Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (15)

15

Колкото и да се имаш за умен, все за нещо трябва да се захванеш — име, адрес, квартал, произход, атмосфера, някакво конкретно сведение. А аз имах само смачкан жълт лист, на който бе написано на машина: „Не ми харесвате, доктор В. Но само вие ще ми помогнете сега.“ Все едно да търся игла в копа сено. Можех цял месец да прелиствам списъците на лекарските асоциации на поне десет окръга и в резултат — една кръгла нула. В нашия край шарлатаните се плодят като зайци. В радиус сто километра от кметството на Лос Анджилиз има осем окръга и във всяко градче има хиляди лекари, повечето истински медици, но има и разни знахари и фелдшери с разрешителни да изрязват мазоли или да скачат нагоре-надолу по гръбнака ти. Измежду истинските лекари има преуспяващи и бедни, има етични и такива, които не могат да си позволят подобен лукс. Заможен пациент с начало на делириум тременс означава златна мина за мнозина от онези, които са позакъснели с продажбата на витамини и антибиотици. Без следа нямаше откъде да почна. А следата я нямах, и Айлийн Уейд също я нямаше или пък не знаеше, че я има. Но дори и да намерех някой, който да се връзва със случая и името му да започва с В, можеше да се окаже, че в крайна сметка няма нищо общо с Роджър Уейд. Защото твърде беше възможно той да е направил само някаква далечна асоциация с въпросния лекар, докато си е седял накъркан пред пишещата машина. Както и споменаването на Скот Фицджералд можеше да се окаже оригинален начин на сбогуване.

В подобни сутуации малкият човек иска съвет от големия. Затова се обадих на един познат в „Организация Карн“ — една лъскава детективска агенция на Бевърли Хилз, специализирана в закрилата на паралиите, а под закрила в случая се има пред вид оправяне на всичко, дето с единия крак е извън закона. Познатият ми се казваше Джордж Питърз и ми отговори, че ако тръгна веднага, ще ми отдели десет минути.

Агенцията заемаше половината от втория етаж на една четириетажна сграда с бонбонен цвят, от онези, дето асансьорът им се отваря от само себе си, чрез фотореле, коридорите са прохладни и тихи, в паркинга всяко място е означено с име, а аптекарят на партера си е изкълчил ръката от пълнене на шишенца с приспивателно.

Вратата беше металносива, с релефни метални букви, чисти и остри като нож: ОРГАНИЗАЦИЯ КАРН, ПРЕЗИДЕНТ ДЖЕРАЛД КАРН. Отдолу с по-дребни букви: Вход. Сякаш бе тръст за инвестиции.

Зад вратата имаше малка грозна приемна, но грозотата бе преднамерена и скъпа. Мебелите бяха в червено и тъмнозелено, стените зелени, а рамките на картините, окачени по тях — с три гами по-тъмни. Самите картини изобразяваха мъже в червени сака върху едри коне, на които само им дай да прескачат високи огради. Имаше и две огледала без рамки, с лек, но отвратителен розов оттенък. Списанията върху полираните масички бяха най-нови броеве и всяко едно бе в прозрачна найлонова подвързия. Проектантът на интериора явно не се церемонеше много-много с цветовете. Вероятно се обличаше в керемидена риза, лилави панталони и раирани обувки, а бельото му бе алено с оранжеви инициали.

Но, така или иначе, приемната бе чист камуфлаж. Клиентите на организацията Карн плащаха най-малко стотарка на ден, срещу което очакваха да ги обслужат в домовете им. Самият Карн беше запасен полковник от военната полиция, едър бялорозов мъж, твърд като желязо. На времето ми предложи да работя за него, но никога не изпаднах чак дотам, че да приема. Има около сто и деветдесет начина да бъдеш мръсник и Карн ги владееше до един.

Стъклената преградка на гишето се отвори и оттам се показа секретарката. Усмивката й беше от стомана, а очите й брояха парите и във вътрешния ви джоб.

— Добро утро. Какво желаете?

— Дошъл съм при Джордж Питърз. Името ми е Марлоу.

Тя извади един зелен кожен, тефтер.

— Той очаква ли ви, мистър Марлоу? Защото не виждам името ви сред назначените срещи.

— Идвам по личен въпрос. Току-що говорих с него по телефона.

— Ясно. Как се пише името ви, мистър Марлоу? И бихте ли ми казали собственото си име?

Казах й го. Тя записа всичко на дълъг тесен формуляр и пъхна края му в отвора на перфорирания часовник.

— Кого очаквате да смаете с всичко това?

— Ние тук много държим на подробностите — студено ми отвърна тя. — Полковник Карн смята, че и най-незначителният факт може да се окаже от жизнено важно значение.

