Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (22)

22

„При Виктор“ беше толкова тихо, че още с влизането почти се чуваше как пада температурата. На едно от високите столчета пред бара седеше жена в черен костюм, който по това време на годината можеше да е само от нещо изкуствено като например орлон. Беше сама, пиеше нещо бледозеленикаво и пушеше с дълго нефритено цигаре. Имаше онова напрегнато изражение, което понякога е признак на нерви, понякога на сексуален глад, а понякога просто на жестока диета.

Седнах през две столчета от нея и барманът ми кимна, но не ми се усмихна.

— Един. „гимлет“ — рекох — без хининова вода. Той сложи пред мен салфетка и продължи да ме гледа.

— Знаете ли — обади се изведнъж любезно. — Чух ви една вечер с вашия приятел, като си приказвахте, и поръчах една бутилка от този лимонов сок — марка „Роуз“. Но вие след това не дойдохте и аз едва тази вечер я отворих.

— Приятелят ми не е в града. Направете го двоен, ако обичате. И благодаря, загдето сте си направили труда.

Той отиде да си върши работата. Жената в черно ми метна светкавичен поглед, после пак сведе очи към чашата си.

— Малко хора ги пият — обади се тя толкова тихо, че в първия момент не разбрах, че говори на мен. После пак ме погледна. Очите й бяха много големи и черни. А по-червени нокти от нейните не бях виждал. Но нямаше вид на момиче, което очаква да го прибереш у дома си след бара, и в гласа й не долових покана за игра. — Имам пред вид „гимлетите“.

— Един приятел ме научи.

— Сигурно е англичанин.

— Защо?

— Ами заради лимоновия сок. Той е чисто английско изобретение, също както и варената риба с онзи ужасен сос аншоа, който изглежда, сякаш на готвача му е текла кръв от носа, докато го е правел. Затова им викат „лимони“ — на англичаните, не на рибата.

— Аз пък мислех, че е тропическо питие, за горещо време. От Малая например или друго подобно място.

— Може и да сте прав. — Тя отново се извърна.

Барманът постави коктейла пред мен. Лимоновият сок му придаваше зеленикавожълт, мътен вид. Опитах го. Хем сладко, хем силно. Жената в черно ме следеше с поглед. После вдигна чаша към мен за наздравица. И двамата отпихме. Изведнъж разбрах, че и тя пие същото.

Следващият ход беше съвсем по реда на нещата. Затова не го направих. Само продължих да си седя.

— Той не беше англичанин — заговорих след малко. — Предполагам, че е бил там през войната. Идвахме тук от дъжд на вятър, по това време, преда да нахлуе тълпата.

— Да, това е най-приятният час. Единственият приятен час да си в някой бар. — Тя си изпразни чашата. — Да не би да познавам приятеля ви? Как се казва?

Не отговорих веднага. Запалих цигара и я гледах как вади фаса от цигарето си и слага друга цигара. Пресегнах се със запалката.

— Ленъкс — отговорих.

Тя ми благодари за огънчето и ми хвърли бърз, изучаващ поглед. После кимна.

— Да, познавах го добре. Дори прекалено добре. Барманът се приближи и погледна въпросително чашата ми.

— Две от същите — поръчах. — В някое сепаре. Слязох от столчето и зачаках. Можеше да ме прати по дяволите, но можеше и да не го направи. Не ми пукаше кой знае колко. Случва се от време на време в тази страна, където всеки мисли само за секс, да се срещнат един мъж и една жена, без да намесват леглото в разговора си. Случаят можеше да е такъв, но можеше и да помисли, че я свалям. Тогава да върви по дяволите.

Тя се поколеба, но не за дълго. Взе от тезгяха чифт черни ръкавици и черна валурена чанта със златна рамка и закопчалка, запъти се към едно сепаре в дъното и седна, без да пророни дума. Настаних се срещу нея.

— Казвам се Марлоу.

— А аз Линда Лоринг — спокойно се представи тя. — Изглежда, сте сантиментален, а, мистър Марлоу?

— Защото съм тук за един „гимлет“ ли? Ами вие самата?

— Може би ги обичам.

