за повечето от тях. Толкова повече обаче я занимаваше странното същество, чието присъствие и нрав й донесоха първия повей на действителността извън стените на училището.

Рози, едно некрасиво червенокосо девойче, чието лице през зимата се обсипваше с пъпки, а през лятото — с лунички, внимателно следеше всички новости и с неукротимата си бъбривост използваше всяка възможност, за да донесе новината на момичетата. Още предишния ден тя бе съобщила, че утре се очаква една „нова“, а също и церемонията по произнасяне на присъдата за дебютантката. Въпреки това пристигането се превърна във вълнуваща изненада. Досега, когато една „нова“ прекрачеше прага на учебните помещения в манастира, тя беше плаха и объркана, сякаш трябваше най-напред да избегне скритата заплаха, стоеше със сведен поглед пред петдесет или осемдесет внимателни и предимно критични погледи. Момичето, което не бе навършило още шестнадесет години и бе хванато леко за ръка от игуменката, когато тя за първи път го въведе в столовата, вървеше леко и сигурно, плъзгайки усмихнатия си поглед от една към друга, сякаш си беше представяла всяка от тях. Кимна сърдечно на съседките си по маса и веднага заразказва колко прекрасен е изгледът от прозореца й. Часът в училището все още не бе започнал, когато тя вече се бе сближила с няколко момичета. Със „здравей“ непринудено питаше всяка за малкото име и веднага намираше мили думи.

— Каква прекрасна коса имаш! — каза тя на момичето, което седеше до нея, и прекара пръст през една от къдриците й. — Ах, ако имах такава коса! Моята е непокорна и много гъста.

Усещаше ли, че някоя любопитна съученичка я наблюдава, тя се смееше дружелюбно и сърдечно, като я гледаше право в очите. След около час всички момичета бяха вече нетърпеливи, искаха да говорят с Марион — така се казваше тя и чуждото име добре й подхождаше, и изчакаха с нетърпение да настъпи вечерта и времето за разговор. В стаята около „новата“ неволно се образува кръг, но тя нито скромно отклоняваше да се превърне в център, нито проявяваше и бледа сянка от високомерие.

— Колко сте мили с мен! — възхищаваше се тя съвсем откровено. — Малко се страхувах от първия ден, но при вас наистина е чудесно.

В същото време, по най-красив начин седна върху облегалката на фотьойла, полюлявайки във въздуха малките си крачета, сякаш с поклащането си те безмълвно потвърждаваха нейното мнение. Изискваше се особено чувство за вкус, за да се каже, че бе красива. Във всеки случай правеше впечатление на очарователна и несъмнено привлекателна с големите си кръгли очи, подчертани от силно изтеглените й вежди за сметка на по-скоро матовите зеници. Може да бе и малко късогледа, защото някак приятно присвиваше очи, което придаваше на погледа й нещо полулюбезно, полунапрегнато, а когато се смееше — дори нещо закачливо. Чертите й, все още неоформени, правеха впечатление на груби, ако човек я наблюдаваше отблизо. Носът й беше по-скоро широк, а високото чело — доста полегато. Трудно беше обаче да се съзерцава като картина, защото постоянно се движеше и най-вече се въртеше на всички страни, като че ли се тревожеше да не пренебрегне някой и да не завърже разговор с него. Характерната й черта беше несъмнено ведра добродушност, тя беше движещата й сила, желание не само да се хареса, а и да бъда мила, и с този несъмнен чар тя заразяваше и най-равнодушните с всеки свой поглед и всяко свое движение.