— Или обратното — добавих, но тя не ме разбра. След като привърши с бюрокрацията, вдигна очи и каза:

— Ще съобщя за вас на мистър Питърз. Отвърнах й, че това ме прави щастлив. Минута по-късно в ламперията се отвори врата и Питърз ми махна от металносивия коридор, обзаведен от двете страни с канцеларийки, които приличаха повече на килии. Собственият му кабинет беше със звуконепроницаем таван, сиво метално писалище с два сиви метални стола, сив диктофон на сива поставка, телефон и писалищен комплект със същия цвят като стените и пода. На стените бяха окачени две снимки в рамки: една на Карн в униформа, с каска и друга на Карн в цивилни дрехи, седнал зад едно бюро, с непроницаемо изражение. Също в рамка висеше окачен малък вдъхновяващ надпис с метално-сиви букви върху сив фон. Той гласеше:

ВСЕКИ СЛУЖИТЕЛ НА КАРН СЕ ОБЛИЧА, ГОВОРИ И СЕ ДЪРЖИ КАТО ДЖЕНТЪЛМЕН ПО ВСЯКО ВРЕМЕ И НАВСЯКЪДЕ. ИЗКЛЮЧЕНИЯ ОТ ТОВА ПРАВИЛО НЯМА.

Питърз прекоси с две крачки стаята и свали единия портрет. Зад него в сивата стена беше монтиран магнетофон. Той го извади, изключи нещо, пъхна го на мястото му и пак закачи портрета.

— Кучият син отиде да оправя един артист — тикнали го в пандиза за шофиране в пияно състояние. Всички микрофони се контролират от неговия кабинет. Цялата агенция се подслушва. Онази сутрин му предложих да монтира зад някое фалшиво огледало в приемната микрокамера с инфрачервена светлина. Но не ми одобри идеята. Сигурно защото е хрумнала и на някой друг.

Той се отпусна в единия от двата твърди сиви стола. Огледах го внимателно. Беше непохватен дългокрак мъж с костеливо лице и оредяла коса. Кожата му беше загрубяла като на човек, прекарващ голяма част от времето си на открито. Очите му бяха дълбоко хлътнали, а горната му устна беше дълга почти колкото носа му. Когато се усмихваше, долната част на лицето му изчезваше в две огромни бразди, които го прорязваха от ноздрите до ъгълчетата на широката му уста.

— Как понасяш всичко това?

— Седни, приятелче. Дишай дълбоко, не повишавай глас и помни, че в сравнение с едно евтино ченге като теб всеки служител на Карн е както Тосканини спрямо латернаджия. — Той се усмихна. — Понасям го, защото не ми пука. Плаща добре и ако започне да се държи, сякаш съм осъден да лежа в затвора с подсилена охрана, на който е бил директор в Англия по време на войната, направо ще си вдигна чуковете. Какви неприятности имаш? Чух, че нещо си пострадал наскоро.

— Не става дума за онова. Искам да хвърля едно око на вашия списък на частни санаториуми, от които не може да се офейка. Знам, че имате такъв. Еди Дауст ми каза, след като напусна тук.

— Той кимна.

— Еди се оказа прекалено чувствителен за организацията Карн. Списъкът, за който говориш, е строго секретен. Поверителната информация в него не може да бъде съобщавана на външни хора при никакви обстоятелства. Ей сега ще го донеса.

Той излезе, а аз се загледах в сивото кошче за отпадъци, сивия линолеум и сивите кожени ъгълчета на попивателната върху бюрото. Питърз се върна със сива картонена папка. Сложи я на бюрото и я отвори.

— За бога, нямате ли тук нещо, което да не е сиво?

— Цветът на неговия колеж, момчето ми. Напълно в духа на организацията. Да, имам нещо, което не е сиво.

Той отвори чекмеджето на бюрото и извади една пура, дълга около двадесет сантиметра.

— Истинска „Ъпман Търти“ — поясни. — Подарък от един възрастен англичанин, който вече четиридесет години живее в Калифорния и все още казва „радиоприемник“. В трезво състояние е приятно старче с повърхностен чар, което ми допада, защото повечето хора нямат никакъв, дори повърхностен, включително и Карн. Той има чар колкото разлигавен булдог. А когато не е трезв, клиентът има странния навик да пише чекове за изплащане в банки, които не са чували за него. След това винаги се разплаща честно и почтено и благодарение на моята предана помощ още не е влязъл в пандиза. Та той ми я даде. Ако искаш, да я изпушим двамата като индиански главатари, замислящи голямо клане.

— Не мога да пуша пури.

Питърз тъжно погледна огромната пура.

— И аз не мога. По едно време мислех да я подаря на Карн, но това не е пура за сам човек, бил той и самият Карн. — Питърз се намръщи. — Знаеш ли в какво се улавям? Че прекалено много говоря за Карн. Явно не съм добре с нервите. — Той върна пурата обратно в чекмеджето и погледна към отворената папка. — Кого да търсим тук?

