Коста Митов
Село Лесново (4)

(кратък исторически очерк)

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Глава трета
Освобождението

Руско-турската освободителна война 1877–1878 г.

Робството, макар и най-тежкият, най-мрачният и най-печалният период за българския народ, е и период на съхраняване на българщината, на възмъжаване, на утвърждаване на българския народ в борби, погроми и победа. Около осемдесет бунтове, въстания и вълнения като огнена диря пресичат вековете на робството, за да се достигне до великата освободителна Руско-турска война.[1]

На 24 април 1877 г. руският император Александър II подписал в Кишинев, където се намирала главната квартира, историческия манифест за обявяване на войната. На 15 (27) юни главните сили на руските войски преминават Дунава при устието на Текирдере близо до Свищов и се озовават на българска земя.

Освобождаването на Софийското поле започва през декември 1877 и януари 1878 година. Военните действия на руските войски през този период се развиват в следната последователност:

На 11 декември генерал Гурко отдава заповед за преминаване на Балкана, в която дава конкретни указания за водене на бойните действия. В съответствие със заповедта се сформират три колони за преминаване на Стара планина. Колоната на главните сили се състояла от авангарда и два ешелона (общо около 35 000 души) под общото командуване на командира на 3-та гвардейска пехотна дивизия генерал-лейтенант Каталей. Авангардът се състоял от 13 батальона, 11 сотни и 20 оръдия, общо около 15 000 души под командуването на генерал-майор Ото Раух. Първият ешелон се състоял от 8 батальона, 5 ескадрона и 1 сотня с 16 оръдия, общо 8 000 души под командуването на генерал-майор Курлов. Вторият ешелон обхващал 10 батальона с 8 оръдия, общо около 10 000 бойци, под командуването на генерал-майор Философов.

Задачата на колоната на главните сили и двата ешелона била да преминат през Балкана, да овладеят подстъпите към Софийското поле и след прегрупиране на силите, с помощта на дясната колона да сломят съпротивата на турските войски и да превземат София.

Към 12 часа на 15 (27) декември предните части на колоната на главните сили — Гвардейския преображенски полк и Кавказката казашка бригада, а след нея и Гурко, достигат до с. Чурек, където генерал Гурко взема мерки за успешното овладяване на Софийското поле.

В продължение на 6 дни, от 13 (25) до 18 декември, главните сили на отряда и дясната колона на генерал Веляминов преминават Балкана при крайно тежки условия и освобождават селата Чурек, Потоп, Елешница (Йорданкино), Негушево, Яна, Бухово и други. Навсякъде воините на генерал Гурко са посрещнати от българското население като освободители.

На 15 декември укрепилият се на Арабаконашкия проход Шакир паша, като узнава, че русите са преминали Балкана при Чурек, решава бързо да се изтегли по посока към Пазарджик и Пловдив. За осигуряване на оттеглянето той заповядва на Бекир паша, командир на дивизия, да заеме позиция при Ташкесен (Саранци). Позицията е избрана на едноименния хребет с фронт на югозапад и е с дължина около 6 км.

На 18 декември 1877 г. войските на генерал Гурко излизат на оперативен простор в Софийското поле. Това създава напрегната обстановка в почти всички селища от района. Изплашеното турско население започва масово да напуска селата. Взема със себе си най-необходимата покъщнина, натоварена на каруци или коне, и се отправя към Одрин и Цариград. Възползувайки се от създадената суматоха, въоръжени черкези, юруци и други турски банди се отдават на плячкосване на имуществото на българите. Българското население от селищата в района често било принуждавано да бяга по посока на настъпващите руски войски, за да се спаси от тези банди.

В своя доклад до генерал Гурко командирът на 8-ми драгунски Астрахански полк, полковник Мацилевич, съобщава следното за събитията в селищата на района през този период:

„На 16 декември два и половина ескадрона се отправиха на разузнаване от Чурек по направление към Коджаматлиево. Неприятелят, който обстрелваше нашите части, отстъпи отвсякъде по посока на изток. Привечер нашите части бяха в Коджаматлиево, където по сведение на местни жители имало три сотни неприятелска кавалерия. По техните показания с. Орманлия е заето от силни кавалерийски части. Мъглата и настъпващата вечер не ми позволиха да определя силите на неприятеля, поради което бях принуден да се върна и нощувам в Ращене“.

По-нататък в доклада си полковник Мацилевич съобщава, че на 17 декември сутринта полкът направил опит да се придвижи към Нови хан, където привечер се придвижили и турските войски. Придвижвайки се към с. Орманлия, полкът забелязал придвижване на неприятелска кавалерия западно от селото по посока на с. Новоселци. В същото това време откъм с. Доганово към руските части започнали да настъпват около 100 черкези.

В завързалата се престрелка неприятелят бил принуден да се оттегли. Към 16 часа полкът продължил напредването си към Йени хан (Нови хан).

Йени хан обаче се оказал зает от неприятелска пехота, която открила силен огън по руските части. Имайки предвид и присъствието на значителни кавалерийски части на неприятеля в Новоселци и Доганово, полкът не се решил да атакува Йени хан. Изпратен бил един и половина ескадрона да прекъсне телеграфа при с. Търнава[2] и след това да прикрива отстъплението на руските части към с. Орманлия. Прикривайки отстъплението, руският ескадрон бил нападнат от една сотня черкези откъм с. Доганово.

Когато полкът се върнал в с. Орманлия същия ден и започнала подготовката за нощуване в селото, се получило известие, че значителни неприятелски сили откъм с. Новоселци се готвят за нападение. Това сведение било предадено от българи от с. Орманлия, които съобщили, освен това, че на 16 и 17 декември от селото по посока на с. Новоселци се изтеглили около 500 души неприятелски войници. При това положение се наложило отстъпление на руските войски по посока на Коджаматлиево (Петково) и Долна Малина. Неприятелят, който настъпвал откъм с. Новоселци, открил огън по руските кавалерийски части, но след ответния огън от страна на русите, турските части се обърнали в бягство.

