Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (30)

30

Слънчево зайче гъделичкаше глезените ми. Отворих очи и видях короните на дърветата, които леко трептяха в маранята на синьото небе. Обърнах се на другата страна и кожата на канапето докосна бузата ми. Сякаш брадва зацепи главата ми. Седнах, Бях наметнат с одеяло. Отхвърлих го и свалих краката си на пода. Озъбих се на часовника. Показваше една минута преди шест и половина.

Станах, но за целта трябваше да впрегна силния си характер. И всичката си воля. И всичко в себе си, а то не беше много като едно време. Трудните години си бяха взели своето.

Затътрах се към малката тоалетна стаичка, свалих вратовръзката и ризата и заплисках с шепи студена вода по лицето и главата си. Водата взе да се стича по мен и аз се избърсах с хавлията, като се търках жестоко. Облякох отново ризата, сложих връзката, посегнах за сакото и пистолетът в джоба издрънча, като се удари в стената. Извадих го, завъртях цилиндъра и изсипах патроните в шепата си — пет цели, от единия бе останала почерняла гилза. После си помислих — какъв смисъл има, лесно ще намери други. Затова ги върнах на мястото им, отнесох пистолета в кабинета и го прибрах в едно от чекмеджетата на бюрото.

Когато вдигнах поглед, видях Канди до вратата — изряден в бялото си сако, със сресана назад лъскава черна коса и изпълнени с омраза очи.

— Кафе ще пиете ли?

— Да, благодаря.

— Изгасих лампите. Шефът е добре. Спи. Затворих вратата на стаята му. Защо се напихте?

— Трябваше.

Той ми се ухили подигравателно.

— Не ти бутна, а? Теглиха ли ти шута, а, ченге?

— Гледай си работата.

— Тази заран нещо хич не си корав. И май че изобщо не си, а?

— Я тичай да ми донесеш кафето — изревах аз.

— Hijo de puta.^[1]

С един скок се озовах до него и го сграбчих за ръката. Той не помръдна. Само ме изгледа презрително. Изсмях се и го пуснах.

— Имаш право, Канди. Не съм корав.

Той се обърна и излезе, но за нула време се върна обратно със сребърен поднос, върху който имаше малка сребърна каничка с кафе, захар, мляко и старателно сгъната триъгълна салфетка. Сложи подноса на масичката и прибра празната бутилка заедно с всичко останало. Вдигна и една бутилка от пода.

— Прясно е. Току-що го направих — поясни той и излезе.

Изпих две чаши без захар и мляко. После запалих цигара. Всичко дойде на мястото си. Все още бях човек. Канди пак се появи в стаята.

— Закуска искате ли? — попита ме мрачно той.

— Не, благодаря.

— Разкарай се тогава, не те щем.

— Кои сте вие?

Той отвори някаква кутия и си взе цигара. Запали я и най-нагло ми духна в лицето.

— Аз се грижа за шефа.

— Добре ли припечелваш? Канди се намръщи, после кимна.

— Да, добре плаща.

— И колко ти бута отгоре — за да си мълчиш? Той пак обърна на испански.

— No entiendo.^[2]

— Много добре разбираш. Колко го ръсиш? Бас ловя, че не е по-малко от двеста.

Той се ухили.

— Двеста ще ми дадеш ти, ченге. За да не кажа на шефа, че снощи излезе от стаята й.

— С двеста мога да купя цял рейс такива като тебе.

Той се направи, че не чува.

— Шефът става много лош, като го прихванат. Така че плащай, ченге.

— Дребна риба си ти — презрително му отвърнах. — И на дребно работиш. Много мъже се хващат, когато им налетят. А и тя не е вчерашна. Така че няма да ме уплашиш.

В очите му се появи лош блясък.

— Повече да не си се мярнал насам, храбрецо.

— Тръгвам си.

Изправих се и заобиколих масата. Той се помръдна колкото да остане с лице към мен. Следях ръцете му, но очевидно не носеше нож тази сутрин. Когато го наближих достатъчно, му отвъртях един шамар.

— Не разрешавам на прислугата да ме нарича курвин син, черньо. Тук съм по работа и ще идвам, когато сметна за необходимо. Затова внимавай какво приказваш. Може и с пищова да те наложа. Тогава язък за красивата ти мутричка.

Той не реагира изобщо, дори на шамара, който заедно с „черньото“ сигурно беше смъртна обида за него. Само си остана неподвижен, с каменно лице. После, без да каже дума, вдигна подноса и го изнесе.

— Благодаря за кафето — рекох на гърба му. Той не спря. Като си отиде, опипах космите по брадата си, стегнах се и реших да си тръгвам. До гуша ми беше дошло от семейство Уейд.

Когато прекосявах хола, по стълбата заслиза Айлийн, обута в бели панталони и сандали без пръсти, с бледосиня риза. Погледна ме много изненадана.

— Не знаех, че сте тук, мистър Марлоу — каза го, сякаш не се бяхме срещали от миналата седмица, когато просто съм се бил отбил на чай.

— Прибрах пистолета му в бюрото.

