Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (5) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Понеделник, 7 август 1961

Пристигнах в къщата на дон Хуан в Аризона около 7 часа вечерта в петък. На верандата с него седяха петима други индианци. Поздравих и седнах в очакване да кажат нещо. След обичайното кратко мълчание един от тях стана, приближи се до мен и каза „Buenas noches“. Станах и му отговорих — „Buenas noches“. Тогава другите станаха, дойдоха при мен, смънкаха „Buenas noches“ и си стиснахме ръцете — с едни едва докосвайки върховете на пръстите си, с други — задържайки ръце за миг, преди да ги пуснем.

Седнахме отново. Изглеждаха доста плахи — не, намираха думи, макар че всички говореха испански. Дълго време никой нищо не каза.

Трябва да беше към седем и половина, когато изведнъж станаха и тръгнаха към гърба на къщата. Дон Хуан ми даде знак да ги последвам и всички се качихме на един стар пикап, паркиран там. Седнах отзад с дон Хуан и двама по-млади мъже. Нямаше седалки или пейки и металният под беше болезнено твърд, особено след като напуснахме шосето и поехме по черен път. Дон Хуан прошепна, че отиваме в къщата на един от неговите приятели, който има седем мескалито за мен. Попитах го:

— Нямаш ли ти самият такива, дон Хуан?

— Имам, но не мога да ти ги предложа. Разбираш ли, някой друг трябва да го направи.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Ти може да си неподходящ за „него“ и „той“ да не те хареса, а след това никога няма да можеш да „го“ опознаеш с обич, както трябва, и нашето приятелство ще бъде разрушено.

— Защо да не ме хареса? Никога нищо не съм му направил.

— Не трябва да правиш нещо, за да бъдеш харесан или не. Той или те приема, или те отхвърля.

— Но ако не ме приеме, няма ли нещо, което мога да направя, за да го накарам да ме хареса?

Другите двама мъже, изглежда, бяха дочули въпроса ми и се засмяха.

— Не! Не мисля, че нещо може да бъде направено — каза дон Хуан.

Той ме загърби наполовина и повече не можех да говоря с него.

Трябва да бяхме пътували поне час, когато спряхме пред малка къща. Беше твърде късно и когато човекът изключи фаровете можех да различа само неясния контур на сградата.

Млада жена мексиканка, съдейки по говора й, крещеше на кучето, за да го накара да спре да лае. Излязохме от камиона и тръгнахме към къщата. Мъжете промърмориха „Buenas noches“, минавайки край жената. Тя отговори и продължи да се кара на кучето.

Стаята беше голяма и отрупана с многобройни предмети. Мъждукащата светлина от много слабата електрическа крушка правеше сцената твърде мрачна. До стените имаше доста столове със счупени крака и хлътнали седалки. Трима от мъжете седнаха на кушетката, която беше единствения голям мебел в стаята. Беше много стара и провиснала чак до пода; на мъждукащата светлина изглеждаше червена и мръсна. Останалите седнахме на столове. Дълго седяхме в мълчание. Един от мъжете изведнъж стана и влезе в другата стая. Беше навярно около петдесетте — тъмен, висок и плещест. След минута се върна с каничка за кафе. Отвори похлупака и ми я подаде. Вътре имаше седем чудновати късчета. Бяха различни по размер и консистенция. Някои от тях бяха почти кръгли, други — удължени. На пипане бяха като орехови ядки или като повърхността на корк. Кафеникавият им цвят ги правеше да изглеждат като твърди сухи фъстъчени черупки. Подържах ги, потривайки повърхността им.

— Това е за дъвчене. (Esto se masca) — прошепна ми дон Хуан.

Не бях разбрал, че е седнал до мен, докато не проговори. Погледнах останалите мъже, но никой не ме гледаше. Те много тихо разговаряха помежду си. Това беше момент на силна нерешителност и страх. Почувствах се почти неспособен да се владея.

— Трябва да отида в банята — казах му аз. — Ще изляза навън да се поразходя.

Той ми подаде каната и аз сложих пейотените пъпки в нея. Когато излизах от стаята, мъжът, който ми беше дал каната, стана, приближи се до мен и каза, че има тоалетно гърне в другата стая. То беше почти срещу вратата. Допряно до него имаше огромно легло, което заемаше повече от половината стая. Жената спеше на него. Останах за малко неподвижен до вратата, след което се върнах в стаята при другите мъже.

Мъжът, чиято беше къщата, ме заговори на английски:

— Дон Хуан казва, че си от Южна Америка. Има ли там мескал?

