Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Long Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ

Превод от английски Жечка Георгиева, 1983

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Николай Пекарев

Художествен редактор Христо Жаблянов

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Емилия Кожухарова

Американска. Първо издание, ЛГ VI.

9С360/2241Г

Тематичен № 23 96360/22411 5637-273-83

Дадена за набор на 27.IX.1982 година.

Подписана за печат на 3.I.1983 година

Излязла от печат на 13.II.1983 година.

Поръчка 139. Формат 84×108/32.

Печатни коли 23. Издателски коли 19,32. Усл. изд. коли 19,05.

Цена на книжното тяло 2,10 лева, Цена 2,19 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“

София, 1983

 

RAYMOND CHANDLER

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

 

 

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Дългото сбогуване от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Дългото сбогуване (филм).

Дългото сбогуване
The Long Goodbye
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1953 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаПо-малката сестра (1949)
СледващаПлейбек (1958)
ISBNISBN 9544260145

Дългото сбогуване (на английски: The Long Goodbye) е шестият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1953 година, първо във Великобритания, а през следващата година и в Съединените щати.

В типичната за Чандлър образност, Филип Марлоу за пореден път е въвлечен в сложна игра с богати фамилии, криминални типове, полицейски инспектори и симпатичния бонвиван Тери Ленъкс от когото ще получи писмо с „портрета“ на Мадисън в него. Романът се отличава с вплетения във фабулата силен социален критицизъм. Известен е също и с включените от автора автобиографични елементи от собствения му живот.

Банкнотата от $5000 с портрета на Мадисън.

В този роман историята среща Марлоу с неговата любов, милионерската дъщеря Линда Потър, която ще срещнем отново, дори като негова съпруга в последната незавършена чандлърова творба Пудъл Спрингс

През 1955 година, Дългото сбогуване е удостоен с годишната награда на името на Едгар Алън По за най-добра новела.[1]

Романът е филмиран за големия екран през 1973 година като „Дългото сбогуване“ под режисурата на Робърт Олтмън с Елиът Гулд в ролята на Марлоу. Новелата е адаптирана и за телевизията през 1954 година, както и за радиоизлъчване от ББС в края на 1970-те с Ед Бишъп като прославения детектив.

Първото издание на романа на български език е през 1983 година от издателство Народна младеж в поредицата – „Библиотека Лъч“.[2]

Бележки

  1. Награди Едгар Алън По // Архивиран от оригинала на 2018-09-27. Посетен на 2010-04-18.
  2. Народна библиотика, архив на оригинала от 16 април 2010, https://web.archive.org/web/20100416165157/http://www.search.nationallibrary.bg/cgi-bin/k4t.pl, посетен на 18 април 2010 

Външни препратки

46

Потеглих към „При Виктор“ с идеята да изпия един „гимлет“ и да изчакам появата на вечерното издание на вестника. Но намерих бара претъпкан н не ми беше кеф. Познатият барман се появи и ме повика по име.

— Вие го обичате с малко хининова вода, нали?

— По принцип не, но тази вечер ми сложете двойна доза.

— Отдавна не съм виждал приятеля ви. Онзи с бялата коса.

— И аз отдавна не съм го виждал.

Той изчезна и след малко се върна с коктейла. Започнах да го ближа едва-едва, за да ми стигне за по-дълго време, защото не исках да ми личи, че съм пил. Или щях да се налюскам като хората, или да остана съвършено трезв. Но след малко си поръчах още един. Беше шест и нещо, когато в бара влезе вестникарчето. Един от барманите му извика да се разкара, но то успя светкавично да обиколи масите, преди келнерът да го хване за яката и да го изхвърли. Аз бях един от клиентите му. Отворих „Джърнъл“ на първа страница. Всичко беше, както го бях искал. Бяха намалили размера на писмото, така че да поберат цялото признание в горната половина на страницата. На една друга страница имаше кратка, делова бележка от редакцията и на още една страница — половин колона от Лони Морган.

Изпих си коктейла, излязох, вечерях на друго място и се прибрах у дома.

Написаното от Морган беше само изброяване на фактите и случките, свързани с делото Ленъкс и „самоубийството“ на Роджър Уейд — така, както бяха публикувани в пресата. Той не прибавяше нищо, не правеше изводи, не даваше обяснения. Само ясен, сбит, делови репортаж. Виж, бележката на редакцията беше нещо друго. Там се задаваха въпроси от типа, които вестниците задаваха на обществените служители, когато сгазваха лука.

Към десет и половина телефонът звънна и Бърни Оулз ми съобщи, че ще се отбие при мен на път за в къщи.

— Да си чел вечерния „Джърнъл“? — попита най-невинно и затвори, без да изчака моя отговор.

Дойде запъхтян, взе да мърмори за стъпалата и заяви, че ще изпие чаша кафе, ако имам готово. Казах, че ще му сваря прясно. Докато го приготвях, той се разхождаше из къщата и се чувствуваше съвсем като у дома си.

