Коста Митов
Село Лесново (2) (кратък исторически очерк)

Глава първа
Най-стари сведения за село Лесново

Кратка историческа и географска справка за Софийското поле

Софийското поле е разположено в централната част на Балканския полуостров. През него минава важният диагонален път за страните от Изтока. То винаги е било важен стратегически обект за римляни, византийци, славяни, варвари и други народи. Кръстосвана при военни набези на мощни владетели, Софийската област често преминава във властта ту на един, ту на друг владетел, за да остане по-трайно във владенията на одрисите (тракийско племе), създало своя силна държава, достигнала своя разцвет през петия и четвъртия век преди н.е.

По същото време укрепва държавата на Филип Македонски, който през 341 г. пр.н.е. подчинява Софийската област. Към 146 г. римляните започват да нахлуват в Балканския полуостров и по времето на императорския наместник Крас траките са победени (29–28 г. пр.н.е.) и на полуострова се установява властта на римляните. По времето на римския император Клавдий (45 г. от н.е.) и Софийската област се превръща в римска провинция (стратегия), където Рим изпраща свой прокуратор (управител). През този период Сердика се издига като важно военностратегическо селище.

В началото на IV век от н.е. Сердика била здрава и цветуща крепост, център на стратегията, която римският император Константин Велики възнамерявал да превърне в столица на Римската империя.

Към края на V век в Балканския полуостров започват нашествията на славяните, които по-късно се настаняват трайно в тези земи.^[1]

Софийското поле със София (Сердика) е присъединено към Българската държава през 809 г. Софийското поле е трайно присъединено към българската държава по времето на княз Борис през 802–889 г. В пределите на Второто българско царство Средец и областта били включени през 1193–1194 г., когато войските на Асен и Петър завземат града и областта и достигат до Одрин.

Софийското поле остава в пределите на Българската държава до 1386 г., когато османските турци по времето на султан Мурад, командвани от Лала Шахин, обсаждат София и я превземат.

Поради своето благоприятно географско местоположение, равното Софийско поле, запазено от северните ветрове от Стара планина, напоявано обилно от много реки, с богата и плодородна почва, винаги е било обитавано от човека.

Почти цялата източна половина от Софийската равнина се заема от Елинпелинското поле. На север, изток и юг то е оградено от предпланините на Стара планина, Ихтиманска средна гора и Лозенската планина, а на запад граничи със землището на София.

Средната надморска височина на полето е 550 м. Източната му половина е наклонена от една страна на северозапад към река Искър, а от другата страна към долината на река Лесновска. Преобладаващата равнина с леки наклони предоставя добри възможности за напояване. Елинпелинското поле попада в зоната на умереноконтиненталния климат. Средната температура през периода 1916–1945 г. е около 20^o. Доминиращи са западните и северозападните ветрове, често духат обаче югоизточни и източни. Местното население им е дало съответни наименования. В някои населени места източният вятър е известен под наименованието „Кривецо“, западният — „Мокрио“ или „Софиянецо“, североизточния вятър лесновчани наричат „Дери бивол“, южния „Юго“ и т.н.

Особено голямо стопанско значение има река Лесновска, която набира водите си от Вакарелските и Раковишките височини. Към нея ветрилообразно се насочват всички останали по-малки реки. В най-горното си течение тя е известна като Селека, а след като приеме притоците „Два братя“, „Треска“, „Михов дол“ и „Габра“ се нарича Лесновска.

В равнинната част на полето и по-точно по протежението на реките голямо богатство представляват подпочвените води. Особено богати на подпочвени води са землищата на селата Лесново, Равно поле, гр. Елин Пелин и др. Те са сравнително топли, не причиняват вторично осоляване на почвата и са много близо до повърхността.

Най-характерни в района са черноземните почви смолници в Григорево, Горни Богров, Столник, алувиални (ливадни) почви главно по поречието на река Лесновска, Огняново, Доганово, Лесново, Елин Пелин и други.

Още преди османското робство Софийската равнина, в това число и Елинпелинското поле, са били гъсто населени. Нови селища възникват и по време на робството. Средното разстояние между тях е от три до шест километра. По-големи селища в Елинпелинската община са гр. Елин Пелин и селата Лесново, Нови хан, гара Елин Пелин, Равно поле и др.^[2]

Икономиката в този район през робството е била съсредоточена в ръцете на турските чифликчии. До Освобождението в тази част на Софийското поле е имало редица чифлици в селата Мусачево, Равно поле, Григорево, Богданлия, Лесново, Горни Богров, Гайтанево и други. Чифлиците в село Лесново и село Равно поле са били собственост на Осман бей — градски управител на София.

