Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

5

Пистолетът не бе насочен срещу мен, той просто го държеше. Автоматичен, среден калибър, чуждестранна марка, със сигурност не беше нито „Колт“, нито „Савидж“. Бледото уморено лице, белезите, вдигнатата яка, нахлупената шапка и пистолетът го правеха да изглежда като излязъл от някой едновремешен гангстерски филм.

— Ще ме закараш до Тихуана[1], за да хвана самолета в десет и четвърт — каза той. — Имам паспорт и виза и всичко ми е готово, но нямам с какво да отида дотам. Поради известни причини не мога да взема влак, автобус или самолет от Лос Анджелиз. Смятам, че петстотин долара е добра цена.

Аз стоях на прага и не се отместих да го пусна вътре.

— Пет стотака плюс пищова — казах аз.

Той разсеяно наведе очи и го погледна. После го пусна в джоба си.

— Може да потрябва. На теб, не на мен.

— Влизай тогава.

Аз се отместих и той се втурна изтощен в стаята и се пльосна в едно кресло.

Във всекидневната беше все още тъмно поради гъстите храсти, засадени от собственичката точно пред прозорщте, Запалих лампата и го изръсих за една цигара, Запалих я и го погледнах. Разроших си косата, която и без това беше рошава. Лепнах си на лицето една уморена усмивка.

— Защо, казваш, да проспя това прекрасно утро? Значи в десет и четвърт. Дотогава има много време. Ела в кухнята да направя по едно кафе.

— Ей, ченге, много загазих.

За пръв път ме наричаше ченге, но пасваше аз начина, по който се появи, на облеклото му и на пистолета.

— Денят ще бъде вълшебен. Излезе лек ветрец. Онези дърти евкалипти отсреща взеха да си шепнат нещо. Сигурно си опомнят за едно време в Австралия, когато под тях са скачали кенгурута, а коалите са играели на „дий, конче“. Разбрах, че си загазил. Но ще говорим за това, след като изпия едно-две кафета. Главата ми е винаги празна, като стана от сън. Така че ела да чуем какво ще кажат производителите на кафе.

— Слушай, Марлоу, не е време за …

— Горе главата, старче. Аз купувам само най-доброто кафе — от господата Хъгинс и Янг. Тяхното кафе се нарича „Хъгинс-Янг“. На него са посветили живота си и то им е едничката радост и гордост. Тези дни ще се погрижа да им отдадат заслуженото признание. Засега освен пари друго не са получили. Но нима това стига на човека?

С тези бодри приказки аз го оставих и влязох в кухнята. Пуснах топлата вода да тече и свалих кафеварката от лавицата. Докато отвия горната част и отмеря дозата кафе, потече вряла вода. Налях, колкото трябва, в долната част на машинката и я поставих на огъня. После завинтих горната част с кафето.

Той бе ме последвал в кухнята. Облегна се първо на вратата, но след това мина покрай мен, вмъкна се в нишата за хранене и седна на единия стол. Още трепереше. Свалих от горната лавица шише уиски и му налях в една голяма чаша. Бях сигурен, че чашата трябва да е голяма. Но дори при това положение трябваше да я хвана с две ръце, за да я доближи до устата си. Отпи една глътка, сложи чашата на масата, при което тя глухо издрънча, и рязко се облегна назад.

— За една бройка да изгубя съзнание — промърмори той. — Имам чувството, че от една седмица не съм си лягал. Снощи изобщо не мигнах.

Кафето всеки момент щеше да стане. Намалих пламъка и започнах да наблюдавам как водата се изкачва. Тя се задържа за миг на дъното на стъклената тръбичка. Усилих пламъка, колкото да й позволя да премине извитата част на тръбата, и веднага пак го намалих. Разбърках кафето и го захлупих. Сложих кухненския часовник на три минути. Ти си бил голям маниак бе, Марлоу! Нищо не може да ти попречи, като си вариш кафето. Нито дори пистолет в ръката на някой отчаян тип. Сипах му още една доза. — Седи и мълчи. Само седи.