Мека, каквато беше, и поради интереса, който събуждаше с присъствието си, я накараха още през първия час безгрижно и видимо откровено да разкаже за себе си. Бяха живели много в чужбина и сега, когато баща й за дълго време бил обвързан с Южна Америка, „маман“ (тя не казваше нито „майко“, нито както другите „мамо“, а с френски акцент „маман“), беше предпочела да я даде да се образова, било ужасно, била пропуснала толкова много заради постоянните пътувания ту тук, ту там през изминалите години. Всъщност, те трябвало да отидат в Боливия, но маман не понасяла климата, а за момичето все пак било по-важно да получи истинско образование — наистина се страхувала малко дали ще може да ги настигне. От математика не разбирала почти нищо, а географията всъщност била учила само по време на пътуванията. Продължи да разказва леко, същевременно сигурно и непринудено, подтиквана не от самочувствие, а от свежо бликащо чувство за живот. Останалите момичета слушаха очаровани как се редяха имената на италиански градове, картините от експресни влакове и скъпи хотели. Поток топлина се струеше от добродушното бъбриво същество. То беше част от най-пъстрите картини на света и всички почти се плашеха, когато звънецът им повели да замълчат и заспят.

Случи се онова, което непременно трябваше да се случи — само след няколко дни всички бяха влюбени в екзотичното същество, но Марион умееше по най-очарователен начин да смекчава обичайната ревност и съперничество на неразцъфналите, неузрели същества, като еднакво сърдечно и непринудено ги утешаваше. Целуваше нацупените, прегръщаше сърдитите, даряваше ревнивите. Също като слънчев лъч можеше страстно да ги печели с всякакви превъплъщения. На нейния лъчезарен и добродушен чар, щастливо съчетан с естествена прелест, не можеха да устоят и смирените монахини, и прислугата — това бе израз на ласка, гальовност на природата, но тъкмо то бе печелившото. Такива черти не можеха да се пренебрегнат, трябваше по някакъв начин да се уважат. Прощаваха й доста повърхностните познания, не особено постоянното старание, защото особено привлекателно бе как се плашеше и беше съкрушена или позираше веднага, щом не си знаеше урока, колко настойчиво се молеше, колко разточително умееше да благодари. Ако някоя учителка се опиташе да бъде строга с нея и да стане сериозна, устните й увисваха от уплаха и тя се вцепеняваше. Изглежда, че от най-ранно детство е била оградена с внимание. Ако някое от момичетата се отнесеше нелюбезно с нея, тя всеки път или се плашеше, или се гневеше. Природата й с наивна нагласа към дружелюбност бе неспособна да схване злобното и притворното и по някакъв начин не бе си поставила за цел да се сдобие с водачеството. Тя чувстваше по-силно радостта от това да дава, отколкото да запазва нещо за себе си, с талантливата си нагласа към изкуството, тя умееше да измайсторява касинки и какви ли не дреболии. Когато от маман, от някой друг щедър благодетел или от чичо Теодор пристигаха бонбониери или дребни подаръци, Марион тичаше незабавно от една съученичка на друга, за да ги раздаде, а бъбренето винаги беше изпълнено с радост. Целият дом изглеждаше по-светъл от нейното присъствие, така че и старите сиви пясъчни стени бяха добили по-светъл оттенък.

Клариса отначало странеше от Марион, но само за да я наблюдава по-внимателно и по-продължително. Тя се опитваше да си обясни тайната на чара, който излъчваше тази нейна връстница, да се научи от нея на общителност, въпреки че съзнателно не си даваше сметка за това. Но тайно я съзерцаваше как ходи, как гальовно и леко хваща под ръка някоя от другарките си, как безгрижно и незабелязано завързва разговор с някой чужд човек, едва представена му в дните за посещение. Тя сравняваше тази лекота със собствената си сдържаност и дори се чувстваше виновна, понеже именно откакто дойде Марион, Клариса започна действително да го усеща. Стесняваше се да прояви сърдечност тъкмо когато най й се искаше да бъде сърдечна. Трябваше да подслуша Марион също както се наблюдава някоя, която упражнява в стаята си танцова стъпка, за да я изиграе на сцената, или както някоя актриса репетира усмивка пред огледалото. Докато Марион привличаше всички погледи, нея не забелязваха и както тя честно си признаваше — с право, защото какво значение има и най-доброто чувство, след като не можеш да го изразиш. Там, където всеки посрещаше другата с любов, на нея отвръщаха с уважение, с въздържаност. Клариса наяве сънуваше едно-единствено нещо: да сподели с баща си тази неустоима сърдечност, както Марион го правеше с всеки случаен познат. Случайността сближи двете. Докато през лятото повечето от момичетата отиваха през ваканцията у дома при родителите си, Клариса оставаше тук всяка година, защото баща й беше зает с „големите маневри“. Марион също се наложи да остане, защото „маман“ трябваше да отиде на лечение в Гщайн. Игуменката, която гледаше на Клариса като пораснала благодарение на сериозното й уравновесено поведение, я попита дали не би искала през ваканцията да помогне приятелски на Марион с познанията си, защото тя била изостанала чувствително. Клариса се съгласи с удоволствие. Със своя възторжен начин на изразяване, Марион също се съгласи. Честото общуване между двете скоро прерасна в приятелство.