— Живееш прекалено уединено за човек, който прави всичко възможно да не го обичат хората — забеляза той. — Какво има зад онзи хълм, на гърба на къщата?

— Още една улица, защо?

— Само питам. Храстите ти имат нужда от подкастряне.

Занесох кафето в хола и той се настани удобно да си го пие. Запали една от цигарите ми, пуши минута-две и я изгаси.

— Започват да не ми харесват — поясни. — Може да съм се повлиял от рекламите по телевизията. Карат те да намразиш всичко, което се опитват да ти продадат. Имам чувството, че мислят хората за идиоти. Всеки път, когато някой мошеник в бяла престилка и с провесен на врата стетоскоп вземе да ми хвали паста за зъби, марка цигари, бира, тоалетна хартия, шампоан или нещо, от което тлъстите пехливани миришели на планински люляк, аз го запомням, за да не би да сбъркам и да го купя. И няма да го купя, дори и да ми харесва. Ти чете ли вечерния „Джърнъл“?

— Един приятел журналист ми каза да си го купя.

— Че нима имаш приятели? — учуди се той. — И не ти ли спомена как са се снабдили с онова материалче?

— Не. И законите на този щат не ги задължават да разкрият източника си.

— Спрингър направо скача от ярост. Лофорд, заместникът на прокурора, на когото дадохме сутринта писмото, твърди, че го занесъл направо на шефа си, но в края на краищата кой знае? Отпечатаното от „Джърнъл“ ми прилича на факсимиле от оригинала.

Отпих от кафето и премълчах.

— Пада му се — продължи Оулз. — Спрингър трябваше сам да се заеме е тази работа. Лично аз не мисля, че е излязло от Лофорд. Нали и той е политическа фигура.

И ме погледна безизразно.

— За какво си дошъл, Бърни? Ти не ме обичаш. Едно време бяхме приятели — доколкото човек може да другарува с полицай. Но после отношенията ни нещо залиняха.

Той се наведе напред и се усмихна — малко като вълк.

— Всеки полицай мрази, когато някое частно лице върши полицейска работа зад гърба му. Ако ти ми беше намекнал за връзката между Уейд и жената на Ленъкс още след смъртта на Уейд, аз щях да се оправя. И ако ми беше споменал само една думица за връзката между мисиз Уейд и този Тери Ленъкс, щях да я пипна незабавно — при това жива. Ако не беше крил от мен от самото начало — Уейд да е жив сега. Да не говорим за Ленъкс. За много хитър се мислиш, нали?

— И какво очакваш да ти отговоря?

— Нищо. Вече е късно. Още тогава ти казах, че умници като теб мамят само себе си. Казах ти го направо и без заобикалки. А сега едно мога да ти кажа: ако се махнеш от града, няма да сбъркаш. Никой не те обича, а има хора, които като не обичат някого, не стоят със скръстени ръце. Едно врабченце ми го каза.

— Не съм такава важна клечка, Бърни. Стига сме се зъбили един на друг. Спомни си, че ти повериха делото чак след смъртта на Уейд. Само че то се оказа без значение за теб, както и за следователя, и за прокурора, и за всички останали. Може и да съм сбъркал някъде. Но истината излезе на бял свят. Да, ти можеше да я пипнеш вчера следобед и какво от това? На какво основание?

— На основание на това, което ти знаеш за нея.

— Аз? Та аз го знам от полицейската работа, която вършех зад гърба ти!

Той рязко се изправи. Беше почервенял.

— Добре, умнико. Но тя щеше да е жива! Можехме да я арестуваме като заподозряна. Но ти я искаше мъртва, мръснико, и много добре го знаеш!

— Исках дълго и спокойно сама да огледа себе си. А какво щеше да реши — нейна си работа. Исках оправдание за паметта на един невинен човек. И не ми пукаше как ще го получа, както и сега не ми пука. Когато решиш какво ще правиш с мен, лесно ще ме намериш.

— За теб ще се погрижат главорезите, кретен с кретен. Аз няма защо да си цапам ръцете. Мислиш, че не си достатъчно важен, за да си направят труда. Като частно ченге на име Марлоу — не си. Но като човек, когото са предупредили да си трае, а той им се присмива публично от първа страница на вестника — това е вече друг въпрос. Това наранява гордостта им.

— Жалко. Като си помисля само, сърцето ми се къса — както обичаш да казваш.

Той отиде до вратата и я отвори. Застана така, загледан в секвоените стълби, в дърветата на отсрещния хълм и в хълма в дъното на улицата.

— Да, тук е тихо и спокойно. Достатъчно тихо.

Слезе по стълбите, качи се в колата си и потегли. Полицаите никога не казват сбогом. Защото все се надяват един ден пак да те срещнат в редицата за опознаване на престъпници.