С втората чаша се справи с една ръка. Измих се набързо в банята и докато се върна, часовникът вече звънеше. Изгасих печката и сложих кафеварката на масата върху плетена подложка. Защо описвам всичко така подробно? Защото напрегнатата атмосфера превръщаше и най-малкото движение в някакво особено свещенодействие, придаваше му определено и огромно значение. Моментът бе наситен до крайност с електричество и всички автоматизирани действия, установени с годините и превърнали се в навик, изглеждаха като специални усилия на волята. В такива случаи приличаш на човек, който се учи да върви след прекаран детски паралич. Нищо не се разбира от само себе си — абсолютно нищо.

Кафето слезе надолу, изпусна въздух с обичайното свистене, течността забълбука и веднага след това се успокои. Махнах похлупака и го сложих да се изцеди върху умивалника.

Налях две чаши, а към неговата добавих и уиски.

— За тебе, Тери, черно.

А в мойто сложих две бучки захар и малко мляко. Обаче и аз излизах от строя — не бях усетил кога съм отворил хладилника и съм извадил шишето с млякото.

Седнах срещу него. Той не бе помръднал. Седеше подпрян в ъгъла, скован като дърво. После изведнъж облегна глава на масата и се разхълца.

Дори не забеляза кога се пресегнах и извадих пистолета от джоба му. Оказа се „Маузер“, калибър 7,65, прелестна вещ. Помирисах дулото, отворих магазина — пълен. С него не беше стреляно.

Той вдигна глава, видя кафето и бавно отпи една глътка, без да ме гледа.

— Не съм застрелял никого.

— Да, поне наскоро. Освен ако не си го чистил след това. Но все пак не мисля, че с този пистолет е стреляно.

— Всичко ще ти разкажа.

— Един момент. — Изгълтах си кафето, доколкото позволяваше температурата му, и отново си напълних чашата. — Работата е следната. Внимавай какво ще ми кажеш. Ако наистина държиш да те закарам до Тихуана, не бива да знам две неща. Първо… слушаш ли ме?

Той кимна едва-едва. Гледаше с празен поглед стената зад мен. Белезите му имаха нездрав цвят. Лицето му беше мъртвешки бледо, но въпреки това лъскавите белези ясно си личаха.

— Първо — бавно повторих аз, — ако си извършил престъпление или нещо, което законът смята за престъпление — имам пред вид нещо сериозно, — не бива да ми казваш нито дума. Второ, ако знаеш определено, че такова престъпление е извършено, и за това не бива да ми казваш. Ако искаш да те закарам до Тихуана. Ясно ли е?

Той ме погледна право в очите. Очите му бяха фокусирани, но в тях нямаше живот. Беше изпил кафето. Все още беше блед, но вече не трепереше. Сипах му още и пак добавих уиски.

— Казах ти, че съм загазил.

— Чух. Но не желая да чуя къде и как. Аз трябва да си вадя хляба, затова внимавам за разрешителното си.

— Мога да те заплаша е пистолета.

Ухилих се и побутнах пищова към него. Той го погледна, но не го докосна.

— Чак до Тихуана не можеш да ме заплашващ с пистолет, Тери. Нито през границата, нито по стъпалата към самолета. Аз съм човек, който от време на време си има работа с пистолети. Така че да забравим за него. Представяш ли си как ще ме изгледат в полицията, като им кажа, че съм си изкарал акъла и съм изпълнявал сляпо всичките ти заповеди? При положение, разбира се, че има какво да се разказва в полицията.

— Добре, слушай — подзе той. — До обяд, а може би и по-късно никой няма да почука на вратата й. Прислугата не я безпокои, докато не се наспи. Но по обяд камериерката ще почука и ще влезе. А тя няма да бъде в стаята си.

Пиех си кафето и мълчах.

— Камериерката ще види, че не е спала в леглото си. Тогава ще започне да се чуди къде може да бъде. Зад къщата имаме още една къща, за гости. С отделен път, гараж и всичко. Силвия спа там. Така че в крайна сметка камериерката ще я открие.

Намръщих се.

— Сега трябва да внимавам какви въпроси ще ти задавам, Тери. Възможно ли е да е прекарала нощта някъде другаде?

