Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (6)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Long Goodbye, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър
ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ
Превод от английски Жечка Георгиева, 1983
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Николай Пекарев
Художествен редактор Христо Жаблянов
Технически редактор Маргарита Воденичарова
Коректор Емилия Кожухарова
Американска. Първо издание, ЛГ VI.
9С360/2241Г
Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83
Дадена за набор на 27.IX.1982 година.
Подписана за печат на 3.I.1983 година
Излязла от печат на 13.II.1983 година.
Поръчка 139. Формат 84×108/32.
Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.
Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“
София, 1983
RAYMOND CHANDLER
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
Издание:
Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец
Романи
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985
Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева
Редактор: Елена Матева
Художник: Николай Пекарев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Елена Млечевска
Коректор: Галя Луцова
Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.
Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.
Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.
Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София
Ч–820
Raymond Chandler
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
The High Window
Ballantine Books, New York, 1973
© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985
История
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).
Дългото сбогуване | |
The Long Goodbye | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1953 г. Великобритания |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | По-малката сестра (1949) |
Следваща | Плейбек (1958) |
ISBN | ISBN 9544260145 |
Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.
В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.
В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс
През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]
Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.
Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]
Бележки
- ↑ Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
- ↑ Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010
Външни препратки
- WRITING THE LONG GOODBYE Архив на оригинала от 2012-03-13 в Wayback Machine.
- „Дългото сбогуване (1973)“ в Internet Movie Database
|
8
Килия № 3 в углавното отделение имаше две легла едно над друго като в спален вагон, но отделението не беше много пълно, така че бях сам в килията. В углавното се отнасят направо чудно със затворниците. Дават ти две одеяла, нито много мръсни, нито много чисти, и дюшек на буци, пет сантиметра дебел, поставен върху метална пружина. Има клозет с казанче, умивалник, книжни кърпи и грапав сив сапун. Килията е чиста и не мирише на дезинфекционни средства. Чистят я затворниците, които се докарват за примерно поведение. А такива винаги има достатъчно.
Надзирателите те оглеждат от горе до долу с набито око. Ако не приличаш на пияница или психопат и ако не се правиш на такъв, разрешават ти да си задържиш кибрита и цигарите. Докато си в предварителния арест, носиш собствените си дрехи. После те обличат в дочената униформа на затвора, без връзка, без колан, без връзки на обувките. Седиш на леглото и чакаш. И без това няма какво друго да правиш.
В отделението за пияници е по-различно. Няма легла, няма столове, няма одеяла, няма нищо. Лягаш направо върху цимента. Или сядаш на клозетната чиния и повръщаш в скута си. Там е най-голялото падение. Виждал съм го.
Лампата светеше, макар да беше още ден. В стоманената врата, водеща към блока с килиите, имаше прозорче за следене, покрито с решетка. Лампите се контролираха отвън. Осветлението се изключваше в девет часа вечерта. Без да влязат да предупредят, без да кажат дума. Може да си по средата на някое изречение във вестник или списание. Дори щракането на ключа не се чува — изведнъж става тъмно. И стоиш така до пропукването на лятното утро, и няма какво да правиш, освен да спиш, ако можеш, да пушиш, ако има какво, и да мислиш, ако мислите не те карат да се чувствуваш по-зле.
В затвора човек напълно се обезличава. Превръща се в дребен проблем за решаване, няколко отметки в докладите. Никой не го интересува дали е обичан, или мразен, как изглежда, как е живял. Никой няма отношение към него, освен ако не създаде грижи. Никой не го обижда. От него само се иска без много шум да си заеме мястото в определената килия и да кротува там. Няма срещу какво да риташ, нищо не те вбесява. Надзирателите се кротки хора, никаква враждебност, никакъв садизъм. Всички тия глупости, дето ги пишат — че затворниците викали и крещели, блъскали по решетките, тракали по тях с лъжиците си, а пазачите тичали да ги умиротворяват с палки — всичко това се случва само в големите затвори. Хубавият пандиз е едно от най-тихите места в света. Ако се разходиш покрай килиите среднощ и вземеш да надничаш през решетките, ще видиш я завита в кафяво одеяло купчина, я кичур коса или две очи, вперени в нищото. Може да чуеш хъркане. Понякога, но много рядко, може да присъствуваш на нечий кошмар. Животът в затвора е спрял без цел и без смисъл. А в друга килия ще видиш някой, който не може да спи и дори не се опитва да заспи. Седи на ръба на леглото и нищо не върши. Гледа те, а може и да не те гледа. Ти го гледаш. Нищо не казва, и ти нищо не казваш. Няма какво, да си кажете.
В дъното на блока с килиите има още една стоманена врата, която води към стаята за опознаване. Едната й стена представлява мрежа, боядисана в черно. На отсрещната стена има линии за измерване на ръста. От тавана светят прожектори. Влизаш там обикновено сутрин, преди да изтече дежурството на нощния пазач. Заставаш под линията за измерване, прожекторът те заслепява, а зад мрежата е тъмно. Но там гъмжи от хора — ченгета, детективи, граждани, които са били окрадени, нападнати, измамени, изритани от колите си с насочен пистолет, ограбени. Ти нито ги виждаш, нито ги чуваш. Чуваш само гласа на нощния пазач. Висок и ясен. Диктува ти всяка стъпка, сякаш си дресирано куче. Той е изморен, циничен и си знае работата. Той е режисьорът на най-играната пиеса в историята на човечеството, към която обаче отдавна е изгубил интерес.