На 20 декември 1877 година полковник Мацилевич изпраща ново съобщение до генерал Гурко, в което го уведомява, че на 19 декември към 14 часа неговият полк е превзел Йени хан (Нови хан). В съобщението се посочва, че през същия ден към 17 часа преди Нови хан по шосето откъм София е бил пленен един турски обоз и разбити охраняващите го турски войници. Били взети голямо количество боеприпаси, 110 глави едър рогат добитък и 150 овце и кози, които били раздадени на населението.[3]

От горните документи се установява по безспорен начин, че първото идване на руските войски в селото е станало на 17 (29) декември 1877 година към 12 часа. Това били кавалерийски части от 8-ми драгунски Астрахански полк, командуван от полковник Мацилевич. Този ден руските части не останали в селото, а се върнали за нощуване в Коджаматлиево и Долна Малина.

Окончателно освобождаването на селото е станало на 18 (30) декември 1877 г., когато руските войски превземат селото и се отправят към Йени хан (Нови хан), който превземат на 19 (31) декември 1878 г.

При второто идване на руските войски населението ги посрещнало тържествено край северната страна на селото до съществуващия доскоро селски кладенец. За ознаменуване на това събитие на това място населението поставило голям дървен кръст, който стоял докъм 1930 г., но впоследствие изгнил и бил премахнат. В селото останали разквартирувани части от обоза на този полк, както и болните и ранени руски войници. В резултат от рани, измръзване и други болести починали 16 руски войници, които били погребани в общ гроб в селските гробища. Над гроба бил изграден паметник от 16 правоъгълни дялани камъка с имената на загиналите, които не могат да бъдат разчетени поради ерозията.

Аграрният преврат след Освобождението

Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. донесе на нашия народ не само политическо освобождение, но доведе и до дълбоки обществено-икономически промени. Напълно са ликвидирани феодалните производствени отношения, установява се господството на дребнособственическите форми на владение и производство. Особено дълбоки обществено-икономически промени настъпват в българското село. Аграрният преврат се изразява в окончателното ликвидиране на турското едро земевладение, в премахването на различните форми на феодална зависимост, в разпадане на задругата. Този процес, започнал още преди Освобождението, завършва с пълното ликвидиране на разложените феодални стопанства по време на войната и особено след нейното завършване. Както вече беше отбелязано, значителна част от имотите на турското население в селото са заграбени или продадени на безценица на отделни българи. Едва след подписването на Сан-Стефанския мирен договор започва масовото преминаване на турските земи в ръцете на българските селяни чрез закупуване или безвъзмездно. Държавните земи, предоставени за ползуване на българските селяни, фактически стават тяхна собственост. Изполичарите също се превръщат във фактически собственици на обработваните от тях имоти. Аналогичен е този процес и в с. Лесново. Сведенията, с които разполагаме, сочат, че именно през този период цялата земя, владяна от турското население и държава, преминава в ръцете на селяни. Според преданието някой си българин Никола Шипка от София закупувал на безценица големи площи турски имоти от бежанци турци, причаквайки ги в Одрин. След това, снабден с документи, той дошъл в Лесново и продал тези имоти на българи, като по такъв начин натрупал голямо богатство. Знае се също, че друг находчив или богат българин пак от Одрин, известен като Хаджията, закупил доста имоти и воденица в Коджаматлиево, но при преминаване на придошлия Азмак на път за с. Орманлия се удавил.

Сред населението е запазено и следното предание. Полският пазач Янаки Пешов при обиколка на полето попаднал на турчин, собственик на голям имот, който не смеел да влезе в селото. Казал му, че отстъпва имота си, за да бъде ползуван като общоселска мера. Янаки казал това на някои по-видни и заможни селяни, които завладяват тези имоти и ги превръщат в своя собственост. В друго предание се говори, че ратаят на заможния българин дядо Манолко извозил с колата си багажа и челядта на бягащ турчин. На раздяла турчинът му казал, че ако не се върне в определения срок, ратаят може да изкопае заровени жълтици на посочено място. Ратаят съобщил това на своя чорбаджия и заедно с него отишли на посоченото място и започвали да копаят. Съобразявайки обаче, че ако действително открият заровените жълтици, те трябва да се делят на две, и с оглед да ги запази за себе си, той предложил на ратая си да оставят копаенето за другия ден, защото станало твърде късно. Така и станало. През нощта чорбаджията изкопал имането, а ратаят си останал пак бедняк. След Освобождението, съгласно подписания мирен договор, много турци, избягали по време на войната, се върнали в селата, за да продадат имотите си. В Лесново също се върнали някои турци. Един от тях се договорил с Боне Велинов Стойков да му продаде имота си, като му дал и съответен документ. По това време Боне Велинов бил сердар — контрольор на данъчните органи. Той извикал турчина да му брои парите, но вместо това той и синовете му го набили и изпъдили.[4]

Може определено да се каже, че именно през този период в резултат на законни и незаконни сделки и заграбване, имотите, притежавани от турците, преминали във владение на българите. По такъв начин много от по-влиятелните, находчиви и съобразителни българи натрупали много имот и се превърнали в крупни производители на селскостопански произведения. От данните в емлячните регистри на общината от 1895 г. личи, че редица фамилии, като Спасовци, са притежавали по около 1000 дка. ниви и ливади, Ганевци около 700 дка., Косто Делкин, Манолковци по около 200–300 дка., и т.н. Значителната част от домакинствата по това време са притежавали средно от 60 докъм 120 дка. и само една малка част, т.нар. малкажи, са имали до 20–30 дка.[5] Това положение в основни черти се запазва някъде докъм 20-те години на нашия век, когато започва разслоението сред селското стопанство.

