Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (7)

Шеста глава

Пеги излезе пред болницата и примигна от яркото утринно слънце. Беше четвъртък. Не й се вярваше, че нощта най-сетне е свършила. Беше си помислила за миг, че ще продължи вечно.

Лекарите казаха, че баща й е в кома. В мозъка му имало много отоци. Не знаели степента на пораженията, дали ще бъдат трайни или временни. Всъщност не знаеха почти нищо. Само времето можеше да каже. Така че чакаха. Когато слънцето изгря, Пеги се осмели да слезе във фоайето, за да си вземе от барчето кафе, и най-после излезе навън пред болницата.

Седна на една студена пейка и въздъхна дълбоко, въздишка, която бе сдържала през цялата нощ. Беше неспокойна, още нищо не се знаеше, непосредствената опасност не бе отминала. А и трябваше да е готова за другите неприятности — преса, телевизия, полиция, Райли Макалистър. Знаеше, че той ще се върне. Точно тя трябваше да разреши въпроса с липсващия дракон.

Може би беше някъде из магазина. Ще накара секретарката си да претърси всяко кътче, ще помоли Мартин, както и някой друг, който знае да пази тайна. След като се разчуеше за злополуката с баща й, поне да не се обсъждаше фактът, че поради тяхната небрежност скъпо произведение на изкуството е изчезнало от къщата „Хатауей“, без да е оценено и застраховано.

— Пеги, ето къде си била. — Мартин излезе навън, свеж и елегантен, все едно не бе прекарал безсънна нощ. Пеги не можеше да разбере как го постига. — Радвам се, че си тук. Ще те откарам до вас.

— Няма да се прибирам.

— Цяла нощ беше тук, имаш нужда от сън.

— Не ми е до сън. Докато не разбера, че татко е добре, няма да мога да заспя.

— Пеги, това може да продължи часове. Знаеше, че е така.

— Майка ми трябва всеки момент да се върне — каза тя, поглеждайки часовника си. — Ще си тръгна, щом се върне.

— Искаш ли да почакам с теб?

— Не, благодаря ти. И ти си имаш задължения.

— Това не е задължение. Ти си като член от семейството ми.

Тя се загледа в далечината, не й хареса внезапният блясък в очите му.

— Пеги, зная, че точно сега не е подходящо, но…

— Да, моментът не е подходящ. Много ми се струпа.

— Извинявай. Мога ли да направя нещо за теб, преди да си тръгна?

Пеги се замисли:

— Да, има нещо, за което те моля. Когато отидеш в магазина, разбери дали тази статуетка не е някъде там.

— Ще проверя навсякъде.

— Предполагам, че драконът е бил у баща ми. Но искам да съм абсолютно сигурна. Неприятно ми е да мисля, че баща ми е бил нападнат заради него, но е възможно.

— Майка ти знае ли?

— Споменах й го вечерта, преди да разберем за татко. Едва ли е номер едно в списъка й точно сега. Бих искала дядо ми да не научи, макар и да подозирам, че вече е наясно. Изглежда, притежава невероятната способност да узнава и най-малката подробност, свързана с магазина.

Мартин се усмихна:

— Отличителната черта на добрия шеф. Не се притеснявай, Пеги. Ще направя всичко, което мога, за да помогна. Знаеш го. — Наведе се и я целуна по бузата. — Може би някога ще разбереш, че не е зле да съм до теб.

Пеги не отговори, тъй като видя колата на дядо й да спира пред болницата. Скова се. Не познаваше друг човек, който да внушава такъв страх. Уолас Хатауей изискваше съвършенство, без да прави изключение за семейството си. Дори очакваше повече от най-близките си.

Тя скочи, щом дядо й отвори задната врата на черното БМВ, карано от дългогодишния му шофьор.

На осемдесет и две години косата на стареца беше побеляла, лицето — сбръчкано, но годините не бяха смалили ръста му. Висок над метър и деветдесет, дядо й все още изглеждаше като великан.

— Дядо — прошепна тя, когато застана до него. — Не очаквах толкова скоро да се върнеш.

— Какво правиш тук? Защо не си при баща си?

— Аз само…

— Как е Дейвид? — прекъсна я той.

— Все същото — отговори тя.

