Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (13)

Дванайсета глава

Пеги нямаше представа какво ще излезе от „измисли нещо“, ако поиска един сеанс по акупунктура. Но когато Райли попита къде е тоалетната и продавачката му посочи задната врата, тя разбра, че наистина трябва да измисли нещо, за да я задържи, докато той се върне.

— Нали не го правите за пръв път — попита плахо Пеги жената, която се представи като Она и която въртеше дълга игла между пръстите си.

— Постоянно го правя. А сега ми кажете къде ви боли?

Пеги беше ходила веднъж от любопитство на демонстрация по акупунктура, но сега наистина я болеше главата — постоянна пулсираща болка в слепоочието. Посочи с пръст болезненото място.

Китайката кимна:

— Тази точка лесно се определя. Само след минута ще ви олекне.

— Нали няма да промушите главата ми с това нещо?

— Не. Има определени точки по цялото тяло, които, като се набодат, лекуват страданието.

Пеги не схвана смисъла на онова, което Она каза, тъй като гласът на майка й отекна в главата й: „Полудя ли, Пеги? Тази игла едва ли е стерилна. Ще се заразиш с някоя ужасна болест. Не можеш да разрешиш на някаква си женица в магазин за билки в Китайския квартал да те боде с игли“.

— Хм, аз май ще се откажа — промърмори.

— Иглата е стерилна. Сама видяхте, че току-що я извадих от опаковката, а аз съм с медицински ръкавици, нали така?

— Да, така е, но…

— Абсолютно безопасно е. Обещавам ви. А сега ми подайте ръката си.

Ядоса се на Райли. Къде ли се беше загубил? Пеги протегна ръка, а Она опипа между палеца и показалеца. Пеги усети само леко бодване. Китайката завъртя иглата напред и после в обратна посока, погълната от работата си. Пеги беше така напрегната, че едва се сдържаше да не се разплаче.

— Успокойте се — прошепна й Она. — Затворете очи.

— Аз не…

— Затворете очи. Не мислете за нищо. Представете си някаква приятна картина.

Съвсем неочаквано за самата нея в съзнанието й изплува образът на Райли. Тази картина не я успокои. Случи се точно обратното — сърцето й се разтуптя, а дланите й се изпотиха. Изпоти се не заради него, а заради иглата, забодена в ръката й. Но, изглежда, се самозалъгваше, защото ясно видя засмяното му лице, сексапилната му усмивка, когато я поглеждаше. Втурна се към залеза по самотен плаж, където той я викаше, за да я прегърне.

— Пеги!

Гласът му беше толкова реален, чуваше го да я вика, виждаше го да я подкрепя, за да тръгнат заедно напред.

— Пеги!

Тя трепна, гласът беше твърде ясен, за да е въображаем. Отвори очи и видя учуденото му лице.

— Какво правиш? — попита той.

— Аз… ами, болеше ме главата.

— А сега как е? — попита Она, изваждайки иглата от ръката й.

— О, божичко, вече не ме боли!

Самата тя беше изненадана, че пулсиращата болка е преминала.

Дали се дължеше на акупунктурата, или защото Она извади иглата? Или може би защото Райли се върна и нямаше повече нужда да го прикрива. Причината нямаше значение, важното бе, че се чувстваше много по-добре.

— Казах ви — обади се Она. — Ще желаете ли нещо друго.

Пеги погледна, към рафтовете с билки, тъй като вече бе решила да си купи.

— Имаме всичко.

— Струва ми се, че искаш да изкупиш магазина, мила. — Райли я прегърна през раменете. — Надявам се да си вземеш нещо за това постоянно главоболие — влезе в ролята си той. — А може би и някакъв афродизиак. Все си изморена, особено когато си лягаме.

На Пеги нахалството му й дойде в повече, но китайката се засмя:

— О, и за това има лек, няма проблеми. И за вас имам нещо — обърна се тя към Райли.

— Много добре — каза Пеги, — защото нали знаеш, скъпи, издръжливостта ти не е на ниво.

Той зяпна:

— Издръжливостта ми си я бива.

Двете жени се спогледаха със снизходителни усмивки и Пеги заяви:

— Разбира се, скъпи, така е.

— Не се тревожете, просто ще затвърдим положението — каза Она и взе още някакви билки.

— Нямам нужда от затвърждаване, но все пак благодаря.

— Да, но, скъпи, нали си обещахме да не обръщаме внимание на предразсъдъците — ухили му се Пеги. — Просто ни пригответе билки по ваша преценка — обърна се тя към Она. — Скъпи, дай твоята кредитна карта да платим.

— След малко ти ще си платиш — прошепна ядосано в ухото й той, подавайки кредитната си карта на Она.

