Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (47)

47

На другия ден за кратко време се случиха много неща. Главният прокурор Спрингър свика рано сутринта пресконференция и направи изявление. Той беше едър, червендалест, черновежд и преждевременно побелял човек, от тези, за които политиката бе призвание.

— Прочетох документа, претендиращ да е самопризнание на онази нещастна жена, която неотдавна посегна на живота си — документ, който може да е истински, може и да не е, но който, ако е истински, е произведение, написано от душевно болен. Склонен съм да допусна, че „Джърнъл“ го е публикувал с най-добри намерения, като е вярвал в неговата истинност въпреки многобройните нелепости и несъответствия, които няма да изброявам, за да не ви досадя. Ако Айлийн Уейд е написала тези слова — а в най-скоро време моите хора в сътрудничество с хората на шерифа Петърсен ще установят дали това е така, или не, — тогава смея да твърдя, че не е била на себе си и не е знаела какво върши. Само преди една-две седмици тази злощастна жена намери съпруга си, потънал в локва кръв, пролята от собствената му ръка. Представете си нейния шок, нейното отчаяние, пълната самота, последвали това огромно нещастие. А сега тя е с него в смъртта. Ще спечелим ли нещо, ако обезпокоим праха на мъртвите? Нещо друго, приятели мои, освен продажбата на няколко екземпляра от вестник, който е закъсал с тиража? Не, приятели, нищо няма да спечелим. Затова нека оставим нещата, както са. Също като Офелия от онзи велик шедьовър на драматургията „Хамлет“ и Айлийн Уейд реагира по своему на голямата скръб. Моите политически врагове много биха искали да спечелят от нейната своеобразна реакция, но те няма да измамят приятелите ми и моите гласоподаватели. Те знаят, че откак аз съм главен прокурор, винаги съм се борил за мъдро и зряло правораздаване, за справедливост, смекчена с милосърдие, и за солидно, стабилно, консервативно управление. А за какво се бори „Джърнъл“ — никой не знае, пък и никой не се интересува. Нека онези, които разбират кое какво е, отсъдят сами.

„Джърнъл“ публикува тези врели-некипели в първото издание за деня (вестникът излизаше през цялото денонощие) и главният му редактор Хенри Шърман зашлеви Спрингър със следния авторски коментар:

„Господин главният прокурор беше в отлична форма тази сутрин. Той е внушителен мъж, говори с приятен баритон и на човек му е приятно да го слуша. Не ни досади с никакви факти. Ако на мистър Спрингър му се прииска да провери достоверността на въпросния документ, може да го направи по всяко време. Ние не очакваме мистър Спрингър да преразгледа едно дело, което бе официално приключено с негово разрешение и под негово лично ръководство, както не очакваме от него да прави челни стойки върху кулата на кметството. Както той много точно се изрази — ще спечелим ли нещо, ако обезпокоим праха на мъртвите? Или, както «Джърнъл» би предпочел да се изрази, макар и не дотам елегантно — ще спечелим ли нещо, ако разберем кой е извършил убийството, щом като убийцата е вече мъртва? Нищо, разбира се, освен справедливост и истина.

От името на покойния Уилям Шекспир «Джърнъл» изказва благодарност на мистър Спрингър за благоприятния му отзив по повод «Хамлет» и за правилната в общи линии, но не съвсем, алюзия с Офелия. «Реагирай на скръбта по своему» е казано не за Офелия, а от нея, и какво точно е имала пред вид, така и не е изяснено до ден днешен. Но хайде, от нас да мине. Иначе всичко прозвуча добре и много допринесе за още по-голямото объркване на целия случай. Може би ще ни позволят да цитираме от същото официално одобрено драматично произведение, известно като «Хамлет», една хубава мисъл, вложена в устата на един лош чичко: «И нека брадва се стовари върху шията престъпна».“ Някъде по обяд ми се обади Лони Морган да се интересува за мнението ми. Отговорих му, че едва ли ще успеят да навредят на Спрингър.

— А, има тъпанари, които ще се хванат — възрази ми той. — Но те, така или иначе, го бяха взели на мушката. Аз ви попитах за себе си какво ще кажете.

— Ами аз какво — нищо. Седя си тук и чакам някой да ме наеме, че нещо съм го закъсал.

— Нямах това пред вид.

— Все още съм в добро здраве. И престанете да ме плашите. Получих онова, което исках. Ако Ленъкс беше жив, можеше да отиде сега при Спрингър и да му се изплюе в лицето.

— Направихте го заради него. И на Спрингър вече му е известно всичко. Те си имат безброй начини да отмъстят, на когото си поискат. Не мога да разбера какво спечелихте от цялата тази работа. Не мисля, че Ленъкс заслужаваше чак такива жертви.

— Че какво общо има той с това?

Лони млъкна. После додаде:

— Извинявайте, Марлоу. Затварям си голямата уста. Желая ви успех.

Казахме си довиждане и затворихме.

Линда Лоринг ми се обади към два часа следобед.

— Няма да споменавам имена по телефона — побърза да ме предупреди тя. — Току-що пристигам от онова голямо езеро на север. Един човек там мята гръм и мълнии по повод нещо, отпечатано в снощния „Джърнъл“. Хвърлил вестника в лицето на нещастния ми почти бивш съпруг. Той, горкият, кажи-речи ревеше, като го оставих. Беше отишъл там да докладва.

— Какво значи това „почти бивш съпруг“?