— Може и аз да го обичам. Но в такъв случай стават прекалено много съвпадения.

Тя се усмихна неопределено. Носеше изумрудени обеци и на ревера си бе забола брошка с изумруд. Камъните явно бяха истински — личеше си от начина, по който бяха шлифовани — плоско и скосено в краищата. И дори в приглушената светлина на бара светеха със свой вътрешен блясък.

— Значи вие сте това — каза тя най-сетне.

Барманът донесе напитките и ги постави на малката масичка. Изчаках да си отиде и чак тогава се обадих:

— Аз съм един човек, който познаваше Тери Ленъкс, харесваше го и от време на време се отбиваше тук с него на чашка. Дружбата ни беше случайна и не играеше съществена роля в живота и на двама ни. Никога не съм ходил у тях и не познавах жена му. Само веднъж я зърнах на един паркинг.

— Това не е всичко, нали?

Тя посегна към чашката си. На ръката си имаше пръстен с изумруд, заобиколен от диаманти. Тънката платинена халка на съседния пръст говореше, че е омъжена. Изглеждаше на около тридесет и пет-шест години.

— Възможно е. — отговорих. — Този човек още ме безпокои. А вие какво ще кажете?

Тя се облегна на ръката си и ме погледна безизразно.

— Казах вече, че го познавах прекалено добре. Прекалено добре, за да се замислям какво му е тежало. Имаше богата жена, която му осигуряваше охолен живот, а в замяна искаше само да я остави да прави каквото си иска.

— Направо нищо не е искала.

— Не бъдете саркастичен, мистър Марлоу. Има такива жени. Такива са си и туйто. Пък и той от самото начало си я знаеше. Ако му хрумнеше да има достойнство — прав му път. Нямаше защо да я убива.

— Съгласен съм.

Тя се облегна и ме загледа напрегнато. Устните й се свиха.

— Но той избяга и ако вярно съм чула, с ваша помощ. Предполагам, че се гордеете с това.

— А не, не съм такъв — направих го за пари.

— Никак не е смешно, мистър Марлоу. Откровено казано, не знам защо седя тук и пия с вас.

— Това лесно може да се поправи, мисиз Лоринг. — Пресегнах се за чашата си и я пресуших на един дъх. — Мислех, че ще ми кажете нещо за Тери — нещо, което не знам. Не ме интересуват разсъжденията ви защо е направил лицето на жена си на кайма.

— Как можете да говорите така! — сърдито ме отряза тя.

— Не ви ли харесват моите думи? И на мен също. Нямаше да съм тук на чаша „гимлет“, ако допусках, че е извършил подобно нещо.

Тя ококори очи. После бавно каза:

— Той се самоуби и остави пълни признания. Какво повече?

— Тери имаше пистолет. В Мексико това може да е достатъчен повод за някой по-нервен полицай да го надупчи с куршуми. Много наши полицаи убиват по същия начин, дори направо през врати, когато им се стори, че се отварят прекалено бавно. А що се отнася до признанието — не съм го видял.

— Едва ли е било фалшифицирано от мексиканската полиция — остро възрази тя.

— Да, в малък град като Отатоклан няма да знаят как да го направят. Признанието вероятно е истинско, но в никакъв случай не доказва, че е убил жена си. Поне на мен. За мен то означава, че просто не е виждал друг изход. В подобно положение определен тип хора — наречете ги слаби, мекушави или сантиментални, както предпочитате — понякога решават да спестят на други хора неприятния шум във вестниците.

— Това не е възможно. Човек не се самоубива и не се оставя нарочно да го убият само за да избегне някакъв скандал. Силвия вече беше мъртва, а колкото до сестра й и баща й — те много добре могат да се погрижат за себе си. Богатите, мистър Марлоу, винаги могат прекрасно да се оправят.

— Добре, да кажем, че греша за мотива. Може във всяко отношение да бъркам. Преди малко ми се разсърдихте. Искате ли да ви оставя да си изпиете „гимлета“ на спокойствие?

Тя се усмихна.

— Извинете ме. Започвам да мисля, че сте искрен. Но отначало ми се стори, че искате да се оправдаете — повече себе си, отколкото Тери. Сега вече съм на друго мнение.