Общинското управление след Освобождението

Още по време на военните действия в освободените области започнало да се изгражда новото държавно управление. В България бил изпратен княз Дондуков-Корсаков със задача да организира новата администрация. Съгласно утвърдените временни правила, страната била разделена на окръзи, околии и общини. През 1888 г. в Софийски окръг влизали град София и околиите Софийска селска, Новоселска, Искрецка, Златишка и Самоковска.[6]

С указ № 607 на Народното събрание от 16 декември 1889 г. към Софийски окръг се присъединяват Орханийска (Ботевградска) околия, град Копривщица, селата Душанци, Лъжене (Антон), Костенец, Долна баня, Радуил, махала Гуцал.[7]

След приемане на закона на административното деление на територията на държавата от 16 май 1901 г. и на Закона за разпределение на населените места от закритите околии в други от 28 ноември 1901 г., Софийски окръг се състои от Софийска градска и селска, Орханийска, Пирдопска, Самоковска, Трънска и Царибродска околия. (Ихтиман влиза в състава на Самоковска околия, Новоселци (Елин Пелин) и Сливница — на Софийска селска, а Годеч — на Царибродска околия.)[8]

Измежду двете управляващи партии започнал да се формира и новият административен апарат на създадените общини. Още по време на руското временно управление с. Орманлия се обособило като самостоятелна община.

Не можахме да открием писмени документи, от които да личи кой е бил първият кмет на селото. Според сведения на по-възрастни жители, първият кмет е бил дядо Тричко. Той изпълнявал тази длъжност още от времето на турското робство. Произхождал от богат български род, за който няма данни да е дошъл от друго населено място. Имал благ характер и бил еднакво уважаван и от българи, и от турци. Освен това се отнасял с разбиране към нуждите на по-бедните селяни, на които помагал при нужда. Неговото добро имотно състояние и справедливо отношение при решаване на селските въпроси го поставяли сред най-добрите от селските първенци. Предполага се, че той е бил кмет докъм 1884 г. От съществуващите регистри по гражданското състояние личи, че е бил заместен от Стоимен Тодоров Бозаджийски. Родът на Стоимен Тодоров произхожда от Нови хан. Неговият баща Тодор Бозаджийски дошъл в Орманлия, оженил се тук и създал поколение. Закупил много ниви и ливади, отворил кръчма и започнал активно да участвува в обществения живот. Бил кмет до декември 1895 г., когато бил сменен от Димитър Атанасов, който останал на този пост до ноември 1896 г.[9]

За писар в общината непосредствено след Освобождението бил назначен Спас Анев Делибалтов. Неговият корен е от фамилията на Делибалтовци, родоначалник на която е дядо Христо, дошъл в селото от с. Мирково, Софийски окръг. Той бил грамотен селянин за онова време с първоначално образование, и след като положил изпит, станал секретар-бирник. На този пост останал до 1908 г., когато бил сменен от Григор Влъчков, местен селянин с третокласно образование. Предполага се, че на тази длъжност е останал докъм 1916 г., когато бил заменен от Личо Митров Бърдарски, който преди това работил като писар в общината. Оттам останало и прозвището му „Личо Писаро“, което се помни и до сега.

През 1894 г. с извършените административни реформи на общините се предоставили нови правомощия и функции. Те имали вече самостоятелен бюджет, в който определяли и собствените приходи от местни такси и налози. Държавните данъци се определяли и събирали от държавни бирници, разпределени по общини. Освен това на общините била възложена задачата по извършване на административното обслужване на населението — издаване на различни видове удостоверения, опазване на полските имоти, съставяне на актове за раждане, умирания и женитби, осъществяване на задължителното основно образование, извършване на нотариална дейност, извършване на отделни правни сделки и др.

С други думи, общинските управления и кметовете играели важна роля в развитието на селищата през този период. Една от важните задачи на общината през този период била задачата за построяване на ново училище. За тази цел бил отреден дворът на избягалия турчин Абдул Рахман, в постройката на когото започнали и първите училищни занимания.

Занаятчийството

Развитието на занаятчийството в с. Лесново започва още в периода на османското робство. То възниква като необходимост от задоволяване на потребността на чифлишкото стопанство от ремонт и поддържане на дребен селскостопански инвентар и сечива. Нуждите на местното българско и турско население от занаятчийски произведения и вещи за битови нужди се задоволявали от пазара в София, където по това време можели да се намерят произведения както от местни занаятчии, така и вносни стоки.

По това време индустрията на запад започва да оказва своето влияние и в турската държава и все по-често измества занаятчийските произведения с фабрични стоки. Нуждата от занаятчийски произведения се задоволява и от пътуващи търговци — занаятчии, които продават на населението грънци, кошници, решета, дървени домакински съдове, бърда за тъкачните станове и други занаятчийски предмети. Облеклото на населението се изработвало ръчно, като за целта се използувал груб вълнен шаячен плат, тъкан на домашните станове, а дрехите изработвали местни или пътуващи шивачи (терзии). Важна форма за снабдяване на населението със занаятчийски и селскостопански стоки била натуралната размяна. Тази форма се запазила дълго време и след Освобождението.

Тухли се изработвали на място от селяните, които строят, а керемидите се купували от керемидарни, каквито имало в много от съседните села. Вар се доставяла от Голема Раковица, Саранци или от Сливница, а дървен материал и дърва за огрев от Белица, Каменица, Вакарел, Бърдо и Раковица. Камъни за строителството се осигурявали от поречията на реките в горната им част или от отделни кариери.