Дядо й стисна гневно устни, а може би не от гняв, а от страх. Не беше лесно да го разбере човек. Искаше й се да му каже колко е изплашена, а той да я успокои, да й каже, че всичко ще бъде наред, че баща й ще оздравее. Но на подобно поведение дядо й гледаше като на слабост, която не поощряваше у никого.

— Наех болногледачка — каза дядо й рязко. — Искам постоянно да има човек до него.

Пеги веднага се почувства виновна, че макар и за кратко, е изоставила баща си.

— Ще дойда с вас — намеси се Мартин. — Нека Пеги да отдъхне малко.

Тя го погледна с благодарност. Седна отново и отпи от изстиналото кафе.

„Мартин и дядо ми си подхождат“ — помисли си, отпивайки от кафето си. Още една точка за вписване в колоната „за“. И в момента с лекота я спаси от неудобството. Но дълбоко в душата си чувстваше, че нещо в тяхната връзка липсва. Въпреки всичките му добри качества не изпитваше към него нищо повече от приятелство и признателност. Майка й би казала, че тези чувства са достатъчно основание за брак. Но Пеги желаеше нещо повече. Желаеше безразсъдно и бурно да се влюби. Желаеше да губи представа за света, когато Мартин е до нея. Желаеше от всяко негово докосване да потръпва. Желаеше да бъде разтърсена. А той не й вдъхваше нито едно от тези чувства.

Беше добра партия. Щедър, грижовен, разбираше от хубави вина, ресторанти, филми. Много четеше, много пътуваше, поддържаше добра форма, имаше хубава работа, печелеше повече от достатъчно. По дяволите. Правеше списък със „за“ и „против“, точно каквото майка й искаше от нея. Само че в колоната „за“ всичко бе изредено по логика, а в колоната „против“ — на чувства. Сама се изненада. Все се разкъсваше между разума и желанието. И винаги избираше разума. И в края на краищата бе постъпвала правилно. Ето каква беше: дори когато искаше да сгреши, не се получаваше. Навярно би могла без чувства да се омъжи за Мартин и да си спести стреса от едно трудно решение.

Облегна се назад с въздишка. В момента не бе в състояние да разсъждава трезво и не й беше до сватба. Сега животът на баща й висеше на косъм. Отново я прониза безпокойство. Не искаше да го загуби. Не можеше да си отиде от света така неочаквано, без да се сбогуват.

Затвори очи и потърси във въображението си представа, която да я успокои, но вместо това изплува една още по-мъчителна сцена — спалнята на сестра й. Беше имала възможност да се сбогува с нея, но не намери сили да го направи. В онзи далечен ден тя застана на прага на спалнята на сестра си, а родителите й бяха до леглото на Елизабет. И сега живо виждаше цялата картина — струящите през прозореца слънчеви лъчи, осветяващи лицето на Елизабет, която сякаш бе вече ангел, литнал към небесата. Майка й помоли Пеги да се приближи и да се сбогува със сестра си. Но тя не бе в състояние да влезе в стаята. Нямаше сили да погледне Елизабет, изопната в леглото, така притихнала, със затворени очи, с нежни ръчички, скръстени върху гърдите й. Когато я видя след няколко дни в ковчега, изглеждаше по същия начин — като заспала, но това бе илюзия. Елизабет бе мъртва.

Господи, как й се искаше да не бе виждала всичко това. Но майка й настоя да го види, за да разбере, че смъртта е част от живота. Трябва да си силна, Пеги, не трябва да плачеш. Трябва да продължиш да живееш. Не беше силна и нищо не проумяваше. Беше само на шест години и се ужаси, че скоро ще умре като сестра си. Дълги години не можеше да спи по гръб. Всъщност и сега ненавиждаше тази поза, никога не скръстваше ръце на гърдите си, сякаш се боеше, че по този начин ще предизвика смъртта.

Отвори очи и образите изчезнаха. Знаеше, че причината да не е до баща си, е ужасът от изтегнатото в леглото тяло.

Беше на двайсет и осем години, но гледката на баща й в това състояние, така притихнал, така безпомощен, я караше да се чувства отново шестгодишна. Как й се искаше всичко да е както преди!

Усети болки по цялото си тяло от преживяното в дългата мъчителна нощ. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня и я стресна. Изрече предпазливо „ало“.