— Права сте. Извърших глупост и си платих за това. Поне донякъде. Не отричам, че признанието на Тери ме отърва от много по-големи неприятности. Ако го бяха върнали от Мексико и съдили, сигурно и аз щях да съм в кюпа. В най-добрия случай щеше да ми струва повече пари, отколкото имам.

— Да не говорим за разрешителното ви — сухо добави тя.

— Възможно е. Имаше времена, когато всеки полицай, страдащ от махмурлук, можеше да ми го отнеме. Но сега е друго. Сега трябва да ме разследва комисия на щатската служба за разрешителни. А те не си падат особено по градските полицаи.

Тя отпи една глътка и бавно рече:

— Като се вземе всичко пред вид, не ви ли се струва, че нещата се развиха възможно най-добре? Никакъв съдебен процес, никакви сензационни заглавия, никакво хвърляне на кал, само и само да се качи тиражът, независимо каква е истината или как се чувствуват някои невинни хора.

— Ами аз какво казах? А вие ми отговорихте, че било невъзможно.

Тя се облегна назад и подпря глава на облегалката.

— Отговорих ви, че е невъзможно Тери Ленъкс да се е самоубил само за да постигне това. А не че е невъзможно най-добрият изход за всички да е избягването на съдебен процес.

— Имам нужда от още една чашка — промърморих аз и махнах на келнера. — Усещам някакво ледено дихание в тила си. Случайно да имате роднински връзки с Потърови, мисиз Лоринг?

— Силвия Ленъкс ми беше сестра — простичко отвърна тя. — Мислех, че знаете.

Келнерът се приближи и аз бързо му казах поръчката си. Мисиз Лоринг поклати глава и заяви, че не иска повече. Келнерът си отиде и аз рекох:

— Като се има пред вид как Потър — пардон, мистър Харлан Потър — потули цялата история, направо е странно, че изобщо знам, дето Силвия е имала сестра.

— Преувеличавате. Баща ми съвсем не е толкова всесилен. И далеч не толкова безмилостен. Признавам, че по въпроса за личното си спокойствие и уединение има някои старомодни схващания. Никога не дава интервюта, дори на собствените си вестници. Не позволява да го фотографират, никога не прави публични изявления, пътува предимно с кола или с частния си самолет, със свой екипаж. Но въпреки това е много човечен. Той обичаше Тери. Казваше, че Тери е джентълмен през всяка минута на денонощието, а не за петнайсет минути — от идването на гостите до опитването на първия коктейл.

— Малко се поизложи накрая. Имам пред вид Тери.

Пристигна келнерът с третия ми „гимлет“. Отпих и поставих чашата на масата с пръст около кръглото й дъно.

— Смъртта на Тери беше голям удар за него, мистър Марлоу. Ето че пак ставате саркастичен. Моля ви, недейте. Татко знаеше, че на някои хора всичко ще им се види прекалено нагласено. Той би предпочел Тери просто да изчезне. Ако Тери го бе помолил за помощ, мисля, че щеше да я получи.

— Не, не сте права, мисиз Лоринг. Убита е собствената му дъщеря.

Тя тръсна раздразнено глава и ме изгледа хладно.

— Това, което ще ви кажа, може да ви прозву чи грубо, но баща ми отписа Силвия още преди много години. Когато се срещаха, той не й говореше. Ако направеше някакво изявление — а той не е правил и няма да го направи, — сигурна съм, че би изразил същите съмнения по отношение на Тери.

Но след като Тери е вече мъртъв, какво значение има? Все едно, че са загинали в самолетна катастрофа или в пожар, или са се блъснали с кола. Ако е трябвало да умре, моментът бе възможно най-подходящ за нея. След още десет години щеше да е най-обикновена пачавра, изхабена от злоупотреба с пола си — като онези ужасни жени, които се срещат по холивудските приеми, или поне се срещаха допреди няколко години. Изметът на международното висше общество.