Казах му, че не съм чувал такова нещо. Те изглежда се интересуваха от Южна Америка и поговорихме малко за индианците. След това един от мъжете ме попита защо искам да дъвча пейот. Казах му, че искам да знам какъв е той. Всички се засмяха плахо. Дон Хуан меко ме подкани:

— Дъвчи го, дъвчи го. (Masca, masca).

Ръцете ми бяха влажни, а стомахът ми свит. Каната с пейотените пъпки беше до стола на пода. Наведох се, взех една наслуки и я сложих в устата си. Имаше вкус на вкиснало. Разделих я на две и започнах да дъвча едното от парчетата. Почувствах силна, остра горчивина. За миг цялата ми уста се вцепени. Горчивината се увеличаваше с дъвченето, предизвиквайки невероятно прииждане на слюнка. Усещането по венците и вътрешността на устата ми беше като че ли съм ял солено месо или риба, което сякаш кара човек да дъвче още. След малко сдъвках и другото парче и устата ми беше така втвърдена, че вече не можех да усетя горчивината. Пейотената пъпка беше грозд от късчета като влакнестата част на портокал или като захарна тръстика и аз не знаех дали да я глътна или да я изплюя. В този момент собственикът на къщата стана и покани всички да излязат на верандата.

Излязох и седнах в тъмнината. Навън беше доста приятно, а домакинът донесе бутилка текила. Мъжете бяха седнали в редица с гърбове към стената. Аз бях последният вдясно. Дон Хуан, който беше до мен, постави каната с пейотените пъпки между краката ми. След това ми подаде бутилката, която се предаваше по редицата, и ми каза да пийна малко текила, за да отмия горчилката.

Изплюх късчетата от първата пъпка и сръбнах. Той ми каза да не гълтам, а просто да изплакна устата си, за да спра слюнката. Не помогна много за слюнката, но действително помогна да се премахне част от горчилката.

Дон Хуан ми даде парче сушена кайсия или може би това беше сушена смокиня — нито можех да я видя в тъмнината, нито да усетя вкуса й, и ми каза да я дъвча старателно и бавно, без да бързам. Трудно я преглътнах сякаш не можеше да премине надолу.

След кратка пауза бутилката отново започна да обикаля. Дон Хуан ми подаде парче хрупкаво сушено месо. Казах му, че не ми се яде.

— Това не е ядене — каза той строго.

Този цикъл се повтори шест пъти. Помня, че бях сдъвкал шест пъпки пейот, когато разговорът стана много оживен; макар че не можех да различа на какъв език се говори, предметът на разговора, в който участваха всички, беше много интересен и аз опитах да слушам внимателно, за да взема участие. Когато се опитах да говоря обаче, разбрах, че не мога, думите безсилно се въртяха в ума ми. Седнах, подпрян с гръб на стената, и заслушах какво говорят мъжете. Те говореха на италиански и повтаряха отново и отново една фраза за глупостта на акулите. Помислих, че това е логична, понятна тема. По-рано бях казал на дон Хуан, че река Колорадо в Аризона е била наречена от ранните заселници испанци „el rio de los tizones“ (реката на овъглените дървета), а някой произнесъл или написал погрешно „el rio de los tiburones“ (река на акулите). Бях сигурен, че говорят за тази история, но не ми дойде наум, че никой от тях не може да говори италиански.

Имах много силно желание да повърна, но не си спомням самото действие. Помолих някой да ми даде малко вода. Изпитвах непоносима жажда.

Дон Хуан ми донесе голяма тенджера. Постави я на пода до стената. Донесе и малка чаша или канче. Загреба от тенджерата, подаде ми я и ми каза, че не бива да пия, а трябва само да освежа устата си.

Водата изглеждаше странно блестяща, лъскава като гъст лак. Исках да попитам дон Хуан за нея и направих мъчително усилие да произнеса мислите си на английски, но си спомних, че той не говори английски. За момент бях много объркан и осъзнах, че макар да имах в ума си ясна мисъл, не мога да говоря. Исках да коментирам странното качество на водата, но това, което последва, не беше говор. Беше усещането за моите безгласни мисли, излизащи от устата ми в някаква течна форма. Това беше усещане за повръщане без усилие, без контракции в диафрагмата. Беше приятен изблик на втечнени думи.