След освобождението на България от турско робство до Девети септември 1944 година в района преобладават средните и едрите селски стопанства, а промишлеността се представя главно от керамичната фабрика „Изида“ на гара Елин Пелин, няколко маслобойни и няколко дребни предприятия за производство на керемиди, и десетки частни занаятчии.

Понастоящем промишлеността на Елинпелинската община се представя от редица крупни промишлени предприятия, като ДКЗ „Изида“, Завода за огнеупорни материали на гара Елин Пелин, Домостроителния комбинат на гара Столник, химическия комбинат „Верила“, завода за поливна техника в гр. Елин Пелин и други.

Селското стопанство е обединено в АПК и отделни стопанства в селата, поделения на АПК.

Както вече посочихме, с. Лесново (Орманли, Орманлу, Орманлия) е едно от големите селища в този район. Неговото население от около 2000 души се е запазило така от преди 100 години. Една от най-важните причини за слабата миграция е обстоятелството, че равната и плодородна почва и пасищата в землището на селото предоставят много добри условия за развитието на полевъдството и скотовъдството, които осигуряват богат поминък на населението.

Село Лесново е разположено в източната част на Софийското поле, където завършва равнината и започват да се очертават първите неравности на Вакарелските и Раковишките възвишения на Ихтиманска Средна гора. През землището му текат водите на река Лесновска, река Липец, Вадата, Азмако и Алчако, които в миналото са осигурявали напояването на полето. Понастоящем с изграждането на напоителната система София — изток основните площи се напояват от нея.

През селото минава пътят София — Елин Пелин — Голема Раковица, който го свързва със селата Доганово, Огняново, Голема Раковица, Богданлия и Караполци, а чрез гр. Елин Пелин и с останалите села от общината. Удобен път свързва с. Лесново и с гара Елин Пелин, а черен път със с. Априлово. Землището на с. Лесново граничи на изток със землищата на с. Доганово и с. Богданлия, на запад с Елин Пелин (център на селищната система), на юг с Нови хан и гара Елин Пелин, а на север с Петково, Долна Малина и Априлово. Почти всички съседни села отстоят на около 4–5 км.

От двете страни на селото по посока запад — изток през Софийското поле минават важни железопътни линии и пътни магистрали. На юг на около 4–5 км минава железопътната линия София — Пловдив и автомагистрала „Тракия“, на север на разстояние около 5 км минава първокласният път София-Бургас и подбалканската жп линия, малко по на север минава пътят София-Варна, където понастоящем се изгражда автомагистрала „Хемус“.

Най-близките планински образования до селището са „Бабата“ и съседното до нея по-малко възвишение, които се намират на около 3.5 км на север в землището на с. Априлово, и „Плашива“, сравнително невисоко овално възвишение на около 4 км югоизточно от селото в землището на с. Богданлия.

Археологически изследвания в землището на с. Лесново

Археологическите разкопки на някои от старините в източната част на Софийското поле по убедителен начин показват, че то е било обитавано от най-ранни времена. По откритата керамика в отделните селища може да се приеме, че те са съществували както през ранния, така и през късния неолит. Следи от ранния неолит са намерени в землището на с. Голема Раковица. Там са открити каменни оръдия от този период — дребни сечива, изработени от камък.

Селище от ранния неолит е открито и в землището на с. Лесново в местността „Чакмаклия“ на около един км южно до река Липец. В описанието, дадено от Неделчо Петков, се съобщава, че на много места реката е измила културния пласт, в който са открити груби съдове с релефно-вдлъбнат орнамент.

В западната част на местността са намерени фрагменти от полъскани глинени съдове, някои от които орнаментирани с врязан орнамент, а така също плоски каменни брадвички. През 1959 година в същата местност в брега на река Липец са били намерени малка запазена стомничка, неорнаментирана, и железен меч, силно корозирал, които доскоро са се пазели в сградата на общинския народен съвет. В същата публикация се съобщава и за открити селища от епохата на неолита в землището на с. Нови хан в местността „Аязмото“, където са били открити предмети от груба керамика.^[3]

Останки от крепостни стени и основи от масивни градежи са били открити в местността „Асарлъко“. Получените резултати от изследванията на тази местност са описани в публикацията на д-р Иван Велков „Черковището при с. Орманлия“.^[4]