— Пистолета ли? — Най-после като че ли загря. — А снощи беше малко напрегнато, нали? Мислех, че сте си отишли.

Приближих се до нея. На врата си носеше тънка златна верижка и някакъв особен медальон в златно и синьо върху бял емайл. Синята част ми заприлича на две неразперени криле. Срещу тях имаше широко поле бял емайл и златна кама, пронизала свитък. Думите не можах да прочета. Медалионът беше някаква военна значка.

— Напих се. Нарочно и грозно. Чувствувах се самотен.

— Нямаше защо да сте самотен — отвърна тя с чисти като вода очи, в които не открих ни следа от лукавство.

— Въпрос на мнение. Тръгвам си и не знам дали някога пак ще дойда. Нали чухте какво казах за пистолета?

— Че сте го сложили в бюрото. Може би ще е по-добре да го прибера другаде. Той в същност нямаше намерение да се застреля, нали?

— Не мога да кажа. Следващия път и това може да се случи.

Тя поклати глава.

— Не вярвам, наистина не вярвам. Вие страшно ми помогнахте снощи, не знам как да ви се отблагодаря.

— Е, поне се опитахте.

Айлийн порозовя. После се изсмя.

— Снощи сънувах много особен сън — започна тя бавно, загледана някъде над рамото ми. — Един човек, когото познавах, беше тук, в къщата. Той е мъртъв от десет години. — Пръстите й докоснаха медальона от злато и емайл. — Затова днес си сложих това. То ми е от него.

— И аз сънувах странен сън. Но няма да ви го разкажа. Дръжте ме в течение за Роджър и ако мога с нещо да помогна…

Тя ме погледна в очите.

— Нали казахте, че повече няма да идвате тук?

— Казах, че не знам дали пак ще дойда. Може да ми се наложи. Надявам се да не стане нужда. В този дом има много нещо нередно. И само една част се дължи на бутилката.

Айлийн впери поглед в мен, намръщена.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че знаете за какво говоря.

Тя се замисли. Пръстите й все още докосваха медальона. После въздъхна — бавно и примирено.

— Винаги има замесена друга жена. Рано или късно. Не непременно фатално. Но май говорим за различни неща?

— Възможно е — отвърнах. Тя продължаваше да стои на стъпалата — на третото отдолу нагоре. И пръстите й продължаваха да докосват медальона. В нея имаше нещо нереално красиво. — Особено ако под друга жена разбирате Линда Лоринг.

Тя пусна медальона и слезе едно стъпало по-долу.

— И доктор Лоринг е на моето мнение — продължи с безразличие. — Сигурно има основания за това.

— Нали ми казахте, че е правил същата схема на половината мъже в Айдъл Вали?

— Нима? Ами… какво друго можех да кажа тогава? — Тя слезе още едно стъпало.

— Не съм се обръснал — подхвърлих аз. Това я стресна. После се засмя.

— О, не очаквах да ме целунете.

— А какво очаквахте от мен, мисиз Уейд? В началото, когато ме убеждавахте да се заема с тази работа? И защо се спряхте на мен — какво мога аз да ви предложа?

— Вие оставате верен, когато това никак не е лесно — тихо ми отвърна тя.

— Трогнат съм. Но не съм убеден, че това е била истинската причина.

Тя слезе на последното стъпало и вдигна поглед към мен.

— Каква е тогава причината?

— Дори да е така, много е неоснователна — по-лоша не можете да измислите, дори да поискате.

Тя едва-едва се намръщи.

— Защо?

— Защото онова, което направих тогава — като останах верен, — бе нещо, което и глупакът няма да стори два пъти.

— Знаете ли — подметна тя небрежно, — разговорът ни стана много загадъчен.

— Ами вие сте загадъчна личност, мисиз Уейд. Хайде сбогом и ви желая късмет, а ако наистина сте загрижена за Роджър, намерете му някой добър лекар — и то незабавно.

Тя пак се засмя.

— О, това снощи не беше нищо. Да го видите, когато получи действително тежък пристъп. А днес вече ще бъде на крака и следобед сигурно ще седне да работи.

— Ами, ще работи.

— Вярвайте ми, като ви казвам. Достатъчно добре го познавам.

Нанесох й последния удар право в зъбите и думите ми наистина прозвучаха много злобно.

— Вие в същност никак не желаете да го спасите, нали? Просто се правите, че се опитвате.

— Това са много жестоки думи — бавно изрече тя.

Мина покрай мен, после през вратата на трапезарията. А аз прекосих хола и излязох от къщата. Беше прекрасно лятно утро в тази светла уединена долина, достатъчно отдалечена от големия град, за да няма и следа от индустриална мъгла, оградена с високи планини, които я предпазваха от океанската влага. По-късно щеше да стане горещо, но по един изискан, приятен начин — не жестоко като в пустинята и не лепкаво и вонящо като в града. Айдъл Вали беше идеално място за живеене. Идеално. Приятни хора с приятни домове, приятни коли, приятни коне, приятни кучета — нямаше да се учудя, ако и децата им бяха приятни.

Но единственото, което един човек на име Марлоу искаше от Айдъл Вали, беше да се измъкне оттам. И то бързо.