Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (54) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Сряда, 27 януари 1965

Във вторник, 19 януари, аз отново пуших халюциногенната смес. Бях казал на дон Хуан, че се чувствам много неспокоен относно дима; че той ме плаши. Той каза, че трябва да опитам отново, за да го оценя справедливо.

Отидохме в неговата стая. Беше почти 2 часа следобед. Той извади лулата. Аз донесох въглените, след това седнахме един срещу друг. Той каза, че ще затопли лулата и ще я събуди, и че ако наблюдавам внимателно, ще видя как тя свети. Той сложи лулата в устата си и три или четири пъти всмука през нея. Изтри я внимателно. Изведнъж кимна, почти незабележимо, за да ми даде знак да гледам събуждането на лулата. Гледах, но не можах да го видя.

Той ми подаде лулата. Напълних я със своята смес и след това вдигнах един жив въглен с пинсета, за каквато бях приспособил дървена щипка за пране и я пазех за този случай. Дон Хуан погледна пинсетата ми и започна да се смее. Поколебах се за момент и въгленът се залепи за нея. Страхувах се да я чукна о огнището на лулата и трябваше да плюя върху въглена, за да го махна.

Дон Хуан обърна глава и покри лицето си с ръце. Тялото му се тресеше. За момент помислих, че плаче. Действието беше прекъснато за дълго време. След това той сам взе пъргаво един въглен, сложи го в огнището и ми нареди да пуша. Изискваше се доста голямо усилие да всмуквам сместа, изглежда беше много натъпкана. След първия опит усетих, че съм всмукал финия прах в устата си. Той вкочани устата ми мигновено. Видях огънчето в огнището на лулата, но изобщо не усетих дима, както се усеща димът на цигара. Все пак имах чувството, че всмуквам нещо — нещо, което изпълва първо дробовете ми, а след това се изтласква надолу, за да изпълни цялото ми тяло.

Преброих двайсет всмуквания, а след това броят вече нямаше значение. Започнах да се потя. Дон Хуан ме погледна втренчено и ми каза да не се страхувам и да правя точно, каквото той казва. Опитах да кажа „добре“, но вместо това възпроизведох особен виещ звук. Той продължи да резонира, след като бях затворил устата си. Звукът слиса дон Хуан, който получи нов пристъп на смях. Исках да кажа „да“ с глава, но не можех да мръдна.

Дон Хуан внимателно отвори ръцете ми и взе лулата. Заповяда ми да легна на пода, но да не заспивам. Питах се дали той ще ми помогне да легна, но не го направи. Той просто се взираше в мен без прекъсване. Изведнъж видях как стаята се катурва и вече гледах дон Хуан отстрани. От този момент нататък образите станаха странно замъглени, като в сън. Смътно мога да си спомня, че чувах дон Хуан да ми говори много през времето, когато бях неподвижен.

Не изпитвах страх или неприязън. По време на самото състояние, нито пък бях болен при събуждането си на следващия ден. Единственото необичайно нещо беше, че известно време след събуждането си не можех да мисля ясно. След това постепенно, за около четири или пет часа, отново дойдох на себе си.