Авторът съобщава, че на 1 км западно от селото в ливадите (понастоящем там е блок на АПК) се откроява плоско възвишение, различаващо се рязко от околната равнина. На по-старите жители на селото е известно, че старините в местността „Асарлъко“ са разкрити около 1909 г. от дядо Стамен Буковичарски от същото село, на когото, както той сам разказвал, се присънило, че на това място има 40 църкви. Дали това е така, или тези старини са били известни на населението от по-рано, не е толкова важно. Важното е, че в резултат на извършените разкопки и изследвания авторът на публикацията д-р Иван Велков е дал научно обяснение за тези старини. Според него, като се съди по близостта на старините до Стария път (Троянския път), големината на градището (крепостта), може да се предполага, че в тази крепост се е намирал гарнизонът на Манасио Бургара(?), който е пазил проходите за Ихтиман през периода около 400-та година. Авторът приема, че е съществувала връзка между крепостта в местността „Асарлъко“ и параклиса, намиращ се югозападно от гр. Елин Пелин (Новоселци). Пак, според него, се предполага, че от крепостта или около нея се е отбивал пътят за Златишкото поле (може би сега съществуващият път за Огняново и Голема Раковица), където при сливането на реките в местността „Стражата“ са били намерени развалини от крепостна кула и фрагменти от плочки с тракийски конник.

Според описанието на автора, въпросните старини са разположени на един квадрат с размери 190 на 190 м, ограден със стени. Северната стена се издига малко повече на изток. Стените, ограждащи крепостта, са били открити повторно и при разкопаването на местността през 1959 г. при изграждането на напоителната система. Авторът на статията съобщава и за наличието на основи на постройки, които, според него, са били вероятно вратата на крепостта. При извършването на разкопките са били намерени един глинен кюнец (тръба) с четвъртита форма, дълъг 27 см, един жертвеник, желязна огрибка, малък железен предмет във вид на котва, дълъг около 19 см, мраморна статуя, дълга около 29 см, и други. В народния музей понастоящем се намира и едно мраморно торсо от статуя на Дионисий, описано под инв. № 5916. На запад от тези зидове била открита една осмоъгълна постройка с диаметър 6,80 м и стена, дълга 2,80 м, изградена от ред камъни и ред тухли, споени с хоросан, която според автора прилича на баптистерия^[5]. Като най-интересна, според изследователя, може да се счита тази, разположена малко по на юг от горния осмоъгълник, която по време на изследването е била добре запазена и която, според заключението му, е била римска баня. Трите полукръгли помещения са били с различна големина, споени са били добре помежду си и са свързани с канали за изтичане на вода. Югоизточно от горната баня бил намерен отлично запазен басейн във вид на равнораменен кръст, в който се е влизало по стъпала. В източната част са били намерени останки от кула с квадратна форма с размери 2,30 на 2,30 м и с дебелина на стените около 1,60 м. Освен това били открити и други кули, разположени на североизток и северозапад, които по големина са били почти два пъти по-големи от първите.

Д-р Иван Велков съобщава и за открита пътна колона от пясъчник, висока 88 см с диаметър 38 см с 14 реда гръцки надписи, намерена през Първата световна война в местността „Лисичите дупки“ от жителя на селото Георги Александров Чолдин. Колоната понастоящем се намира в Археологическия музей под инвентарен № 5932.

Ценни сведения в резултат на археологически изследвания в землището на с. Лесново са получени и от Димитър П. Димитров.^[6] В няколко последователни публикации в „Годишника на народния музей“ авторът съобщава за открита подставка от статуя на Каракала (култов предмет) и за открита пътна колона, намерена на Троянския път (главния път), свързващ Сердика с Константинопол, от времето на римския император Гордиан III.

За открита пътна колона от пясъчник, намерена южно от селото на Троянския път близо до старата станция Бурдака(?) (развалините от крепостта в местността „Асарлъко“) се съобщава и в статията на Андрей Протич.^[7] Според автора, колоната е въздигната от Сердика през време на римския император Гордиан (238–244 г. сл.н.е.), когато в провинция Тракия бил легат Кати Келер(?).

Чехословашкият археолог Карел Шкорпил^[8] съобщава за намерен в землището на с. Лесново надгробен камък. Според неговото описание, надгробният камък е дълъг 0,85 м, широк 0,45 м и дебел 0,2 м. Горната част на камъка е разделена на три отделения. В най-горното са били открити груби изображения на три стоящи лица — мъж, жена и дете. Смисълът на съществуващия надпис, според автора, се отнасял до възпоминание, което се извършвало по повод връщане от заточение или избавление от тежка болест.