Вглъбените натури имат скрита сила мигновено да разграничават лековатото от сериозното, да се задълбочават и стигат до основи. Клариса скоро забеляза, че Марион, която се държеше към нея по начин различен, отколкото с другите, съвсем не беше толкова безгрижна и необременена, колкото заблуждаваше общителният й характер. Нещо повече. Потребността тя осезаемо да е обградена с топлина и сърдечност бе свързана с вътрешното неспокойствие, дори страх на това дете пред опасността от самота, която тя се опитваше да превъзмогне с приказливост и бъбривост. Изглеждаше, като че ли се събужда, когато влакът спира, и едва след като вече няма никой там, усещаше колко е сама. На това се дължеше желанието й да иска да обича и да търси чужда обич. Онези пътувания от хотел на хотел, за които със завист си мечтаеха другите момичета, не бяха толкова привлекателни, защото в края на деня, когато родителите й отиваха в казиното или на театър, тя биваше изпращана в леглото, оставяна сама в чуждите стаи и плачеше. Все още обичта на „маман“ изглеждаше толкова всеотдайна, колкото разточителна беше тя с подаръците. Тревожеше я също, че нито един път не беше получила писмо от баща си, който бе в Боливия.

— Той е толкова зает — винаги ме утешава маман, но можеше да ми напише поне едно писмо и въобще…

Всеки път, започнеше ли да се оплаква, поемаше дълбоко въздух. Правеше го от все още несломена гордост, но Клариса чувстваше, че Марион крие някаква тайна, докато една вечер, когато отново се отложи очакваното посещение на майка й, тя се разкри:

— Не зная какво става с нея — призна тя, силно притисната към приятелката, здраво сграбчила я с ръце, така че Клариса можеше да чувства потрепването на всяка нейна дума. — Никой не ме обича задълго. Нещо трябва да има около мен. Отначало всички ме обичат и ме глезят и изведнъж охладняват. Може би съм го наследила от маман — и около нея постоянно има други хора, никога не едни и същи. Но аз не го понасям. Ох, това е ужасно, това охладняване, това отчуждаване. Човек се чувства отблъснат, отхвърлен, няма нищо по-страшно на света, не го понасям, не мога да го понеса, не мога. Човек може да загине от това — и като се притисна още по-силно: — Знаеш ли, миналата година бяхме в Евиан. До нас на масата седеше със своите родители едно младо момче, много нежно, с много мил израз, възпитано в дом със слуги, коне — ти това още не го разбираш, но то се забелязва по начина как някой сяда. То се обръщаше учтиво към майка си. Беше като на театър, но отсреща през чинията винаги гледаше към мен, чувствах, че му харесвам, аз съм си такава — омагьосана, ощастливена, когато харесвам някому, тогава ставам по-умна, по-жива, по-закачлива, усещам как всяко движение ми се удава, как намирам бързо всяка дума. Мисля, че тогава съм по-хубава, отколкото обикновено. Следобед той дойде много учтив и малко изчервен, представи ми се и попита дали не бих искала да бъда четвърта, когато играят на тенис. Вечерта родителите му любезно ни поздравиха. От този ден те бъбреха редовно с мама, канеха я в тяхната кола и аз почти винаги бях с Раул. Ето че изведнъж, по време на един обяд, представи си, той мина покрай мен също като покрай стълб, просто покрай мен, а родителите му вече не поздравяваха. Представяш ли си, Клариса, ти седиш срещу едно момче, с което вчера си играла, говорила, шегувала, и защо да не го кажа, ние се и целувахме. А то гледа в чинията и човек не знае що за глупост е сторил, блъска си главата. Но от тогава мина година, бях все още много глупава и все още не бях горда. Следобеда, щом го видях сам да идва от конюшнята, отидох право срещу него и го попитах:

— Раул, какво значи това? Какво ви сторих?