— Пеги, Райли е. Трябва да се срещнем.

— Защо? Откъде взе този номер?

— Не беше трудно. Как е баща ти?

— Няма промяна.

— Съжалявам.

— Лекарите не знаят кога ще дойде в съзнание, но положението му е относително стабилно.

— Държи се, както изглежда.

— Засега — да.

Тя замълча, чудеше се защо й се обажда. През изминалата нощ помежду им като че ли се почувства известна интимност. Но нощта мина. Сигурно е била толкова изтощена, че си е фантазирала. С Райли ги свързваха само търговски интереси, нищо повече.

— Трябва да поговорим, Пеги. Трябва да дойдеш при мен. Аз съм в Китайския квартал.

— Защо? — попита тя, възмутена от предложението. Никога не ходеше в Китайския квартал. Майка й постоянно й бе втълпявала, че кварталът е капан за туристи, етническо гето и крайно неподходящо място за една Хатауей. Дори в редките случаи, когато приятели я бяха водили там, за да похапнат, винаги бяха ходили само в някой ресторант, без всякакви разходки или разговори из улиците на квартала.

— Пеги, къде се изгуби?

— Не ходя в Китайския квартал. Полицаите проучиха мястото. Там нямам работа, ти също.

— Аз все пак нещо свърших.

— Моля? — Сърцето й се разтуптя. — Какво си направил?

— Открих адреса на Джасмин Чен. Живее на две крачки от мястото, където баща ти е бил нападнат. Искам да разговарям с нея, а ти?

Зави й се свят от новината. Искаше ли да разговаря с нея? Искаше ли да застане лице в лице срещу жената, която може би е любовница на баща й? О, Боже! Не можеше да отиде там след безсънната нощ и когато умът й бе така объркан.

— Точно сега не мога — бързо изрече тя.

— Добре. Тогава ще отида сам.

— Не, няма да ходиш. Това са семейни работи. Не желая да се намесваш.

— Докато не си върна дракона на баба ми, твоите семейни работи са и мои. Отивам при Джасмин Чен, с теб или без теб. Ако баща ти е бил там вчера, сигурно е носил и дракона. Тя може би последна го е видяла, преди да го нападнат. Убеден съм, че полицаите ще я потърсят, но си мисля, че тя би разговаряла по-скоро с мен, отколкото с някой униформен, особено ако любовната връзка с баща ти…

— Стига! — Не можеше да разрешава Райли, полицаите и още бог знае кой, да разговаря с Джасмин без нея. Ами ако тя каже нещо, което да компрометира баща й, да опетни името му? — Идвам с теб. Не желая да разговаряш с нея, без да присъствам.

— Трябва ли ти кола?

— Ще взема такси.

Запомни адреса, който той й продиктува, после затвори телефона. Дядо й и Мартин бяха при баща й, а майка й всеки момент щеше да се върне. За срещата с Джасмин можеше да се погрижи и тя. Надяваше се, че отношенията между художничката и баща й са били само делови. Това, че жената живееше съвсем близо до местопроизшествието, още нищо не означаваше. Вероятно просто си бе загубила гривната. Не беше задължително да е свързана с баща й. Не беше задължително да е подарък от него. Почувства се по-добре от тези разумни доводи. С малко късмет само след час това недоразумение щеше да се разясни и повече никога нямаше да се споменава името Джасмин Чен.

* * *

Райли вървеше по една от безбройните малки улички, криволичещи из Китайския квартал. Дейвид Хатауей е бил нападнат на около трийсетина метра по-надолу и както изглежда, никой нищо не бе чул или видял, особено като се имаше предвид, че прекаленото любопитство в този район не беше добро за здравето. Ето, дори в момента някакво момиче набързо премете тротоара пред магазина и веднага се прибра, като затръшна вратата, очевидно избягвайки непознати. Райли се поспря там, където все още се виждаха жълти ленти, и за сетен път се попита какво, по дяволите, богат човек като Дейвид е търсел тук. Бързият оглед не му подсказа нищо повече от вече известното. Партерните етажи на околните сгради бяха подслонили различни предприятия, търговски компании, едно фотографско студио, счетоводна служба, които очевидно нямаха нищо общо с някакъв старинен дракон. Но имаше и няколко врати, които не се знаеше накъде и към кого водят.