Пих. И чувството, че повръщам изчезна. Всички шумове вече бяха заглъхнали и аз разбрах, че ми е трудно да фокусирам погледа си. Потърсих дон Хуан и като обърнах главата си открих, че зрителното ми поле се е смалило до една кръгла зона пред очите ми. Това усещане не беше нито плашещо, нито мъчително — беше само нещо ново. Можех буквално да претърся с поглед земята, фокусирайки само върху едно петно, а след това да преместя глава в друга посока. Когато излязох за пръв път на верандата, бях забелязал, че навсякъде е тъмно, като изключим далечното блещукане на градските светлини. В кръглата зона на моето полезрение сега обаче всичко беше ясно. Забравих за отношенията си с дон Хуан и с останалите мъже и напълно се отдадох на проучване на земята с моето смалено колкото главичка на карфица полезрение. Видях линията на съединяване на пода на верандата и стената. Бавно обърнах главата си надясно, следвайки стената, и видях дон Хуан, който седеше срещу нея. Преместих глава наляво, за да фокусирам водата. Видях дъното на тенджерата. Леко повдигнах глава и видях да се приближава средно по размер черно куче. Видях го да идва към водата. Кучето започна да пие. Повдигнах ръка, за да го отстраня от моята вода; фокусирах стесненото си полезрение върху кучето, за да продължа движението и изведнъж видях, че то става прозрачно. Водата беше блестяща гъста течност. Видях как слиза през гърлото към тялото на кучето. Видях я да плува равномерно по цялата му дължина, а след това да излиза през всеки един от космите му. Видях дъгоцветната течност да се движи по дължината на всеки косъм и след това да се подава навън от козината, оформяйки дълга бяла копринена грива.

В този момент усетих силни конвулсии и за някакви секунди около мене се оформи тунел, много нисък и тесен, твърд и особено студен. На пипане беше като стена от здрав станиол. Оказах се седнал на пода на тунела. Опитах се да стана, но ударих главата си в металния покрив, а тунелът се стесняваше, докато започна да ме задушава. Спомням си, че трябваше да пълзя към някаква кръгла точка, където тунелът свършваше. Когато накрая пристигнах, ако изобщо го сторих, бях забравил напълно за кучето, дон Хуан и себе си. Бях изтощен. Дрехите ми бяха просмукани от студена лепкава течност. Претърколих се назад-напред, за да намеря поза, в която да почина, поза, в която сърцето ми няма да бие толкова силно. При едно от тези премествания отново видях кучето.

Всички спомени се върнаха внезапно и съзнанието ми се проясни. Обърнах се, за да потърся дон Хуан, но не можех да различа нищо и никого. Всичко, което бях в състояние да видя, беше кучето, ставащо дъгоцветно; от неговото тяло се излъчваше силна светлина. Отново видях водата — плуваше през него и го възпламеняваше като фойерверк. Добрах се до водата, потопих лице в тенджерата и пих с него. Ръцете ми бяха пред мен на земята и докато пиех, видях течността да потича през вените ми, оцветена в жълто и зелено. Пих още и още. Пих, докато целият станах огън; целият бях светлина. Пих, докато течността излезе от тялото ми през всяка пора, като се превърна в нишки от коприна, и аз също придобих дълга лъскава дъгоцветна грива. Погледнах кучето — неговата грива беше като моята. Върховно щастие изпълни цялото ми тяло и ние затичахме заедно към нещо като жълта топлина, която идваше от някакво неопределено място. И там играхме. Играхме и се боричкахме, докато аз разбрах неговите желания, а то — моите. Сменяхме си ролите, манипулирайки се един друг, като в куклено шоу. Можех да го накарам да движи краката си чрез въртене на пръстите на моите крака, а всеки път, когато то кимваше с глава, аз чувствах непреодолим импулс да скоча. Но най-палавото му действие беше да ме накара да чеша главата си с крак, докато седя; правеше го като клатеше уши насам-натам. Това действие беше извънредно, непоносимо смешно. „Такава лека изящност и ирония, такова майсторство“, мислех си аз. Еуфорията, която ме обзе, беше неописуема. Смях се, докато ми стана почти невъзможно да дишам.

Имах ясното усещане, че ми е невъзможно да отворя очите си. Гледах през резервоар с вода. Беше дълго и болезнено състояние, изпълнено с безпокойство от това, че не мога да се събудя и че въпреки това съм буден. След това светът бавно стана ясен и фокусиран. Зрителното ми поле отново стана много кръгло и обширно и с това дойде един естествен съзнателен акт, а именно, да се обърна наоколо и да потърся това великолепно създание. В този момент се изправих пред най-трудната промяна. Преходът от моето нормално състояние беше станал почти без да го разбера. Бях в съзнание. Моите мисли и чувства бяха естествен резултат от това осъзнаване и преходът беше плавен и ясен. Но втората промяна, събуждането и връщането към сериозно, трезво съзнание, беше действително шокираща. Бях забравил, че съм човек! Мъката от тази несъвместима ситуация беше толкова силна, че заплаках.