— Дрехите й са разхвърляни из цялата стая. Тя никога не ги закачва. Така че на камериерката ще й стане ясно, че е наметнала халат върху пижамата и така е излязла. Затова няма начин да бъде другаде освен в къщата за гости.

— Не е задължително.

— Само там. Дявол да го вземе, да не мислиш, че те не знаят какво става в онази къща? Слугите винаги са наясно.

— Карай нататък.

Той прекара пръст през здравата си буза и остави червена следа.

— А в къщата за гости камериерката ще намери …

— Силвия мъртво пияна, нафиркана, натаралянкана, накъркана — рязко довърших аз.

— Хм. — Той се замисли. Дълго мисли. — Разбира се. — После добави: — Точно така ще бъде. Силвия не е алкохоличка, но като прекали, картината е доста плачевна.

— Тук свършва историята. Или почти. По-нататък ще импровизирам. Последния път, когато пихме заедно, бях доста груб с теб, дори, ако си спомняш, станах и си тръгнах. Ти тогава страшно ме раздразни. Но после размислих и се сетих, че с всичкото си перчене и самоирония просто си искал да избягаш от чувството за близка опасност. Казваш, че имаш паспорт и виза. Бая време се чака за мексиканска виза. Те хич не ги дават лесно. Значи от доста време си възнамерявал да се чупиш. Вече се питах докога ще издържиш.

— Изпитвах някакво смътно чувство за дълг да бъда около нея, едно такова предчувствие, че може да съм й нужен не само за параван пред стария, за да не се вре прекалено в работите й. Между другото звъних ти през нощта, но никой не се обади.

— Спя като заклан, нищо не чувам.

— Тогава отидох на турска баня за няколко часа, първо на пара, после поплувах в басейна — силен душ, масаж и се обадих на няколко места. Колата оставих на паркинга на „Ла Бри и Фонтейн“. Дотук дойдох пеша. Никой не ме видя.

— Тези телефонни разговори имат ли някакво отношение към мен?

— Единият беше с Харлан Потър. Той вчера замина със самолета за Пасадина по работа. Не си беше в къщи и доста трудно се свързах. Но най-на края го хванах. Казах му, че много съжалявам, но си отивам.

Като ми разправяше това, гледаше настрани, към прозореца над чешмата, където декоративният храст се удряше в мрежата за комари.

— Той как прие новината?

— Каза, че съжалява. Че ми желае всичко най-хубаво. Попита дали ми трябват пари. — Тери се изсмя дрезгаво. — Пари! Това са първите четири букви в неговата азбука. Казах му, че имам достатъчно. После се обадих на сестрата на Силвия и проведохме почти същия разговор. Това беше.

— Искам да те попитам нещо. Сварвал ли си я някога с мъж в онази къща за гости?

Той поклати глава.

— Не съм се и опитвал. Но нямаше никак да е трудно.

— Кафето ти изстива.

— Не ща повече.

— Значи много мъже? И въпреки това ти пак се ожени за нея. Аз разбирам, че е хубаво маце, но все пак …

— Нали ти казах, че съм едно нищо. Господи, защо я оставих първия път! Защо после се напивах като свиня винаги щом я видех? Защо предпочитах да се търкалям в канавката, вместо да й поискам пари? Тя се е омъжвала пет пъти, без да броя себе си. И всички до един биха се върнали при нея, само да си мръдне малкото пръстче, и то не заради парите й.

— Да, хубаво маце. — Погледнах часовника си. — Но защо трябва да е именно самолетът в десет и четвърт от Тихуана?

— Защото за този полет винаги има празни места. Никой от Лос Аджелиз няма да се вдигне с „ДС-3“ през планините, когато може да се качи на „Констилейшън“ и след седем часа да е в Мексико Сити. Обаче „Констилейшън“-ите не спират там, където отивам.

Станах и се облегнах на мивката.

