Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (31)

31

Прибрах се у дома, взех един душ, избръснах се, преоблякох се и отново започнах да се усещам чист. Приготвих си закуска, изядох я, измих съдовете, изметох кухнята и площадката пред задния вход, запалих една лула и се обадих на телефонната служба, към която бях абониран. Никой не ме беше търсил. Тогава за какво да ходя в кантората? Нямаше да намеря нищо освен още един умрял молец, още един слой прах и портрета на Мадисън в сейфа. Можех да си поиграя с него и с петте новички стотачки, които още миришеха на кафе. Можех, но не исках. Нещо се бях вкиснал. В същност те не бяха мои. Какво можех да си купя с тях? Колко вярност му трябва на един мъртвец? Пфу. Явно гледах на живота през мъглата на махмурлука.

Беше една от онези сутрини, които като че ли нямат край. Усещах се изсмукаи, изморен, безразличен и отлитащите минути сякаш потъваха в празното пространство с мек, бръмчащ звук, като изстреляни ракети. Отвън в храстите чуруликаха птички, а колите фучаха безспир нагоре-надолу по Лоръл Каньон Булевард. Обикновено дори не ги чувах. Но сега бях умислен, раздразнителен, озлобен и свръх-чувствителен. Реших да се справя с махмурлука.

Сутрин обикновено не пия. Климатът в Южна Калифорния е прекалено мек за това. Обмяната на веществата е забавена. Но този път си налях в една висока чаша, сложих лед, седнах във фотьойла с разкопчана риза, заразлиствах едно списание и прочетох един идиотски разказ за някакъв тип, който имал два живота, и двама психоаналитици — единият човек, а другият някакво насекомо в кошер. Той ходеше ту при единия, ту при другия и, общо взето, разказът беше много шантав, но забавен — по един такъв, по-особен начин. Пиех внимателно, глътка по глътка, и чаках.

Около, обед телефонът звънна и един глас каза:

— Обажда се Линда Лоринг. Позвъних първо в кантората ви, но от телефонната служба ме посъветваха да опитам у дома ви. Бих желала да се видим.

— Защо?

— Предпочитам да ви обясня лично. Предполагам, че ходите в кантората си от време на време?

— Аха. От време на време. Пари ще има ли?

— Не бях се замисляла по този въпрос, но нямам нищо против, ако желаете да ви се заплати. Мога да бъда в кантората ви след около час.

— Окей.

— Ама какво ви става? — рязко попита тя.

— Махмурлия съм. Но не съм парализиран. Ще дойда. Освен ако не предпочитате вие да дойдете тук.

— Предпочитам в кантората.

— Тук при мен е много приятно. Задънена улица, никакви съседи наблизо.

— Намекът ви не ме привлича, ако правилно съм ви разбрала.

— Никой не ме разбира, мисиз Лоринг. Много съм загадъчен. Добре, ще се опитам да се добера дотам.

— Безкрайно ще съм ви благодарна. — И тя затвори.

Забавих се, защото по пътя се отбих да хапна един сандвич. Проветрих кабинета, включих звънеца, надникнах в чакалнята и тя вече беше там, в същия стол, където бе седял Менди Менендес, и прелистваше най-вероятно същото списание. Беше в бежов габардинен костюм и изглеждаше много елегантна. Остави списанието, погледна ме сериозно и каза:

— Тази папрат трябва да се полее. Освен това, струва ми се, че трябва и да се пресади — прекалено много въздушни корени има.

Отворих вратата и й направих място да мине. По дяволите папратта. Тя влезе, оставих вратата сама да се затвори, държах й стола, докато седна, и тя огледа кабинета ми като всеки клиент. А аз седнах от другата страна на бюрото.

— Не бих нарекла кантората ви дворец. Дори и секретарка ли нямате?

— Животът ми е тежък, но аз съм свикнал.

— А ми се струва, че и работата ви не е особено доходна.

— Е, зависи. Искате ли да ви покажа един портрет на Мадисън?

— Един какво?

— Банкнота от пет хиляди долара. Хонорар. Тук я държа, в сейфа.

Станах, завъртях диска, отворих сейфа, отключих вътрешното чекмедже, извадих малък плик и го сложих пред нея. Тя го загледа изумена.

— Не се заблуждавайте от обстановката. Веднъж работих за един, който имаше двайсет милиона. Даже вашият старец би го поздравил. А канцеларията му не беше по-луксозна от моята, само дето беше глух и си беше направил тавана звуконепроницаем. А на пода имаше кафяв линолеум, без килим.

Тя взе в ръка портрета на Мадисън и го повъртя между пръстите си. После отново върна банкнотата в плика.

— Това е от Тери, нали?

— Бре, та вие всичко знаете!

Тя бутна плика по-далеч от себе си и се намръщи.

— Той имаше такава. Винаги я носеше със себе си, след като се ожениха със Силвия втория път. Наричаше я своята щура пара. Не я намериха в него, като умря.

— За това може да има и други причини.

— Да, но колко хора носят в себе си банкноти от по пет хиляди долара? И колко от тях, ако могат да си позволят да ви платят такъв хонорар, ще ви го поднесат в подобна форма?

Въпросът не предполагаше отговор. Аз само кимнах. И тя продължи рязко:

— И каква работа трябваше да свършите срещу тези пари, мистър Марлоу? Или не желаете да ми отговорите? По време на онова последно пътуване до Тихуана сте имали достатъчно време да си попри казвате. Онази вечер ясно ми дадохте да разбера, че не вярвате на самопризнанието му. Даде ли ви той списък на любовниците на жена си, та да откриете сред тях убиеца?