Останки от изчезнали селища в землището на с. Лесново са били намирани от по-стари жители на селото в местността „Ибриево“ и в местността „Мансърово“. Касае се за селища, съществували през периода на османското робство, които са изчезнали още по време на робството.

В землището на селото има четири могили, които се намират на около 1,5–2 км от източната, североизточната и северната страна. Освен тях на около 3–4 км на запад в местността „Бештепе“ се намират пет могили, които са дали и наименованието на местността. Разкопки на могилите не са правени.

В самото селище по-голям интерес като старина е представлявала джамията (сега е разрушена). По описание на по-старите жители тя е била масивна сграда с дебели около един метър стени, изградени от плоски тухли и камъни, споени с хоросан. Салонът е могъл спокойно да побере около 100 души. Джамията е имала минаре. От проучванията, които бяха направени във връзка с установяване на периода на нейното строителство, беше уточнено, че тя е строена преди 1652 г. Основанията ни за това са сведенията, които дава турският пътешественик Евлия Челеби^[9]. Той е посетил с. Орманлия два пъти — през 1652 г., когато пише, че селото е турско с една джамия, и през 1662 г., когато съобщава отново, че селото е турско и в него има една джамия.

През последните години специални археологически изследвания не са правени, поради което не можем да посочим и по-нови данни.

Най-ранни исторически сведения за с. Лесново

Оскъдни са сведенията за възникването на селото и за събитията през най-ранния период. Това особено се отнася до периода на османското робство. Не разполагаме със сигурни сведения кога е възникнало с. Лесново. Кратки сведения, в които се споменава името му, са дадени в откритите турски документи — джелебкешанските (данъчни) регистри, турски съдебни протоколи, съдебни протоколи за граждански сделки през различни периоди на робството, описания на някои пътешественици и др.

Засега най-ранният турски документ, в който се споменава името на с. Орманлу^[10] (турското име на с. Лесново) са данъчните регистри (джелебкешани) в българските земи от 1576 г.^[11] В този документ се споменават имена на жители от селото — турци, на които се определя по колко овце трябва да дадат като данък на държавата: „Кумари, син на Юсуф — 50 овце, Кара Махмут Вели — 30 овце, Емирджин Юсуф — 50 овце, Махмут, син на Меми — 25 овце, освободеният роб Хайдар Юсуф — 35 овце, Мехмед, син на Дуру — 22 овце. Или всичко 215 овце“.

В същия списък се споменават и задълженията на изчезналите още по време на османското робство селища „Ибриево“^[12], „Мансур“ и „Мало село“ („Кючук оба“, намирало се е северно от Доганово), както и Гюреджия (Огняново), което съществува и сега.

В по-раншни турски документи, в които се споменават имена на селища от този район, с. Орманлу не фигурира. Така например в един от тези документи за съществуващите тимари (поземлени владения) от 1446 г.^[13] и за паричните данъци, които дължат съответните селища, се споменават имената само на Гюреджия (Огняново) с 15 мюсюлмански домакинства, приход 253 акчета, Доганджи (Доганово) със 7 мюсюлмански домакинства и една вдовица, приход 270 акчета, с. Кара пулад (Караполци) с 15 мюсюлмански домакинства, приход 253 акчета, с. Голема Раковица с 34 домакинства, вдовици 9, приход 1690 акчета, и с. Новоселци, домакинства 104, вдовици 13, приход 6500 акчета.

Името на с. Орманлу се споменава и в отделни съдебни протоколи на Софийския съд от 1613 г. за извършени сделки. Характерно за извършените сделки е обстоятелството, че страните са турци. Кадийската институция е заемала особено място в османската държавна система. Както в правораздаването, така и в осъществяването на контрола по спазване на законите на централната власт, кадията (съдията) се е ползувал с голяма власт и правомощия. От такава гледна точка, съдийските документи представляват богат извор на сведения.^[14]

Горните документи ни дават достатъчно сигурно основание да твърдим, че през 1576 г. с. Орманлу вече е съществувало като селище, заемащо землището, на което съществува и понастоящем. Коя е обаче годината на неговото възникване остава да бъде доизяснено допълнително.

