Реймънд Чандлър
Дългото сбогуване (7)

7

Шефът на отдел „Убийства“ тогава беше капитан Григориъс. Той спадаше към онази порода, полицаи (която, макар и да оредява, в никакъв случай не измира), дето разкриват престъпленията с насочен в очите прожектор, ритник в бъбреците, коляно в слабините, юмрук в слънчевия сплит, удар с палка в основата на гръбначния стълб. Шест месеца след този случай го осъдиха за лъжливи показания и го изритаха от полицията, а малко по-късно един жребец в ранчото му в Уайоминг го стъпка с копитата си и му видя сметката.

Но сега бях в ръцете му. Той седеше зад бюрото, без сако, с навити почти до раменете ръкави. Беше плешив като яйце, натежал около кръста като всички мускулести мъже на средна възраст. Очите му бяха с рибешки цвят, а носът му се червенееше от спукани капиляри. Пиеше кафе, при това далеч не безшумно. Силните му касапски ръце бяха гъсто обрасли с косми. От ушите му стърчаха сивкави кичури. Прелисти нещо върху бюрото си и вдигна поглед към Грийн.

— Единственото, което имаме срещу него, е, че нищо не ще да каже, капитане. Потърсихме го заради телефонния номер. Пристигна отнякъде, но не казва откъде. Добре познава Ленъкс, но не казва кога го е видял за последен път.

— Има се за много хитър — произнесе Григориъс с безразличие. — Ще променим мнението му. — Каза го, сякаш му беше все едно. И сигурно беше така. За него нямаше хитри. — Лошото е, че този път прокурорът е подушил каква голяма шумотевица ще се вдигне в пресата. Не му се сърдя, като знам кой е бащата на момичето. Така че дай да го пораздрусаме този.

Погледна ме, като че бях фас или празно място. Нещо в зрителното му поле, което не представлява интерес.

Дейтън се обади почтително:

— Цялото му поведение бе насочено към създаването на ситуация, която да му позволи да откаже да отговаря. Цитира ни кодекса и ме предизвика да го ударя. Не можах да се сдържа, капитане.

Григориъс го погледна мрачно.

— Теб, изглежда, не е трудно да те предизвика човек, щом и този балама е успял. Кой му свали белезниците?

Грийн каза, че той ги свалил.

— Сложи му ги пак. Стегнато. Да се поободри малко.

Грийн ми сложи белезниците или, по-скоро, започна да ги слага.

— Зад гърба! — излая Григориъс. Грийн изпълни заповедта. Столът, на който седях, беше твърд.

— По-стегнато — нареди Григориъс. — Да се впият.

Грийн ги стегна. Ръцете ми започнаха да изтръпват.

Григориъс най-после благоволи да ме погледне. — Вече можеш да приказваш. Само че по-бързо. Нищо не му отговорих. Той се облегна назад и се ухили. Ръката му бавно се насочи към чашата с кафе и той я хвана изотзад. Леко се наклони напред. Чашата полетя, но аз бях по-бърз и се хвърлих странично на пода. Приземих се болезнено върху рамото си, преобърнах се и бавно се изправих. Ръцете ми съвсем изтръпнаха. Не ги усещах. Започнаха да ме болят над белезниците.

Грийн ми помогна да седна отново. Кафето остави мокри петна по облегалката и малко върху седалката, но повечето се разля на пода.

— Не обича кафе — каза Григориъс. — Много е чевръст. Добри рефлекси.

Другите мълчаха. Григориъс ме заоглежда с рибешките си очи.

— Тук, при нас, разрешителното на частен детектив важи колкото визитна картичка. А сега да чуем показанията ти. Отначало устни. После ще ги запишем. Гледай нищо да не изпускаш. Разкажи ни значи подробно какво си правил от десет часа снощи. Ама най-подробно. Ние тук разследваме убийство, а заподозряното лице липсва. Ти си ни връзката с него. Хванал значи жена си в изневяра и направил главата й на кайма. С добрата стара бронзова статуетка. Нищо оригинално, но затова пък ефикасно. И ако си въобразяваш, че ще оставя някакво си жалко частно ченге да ми цитира кодекса в такава една ситуация, много се лъжеш — още нищо не си видял. Няма полицейско отделение в тази страна, което да може да си върши работата с кодекса в ръка. Ти знаеш нещо, което ми трябва. Можеше да отречеш и аз можех да ти повярвам. Ама ти дори не си направи труда да отричаш. Така че стига сме си играли на сляпа баба — на мен такива не ми минават. Ама хич! Хайде, почвай.