Пак не отговорих, но по други причини.

— И случайно името Роджър Уейд да фигурира в този списък? — продължи тя все така рязко. — Ако Тери не е убил жена си, убиецът трябва да е някой избухлив и невменяем тип, някой луд или разюздан пияница. Само такъв човек е можел, нека употребя собствения ви отвратителен израз, да направи лицето й на кайма. Затова ли сте толкова услужлив към Уейдови — истински малък домашен помощник, който се грижи за него като за дете, щом се напие, намира го, като се изгуби, и го води у дома, когато е напълно безпомощен?

— Нека ви поясня един-два момента, мисиз Лоринг. Тери може и да ми е дал тази прекрасна гравюра, но нито ми е давал списък, нито е споменавал имена. И нищо не е искал от мен освен онова, което сте така сигурна, че съм направил — да го закарам до Тихуана. Що се отнася до моето вземане-даване с Уейдови, то е дело на един нюйоркски книгоиздател. Той умира Роджър Уейд да му завърши започнатата книга, което значи, че трябва да бъде относително трезв, което от своя страна пък значи, че трябва да се открие причината, заради която пие. Ако има такава, и тя може да се открие, следващата стъпка би била да се направи опит да се премахне. Казвам опит, защото това най-вероятно не може да стане. Но поне можем да опитаме.

— Мога веднага да ви кажа с едно-единствено изречение причината, поради която пие — изрече тя презрително. — Онази анемична блондинка, за която е женен.

— О, не бих казал. Не бих я нарекъл анемична.

— Нима? Колко интересно! — Очите й метнаха мълнии.

Вдигнах моя портрет на Мадисън.

— Не се опитвайте да ме клъвнете, мисиз Лоринг. Не съм спал с нея. Съжалявам, ако ви разочаровах.

Отидох до сейфа, прибрах парите и заключих чекмеджето. Затворих отново сейфа и врътнах диска.

— Впрочем, като си помисли човек — каза тя зад гърба ми — едва ли някой изобщо спи с нея.

Обърнах се и седнах на ръба на бюрото.

— Започвате да ставате по женски злобна, мисиз Лоринг. Защо? Да не би да си падате по нашия приятел алкохолика?

— Мразя подобни подмятания — хапливо ми отвърна тя. — Мразя ги. Изглежда, идиотската сцена, която направи мъжът ми, ви дава основание да мислите, че можете и да ме оскърбявате. Не, аз не си падам по Роджър Уейд. И никога не съм си падала по него — дори когато още не се беше впиянчил и умееше да се държи. И още по-малко сега — когато е това, което е.

Отпуснах се в стола и се пресегнах за кибрита, без да откъсвам очи от нея. Тя погледна часовника си.

— Ама вие, богатите, не си поплювате — забелязах. — Мислите, че винаги сте в правото си да приказвате, каквото си щете, колкото и неприятно да е то. Пускате злобни подмятания по адрес на Уейд и жена му пред един човек, когото почти не познавате, но ако той ви върне със същата монета, това вече е оскърбление. Добре, дайте да си кажем петата направо. Всеки пияница рано или късно се хваща с някоя уличница. Уейд е пияница, но вие не сте уличница. Онова беше само една случайна забележка, която вашият благовъзпитан съпруг подхвърли ей така, за да развесели компанията. Той не е мислил онова, което каза — значи е било просто за смях. Затова вас ви изключваме и търсим уличницата другаде. И колко надалеч трябва да я търсим, мисиз Лоринг — така че тя да има достатъчно отношение към вас, за да оправдаем злобарските ви подмятания по мой адрес? Трябва да е някой близък ваш човек — иначе защо ще си правите труда?

Мисиз Лоринг седеше, без да отвори уста, и само ме гледаше втренчено. Измина една дълга половин минута. Ъгълчетата на устните й побеляха, а ръцете й лежаха сковани върху габардинената чантичка, подбрана в тон с костюма.

— Значи не сте си губили времето — най-после се обади тя. — Колко удобно, че този книгоиздател се е сетил да ви наеме. Та казвате, че Тери не ви спомена никакви имена? Нито едно? Впрочем това е без значение за вас, нали, мистър Марлоу? Вашият усет е безпогрешен. Мога ли да попитам каква ще бъде следващата ви стъпка?

— Никаква.

— Ау, какво прахосване на талант! И как съчетавате това бездействие със задълженията си към портрета на Мадисън? Сигурно все пак трябва да направите нещо.

— Между нас казано, започвате да се повтаряте. Значи Уейд е познавал сестра ви. Благодаря, че ми го признахте, макар и не направо. Вече се бях досетил. Е, и какво излиза? Той е бил само един експонат от, както разбирам, доста богатата й колекция. Но както и да е. А сега да попитам, защо искахте да ме видите? Този въпрос нещо заглъхна, докато си разменяхме любезности.

Тя стана. После погледна часовника си.

— Долу чака кола. Мога ли да ви поканя у дома на чаша чай?

— Хайде да чуем всичко.

— Нима съм толкова прозрачна? Имам един гостенин, който желае да поговори е вас.

— Старецът ли?

— Аз не го наричам така — забеляза тя с равен глас.

Станах и се надвесих над бюрото.

— Мила, понякога сте голяма сладурана. Честна дума. Да си взема ли пищова?

— Нима се страхувате от един старец? — Ти повдигна презрително едната си устна.

— А защо не? Бас държа, че и вас ви е страх от него — и то много.

Тя въздъхна.

— Да, страх ме е. Открай време. Понякога наистина е страшен.

— Я по-добре да си взема два пищова — пошегувах се аз и в следващия миг съжалих за думите си.