Както беше посочено, старото наименование на селището е било Орманлу. В някои турски документи от по-късен период то се споменава като Орманлъ, а в периода преди Освобождението като Орманлия (Горалия). Верният превод на български би трябвало да бъде Горово. През 1934 г. обаче, когато редица селища в нашата страна са били преименувани, селото бива наречено не на български Горово, а на руски Лесново (от лес). От обстоятелството, че селището носи име, свързано с гора, би трябвало да се приеме, че по време на неговото възникване (1576 г.) в района е имало гора. Няма безспорни доказателства, които да потвърждават, че в източната част на Софийското поле, и то в равнината, е имало гора. Общоизвестно е обаче, че след завладяването на нашите земи турското правителство и местните феодали са предприели мерки за изсичане на големи площи гори — било за стопански нужди или за износ, било за ограничаване на развитието на съпротивата на българското население. В подкрепа на твърдението, че в района е имало гори, говорят наименованията на редица местности: „Дъбовете“, „Брестетата“, „Търниците“, „Ормано“, „Кавако“ или „Каваците“. По-старите жители на селото знаят, че в редица местности докъм 1930 година са се запазили вековни дъбове, които са имали и свои наименования. Още се споменават от населението „Спасовио даб“ в местността „Мерата“ — вековно и високо дърво, което е било поразено от гръм и изгоряло, без да може да бъде спасено. Известни са били също такива вековни дъбове като „Гогошовио даб“ (всъщност те са били две дървета) в местността „Трояно“ и „Христосковио даб“ в местността „Алчако“. Този дъб стои и до днес и е обявен за природна забележителност. В землището на селото на пътя за с. Априлово (Сегърлиево) и сега има вековен бряст, който подкрепя твърдението, че в района е имало гора. В близост (на около два км от този бряст) се е запазила една малка горичка от брестови дървета, която може би е останка от съществувалата гора. Всичко това дава основание да се приеме, че по времето на възникването на селото в района е имало гора, която е дала и неговото наименование.

Първи заселници

Според преданието първите заселници са били пришълци кошничари, установили се по поречието на реката, край която имало много ракита. По-късно или едновременно с тях се настанили турци, а след тях започнали да прииждат и да се заселват българи. Литературни източници по този въпрос не са открити.

Ако се съди по твърдението на К. Иречек, че колонизацията на турското население в нашите земи е станала през 16 век, който период съвпада и с възникването на с. Орманлу, то следва да се приеме, че заедно с турците са се придвижвали и цигани, които са намерили в землището на селото подходящи условия за живот и са отседнали трайно там.^[15]

По време на освободителната Руско-турска война турците напуснали селото заедно с оттеглящите се турски войски, а циганите останали и сега те живеят в един от кварталите на селото.^[16]

Не разполагаме с точни сведения кога са дошли първите български заселници. За първи път за наличието на българи се споменава на 20 септември 1618 г. в един съдебен документ на Софийския шериатски съд. Според този документ, раята от Горубляне, Орманли и Кривина, Софийска кааза, се явили пред съвета на Софийския шериатски съд и се оплакали от незаконните действия на зиамина Хасан паша, комуто било дадено право да се ползва от данъците и десятъка, които плащали селяните за произведенията от имотите и бащиниите си. В молбата си те пишели: „Всяка наша бащиния още от деня на завладяването на нашата страна беше определено да се облага с по две крини жито и по две кила ечемик, право на беглик-агнъм джелебкешан да се плаща за 100 овце — 100 акчета, за лозята да се взема ресумибач на уврат или дюлюм по 100 акчета, право на егрек по 2 акчета за 100 овце, право на слуга на овчарина по 2 акчета за всеки 100 овце. И така за всеки 100 овце право на беглик, за егрек и за слуга на овчарина се плащаше от старо време по 122 акчета за 100 овце. Сега обаче пълномощникът (субашата) на Хасан паша Ахмет ага иска от нас да му плащаме много по-големи суми. Затова молим съда да издаде решение по шериата, за да плащаме и сега, както е било от старо време. Сега пълномощникът на Хасан ага иска от нас по 250 акчета.“^[17]

Софийският шериатски съд уважил законното оплакване на селяните от посочените села и отхвърлил искането на субашата като незаконно. В съдебното решение било записано: „Заповяда се на селяните — тъжители от тези три села да изплащат и занапред на Хасан паша в натура и в акчета само онова количество, което те досега са плащали.“

Въз основа на цитирания документ можем с пълно основание да твърдим, че през 1618 г. в селото е имало трайно отседнало българско население, което е притежавало свои имоти и добитък. Дали обаче това е било местно население, заварено там още от покоряването на Софийското поле, както пишат в молбата си селяните (раята), или то е дошло по-късно, все още не е установено.