Момчето се изчерви, смути се и накрая каза хладно:

— Налага се да слушам родителите си…

Знаеш ли, зашлевих му една плесница по бузата. Можеш ли да си представиш? Вероятно майката се бе уплашила, че може да ми направи предложение, а те бяха някакви много богати благородници… Но нима може някой да бъде отблъснат, сякаш е боклук… Никога няма да забравя, никога… Така се засрамих, какво би могла да си помисли маман, срамувах се от самата себе си… бях като зашеметена… не можех да се храня, щях да повърна… вечерта майка ми отиде в казиното, а аз станах и хукнах към езерото. Събух си обувките и чорапите и… моля те, Клариса, не разказвай на никого, наистина на никого, ти си умна и уравновесена, другите не могат да разберат… засилих се надолу по стъпалата към водата, имах желание да се удавя… не можех да го понеса горе сама в стаята… а и страхът по-късно да се срещна с онези, да седя срещу тях на масата… не понасям някой да ме презира — необходимо ми е всеки да ме обича, в противен случай… чувствам се изоставена, подгонена, преследвана, изплашена… Зная, глупаво е… но мога да живея само ако ме обичат… Аз наистина бях много изплашена. Но оттогава изпитвам несигурност към всеки човек, дали и той така изведнъж ще ме отхвърли, само с теб… с теб, Клариса, се чувствам сигурна, само с теб… и не си мислиш лошо за мен, след като ти разказвам всичко това?

— Хайде, Марион, как бих могла?

И Клариса мило галеше по косата развълнуваното момиче. Това беше единственият път, когато приятелката й се довери. На следващия ден тя се смееше и играеше както обикновено. Когато момичетата се върнаха почернели и свежи от ваканцията, тя ги пресрещна като вълна. За всяка от тях имаше различен израз на внимание. Но дали заради това, което Марион разказа за себе, или в резултат на по-внимателно наблюдение и малко по-недоверчив поглед, Клариса забеляза, че сърдечността на някои от момичетата към Марион вече не е същата. Вече не я забелязваха както през пролетта при пристигането й, твърде малко се чувстваше ревностното съперничество. Може би нямаше какво ново да им разкаже, си мислеше Клариса. Може би техните срещи през лятото ги бяха отдалечил от привързаността им към нея, но тя не можеше да не установи, че някои от съученичките се отнасят почти равнодушно към нея. Група, начело с едно от момичетата, започваше да набира сили и спечели надмощие. А това предизвикваше другите да се отбраняват и раждаше своеобразно опиянение от противопоставянето, като се усещаше някакво зложелателство и отдръпване. Самата Марион не забелязваше нищо. Тя отиваше от една към друга с нейните разпилени очарователни къдрици, бъбреше, хвалеше колко били пораснали, разпитваше ги по своя безобиден, приятелски начин за техните дребни приключения и преживявания. Клариса изпитваше неудобство да гледа стремежа й да привлича и онези, у които се чувстваше едва ли не раздразнително отдръпване, и размишляваше дали не трябва да предупреди Марион за тяхната видима неприязън. Но тя не събра кураж. Така се стигна до онзи съвсем не случаен, а тайно и вероломно подготвен удар в часа по френски. Онова некрасиво момиче, което от ваканцията донесе, освен силно обсипаното си с лунички лице и какви ли не подочути приказки, в началото на часа се наведе към Марион и умоляващо лицемерно пошушна:

— Знаеш ли, не намирам една дума в речника, а не се осмелявам да попитам сестра Еве — тя винаги ме отрязва. Но теб толкова много те обича. Иди, бъди добра, и я попитай вместо мен какво значи bàtard с ударение върху „а“.