Разпадането на феодалното селско стопанство, което настъпило по време на Руско-турската освободителна война, и установяването на дребното и разпокъсано селско стопанство не премахнало нуждата от занаятчийски произведения и услуги. Тъкмо обратното. Обособяването на стотици дребни селскостопански производители разширило нуждата от увеличаване на селскостопанския инвентар и занаятчийски произведения. Появили се първите самостоятелни и независими занаятчии — коларо-железари, шивачи, обущари, кожухари, дърводелци, налбанти и др., които задоволявали нарасналите потребности на населението. Към края на двадесетте години в селото вече имало и мелница, задвижвана от локомобил. Пак през този период била открита и даракчийница и тепавица, които обаче не просъществували дълго и били закрити през 30-те години. За съществуването на воденица по поречието на реката се споменава в Софийски кадийски регистър от 1709 г.[10]

В „Декларация на Ибрахим ефенди“ се казва: „Моята съпруга и упълномощителка Меримшах хатун продаде чрез окончателна и законна продажба при условия, приети и от двете страни, на Елхадж Абделгафур ефенди за 330 гроша три от петте камъка на една воденица, намираща се в границите на село Орманли, спадащо към каазата на София, и граничеща от една страна с воденицата на Елхадж Осман, от втора страна с вакъфската воденица, от трета с реката, от двете страни с обществен път. Другите два камъка на воденицата са собственост на Милош и Митре — синове на Лангер“.

Не разполагаме с пълна информация относно броя и имената на отделните занаятчии през различните периоди, затова ще споменем само част от тях. Можем със сигурност да твърдим, че първите занаятчии, занимаващи се с ремонт на селскостопански инвентар, са няколкото ковашки семейства, чийто произход и народност останаха неизяснени. Заселили се в селото от незапомнени времена, те са били и първите занаятчии, които изработвали рала, палешници, ковашки пирони, панти за врати, източвали сърпове, правили заварки на желязо, и т.н. Оборудвани с един ковашки мех, една-две наковални, няколко чука, клещи, дървени въглища, разположени в ниски схлупени помещения, наречени ишлици, те продължили своята ковашка работа почти до 30-те години от XX век. Помнят се имената на Вълчо Апостолов, Илия Апостолов, Пиме Апостолов и др. Техните наследници понастоящем живеят в София.

Към края на 1910 г. и по-късно в Орманлия възникват и други коларо-железарски работилници — работилницата на дядо Петър Доков, която се намирала на шосето за Елин Пелин, на дядо Тано Лазов (Гавазо) — също на това шосе, на Видул Бонев — близко до шосето, на Христоско Манолов Църньов — на шосето за с. Доганово. По-късно такива работилници откриват Трифон Панков на улицата до черквата и Христо Арангелов (Тоската) до новото училище в двора на Андон Митов, негов тъст. В тези работилници работели самите собственици и членове на техните семейства. По-модерна била работилницата на Видул Бонев, в която имало банциг, бормашини, точила и други съоръжения, движени с електрическа енергия.

Една част от останалите занаятчии са имали работилници в сградата на площада, собственост на Косто Стоянов Делкин. Това била една дълга като казарма ниска едноетажна сграда с изглед на юг към площада. В най-източната част на двора към площада имало една малка постройка, в която се намирала касапницата. Касапите, най-често чуждоселци, изкупували говеда и овце от населението и продавали месото на селяните или на многобройните кръчмари.

В голямата и дълга постройка имало редица помещения, в които били настанени занаятчии и търговци. В помещението на най-източната част на сградата се намирала налбантницата, а до нея помещението на халваджийницата. След това се подреждали кръчмата на Коста Делкин, кожухарската работилница на Илия Трифонов, обущарницата на Александър Димитров и шивачницата на Мильо Богданов Илиев. Имената на халваджията и налбантина не са известни, тъй като не са били от селото. Освен посочените занаятчии, наемали помещения на площада, имало и такива, които, работели в собствените си домове. Такива били Иван Илиев (Ликов), шивач и бакалин, Серафим Младенов и Трайко Велинов — шивачи, Атанас Николов — кожухар и др. В старата постройка на общината, намираща се на мястото на сегашния ресторант „Старият дъб“, била работилницата на Темелин Янакиев Ганев, известен шегобиец и автор на народен шопски хумор. Често се случвало в шивашката му работилница да се провеждат приятелски срещи с неговите приятели и комшии на маса с тлъсти варени пилета и руйно ветренско вино. Веселили се приятелите в спокойните зимни вечери, бистрели политиката и си разказвали весели и тъжни истории. Между приятелите бил и Боне Бозаджийски, съсед на шивашката работилница, който след такива срещи се отбивал на другия ден в работилницата на Темелин и се оплаквал, че предния ден пак му била изчезнала кокошка или пиле, без да подозира, че той лично е участвувал в угощенията с останалите приятели. В малка неугледна и едноетажна постройка, която се намирала в двора на баба Зона (на същото място понастоящем е управлението на АПК), се намирала кацарската работилница на Стоян Стоименов Пашов, в която се изработвали или ремонтирали каци и бурета, а в другото помещение от същата постройка лятно време продавала кошници самоковската циганка Назента.

Наред със занаятчиите, които работели в селото, имало и отделни занаятчии, които работели като собственици или наемни работници в Елин Пелин или София. Това е особено характерно за периода на 30-те и 40-те години. Подгонени от немотията и недоимъка, те напускали селото и търсели своето щастие в големия град. Мнозина от тях се преселили в София и по такъв начин поставили началото на лесновската „емиграция“. По-известни от тях са Петър Стамов — Самоковеца, който имал обущарска работилница в София, регистрирана под фирмата „Хип-хип ура“, Илия Спасов, притежател на шапкарска работилница, Спас Христов Спасов — на шивашка работилница, Спас Видулов — на сарашка работилница, Иван Илиев Трифонов — на сарашка работилница в Елин Пелин, и др.

В селото имало и няколко бръснарници, които се намирали в собствените дворове на бръснарите или в наети помещения в центъра на селото. По-известни са Стоян Трифонов Стоилков и неговият син Гаврил Стоянов, Илия Николов Илиев, Петър Николов Стаменов, Стамен Савов, Крум Бодурски и др.