Според съществуващото предание и от събраните сведения от по-старите жители на селото се установява, че голяма част от фамилиите са дошли от други селища, но не едновременно, а постепенно поради различни причини и при различни обстоятелства. Между по-важните причини можем да посочим:

— Нуждата от работна ръка — земеделци, скотовъди, ковачи и други работници, необходими за обработване на чифлишките земи;

— Сравнително по-спокойните условия на труд и живот на това население, което се е намирало под закрилата на собствениците на чифлика — паши и бейове;

— Благоприятните условия за развитието на стопанския живот;

— Репресиите на турската власт непосредствено след потушаването на т.нар. „Шопско въстание“ от 1833 г., и други.

Така например, след потушаването на Нишкото (Шопското) въстание и последвалите го кланета и зверства, от с. Матеовци, Нишка област (понастоящем в СФРЮ) в с. Орманлия идва налбантинът-колар Стойко. Турците се отнасяли благосклонно към него, тъй като им подковавал конете и ремонтирал колите. Той станал родоначалник на такива големи фамилии като Спасовци, Боневци, Бранковци и Атанасовци (Зиковци). Пак след това събитие в селото дошъл Стоян — бащата на Коста Стоянов Делкин, които станал родоначалник също на голяма фамилия, която играе важна политическа роля до социалистическата революция, за което ще стане дума по-късно. От този край е и бащата на Апостоловци — Стоян, който също е родоначалник на известна фамилия. От с. Радобил, Прилепско, дошъл Мито Дейков — „Гърчето“, който станал родоначалник на фамилията на „Гърците“ — Захари, Никола, Стамен, Севастия и Евда Митови. Известно е също така, че от Македония е и Георги Иванов Джоров — даскала, който е и един от първите учители в селото след Освобождението. Някои от потомците на Ленковци, Натовци („Маските“), Карагьошковци и Жмишковци твърдят, че техните прадеди също са дошли от Македония преди Освобождението. От с. Мирково, Пирдопско, е дошъл в селото дядо Христо, който става родоначалник на фамилията на Делибалтовци (делибалтия — луда секира), за когото преданието говори, че когато разбрал, че сестра му „се подлъгала“ с някакъв турчин, я убил, като ѝ отсякъл главата. Турците не проявили голям интерес към инцидента и дядо Христо си останал жив с прякор „Делибалта“. Неговият син Ане се оженил повторно, като втората му жена довела син Стойко, който дава началото на фамилията на Стойковци — Стоян, Павел и Спас Стойкови.

В селото съществува и фамилията на Вакарелците, чиито потомци твърдят, че техният прадядо — бащата на дядо Ангел Вакарелски, дошъл от Вакарел (махала Брънковци). Преданието говори, че там във Вакарел той убил турчин и за да се укрие от турската власт се преселил в Орманлия. Пак от Вакарел — махала „Яздирастовци“, води началото си фамилията на Лумбевци. Клон от фамилията на Вакарелците е фамилията на Доковци.

В селото има и такива фамилии като Маджарите (Угринови), Дръндовци, Илийкьовци и други, чийто произход засега не е установен и може да се предполага, че те заедно с фамилията на Терзиовци са местни или са пребивавали в селото от много отдавна.

Заслужава да се спомене фамилията на Терзиовци, която е играла важна роля. Богат и влиятелен бил Тричко чорбаджи. Дворът му, разположен в южната част на горната махала, заемал пространството между Йоневския и Терзийския сокак. Собственик на много ниви и ливади, на многобройни стада овце и едър рогат добитък, той се отнасял добре с българите и им помагал при беда. Зададял ли се дъждовен облак, селяните го наричали „терзийския“, тъй като знаели, че щом има берекет у Тричко чорбаджи, ще има и за тях. Потомците на тази фамилия живеят и понастоящем на същото място в селото.^[18]

Като се има предвид, че от всичко около двадесетина основни фамилии по-голямата част са дошли от други населени места, следва да се приеме, че преобладаващата част от българското население е дошло в селото, след като то вече е било заселено от турци и малобройна група цигани. Независимо от това, още в периода на робството българският елемент все повече се налага и той става преобладаващият, за да се стигне до 1874 г., когато българските къщи наброяват 103, а турските 79. Годните за военна служба българи са 363, а турците — 193.^[19]