— А сега да направим една равносметка. Ти пристигна при мен рано сутринта силно възбуден и поиска да те закарам в Тихуана, за да хванеш ранен самолет. В джоба ти имаше пистолет, но не е задължително да съм го видял. Каза, че си търпял колкото си можел, но снощи ти дошло до гуша. Намерил си жена си мъртво пияна с мъж. Оттам си отишъл на турска баня, за да мине време то до сутринта, и си позвънил на най-близките роднини на жена си, да им съобщиш какво си решил да правиш. Къде отиваш, не е моя работа. Документите ти за Мексико са в ред. Как ще стигнеш дотам, също не ми влиза в работата. Ние сме приятели и аз правя, каквото ми кажеш, без много да се замислям. И защо не? Ти не ми плащаш нито цент. Имаш кола, но си прекалено разстроен, за да караш. Това също е лично твоя работа. Ти си емоционален тип и си бил тежко ранен през войната. Мисля, че няма да е лошо да прибера колата ти и да я скътам в някой гараж.

Той бръкна в джоба си и ми подаде през масата кожен ключодържател.

— Как ти звучи всичко това?

— Зависи на кого ще го разправям. Но още не съм свършил. Излязъл си от къщи само с дрехите на гърба си и малко пари от тъста ти. Оставил си всички подаръци, получени от нея, включително и прекрасната кола, паркирана на „Ла Бри и Фон-тейн“. Искал си да тръгнеш чист като роса. Добре. Вярвам ти. А сега отивам да се обръсна и облека.

— Защо го правиш, Марлоу?

— Почерпи се една чашка, докато се избръсна. Излязох и го оставих там, сгушен в ъгъла на нишата. Беше все още по палто и шапка, но вече живнал.

Влязох в банята и се избръснах. Завързвах си вратовръзката пред огледалото в спалнята, когато той се появи на вратата.

— Измих за всеки случай чашите. Но знаеш ли какво си помислих? Дали не е по-добре да се обадиш в полицията?

— Сам се обади. Аз нямам какво да им кажа.

— А ти искаш ли да се обадя?

Рязко се обърнах и го погледнах строго.

— Върви по дяволите! — почти изкрещях. — Защо не млъкнеш за малко!

— Съжалявам.

— Ще съжаляваш, разбира се. Такива като тебе винаги съжаляват и винаги — когато е вече късно.

Той се обърна и тръгна по коридора към всекидневната.

Облякох се и заключих задния вход. Като влязох в стаята, видях, че е заспал в едно кресло, с клюмнала настрани глава и смъртно бледо лице. Тялото му бе отпуснато като чувал от крайно изтощение. Имаше много жалък вид. Докоснах го по рамото и той бавно се разбуди, сякаш му трябваше доста време, за да се върне оттам, където беше. Като видях, че е окончателно буден, го попитах:

— А багаж? Какво ще кажеш за белия кожен куфар на горната лавица в дрешника?

Но той не прояви интерес.

— Празен е, пък и много бие на очи.

— Без багаж по ще правиш впечатление. — Върнах се в спалнята, качих се на стълбата в дрешника и свалих белия куфар от най-горния рафт. Точно над главата ми беше капакът за тавана. Повдигнах го, пресегнах се, колкото можех no-надалеч, и пуснах кожения ключодържател зад една от прашните напречни греди.

После се спуснах от стълбата с куфара в ръка, избърсах го от праха и набързо пъхнах вътре една чисто нова пижама, паста и четка за зъби, два евтини пешкира, пакет книжни кърпи, петнадесетцентова тубичка крем за бръснене и една самобръсначка от онези, дето ги дават гратис, като си купиш ножчета. Нито една вещ не беше употребявана, нямаше инициали и по никакъв начин не биеше на очи, само дето ако си бяха негови, щяха да са много по-хубави. Добавих и шише уиски, както си беше увито в хартията от магазина. Заключих куфара, оставих ключето в една от ключалките и го отнесох в антрето. Той пак беше заспал. Не го събудих, а отворих външната врата, пренесох куфара в гаража и го сложих в колата зад предната седалка. После изкарах колата, заключих гаража и се върнах в къщата да го събудя. Заключих всичко и потеглихме.

Карах бързо, но не прекалено, за да не ме подгонят за превишена скорост. По пътя почти не разговаряхме. Никъде не спряхме да се храним — нямахме много време.