Нуждите на населението от тенекеджийски и бакърджийски услуги се задоволявали от занаятчийските работилници в Елин Пелин или от пребиваващи в селото цигани катунари. Особено развитие на занаятчийството се наблюдава в периода 1940–1944 г., когато започва евакуацията на населението от София поради Втората световна война. В селото се появяват радиотехници, дърводелци, мебелисти, автомонтьори, хлебари, автомобилни тенекеджии и др. С увеличаването на зърнопроизводството нуждата от нова съвременна мелница става все по-наложителна. Съществувалата дотогава огнена мелница на Петър Ганев Перушански, Борис Димитров и Вангел Софиянецо, чието истинско име не ни е известно, вече не отговаряла на повишените изисквания и преустановила своята дейност. По-късно била продадена. Към 1938–1939 г. от ямболския край дошъл в селото Михал Димитров, който закупил построената в селото мелница. Мелницата била с голям капацитет, работела безупречно и произвеждала брашна с високо качество, поради което работела денонощно. Десетки мливари от околните села — Вакарел, Голема Раковица, Крушовица, Нови хан и др., дебнели удобен момент да смелят своята ръж след някой мливар от Лесново, за да се сдобият с известно количество пшенично брашно за пити и баници. Освен с мливари, дворът на мелницата откъм южната част бил пълен с добитък и птици. За кратко време Михал Димитров натрупал голямо състояние, което осигурявало на него и семейството му заможен живот.

През 1947 г. мелницата на Михал Димитров бе национализирана, а по-късно минава в системата на околийския промкомбинат. С кооперирането на селското стопанство е закрита. Михал Димитров починал, а неговите наследници се преместили в София, където живеят и понастоящем.

С победата на социалистическата революция в нашата страна занаятчийството започва да се преустройва на социалистическа основа. Възникват в страната първите трудовопроизводителни занаятчийски работилници и околийските промкомбинати, които поемат част от занаятчийските услуги за населението. Част от създадените промишлени предприятия започват също да произвеждат стоки за народно потребление.

С приемането на Декемврийската програма на партията от 1968 г. се предявяват нови по-високи изисквания за непрекъснато подобряване на комплексното обслужване на населението.

Кооперативно движение, създаване на кредитната кооперация „Съгласие“

Възникването на кооперативното движение в България води своето начало след Освобождението от османско робство.

До Освобождението в нашата страна е имало отделни кооперативни организации главно с взаимоспомагателна цел.

След Освобождението по инициатива на Д. Благоев през 1892 г. в Търново се създава първата социалистическа кооперация „Работник“. По-късно през 1899 г. се утвърждава подобна кооперация в Пловдив.

През 1890 г. в с. Мирково, Пирдопски район, Софийски окръг, се създава по инициатива на известния прогресивен писател Тодор Влайков и Тодор Йончев — училищен инспектор, първата в страната селска кооперация за подпомагане на средните и малоимотните селяни.

Идеята за създаване на кооперативни организации намира все по-голям брой привърженици както в средите на работническата класа, така и сред бедните и средните селяни. Виждайки в нейно лице по-сигурна опора и защита срещу настъплението на капитализма, експлоатацията, икономическата зависимост, бедните и средните селяни и работниците пристъпват към създаване на кооперативни организации, където с обединените си усилия да се противопоставят на едрия капитал.

В ранния период от развитието на капитализма в нашата страна възникналите кооперации се обособяват като кредитни. Предоставяйки кредити при изгодни условия на своите членове, те им помагат да укрепят своето стопанство, да закупят необходимите животни и инвентар и да върнат получения кредит след определен срок. По-късно, особено към 20-те години на нашия век, кооперациите постепенно се превръщат и в потребителни, т.е. започват търговия със стоки от първа необходимост на по-изгодни цени.

Кооперативното движение в нашата страна не остава чуждо и на с. Лесново. Под влияние на социалистическата пропаганда първите социалисти в селото започват да обсъждат въпроса за създаване на спестовно дружество.

На 31 май 1909 г. по инициатива на прогресивния учител Георги Иванов Джоров (Даскала) се създава земеделско спестовно дружество „Съгласие“. Учредители на създаденото дружество стават 24 души средни и бедни селяни.

За председател на учреденото Земеделско спестовно дружество е избран Стамен Атанасов Зиков — среден селянин, добър и начетен земеделски стопанин, за подпредседател Стоян Пасков, среден селянин, трудолюбив стопанин, за касиер-деловодител бил назначен Георги Иванов Джоров (Даскала). Завършил Солунската гимназия, той напуска Солун поради преследването му от турците заради участието му в освободителното движение, и идва в с. Лесново. Тук става учител и се включва активно в обществените работи на селото. За членове на ръководството били избрани още Игнат Стоянов Йонев — примерен и трудолюбив селски стопанин, и старият социалист Велко Стаменов Баров.

В съответствие със съществуващите разпоредби създаденото дружество следвало да бъде утвърдено от кметската управа и регистрирано по установения ред. Утвърждаването и регистрирането на дружеството е извършено от Георги Ганев Гьоков, който по това време е бил кмет на селото, и от Григор Влъчков — секретар-бирник.

Със създаването на Земеделското спестовно дружество се поставя началото на кооперативното движение, насочено към кредитиране на неговите членове, която дейност продължава до 1919 г.

Под влияние на Великата октомврийска социалистическа революция и дейността на Българската комунистическа партия след нейния първи конгрес, идеята за разрастване на кооперативното движение намира все повече привърженици. Благоприятни условия за това създава правителството на Земеделския съюз, което поощрява създаването на селски кредитни и потребителни кооперации. Същевременно нуждата от създаването на кредитна и потребителна кооперация става все по-необходима за трудовите селяни и заради нейното противопоставяне срещу частните бакали.

Въпросът за създаване на кредитна потребителна кооперация или за превръщане на създаденото Земеделско спестовно дружество в кредитна потребителна кооперация се обсъжда активно от членовете — кооператори и други привърженици на кооперативното движение. И през този период един от активните инициатори за създаване на кредитната потребителна кооперация е Георги Иванов Джоров. Активна дейност по това време развиват Христоско Апостолов, Иван Анев Делибалтов (дядо Йованчо) и др.