— А ще ми свалиш ли белезниците, капитане? Искам да кажа, в случай, че дам показания.

— Възможно е. Давай по-сбито.

— А ако ти кажа, че през последните двадесет и четири часа не съм се виждал с Ленъкс, не съм разговарял с него и нямам представа къде може да бъде — това ще те задоволи ли?

— Възможно е. Ако ти повярвам.

— А ако ти кажа, че съм го виждал еди-къде си и еди-кога си, но съм нямал представа, че е било извършено престъпление, а сега не знам къде се намира — това май никак няма да те задоволи?

— Ако си по-подробен, може и да те изслушам. Например къде, кога, как е изглеждал, за какво сте говорили, накъде тръгна. От това може да излезе нещо.

— Като гледам как се отнасяте с мен, най-много да излезе обвинение в съучастие.

Мускулите на челюстта му се стегнаха. Очите му заприличаха на мръсни парчета лед.

— Е, та?

— Не знам. Трябва да се посъветвам с адвокат. Имам желание да помогна на следствието. Какво ще кажете да извикаме някой от прокуратурата?

Той грубо се изсмя. Но много кратко. Бавно се надигна от стола и заобиколи писалището. Наведе се над мен, опря голямата си ръка на бюрото и се усмихна. После, без да промени израза си, ме удари отстрани по врата с юмрук като с желязна тесла.

Ударът бе нанесен от двадесет-двадесет и пет сантиметра разстояние, не повече. И едва не ми откъсна главата. Устата ми се напълни с жлъч. Усетих и вкус на кръв. Чух някакво бучене в главата си. Той продължаваше да стои надвесен над мен, усмихнат, с ръка, опряна на бюрото. Гласът му долиташе сякаш отдалеч.

— Едно време бях много зъл, но вече остарях. Само веднъж ще те цапардосам, както трябва, и по вече няма да си мърся ръцете. Имаме си едни момчета в градския затвор, дето мястото им е на пристанището. Може би не е редно да са при нас, защото не раздават нежни, напудрени шамарчета като нашия Дейтън. И нямат четири деца и розова градина като Грийн. Развлеченията им са по-особени. Хора всякакви, а работна ръка трудно се намира. Да имаш още някакви забавни представи за това, какво би казал? Може да си се притеснил и да не си ги споделил с мен?

— Не говоря с белезници на ръце, капитане. Болеше ме дори да приказвам.

Той се надвеси още повече над мен и ме лъхна на пот и корупция. После се изправи, отиде зад бюрото си и разположи дебелите си бутове в удобния стол. Взе в ръце една линийка и започна да я глади с пръст по ръба, сякаш беше нож. Погледна към Грийн.

— А ти, сержанте, какво чакаш?

— Вашите заповеди.

Грийн отговори така, сякаш мразеше гласа си.

— Всичко ли трябва да ти се казва? Нали си опитен, поне така пише в досието ти. Искам да получа подробни показания за всяко движение на този човек през последните двадесет и четири часа. Може и за повече, но на първо време и толкова стига. Искам да знам какво е правил през всяка една минута. Показанията да се подпишат пред свидетел и да се сверят. След два часа да са на бюрото ми. След това ми го доведи тук чист, спретнат и без никакви белези. И още нещо, сержанте.

Той замълча и прониза Грийн с поглед, от който би се смразил и току-що изпечен картоф.

— Следващия път, когато се случи да задам на някой заподозрян един-два учтиви въпроса, не желая да стърчиш тук и да ме гледаш, сякаш съм му откъснал ухото.

— Разбрано, сър. Да тръгваме — обърна се Грийн към мен сърдито.

Григориъс се озъби насреща ми. Зъбите му отдавна не бяха мити.

— Я да чуем какво ще ни кажеш за довиждане.