Погледна към апартаментите на втория, третия и четвъртия етажи. Имаше простряно пране, отворени прозорци с ветреещи се пердета и хилави от липсата на светлина растения. Всичко, което видя, говореше за хора, борещи се за живот в пренаселения град. Представи си тесните апартаменти с остарели инсталации, многото хора, обитаващи прекалено тесни пространства. Не беше чудно, че точно тук Дейвид Хатауей е бил нападнат и ограбен. Би трябвало да прояви повече разум, преди да дойде тук нощем, при това сам. После огледа земята за нещо пропуснато от полицаите, но нищо не забеляза. Само на няколко крачки имаше портал с навес, идеално прикритие за човек, който дебне. Приближи се до вратата и видя през железните решетки една жена и шевни машини. Позвъни. След минута нисичка млада китайка отвори вратата, но предпазната решетка остана помежду им.

— Здравейте — каза Райли с предразполагаща усмивка. — Дали бих могъл да разговарям с вас?

Тя му отговори нещо на кантонски диалект и се опита да затвори вратата.

— Почакайте, искам да ви попитам за мъжа, който е бил нападнат тук снощи.

— Не говори английски — с мъка произнесе тя. Една друга жена се появи зад нея и я дръпна за ръката.

— Полиция? — попита го.

— Не. Приятел съм на мъжа, който снощи е бил пребит ей там. Тук ли бяхте, когато това се е случило?

Тя поклати глава, после затръшна вратата под носа му. Бяха толкова предпазливи. Дали прикриваха някого, или просто се пазеха. Кой знае какво правеха зад вратата на това шивашко ателие.

Погледна часовника си и видя, че има броени минути до срещата с Пеги. Тръгна към главната улица и се озова пред някакъв храм. Златни дракони се извиваха около двете колони на портала, на чийто фронтон бяха изписани китайски йероглифи. Под тях имаше надпис на английски, благославящ влизащите. Райли се зачуди дали Дейвид Хатауей се е спрял пред този храм, за да си изпроси късмет от драконите? Очевидно драконите бяха специален символ в Китайския квартал. Сблъскваше се с тях почти навсякъде, обещаващи закрила, дълъг живот и щастие. Но до този ден, когато баба му намери дракона, не бе изпитвал щастие, както и Дейвид Хатауей със сигурност не бе изпитвал.

Райли тръгна към мястото на срещата и скоро се озова далеч от търговския център, в квартал със залепени една до друга жилищни сгради. Още веднъж се поколеба дали да не отиде първо сам да поговори с Джасмин. Разумът му казваше, че Пеги наистина не знае нищо за изчезването на дракона, но тъмната му и недоверчива страна му нашепваше, че жените умеят да лъжат и мамят с усмивка и че не трябва да взима нищо за чиста монета. Пеги Хатауей бе израснала в различен свят с различни правила.

Дейвид Хатауей бе нарушил едно от тези правила, изнасяйки дракона от магазина. Кой знае какво още си е бил наумил! Райли не познаваше света на изкуството. Знаеше, че се правят копия и фалшификати. Ами ако някой направеше копие на дракона на баба му, а истинската скулптура продадеше на черно? Звучеше като интрига от роман, обаче беше възможно. Но това нямаше да се случи на баба му. Докато той е до нея, нямаше да го разреши. Държеше Пеги Хатауей изкъсо; поне заради това не трябваше да я изпуска от погледа си.

Едно такси спря до тротоара и Пеги слезе, все така облечена със синьото спортно яке, както и снощи. Беше сресала косата си, беше си сложила червило, но очите й бяха изморени, а лицето — измъчено. Беше уплашена. Забеляза го във всяка нейна черта, във всеки неин жест.

— Изглеждаш ужасно — каза й той. — Защо не се прибереш и не ме оставиш да се оправям сам? Ще ти се обадя и ще ти кажа какво съм открил.

— Ще ми кажеш каквото на теб ти изнася. Къде по-точно живее тя?

— В крайния вход.

— Тя вероятно няма нищо общо с баща ми — заяви Пеги, щом тръгнаха. — Това, че гривната й е намерена на местопрестъплението, е само съвпадение. Името на баща ми не е гравирано. Защо да е подарък от него? И от друг мъж може да е. А може и отдавна да я е загубила. Сигурно често минава по тази уличка.