През 1919 г. се свиква общо събрание на дружеството, в което участвуват 55 членове. След обсъждане на въпроса за създаване на кредитна кооперация „Съгласие“ е взето решение да се преустрои дружеството в кредитна кооперация, като се запазва даденото наименование „Съгласие“. Това решение е прието единодушно от всички присъствуващи.

В протокола за създаването на кредитната кооперация „Съгласие“ са записани като учредители Георги Иванов Джоров, Христоско Апостолов, Иван Анев Делибалтов, Богдан Китов, Иван Ганев, Стамен Атанасов, Стоян Ласков, Игнат Йонев, Велко Стаменов Баров, Колдо Андонов, Тасо Златков, Димитър Манолов, Найдо Ботов, Боне Антонов, Цветан Тричков и др.

Учредителното събрание избира нов управителен съвет на кредитната кооперация в следния състав:

1. Председател на кооперацията — Иван Ганев

2. Касиер-деловодител — Георги Иванов Джоров

3. Член — Тасо Златков

4. Член — Димитър Манолов

5. Член — Цветан Тричков

В състава на контролния съвет били избрани Колдо Андонов Ботов и Боне Антонов Танев (учител).

Една от първите задачи на новоизбрания управителен съвет е да се увеличи съставът на членовете на кооперацията и да се открие собствен магазин за търговия със стоки от първа необходимост.

В резултат на предприетите мерки членският състав е увеличен значително. Още на следващата година е открит кооперативен магазин. Поради това, че кооперацията нямала собствена сграда, било наето помещение от сградата на Стоян Бонев, където бил разкрит и първият магазин. За магазинер бил назначен Григор Арангелов Ценев. По-късно за магазинери били назначени Цветко Петков, Трайко Тодоров Андонов, Яне Манолов, Димитър Цветанов, Георги Иванов Гогошов, Георги Александров, Серафим Младенов и др.

През 1926 г. магазинът се премества в сградата на Найдо Ботов, където остава до построяването на собствена сграда.

Важна задача пред управителния съвет на кооперацията е нейното финансово укрепване. За целта са били сключвани при изгодни условия отделни заеми с по-заможни нейни членове, което ѝ осигурява нормално съществуване.

През 1933 г. кооперацията си осигурява парцел на площада на селото, където изгражда своя собствена сграда. В сградата е открит смесен магазин със стоки от първа необходимост и помещение за канцелария. По това време за касиер-деловодител е избран Трайко Тодоров Андов — един от учредителите на партийната организация, който полага много усилия и труд за организационното и финансовото ѝ укрепване. Определена положителна роля за предоставянето на парцел на кооперацията има тогавашният кмет Никола Илиев Гатов, който, макар че заема тази длъжност за кратко време — около един месец, осигурява на кооперацията нужния парцел.

Дейността на кооперацията постепенно обхваща и изкупуването и преработването на млякото. През 1936 г. се изгражда мандра, където кооперацията изкупува и преработва овчето мляко.

С реализирането на тази дейност се пресичат опитите на разни частни търговци да изкупуват при неизгодни цени млякото на земеделските стопани.

С увеличаване на асортимента на стоките в кооперативния магазин с всяка изминала година се ограничават възможностите на частните бакали и тяхната дейност започва да замира.

Със замогването на членовете кооператори все по-голяма нужда се явява от модерно съвременно обработване на земята. Откликвайки на нуждите на своите членове, кооперацията закупува определени бройки брани, плугове, валяци и друг селскостопански инвентар, който предоставя за ползуване на членовете. През 1940 г. закупува и една вършачка и трактор, назначава необходимия персонал за обслужването им и ги предоставя на населението за вършитба на зърнените храни. По същото време закупува и един триор за пречистване на семената, който също се предоставя на селските стопани.

Някои селски стопани се групират отделно и закупуват свои селскостопански машини (жътварки, култиватор и др.), напр. Манол Спасов, Иван Делибалтов и Христоско Апостолов. С образуването на стопанството някои от годните машини и инвентар бяха изкупени, а негодните — бракувани.

Победата на социалистическата революция в нашата страна разкрива нови широки перспективи и възможности за развитие на кооперативното движение и кооперативната търговия. Държавата отделя големи грижи за укрепване на създадените кооперации с предоставянето им на изгодни заеми, разширяване на складовата база, разкриване на магазини и разширяване на асортимента на стоките. Бяха създадени районните кооперативни съюзи, които оказаха най-близка и непосредствена помощ на кооперациите.

Партийната организация в селото, комитетът на Отечествения фронт и общинският народен съвет също оказват близка и непосредствена помощ за по-нататъшното развитие и укрепване на кооперацията. Набелязани са мерки за нейното организационно укрепване. За председател е избран Цветко Йорданов Стоянов, за счетоводител — Цветан Стефанов Палев и за зам.-председател — Христоско Г. Митрин.

Най-главната задача, която се поставя пред кооперацията, е разширяване на мрежата от магазини, изграждане на собствена база и увеличаване асортимента на стоките.

През 1947 г. е открито първото кооперативно заведение за обществено хранене. В началния период там се продаваха предимно спиртни и безалкохолни напитки, а в последствие постепенно започна да се организира и общественото хранене. През 1949 г. съществуващият смесен магазин в сградата на кооперацията се разделя и се открива магазин за хранителни стоки в помещението на Данчо Цветанов Спасов и магазин за мебели, железария и домашни потреби в сградата на кооперацията. През 1955 г. се открива и първата сладкарница в помещението на Боне и Найдо Бонкови (бивша кръчма).

С изграждането на новата кооперативна сграда през 1959 г. (търговския дом), положението с магазинната мрежа се подобрява чувствително. На партера е открит модерен магазин за хранителни стоки. В съседното помещение — съвременна сладкарница, а на втория етаж е обзаведен магазин за облекло и обувки. В останалите помещения от втория етаж е настанено управлението на кооперацията.