Както винаги безобидна и услужлива, Марион стана и попита:

— Госпожице, какво значи bàtard на немски?

Веднага по чиновете се разнесе трудно сдържано кикотене. Учителката леко се изчерви и бе видимо раздразнена, било, че смяташе, че Марион е проявила невъзпитание, било, че беше в течение на нейните лични отношения.

— Думата е от Средновековието и днес почти не се употребява — изрече тя почти грубо. — Сега довършете работата си!

Отново се понесе кикот и шушукане и за първи път Марион изглежда, осъзна прикритото намерение, умолително даде знак на Клариса, а след това остана безмълвна както в столовата, наведена над книгата си. Но след часа веднага се хвърли към Клариса:

— Какво иска тя от мен? Защо тази мръсница ме накара да питам?

Клариса, която сама не разбираше случилото се, се опитваше да я успокои, като я посъветва, когато търси дума, да използва книга. Но Марион със своите бързи реакции вече беше грабнала речника от лавицата, разлистваше го, за да избухне само след миг в почти безумно хълцане. А Клариса прочете: „bàtard — извънбрачно дете“. Едва сега, уплашена от отворената страница, тя разбра какво се е случило.

Всичко стана за секунди. Марион бе вече скочила, безумно развълнувана, а минута по-късно, все още стъписана, Клариса чу ужасен крясък от столовата, преди да се опомни, за да я последва. Тя видя Марион, която се бе хвърлила долу, заобиколена от момичета и монахини, които с мъка се опитваха да я удържат. Като полудяла, заслепена от гняв, тя със слизането в столовата бе хванала една чиния и я бе разбила в челото на своя враг. Кръвта се стичаше, а беше вече посегнала и към нож, едва тогава успяха да я спрат. Създанието, което иначе бе така мило, сега приличаше на луда. Чертите на момичето, докато се бранеше, се бяха изкривили. Отведоха я със сила, по-скоро я отмъкнаха, влачеха я и я заключиха под надзора на една монахиня. Вълнението сред момичетата беше неописуемо. Игуменката, сама бяла като вар, енергично им заповяда да седнат зад масата и за наказание заради тяхното безотговорно поведение те трябваше до следващата сутрин да не изрекат нито една дума, високо или тихо. Учебните часове през този ден пропаднаха. Момичетата като бледи сенки стояха в помещението, което изведнъж беше утихнало, а те не се осмеляваха да се погледнат.

През това време игуменката се съветваше със сестрите, а телефонът звъня няколко пъти. Марион трябваше да бъде отделена от другите, да остане в стаята, а едва много по-късно Клариса разбра, че е било решено след два дни, през които тя да може да се успокои, да я върнат на майка й. През следващата нощ обаче Клариса, която делеше с Марион и едно друго момиче стаята, усети в полусън, че сякаш някой я погали по косата и някаква сянка се плъзна през стаята. На следващата утрин Марион бе изчезнала, както по-късно се разбра — през градинската порта. Клариса беше разтревожена. Тя си спомни за езерото и се страхуваше Марион да не се самоубие. Във всеки случай те вече не чуха нищо за нея. Полицията също не знаеше нищо. Подбудителката не остана дълго, защото другите момичета, осъзнали твърде късно нейната ужасна постъпка, отказаха да говорят с нея и да я поздравяват.

* * *

Това беше първата случка от онова време, която си спомняше. Проточи се още една година, монотонна и скучна. В началото на лятото Клариса трябваше окончателно да напусне училището. Но още през май игуменката я покани любезно в стаята си. От баща й подполковника, било се получило писмо. По някакви причини той желаел тя веднага да напусне. В скоро време дойде кратка телеграма: „Очаквам те в неделя преди обяд в единадесет часа на «Шпигелгасе». Едуард ще те чака на гарата.“ Телеграмата още повече я учуди и дори уплаши, защото знаеше, че само нещо изключително можеше да накара нейния внимателен баща да издаде такава строга заповед. Разтревожена, тя се сбогува с училището, а заедно с това и с безгрижието на първата младост.