Изведнъж без никаква причина ме хванаха дяволите. Станах и погледнах зад преградата на сепарето. Съседното все още беше празно, а през едно някакъв мъж четеше вестник. Отново седнах, бутнах чашата настрани и се наклоних към нея. Бях много ядосан, но успях да си наложа да говоря тихо.

— Дявол да го вземе, мисиз Лоринг, какви ми ги разправяте? Че Харлан Потър е някакъв прекрасен сладур, на който и през ум не би му минало да упражни натиск върху един прокурор е амбиции за политическа кариера и да го накара да потули разследването — защото убийството изобщо не беше разследвано! Че се е съмнявал във вината на Тери, но не е позволил на своите хора и пръста си да мръднат, за да открият кой е истинският убиец? Че не е упражнил политически натиск чрез своите вестници, банкова сметка и хиляди наемници, които ще си изпотрошат краката, за да се досетят какво му се иска, преди той самият да е решил? Че не е наредил нещата така, та само един послушен адвокат и никой друг — никой от прокуратурата или полицията — не замина за Мексико да потвърди, че Тери се е застрелял в главата, а не е бил пречукан просто за кеф на някой индианец, когото го е сърбял пръстът на спусъка? Баща ви има сто милиона долара, мисиз Лоринг. Не знам как ги е спечелил, но едно знам — това не може да стане без силна организация с мощни пипала. Той не е мекушав добряк. Той е суров, здраво пипащ вдвек. В наше време само такъв може да натрупа толкова пари. И това не става без вземане-даване с особен вид хора. Може да не се ръкува с тях, но върти бизнеса си с тяхна помощ.

— Вие сте глупак! — сърдито изсъска тя. — Не желая повече да ви слушам.

— Ами да, разбира се. Аз не издавам мелодичните звуци, които сте свикнали да галят слуха ви. Но ще ви кажа още нещо. Тери е разговарял с баща ви през нощта на убийството. За какво? Какво му е казал старият? „Тичай в Мексико и се застреляй, момчето ми. Нека всичко си остане в тесен семеен кръг. Знам, че дъщеря ми е пачавра и всеки един от многото пияници, с които спеше, може да е откачил и да я е направил на кайма. Но какво да се прави, нещастен случай, момчето ми. Онзи ще изтрезнее и много ще съжалява за стореното. А ти досега само намазваше, време е да платиш. Ние трябва да запазим честното име на Потърови чисто като планинска роса. Тя се ожени за теб, защото й трябваше параван. А сега, когато е мъртва, този параван й трябва повече отвсякога. Ако можеш да направиш така, че да изчезнеш и да не те открият — много добре. Но пипнат ли те — излез достойно от положението. Е, хайде, довиждане в моргата.“

— Наистина ли мислите — в гласа на жената в черно звънна лед, — че баща ми говори по този начин?

Аз се облегнах назад и се изхилих неприятно.

— Може да позагладим диалога, ако смятате, че това ще помогне.

Тя събра нещата си и се плъзна по пейката, готова да стане.

— Бих искала да ви отправя едно малко предупреждение — започна тя бавно и много внимателно. — Едно малко, простичко предупреждение. Ако мислите, че баща ми е такъв човек, и ако тръгнете да разпространявате мнението, което току-що изразихте пред мен, кариерата ви в този град не, само в детективския, но и във всеки друг бранш има опасност да е краткотрайна и да свърши много внезапно.

— Браво, мисиз Лоринг! Браво! Това съм го чувал от полицаи и гангстери, а ето че го чувам и от висшето общество. Думите са различни, но смисълът един и същ: не се бъркай. Дойдох тук да изпия един „гимлет“, както ме помоли моят приятел. Я ме погледнете. Та аз съм практически в гробищата. Тя стана и кимна с глава.

— След три двойни „гимлета“ може и да сте пиян.

Оставих прекалено много пари на масичката и станах заедно с нея.

— А вие изпихте един и половина, мисиз Лоринг. Защо изобщо се спряхте на „гимлетите“? Помоли ли ви някой, или идеята ви хрумна просто така? Ама и вашият език доста се поразвърза.

— Кой знае, мистър Марлоу? Кой знае? Кой изобщо знае нещо? Ей там един човек седи и ни наблюдава. Познавате ли го?