На границата нищо не ни казаха. Летището на Тихуана е разположено на високо плато, брулено от ветровете. Спрях до самата сграда и чаках вътре в колата, докато Тери си показваше билета. Перките на „ДС-3“ вече бавно се въртяха, колкото да загреят. Висок и красив като филмова звезда летец в сива униформа си бъбреше настрана с още четири души. Единият беше около метър и деветдесет висок и държеше в ръка калъф за ловджийска пушка. До него стояха обуто в панталони момиче, дребен човечец на средна възраст и жена с прошарена коса — толкова висока, че човечецът изглеждаше като недорасъл. Около тях се навъртаха още трима-четирима, явно мексиканци. И това бяха всички пътници. Стълбата бе докарана, но никой не бързаше да се качи. После от самолета слезе една стюардеса мексиканка и застана в очакване. Никакви високоговорители. Мексиканците се качиха, но пилотът продължи да си бъбре с американците.

До моята кола беше паркиран един огромен „Пакард“. Слязох и хвърлих поглед върху номера. Кога ли ще се науча да си гледам само моята работа. Като се отдръпнах, видях, че високата жена ме гледаше.

Тери се запъти към мен по прашния чакъл.

— Готов съм. Хайде да си вземем сбогом.

Той ми подаде ръката си и аз я стиснах. Сега изглеждаше доста добре, само дето видът му беше уморен — уморен за сто души.

Извадих кожения куфар от „Олдсмобила“ и го поставих върху чакъла. Той го погледна ядосан и каза сприхаво:

— Нали ти казах, че не го искам!

— Пъхнал съм вътре половинка уиски, Тери. И една пижама плюс само най-необходимото, Всички вещи са без инициали. Ако не го искаш, дай го на гардероб. Или го изхвърли.

— Имам си причини да не го искам — студено ми отвърна той.

— Аз също.

Той се усмихна неочаквано. Вдигна куфара, а със свободната си ръка стисна моята.

— Добре, приятелю. Ти командуваш парада. И помни, че ако играта загрубее, правиш, каквото сметнеш за необходимо. Нищо не ми дължиш. Пили сме заедно веднъж-два пъти, сприятелили сме се и аз съм се раздрънкал повече, отколкото е трябвало, В буркана за кафе пъхнах пет стотачки. Не ми се сърди.

— Предпочитам да не беше ги пъхал.

— Не мога да изхарча и половината от това, което нося.

— На добър час, Тери.

Двамата американци вече се качваха по стълбите към самолета. На вратата на сградата се показа нисък набит мъж с широко тъмно лице и започна да маха към Тери.

— Хайде, качвай се — подканих го. — Знам, че не си я убил. Затова съм тук.

Той се отдръпна и някак си се стегна. Цялото му тяло изведнъж се скова. Бавно се обърна, после погледна назад към мен.

— Съжалявам — каза тихо. — Но тук грешиш. Ще вървя много бавно към самолета. Имаш достатъчно време да ме спреш.

Той тръгна бавно. Аз гледах след него. Мъжът до вратата на сградата чакаше, но без особено нетърпение. Мексиканците рядко са нетърпеливи. Той се наведе, потупа кожения куфар и се усмихна на Тери. После се отдръпна и му направи място да мине. След малко видях Тери да минава от другата страна, където беше митницата. Продължаваше да върви бавно по чакъла към стълбата на самолета. Спря до нея, обърна се и ме погледна. Не ми направи никакъв знак, не махна с ръка. Нито пък аз. После се качи в самолета и веднага отдръпнаха стълбата.

Влязох в „Олдсмобила“, дадох заден, завих, прекосих половината паркинг и опрях. Високата жена и дребният мъж бяха все още на поляната. Жената извади носна кърпичка и взе да я размахва. Самолетът потегли към другия край на поляната, забулен в прах. Там се обърна и моторите ревнаха на високи обороти. После започна бавно да набира скорост.

Оставяше зад себе си облаци прах. В следващия миг се откъсна от земята. Гледах го как се издига бавно срещу силния вятър, докато се загуби в голото синьо небе някъде на югоизток.

После си тръгнах. На границата никой не ме погледна, сякаш нямах лице, а циферблат.

Бележки

[1] Град на мексикано-американската граница. Б. пр.