— Не ставай глупав. Баща ми като никога е съгласен. Париж е прекрасно място, когато човек иска да се разведе без много шум. Така че в най-скоро време потеглям затам. И ако в главата ти е останал малко здрав разум, ще грабнеш онова произведение на изкуството с портрета на един наш бивш президент, и също ще отпрашиш нанякъде.

— Че какво общо имам аз с тази история?

— Това е вторият глупав въпрос, който ми задаваш. Ако си въобразяваш, че си заблудил някого, заблуденият си само ти. Знаеш ли как се стреля по тигри?

— Откъде да знам.

— Завързват една коза за забучен кол и залягат с пушките зад прикритието. На козата не й се разминава от никое положение — или тигърът ще я налапа, или ловците ще я опаткат. Ти ми харесваш. Не знам защо, но е факт. Идеята да бъдеш коза никак не ми допада. Толкова се стара да постъпиш правилно — поне според собствените ти разбирания.

— Много мило от твоя страна. Но ако ми отсекат главата, тя все пак си е моя и аз ще му мисля.

— Не се прави на герой, глупако! — сряза ме тя. — Ако някой твой познат е изиграл ролята на изкупителна жертва, не си длъжен да му подражаваш!

— Ще те черпя тези дни, ако не заминеш веднага.

— Черпи ме в Париж. Есента там е прекрасна.

— Много бих искал. Казват, че там и пролетта била хубава. Но нали не съм ходил изобщо…

— Така, както я караш, може и никога да не отидеш.

— Сбогом, Линда. Надявам се да намериш това, което търсиш.

— Сбогом — студено отвърна тя. — Аз винаги намирам онова, което търся. Лошото е, че като го намеря, вече не го искам.

И затвори. Друго нищо не се случи през целия ден. Обядвах и закарах „Олдсмобила“ на сервиз да му проверят спирачките. Прибрах се с такси. Улицата беше безлюдна, както винаги. В дървената пощенска кутия намерих безплатен купон за един сапун. Бавно се изкачих по стълбите. Нощта беше мека, усещах лека мъглица. Дърветата на хълма не помръдваха — нямаше и следа от вятър. Отключих вратата, открехнах я и замръзнах. Не бях я отворил повече от двайсетина сантиметра. Вътре беше тъмно и безмълвно. Но усетих, че стаята не беше празна. Може дъска да е изскърцала леко, или бяло сако да ми се е мярнало в тъмнината. Или може би в топлата тиха нощ стаята да не ми се е видяла топла, нито тиха. Може да съм усетил човешки дъх. А може да съм бил просто нащрек. Направих крачка встрани, слязох от верандата на земята и се залепих за храстите. Нищо. Вътре не се светна, не чух никакво движение. Отляво във вътрешния кобур имах пистолет — полицейски, 38-милиметров, с късо дуло. Рязко го извадих, но пак нищо, пълна тишина. Реших, че съм голям глупак. Изправих се и вдигнах крак да стъпя на верандата, но в този момент от ъгъла се зададе една кола, бързо се изкачи по хълма и почти беззвучно спря точно пред моите стълби. Беше голяма, с четири врати и очертанията й много приличаха на „Кадилак“. Можеше да е колата на Линда Лоринг, ако не бяха две неща: не се отвори никаква врата, а прозорците откъм мен бяха затворени. Чаках, ослушвах се, сгушен до храсталака, но нито имаше какво да чуя, нито ми беше ясно какво чакам. Просто една голяма тъмна кола стоеше неподвижно, със затворени прозорци в подножието на моите стълби. Не знаех дали моторът е изгасен, защото нищо не чувах. В следващия миг на около шест метра от ъгъла на къщата светна силен червен фар. Голямата кола бавно даде заден ход и светлината на фара окъпа фасадата на къщата.

Полицаите не се возят в „Кадилаци“. Само големите клечки карат коли с червени фарове — кметове, полицейски шефове, може би и главни прокурори. Сигурно и гангстери.

Фарът продължи да опипва фасадата. Хвърлих се по очи, но той въпреки това ме откри. И се задържа върху мен. Нищо друго. Нито се отвори врата, нито в къщата нещо изшумоля или светна.

После ниско изръмжа сирена — само секунда-две и веднага заглъхна. И най-после къщата оживя, окъпана в светлини, и някакъв мъж с бяло сако се появи на вратата и погледна встрани, към храстите.

— Хайде, нищожество, влизай вътре — засмя се Менендес. — Имаш гости.

Можех да го застрелям, без това ни най-малко да ме затрудни. Но той се дръпна назад и вече беше късно — дори ако бях решил да го направя. Задният прозорец на колата се отвори — чух как го навиха. След което картечен откос проряза склона на около десет метра от мен.

— Хайде, хайде, нищожество — обади се пак Менендес от вратата. — Няма къде да ходиш.

Така че станах и влязох, а фарът старателно ме проследи. Прибрах пистолета обратно в кобура. Качих стъпалото към малката площадка от секвоево дърво пред вратата, влязох и застанах на една крачка от входа. Посред стаята седеше някакъв мъж с кръстосани крака и пистолет, подпрян небрежно на хълбока. Беше дългокрак, с вид на професионален бандит и кожата му изглеждаше изсушена като пергамент — типично за живеещите в слънчев климат. Носеше тъмнокафява габардинена куртка с отворен почти до кръста цип. Погледна ме, без да помръдне нито очите си, нито пистолета. Беше спокоен като тухлена стена на лунна светлина.