— Да, сър — учтиво му отвърнах аз. — Вие, без да искате, ми направихте услуга. С малко помощ от инспектор Дейтън. Разрешихте ми един проблем. На никой не му е приятно да издаде приятеля си, но аз и врага си не бих ви издал. Вие сте не само горила, но и некадърник. Не знаете как се води и най-елементарен разпит. Аз се колебаех и не бях сигурен накъде ще натежат везните, а вие можехте да ги наклоните във ваша полза. Но вместо това започнахте да ме обиждате, да ме замеряте с кафе, да ме биете с юмруци, и то когато не съм в състояние да окажа каквато и да било съпротива. От този момент нататък няма да научите от мен и колко часа показва собственият ви часовник.

Неизвестно защо, той през цялото време не помръдна и ме остави да се изкажа докрай. После се ухили.

— Ти си просто от онези ченгета, дето мразят полицаите — нищо повече.

— Има места, където полицаите никой не ги мрази, капитане, но там вие няма да сте полицай.

Той преглътна и това. Предполагам, защото можеше да си го позволи. Кой знае какво е чувал през живота си. Телефонът на бюрото му звънна. Той го погледна и махна с ръка. Дейтън чевръсто заобиколи бюрото и вдигна слушалката.

— Кабинетът на капитан Григориъс. На телефона инспектор Дейтън.

После се заслуша. Хубавите му вежди леко се намръщиха и той каза тихо:

— Един момент, сър.

Подаде слушалката на Григориъс.

— Съдията Олбрайт, сър. Григориъс се озъби:

— Какво иска това сополиво копеле?

Взе слушалката и я задържа за миг в ръка, за да се успокои.

— Григориъс на телефона. — После известно време слуша какво му говорят. — Да, тук е, в кабинета ми. Зададох му няколко въпроса. Не ще да ни помогне … Какво казахте?

Изведнъж цялото му лице се изкриви в зловеща гримаса. Челото му потъмня от притока на кръв. Но гласът му остана абсолютно непроменен.

— Ако това е заповед, трябва да я получа от началника на нашето управление, съдия Олбрайт … Добре, ще я изпълнявам, докато получа потвърждение … Разбира се … Какво говорите, никой с пръст не го е докоснал … Да, сър, веднага.

Той постави слушалката върху вилката. Стори ми се, че ръката му леко потреперва. Очите му се вдигнаха към мен, после прехвърли погледа си върху Грийн.

— Свали му белезниците — нареди с безизразен глас.

Грийн ги отключи и аз започнах да си разтривам ръцете в очакване на игличките от възстановяващото се кръвообращение.

— Регистрирай го в местния затвор — бавно продължи Григориъс. — Заподозрян е в убийство. Прокурорът ни отнема делото от ръцете. Ама че система имаме …

Никой не помръдна. Грийн беше толкова близо до мен, че чувах тежкото му дишане. Григориъс погледна към Дейтън.

— Ти пък какво чакаш? Да те почерпя сладолед ли?

Дейтън за една бройка да се задави.

— Нищо не сте ми наредили, шефе.

— За теб съм сър, дявол да те вземе! — Шеф съм за сержантите и по-горните чинове. Но не и за теб, малкия, добре го запомни. Хайде вън!

— Да, сър.

Дейтън бързо се насочи към вратата и излезе. Григориъс се надигна тежко, отиде до прозореца и застана с гръб към стаята.

— Хайде да изчезваме — прошепна ми Грийн на ухото.

— Махай го оттук, докато не съм му избил зъбите — процеди Григориъс към прозореца.

Грийн се запъти към вратата и я отвори. Аз вече излизах, когато Григориъс внезапно излая:

— Спри! Затвори тая проклета врата! Грийн я затвори и се облегна на нея.

— Я ела тук! — излая ми Григориъс.

Аз не се помръднах. Стоях и го гледах. Грийн също не се помръдна. Настъпи тежко мълчание, после много бавно Григориъс прекоси стаята и застана срещу мен. Големите си тежки ръце напъха в джобовете. Започна да се клати от пети на пръсти.

— И с пръст не съм го докосвал — промърмори той сякаш на себе си. Очите му гледаха някъде надалеч, безизразно. Устата му се кривеше конвулсивно.

И се изплю в лицето ми.

После отстъпи назад.

— Това беше всичко, благодаря.

Обърна се и пак отиде до прозореца. Грийн още веднъж отвори вратата.

Излязох, като бърках в джоба си за носна кърпа.