— Ей, ти, хайде! Изправи се хубаво! Глътни си стомаха! Прибери си брадичката! Раменете назад. Гледай право напред! Обърни се наляво! Сега надясно! Застани пак с лице към мен и си протегни ръцете напред! Дланите нагоре. Сега надолу. Запретни ръкавите! Няма видими белези, коса — тъмнокафява, тук-таме побеляла. Кестеняви очи. Ръст метър и осемдесет и един. Тегло — около 90 килограма. Име — Филип Марлоу. Професия — частен детектив. Бре-бре — приятно ми е да се запозная с вас, Марлоу. Това е. Следващият.
Много съм ви задължен, капитане. Моите благодарности. Забравихте обаче да ми отворите устата. Имам златен мост и една много добре изработена порцеланова коронка. Забравихте да надникнете и в носа ми, капитане. Там щяхте да откриете доста белези. Операция на преградката, извършена от един истински касапин. Два часа продължи. Сега вече ги правели за двадесет минути. Пострадах при футболен мач. Опитах се да парирам едно воле, но не прецених добре разстоянието и вместо това парирах крака на другия — след като тъкмо бе ритнал топката. Петнадесетметров наказателен и горе-долу толкова метра кървави конци измъкнаха от носа ми сантиметър по сантиметър на другия ден след операцията. Не се хваля. Само ви казвам. Дребните неща са най-показателни.
На третия ден сутринта един заместник-шериф отключи вратата на килията ми.
— Адвокатът ти дойде. Гаси цигарата — но не на пода.
Хвърлих я в клозета и пуснах водата. Той ме заведе в стаята за посетители. Дълъг тъмнокос мъж с бледо лице стоеше и зяпаше през прозореца. Върху масата лежеше плоска кафява чанта. Той се обърна. Изчака да затворят вратата. После седна до чантата си на другия край на издрасканата дъбова маса, която явно бе скована от дъските на ковчега, купен от Ной на старо. Отвори старинна сребърна табакера, сложи я пред себе си и ме огледа от главата до петите.
— Седнете, Марлоу. Искате ли цигара? Казвам се Ендикът. Сюъл Ендикът. Имам указания да ви защищавам. На вас това няма да ви струва нищо. Предполагам, че искате да се измъкнете?
Седнах и взех една цигара. Той ми поднесе запалката си.
— Радвам се да ви срещна отново, мистър Ендикът. Виждали сме се, когато бяхте прокурор.
Той кимна.
— Не си спомням, но е твърде възможно. — Усмихна се почти незабележимо. — Този пост не беше за мен. Не притежавам необходимата настървеност и кръвожадност.
— Кой ви изпраща?
— Не съм упълномощен да ви го разкрия. Ако ме приемете за свой адвокат, има кой да се погрижи за хонорара ми.
— Това сигурно означава, че са го хванали.
Той се опули насреща ми. Аз си пушех цигарата. Беше с филтър и имаше вкус на гъста мъгла, прецедена през памук.
— Ако имате пред вид Ленъкс, а изглежда, че е точно така — не, не са го хванали.
— Защо тогава е цялата тази тайнственост, мистър Ендикът? Относно онзи, който ви изпраща.
— Той желае да остане анонимен. Това е негово право. Вие приемате ли ме?
— Не знам. Ако не са заловили Тери, тогава защо ме държат? Никой не ме е разпитвал, никой не ми е обърнал внимание.
Той се намръщи и сведе поглед към дългите си изящни пръсти.
— Делото е поверено лично на прокурора Спрингър. Може да е бил прекалено зает и да не е имал време да ви разпита. Но ще ви призоват в съда и ще има предварително следствие. Мога да ви измъкна под гаранция под предлог, че не сте задържан правилно. Сигурно познавате закона.
— Арестуван съм, защото съм заподозрян в убийство.
Той нетърпеливо повдигна рамене.
— Това е само фраза. Обвинението можеше да бъда всякакво. В същност имат пред вид съучастие в убийство. Нали сте закарали Ленъкс някъде с колата?
Не отговорих. Хвърлих безвкусната цигара на пода и я стъпках. Ендикът отново сви рамене и се намрьщи.
— Да предположим, че е така. Но за да ви изкарат съучастник, първо трябва да докажат предумишлено действие. Във вашия случай трябва да до кажат, че сте знаели за извършеното престъпление и за това, че Ленъкс се крие от закона. От всяко положение можете да излезете под гаранция. Вие сте само свидетел, а свидетел в затвора не се държи освен по специално нареждане на съда. Човек е свидетел само със заповед на съдията. Но полицията винаги намира начин да направи каквото й се иска.