Обърнах се да погледна, изненадан, че изобщо е забелязала. На крайното столче пред бара, до самата врата, седеше тъмен слаб субект.

— Казва се Чик Агостино — обясних й. — Телохранител е на един гангстер комарджия на име Менендес. Хайде да го съборим на земята и се поразходим отгоре му.

— Вие определено сте пиян — бързо отвърна тя и тръгна към изхода. Последвах я. Човекът на столчето се извърна, после се втренчи пред себе си. Като се изравних с него, отидох зад гърба му и бързо го опипах под мишниците. Може би наистина бях малко пийнал.

Той ядосано се завъртя и слезе от столчето.

— Внимавай какво вършиш, малкият — озъби се насреща ми. С периферното си зрение забелязах, че тя е спряла до вратата и ни гледа.

— Никакви пищови, а, мистър Агостино? Колко сте безотговорен. Та навън вече се стъмва. Ами ако налетите на някой лош човек?

— Изчезвай! — изръмжа той побеснял.

— А тази реплика си я откраднал от „Ню Йоркър“.

Устата му се движеше, но от нея не излезе нито звук. Оставих го и последвах мисиз Лоринг през вратата до навеса. Белокос шофьор разговаряше с момчето от паркинга. Той докосна фуражката си с два пръста, изчезна и след малко се върна с елегантен „Кадилак“. Отвори вратата и мисиз Лоринг влезе вътре, а той я затвори, сякаш беше капак на кутия с бижута. После заобиколи лимузината и седна зад кормилото.

Тя спусна прозорчето и ме погледна полуусмихната.

— Лека нощ, мистър Марлоу. Беше приятно — впрочем беше ли?

— Ами ние в същност се скарахме.

— Искате да кажете, че вие се карахте, и то главно със самия себе си.

— То обикновено така става. Лека нощ, мисиз Лоринг. Вие, разбира се, не живеете наблизо?

— Не съвсем. Живея в Айдъл Вали. На другия край на езерото. Съпругът ми е лекар.

— Случайно да познавате семейство Уейд? Тя се намръщи.

— Да, познавам ги. Защо?

— Защо питам ли? Защото те са единствените хора в Айдън Вали, които познавам.

— Нима? Е, хайде, пак ще ви кажа лека нощ, мистър Марлоу.

Тя се облегна назад. „Кадилакът“ любезно замърка и се плъзна, за да се влее в движението на главната улица.

Обърнах се и налетях върху Чик Агостино.

— Кое е това маце? — ухили се той. — И гледай да я няма следващия път, като ти скимне да се шегуваш.

— Не е от хората, която биха искали да те познават — отговорих на въпроса му.

— Добре, умнико. Аз все пак запомних номера на „Кадилака“. Менди обича да е в течение на такива дреболии.

Вратата на някаква кола се отвори с трясък. От нея излезе човек, около два метра висок и метър и двадесет широк, зърна Агостино, направи огромна крачка и го хвана за гърлото само с едната ръка.

— Колко пъти ще ви казвам, бандити такива, да ви няма наоколо, като се храня? — изрева той.

После разтърси Агостино и го запрати през тротоара върху отсрещната стена. Чик се преви на две и се закашля.

— Следващия път — продължи да реве огромният мъжага, — ще те продупча и окото ми няма да мигне, и едно нещо да знаеш, момчето ми — ката дойдат да приберат трупа ти, ти ще държиш пищов в ръката си!

Чик само поклати глава и нищо не каза. Мъжагата ми хвърли един кос поглед и се ухили.

— Каква приятна нощ — забеляза той и с тези думи влезе в „При Виктор“, без да бърза.

Наблюдавах как Чик се изправи на крака и се опита да възвърне част от самочувствието си.

— Как се казва приятелят ти? — попитах го.

— Големият Уили Магун — отговори той с надебелен глас. — От отдела за борба с порока. Смята се за много силен.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен в това ли? — учтиво попитах.

Той ме измери с празен поглед и тръгна да ся ходи. Изкарах колата от паркинга и потеглих към къщи. В Холивуд всичко може да се случи — ама всичко!