— Търся един алкохолик, паралия, с вкус към скъпи удоволствия и достатъчно пари да ги задоволява. Засега не се е забъркал с фалшиви чекове. Поне не съм чул такова нещо. Склонен е към буйства и жена му е разтревожена. Мисли, че е в някое изтрезвително заведение, но не е сигурна. Единствената следа е едно листче, в което споменава някой си доктор В. Само инициала. От три дни е изчезнал.

Питърз ме загледа замислено.

— Не е много време. Какво толкова?

— Ако го намеря бързо, ще взема сума пари. Той продължи да ме гледа и поклати глава.

— Не ми е съвсем ясно, но както и да е. Дай да видим. — После започна да прелиства папката. — Не е много лесно. Тия хора постоянно се менят. Една-единствена буква не е кой знае каква следа. — Той измъкна някакъв лист, прелисти пак, измъкна друг и накрая трети. — Имаме трима такива. Доктор Еймъс Варли, специалист по гръбначния стълб и костната система. Голяма клиника в Олтадина. Прави или по-скоро е правел нощни визити срещу петдесет долара. Две медицински сестри. Имал е неприятности с отдела за наркотици преди една-две години и се е наложило да върне кочана с рецептите. Но тази информация е доста стара.

Записах си името и адреса в Олтадина.

— После имаме доктор Лестър Вуканич. Уши, нос и гърло, Стокуел Билдинг на булевард „Холивуд“. Този е голям сладур. Практикува само в кабинета си и се е специализирал по хроничните синузити. Действува много хитро. Отиваш значи при него, оплакваш се от хроничен синузит и той ти прави пункции. Но преди това, естествено, трябва да те упои с новокаин. Ако обаче много му се харесаш, няма защо да е новокаин. Ясно ли е?

— Ясно — записах и този.

— Така. — Питърз продължи да чете. — Разбира се, доставките не са лесна работа. Затова доктор Вуканич често ходи да лови риба в Енсенада в Мексико и за целта лети със собствения си самолет.

— Мисля, че няма да прокопса много, щом сам си пренася наркотиците.

Питърз се замисли и поклати глава.

— Не, не съм съгласен. Ако не се лакоми прекалено, ще изкара безкрайно дълго. Единствената истинска опасност за него е недоволен клиент — извинявай, исках да кажа пациент, — но предполагам, че и с такава ситуация лесно се справя. Вече от петнайсет години е в един и същ кабинет.

— Откъде, дявол да те вземе, научаваш всичко това?

— Ние, момчето ми, сме организация. А не вълци единаци като теб. Някои неща научаваме от самите клиенти, а други от вътрешни източници. Карн не се свени да пръска пари за целта. Много е общителен, стига да поиска.

— Този разговор много би му допаднал.

— Да върви по дяволите. Последният е някой си Веринджър. Нашият служител, който е попълнил сведенията за него, отдавна вече не работи тук. Преди време някаква поетеса се самоубила в ранчото на Веринджър в Селълвида Каньон. Той държи там нещо като творчески дом за писатели и тям подобни, които търсят уединение и дружеска атмосфера. Умерени цени. Изглежда, че всичко е в рамките на закона. Нарича себе си доктор, но не практикува медицина. Може да е доктор на философските науки. В същност не знам защо фигурира тук при нас. Освен може би във връзка с онова самоубийство. — Той взе изрезка от вестник, прикрепена към празен лист. — А, да — свръхдоза морфин. Но не се намеква, че Веринджър е знаел за това.

— Веринджър ми харесва, дори много — рекох. Питърз затвори папката и я плесна с ръка.

— Изобщо не си я виждал — напомни ми той. После стана и излезе от стаята. Когато се върна, аз станах да си ходя. Понечих да му благодаря, но той не ми разреши.

— Да знаеш, че твоят човек може да бъде поне на сто места.

Отговорих, че знам.

— А между другото чух нещо за твоя приятел Ленъкс, което може да те заинтересува. Едно от нашите момчета е срещнало преди пет-шест години в Ню Йорк човек, който напълно отговаря на описанието. Само че името му било Марстън, а не Ленъкс. Може да греши, разбира се. Онзи бил пиян през цялото време, така че кой знае.

— Съмнявам се, че е бил той — отвърнах. — Защо да си сменя името? Участвувал е във войната и винаги може да се направи справка във военното министерство.

— Виж, това не знаех. Нашият човек сега е в Сиатъл. Ако желаеш, можеш да поговориш с него, като се върне. Казва се Аштърфелт.

— Благодаря ти, Джордж, за всичко. Десетте минути излязоха бая длъжки.

— И аз може да потърся помощта ти един ден.

— Организацията Карн — казах аз — никога не търси помощ от никого.

Той направи неприличен жест с палеца си. Оставих го в сивата килия и излязох през чакалнята. Сега вече ми се видя в друга светлина. Крещящите цветове придобиха някакъв смисъл след сивотата на канцелариите.