Възможните обяснения се нижеха едно след друго. Измисли най-различни теории. А това означаваше, че се съмнява във верността на баща си и го подозира, че си е имал друго семейство през всичките тези години.

— Успокой се. — Той се спря пред блока. — Никой в нищо не обвинява баща ти.

— Ти го обвиняваш. Обвини го в какво ли не. Мен също.

— Аз просто размишлявах за различните възможности. А истината най-накрая ще излезе наяве.

— И тогава ще трябва да поднесеш извиненията си на моето семейство и на мен.

— Ще видим — кимна той към задното стълбище. — Втория етаж, втори апартамент.

— Остави ме аз да говоря.

— Не съм съгласен.

— Разбери, моят баща лежи в безсъзнание в болницата. Аз съм заложила най-много в тази история.

Доводите й бяха убедителни. Той отстъпи:

— След теб тогава.

Пеги дълбоко пое дъх. Не знаеше какво да прави, след като успя да се наложи. Въпреки че се държа войнствено, цялата трепереше. Представяше си баща си, който вчера навярно бе извървял същия път, бе изкачил същите стълби и бе почукал на същата врата. Но защо? Защо е идвал тук? А може би изобщо не е идвал. Може би всичко беше една ужасна грешка.

— Няма ли да почукаш? — попита Райли, когато тя застана смутено до вратата.

— Само секунда…

— Само какво? Това е врата. Почукай.

Тя го погледна ядосано, после плахо почука. За миг си помисли, че жената може да не е вкъщи. Но дочу стъпки, шумолене и подрънкване на верига. Вратата се открехна, без да се сваля веригата. През процепа надникна китайка с черни очи и коса.

— Какво обичате?

— Вие ли сте Джасмин Чен? — попита Пеги.

— Нямам пари.

— Почакайте — каза Пеги, но вратата се затръшна. Тя погледна Райли.

Той просто се пресегна и почука отново.

— Госпожо Чен — извика. — Моля ви, трябва да говорим с вас. Няма да мръднем оттук, докато не ни отворите.

Вратата отново се открехна:

— Какво искате?

— Кажи й, Пеги, кажи й коя си — побутваше я Райли.

Тя се колебаеше.

— Пеги! — изненада се жената. — Пеги Хатауей ли?

Пеги усети, че стомахът й се преобръща. Жената я познаваше. „Добре, не се паникьосвай“ — каза си. Джасмин беше продавала картини на къщата „Хатауей“. Възможно бе да я е виждала там. Нищо тайнствено нямаше тук.

— Да. Аз съм Пеги Хатауей. Струва ми се, че познавате баща ми Дейвид. — Тя дълбоко въздъхна. — Снощи е бил нападнат. В уличката недалеч оттук. Ранен е тежко.

— О, не! Не Дейвид! — извика жената.

— Да, истина е. Трябва да говорим с вас.

Джасмин откачи веригата и отвори вратата, за да влязат. Всекидневната бе малка, а и мебелите не бяха много — семпъл черен диван, фотьойл в същия тон, масичка със свещи и снимки на девойка върху нея, шевна машина върху старинно писалище, купчинка изрезки от платове на пода. Но докато подредбата беше оскъдна, стените бяха претрупани. Отгоре до долу бяха накачени картини, които излъчваха чувственост, но в непроницаемото изражение на Джасмин, застинала в очакване, нямаше и помен от нея.

Пеги не се осмеляваше да пророни и дума. Как да се обърне към някаква жена, някаква непозната, особено ако е любовница на баща й? Беше казала на Райли, че държи сама да се справи, но сега го погледна отчаяно.

— Вчера Дейвид Хатауей идвал ли е при вас? — попита той Джасмин.

— Да — отвърна тя след известно колебание.

— Защо?

— Дойде, за да разговаряме за една картина.

„Може би точно така е било — най-обикновена делова среща“ — мислеше си Пеги отчаяно. После забеляза погледа на Джасмин към една от картините. И тогава видя нещо, което не желаеше да вижда, нещо много познато.

— О, Боже! — прошепна, приближавайки се до картината. — Райли, погледни, това е твоят дракон.