По-нататъшното разширяване на магазинната мрежа обхваща разкриването на постоянен магазин за плодове и зеленчуци, павилион със стоки от първа необходимост при училището и в горната махала, в читалището на малцинството, сладкарница с продажба на спиртни напитки в партерния етаж на сградата на АПК, и др.

С изграждането на представителния ресторант в селото се създават още по-добри условия за решително подобряване на общественото хранене. Ресторантът е изграден през 1978 г.

За по-нататъшното развитие на кооперацията след Девети септември 1944 г., за разширяване на нейната магазинна мрежа и складова база, финансовото ѝ укрепване, разширяване на обема и асортимента на стоковия фонд, определена заслуга имат работещите в кооперацията ръководни кадри като Стоянка Райкова, Рашко Николов Митов, Цветан Стефанов Палев, Цвятко Йорданов Стоянов, Стоян Димов, Ангелина Йорданова, Христо Стоянов Велинов, Мария Стоименова и др.

Развитие на образованието

Развитието на образованието бележи своето начало още в периода на османското робство. Както в много други селища на нашата страна, така и в с. Лесново е съществувало килийно училище, където свещениците или други по-будни българи са давали първоначални знания на учениците.

Оскъдни са сведенията, с които разполагаме за началото на килийното училище и първите учители. Първите сведения за съществуването на килийно училище в селото са от 1860 г. Знае се, че през този период килийното училище се е намирало в двора на черквата в отделна пристройка до старата черква (в същия двор е построена и сегашната черква).

Първият учител, който е обучавал децата на четмо и писмо, бил Стоил Петков (дядо Стоилко), баща на Трифон Стоилков, родоначалник на фамилията на Гаргутете. Стоил Петков е произхождал от заможно селско семейство. Родителите му са били вероятно будни българи и затова решават да изпратят своя син да учи за свещеник в манастира „Св. Спас“.

Като завършил обучението си, Стоил Петков се завърнал в Орманлия, но не станал свещеник. Причината била, че двама от свещениците преди него — дядото на Иван Стоянов Попов (дългия) и Георги Попов от фамилията на Спас Василов починали скоропостижно, поради което той се побоял да не би да го постигне и него нещастие, и вместо свещеник станал учител в килийното училище. Не е известно колко време е учителствувал, но след като напуснал училището станал събирач на данъци (рабушчия). Килийното училище е съществувало до 1880 г., когато било открито първото светско начално училище.

Първата училищна сграда, където се извършвало обучението на учениците до четвърто отделение (понастоящем до четвърти клас), била стара турска къща, собственост на богат турчин на име Абдул Рахман или Абдурман — точно не е установено, който се преселил в Анадола.

Едни от първите учители и същевременно основатели на новооткритото училище били Стоян Трифонов, или както тогава са го наричали, даскал Тано, даскал Дамян, даскал Генко, и малко по-късно Георги Иванов Джоров (Даскала).

Стоян Трифонов или даскал Тано бил роден в с. Лесново. Произхождал от заможно селско семейство от фамилията на Самуил Кръстов Трифонов. Имал завършено третокласно образование, което по онова време било достатъчно, за да започне да обучава учениците в началното училище.

Сведенията ни за даскал Генко са съвсем оскъдни. Знае се, че е родом от с. Новоселци (сега Елин Пелин), че освен в с. Орманлия е учителствувал и в съседните села Доганово и Караполци, и че се е пенсионирал като учител.

Даскал Дамян е роден в с. Лесново. Произхожда от средно селско семейство, от фамилията на Илиовци. Негови живи правнуци са Найдо Павлов Илиов и Ангел Гатов Илиов.

Първият редовен учител със специално гимназиално образование е Георги Иванов Джоров. Роден е в Егейска Македония. Назначен е като начален учител и развива активна дейност за изграждане на ново училище, което да отговаря на тогавашните изисквания.

Строителството на новата училищна сграда започва с помощта на държавата през 1907 г. Населението също е взело най-активно участие в осигуряването на дървен материал, камъни и вар. Строителството продължило три години и през 1910 г. било завършено. Междувременно обучението на учениците в началното училище по това време се е извършвало, освен в споменатата турска къща, и в къщата на Христо Доков, старата механа на Стоян Бонев, която се намирала на мястото на сегашната къща на Григор Янев Златков, и на други места.

Новата сграда на първото начално училище била построена в двора на старата турска къща. Понастоящем тази сграда на първото училище е преустроена в здравна служба и аптека.

Училището е открито тържествено през 1910 г. То било наименувано на големия български класик, поет и писател Иван Вазов. Новата училищна сграда разполагала с четири класни стаи за учениците от първо до четвърто отделение, голям хол, учителска стая и широко и удобно мазе за училищен инвентар. Занятията в нея продължават до 1937 г., през която година започва преустройството ѝ в здравна служба.

Независимо че обучението на учениците в новата сграда на училището вече се водело нормално, една значителна част от тях, по-конкретно тези от западната страна на селото, не могли да бъдат обхванати в новата сграда, поради което успоредно с обучението в новото училище, обучението се водело и в някои допълнителни постройки, като долния етаж на старата общинска сграда, къщата на Михалаки Стоименов, къщата на Ноче Делев и др.

По-известни учители в новата училищна сграда са били Георги Иванов Джоров, Боне Антонов, дългогодишен учител от с. Лесново, дал много от своя живот за укрепване и развитието на учебното дело, Игнат Стаменов — също дългогодишен учител от с. Лесново, Златко Сотиров Велинов също от с. Лесново, Еленка Георгиева от гр. София и други.

Учители, които са водили обучението на учениците извън сградата на училището, са били Йорданка Бонева Антонова, съпруга на Боне Антонов, дългогодишна учителка, Мара Григорова от София, също дългогодишна учителка. И двете учителки са имали специално педагогическо образование.