— Да — обадих се аз. — Някой си инспектор Дейтън ме удари. Шефът на отдела за убийства Григориъс ме замери с чаша кафе и така ме фрасна във врата, че за малко не ми спука артерията — вижте, още е подут, — а когато едно обаждане на Олбрайт му попречи да ме предаде в ръцете на биячите, той се изплю в лицето ми. Така че сте напълно прав, господин Ендикът — тия момчета правят каквото си поискат.
Той демонстративно погледна часовника си.
— Последно — искате ли да ви измъкна под гаранция?
— Благодаря, Мисля, че не искам. Пускането под гаранция е половин признание за вина в очите на обществото. Ако по-късно те оправдаят, казват, че си имал добър адвокат.
— Но това е глупаво — каза той нетърпеливо.
— Е, добре, глупаво е. Аз съм си глупав. Иначе нямаше да съм тук. Ако сте във връзка с Ленъкс, предайте му повече да не се безпокои за мен. Не съм затворен заради него. Тук съм заради самия себе си. Не се оплаквам. Това е част от работата ми. В моя бизнес хората идват при мен с грижите си. Големи или малки, но все са грижи и неприятности, които не мотат да доверят на полицията. А ще идват ли, ако всеки бияч с полицейска значка може да прави с мен каквото си поиска?
— Разбирам ви — бавно продума той. — Но искам да изясня нещо — че не съм във връзка с Ленъкс. Почти не го познавам. Аз съм служител на съда като всеки адвокат. Ако знам къде е Ленъкс, не мога да скрия това от прокурора. Най-многото, което бих могъл да направя, е да се съглася да го предам в определен час и на определено място, след като съм разговарял с него.
— Никой друг няма да си направи труда да ви изпраща тук, за да ме отървете.
— Лъжец ли ме наричате? — Той посегна да из гаси фаса си откъм опаката страна на масата.
— Доколкото си спомням, вие сте от Вирджиния, мистър Ендикът. А в нашата страна имаме определена историческа слабост към жителите на този щат. За нас те са образец на южняшката почтеност и честност.
Той се усмихна.
— Добре го казахте. Но де да беше истина. Впрочем само си губим времето. Ако бяхте имали поне капчица здрав разум, щяхте да кажете на полицията, че не сте виждали Ленъкс от една седмица. Няма нужда това да е самата истина. След като сте се заклели, вече друг въпрос, но законът не забранява да лъжеш полицията. Те друго и не очакват. И се чувствуват много по-спокойни, когато ги лъжете, отколкото като отказвате да говорите. Така поставяте властта им под съмнение. Какво се надявате да спечелите по този начин?
Не отговорих. В същност нямах какво да кажа. Той стана, взе си шапката, щракна табакерата и я пусна в джоба си.
— Много ви трябваше да се правите на герой — студено продължи Ендикът. — Да си търсите правата, да цитирате кодекса… Може ли да сте толкова наивен, Марлоу? И то човек като вас, врял и кипял в тези работи. Законът не значи справедливост. Той е един много несъвършен механизъм. Ако натиснете копчетата както трябва и извадите късмет, възможно е в отговор да получите справедливост. Но законът не е измислен да бъде нещо повече от механизъм. Виждам обаче, че не сте настроен да ви помагат. Затова си отивам. Ако размислите, можете да ми се обадите.
— Ще изкарам така още ден-два. Хванат ли Тери, вече няма да ги интересува как се е измъкнал. Единствено ще ги занимава представлението, което ще могат да изнесат по време на процеса. Убийство то на дъщерята на Харлан Потър ще бъде сензация та на деня из цялата страиа. Един такъв ефектен за тълпите прокурор като Спрингър може да се издигне направо за главен прокурор след подобно представление, а оттам в креслото на губернатора, а оттам…
Млъкнах и оставих недовършената мисъл да витае из въздуха. Ендикът се усмихна — бавно и иронично.
— Изглежда, че не познавате добре мистър Харлан Потър.
— А пък в случай, че не го хванат, за какво им е да знаят как се е измъкнал? Ще искат да потулят набързо цялата работа.
— Вие сте си направили май вече точната сметка?
— Имах достатъчно време. За мистър Харлан Потър знам само, че притежава сто милиона долара и десетина вестника. Как върви рекламата?
— Рекламата ли? — Гласът му беше ледено-студен.
— Ами да. Още не са ме интервюирали от пресата. Очаквах да вдигна голяма шумотевица около себе си. Да ме отрупат после с работа. „Частен детектив предпочита да влезе в затвора, отколкото да издаде приятеля си.“
Той се запъти към вратата, но спря и се обърна с ръка върху дръжката.
— Вие сте ми забавен, Марлоу. В някои отношения сте направо дете. Вярно е, че сто милиона долара могат да вдигнат голям шум в пресата. Но те могат също така, ако се използуват разумно, да купят и голямо мълчание.
Отвори вратата и излезе. После дойде заместник-шерифът и ме върна обратно в килия № 3, в криминалното отделение.
— Предполагам, че щом Ендикът ще ви защитава, няма да останете дълго при нас — каза той любезно, като ме затваряше. Отговорих, че се надявам да е прав.