Началното образование на учениците от селото продължава до 1922 г., когато се поставило и началото на прогимназиалното образование с откриването на първи прогимназиален клас. Дотогава прогимназиалното си образование децата получавали в Новоселци (Елин Пелин). През 1923 и 1924 г. последователно са открити втори и трети прогимназиален клас. Учебните занимания на прогимназиалния курс са се водили в кръчмата на Станислав Спасов, кръчмата на Яне Златков и долния етаж на общината. Директори на прогимназията са били последователно Димитър Василев от гр. Ихтиман, Иван Бояджиев от гр. София, Райчо Николов от с. Доганово и Кръстьо Петров от гр. София.

Необходимостта от нова училищна сграда, която да бъде в състояние да обхване всички деца от селото, както и от помещения за учениците от прогимназиалния курс, ставала все по-голяма. Кметът на селото по това време (1931–1934 г.), заедно с общинските съветници и учителите, започнал да обсъжда мястото за новата постройка, събирането на необходимите средства, участието на държавата и населението в неговото строителство. След дълги спорове било уточнено новата училищна сграда да бъде построена в долния западен край на селото, на мястото на общински терен, който по това време представлявал едно голямо блато. Решението било крайно неправилно и теренът неподходящ, но при тогавашните условия на буржоазното управление не се намерила сила, която да противодействува на това решение, и терен в центъра на селото не бил намерен — още повече като се има предвид обстоятелството, че собственици на дворните места около центъра на селото били хора от управляващата върхушка и отчуждаването им би накърнило техните интереси. Наложило се да се насипят хиляди кубически метра пясък за насипване на блатото и създаване на подходящи условия за строителство.

Най-важният въпрос, който се поставял във връзка със строителството на новата училищна сграда, бил осигуряването на необходимите средства. Във фонда, който общината открила преди строителството, били набрани 30 000 лв. Това било крайно недостатъчна сума. Наложило се Димитър Петков Анев — секретар-бирник и Георги Иванов Гогошов — секретар на земеделската дружба, да потърсят помощ от държавата. Те посещават народния представител от БЗНС Делийски, който от своя страна ги завел при тогавашния министър Константин Муравиев. Той им обещал една сума от 700 000 лв. като заем за селото, който така и останал невърнат. С предоставения кредит Окръжната планова комисия възлага изработването на проектосметна документация за обща стойност 1 200 000 лв. След изработването на проектосметната документация се насрочва търг, който е спечелен от предприемача Нено Гичев от Еленските села, който довежда бригада и започва строителството.

Строителството на училището започва през 1931 г. и продължава три години.

През това време е завършен първият етаж. Закупени са най-необходимите учебни пособия и учебните занятия започват през 1934 г. Откриването на училището става през септември същата година при голяма тържественост. Присъствуват представители на окръга, много свещеници и много гости от съседните села. Населението на селото също присъствувало масово. Училището било наименувано на големия български поет и революционер Христо Ботев. Вторият етаж на училището и неговото дооборудване са завършени след Девети септември 1944 година, когато е изградена и оградата. През 1985 г. започва разширение, което обхваща изграждане на столова-трапезария и допълнителни учебни помещения.

След Девети септември 1944 г. директори на училището са били последователно Станчо Гюров, Стефка Петрова, Дина Попова, Христо Славейков, Веска Палева и Васил Костов Цветков. От посочените директори само Василка Палева е от с. Лесново, останалите са от София и други населени места.

По-известни учители в периода след Девети септември 1944 година в училището са Петър Иванов Манолов, Цветана Игнатова Павлова, Петра Петкова Видулова, Мария Попова, в началния курс детски учителки — Василка Митова и Милка Славейкова, и в прогимназията — Василка Палева, Станка Благоева, Трайко Сотиров, Тодора Трифонова, Иван Шентов, Цветана Шентова, Ангелина Мечкарова, Цветана Митова, Христина Стоянова, Гена и Петко Киркови, Цанка Михайлова (дружинна ръководителка) и други.

Добри учители и известни сред населението преди Девети септември са били Иван Узунов, Виктория Манова, Люба Писева — всички с висше образование.

През 1960 година в с. Лесново с решение на Софийския окръжен народен съвет е открито практическо земеделско училище с двегодишен срок на обучение. В него имали право да постъпят завършили основно образование младежи от населените места на Софийски окръг. Определена заслуга за откриването му има Цветко Йорданов Стоянов, тогавашен инспектор в отдел „Просвета“ при Окръжния народен съвет, роден в с. Лесново. Първоначално занятията на училището започват в учебните помещения на Народното основно училище „Христо Ботев“. С развитието на училището и разширяване на обхвата на учениците, помещенията се оказват недостатъчни и се налага да се търси ново решение. Същевременно паралелното водене на учебните занятия на две училища в една сграда започва да дава своите отрицателни резултати и причинява смущения в учебния процес. Налага се учебните занятия на практическото земеделско училище да се водят в отчуждената къща на Косто Стоянов Делкин, а общежитието на училището да бъде устроено в сградата на „Водстрой“, която се намира до стадиона.

За директори на училището били назначавани педагози с висше образование.

Това училище просъществува до 1970 година, когато по решение на Окръжния народен съвет е закрито. Закрити са и другите подобни училища в окръга и се дава път на селскостопанските техникуми.

Бележки

[1] Симеон Дамянов, Руско-турската освободителна война 1877–1878 г., Военно издателство

[2] Изчезнало селище, източно от Нови хан

[3] Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877–1878 г., т. 62, с. 72, 138

[4] Цветко Й. Стоянов — сведения

[5] Петър Ленков — сведения

[6] Изложение за положението на Софийски окръг, представено на Софийския окръжен съвет 1888 г., С., 1888, с. 3

[7] Изложение за положението на Софийски окръг, представено на Софийски окръжен съвет при Септемврийската му сесия 1890 г., С., 1890, с. 3

[8] Изложение за положението на Софийски окръг, представено на Софийски окръжен съвет 1901–1902, С., 1902, с. 4

[9] Вж. списък на кметовете на селото в приложението

[10] Гълъб Гълъбов, Съдебни протоколи на Софийския съд, немско издание, 1960 г.