Пеги се усмихна невинно. Та тя имаше следа от убождане на ръката си. Беше длъжен да плати билките. А дали беше открил нещо в задната стая?

— Благодаря. Заповядайте пак. — Жената подаде покупките на Райли. — Ако главоболието ви пак се появи, масажирайте точката, където направихме акупунктурата, също помага.

Пеги кимна и излезе след Райли.

— Е, и? — нетърпеливо попита тя.

— Веднага в колата — нареди той.

Тя влезе в колата и затръшна вратата.

— Откри ли нещо или аз се подложих на мъчения без причина.

Той бръкна в джоба си и извади някакво листче. Беше статия от китайски вестник, отпечатана с йероглифи. Обаче на снимката Пеги позна дракона.

— Това е нашият дракон — ахна тя.

— Предполагам, че снимката е направена, когато участвахме в шоуто „Пътуващите антиквари“ — каза Райли. — Беше пълно с фотографи и телевизионни камери. А може и на друго място да е правена.

— Как да разберем?

— Струва ми се, че трябва да посетим редакцията на „Чайнийз Дейли Нюз“. — Посочи името в края на статията. — Бенджамин Фонг би трябвало да знае откъде е снимката. Би трябвало да знае нещо и за дракона. — Той запали колата. — Между другото дължиш ми един обяд.

* * *

Алиша виждаше Бен през остъклената преграда, тъй като неголямото помещение беше разделено на десет еднакви кабини. Това беше новинарският отдел на „Чайнийз Дейли Нюз“. Пред Бен имаше компютър, но той пишеше нещо много съсредоточено в бележник с жълти листа. Това й припомни времето, когато ходеха на уроци по калиграфия при чичо му Гай. Бен обичаше калиграфията и изписваше йероглифите с абсолютно съвършенство.

Тя беше прекалено нетърпелива, за да се задълбочава толкова много. Бен беше различен; обожаваше традициите и историята. Беше двайсет и четири годишно изкопаемо в двайсет и първия век. Ето защо Алиша бе тук. Ако някой знаеше откъде да се започне издирването на старинен дракон, това беше Бен.

— Какво обичате? — попита я секретарката.

— Търся господин Бенджамин Фонг.

— За кого да предам?

— За Алиша Чен.

Алиша го наблюдаваше, когато секретарката му се обади. Погледна, щом чу името й, и очите им се срещнаха. Знаеше, че ще се изненада. Съвсем естествено беше. Тя скъса с него толкова отдавна.

— Моля, влезте — покани я секретарката.

Алиша видя Бен да й маха. Стъписа се, ами сега? Какво, по дяволите, да му каже? Видя как той се изправи и осъзна, че стои като вкаменена. И през ум не й минаваше да говори пред секретарката, която и без друго не сваляше погледа си от нея. С усилие тръгна по коридора, където Бен я пресрещна.

— Здрасти, Бен — поздрави го тя. Никога не е била сърдечна и нежна и не виждаше причина точно сега да се променя.

— Алиша! Радвам се да те видя! — В очите на Бен искреше радост и тя се поотпусна.

— И аз се радвам. Как си?

— Добре съм. Работя много. А теб какво те води насам?

— Имам нужда от помощ и си помислих, че мога да се обърна към теб. Въпросът не е личен — добави, но съжали, когато видя как усмивката му помръква.

— Разбира се, по работа. Ела. — Поведе я към своята кабина, където й предложи стол. — Заповядай, седни.

— Благодаря. — Настани се тя с чантичка върху коленете.

— Какъв е въпросът ти?

— Малко е странен. Майка ми видяла една статуетка, която предполага, че е много старинна и вероятно много ценна. Помислих си, че можеш да ми кажеш нещо повече. Знаеш толкова много за китайското изкуство.

Той размърда рамене:

— Не зная кой знае колко много. Как изглежда статуетката?

— Дракон със змиевидно тяло, около трийсет-четирийсет сантиметра, с очи от нефрит. На врата има златен нашийник. Не зная дали описанието ти говори нещо, защото прилича на стотици други.

Бен се пресегна, взе един вестник от бюрото и й го подаде:

— Като този ли е?

— О, боже! Точно той е. — Драконът на снимката и онзи от картината на майка й бяха като две капки вода и както самата Джасмин потвърди, без всякаква разлика със статуетката, която Дейвид Хатауей й бил показал. — Къде си го снимал?

— Този дракон е открит от екипа на „Пътуващи антиквари“. Предполага се, че е изработен по време на династията Чжоу. Можеш да прочетеш статията, ако не си забравила да четеш китайски.

Тя се намръщи при намека му за отношението й към нейната собствена култура.

— Има ли нещо повече от това, което ми казваш?

— Това е почти всичко.

— А ти знаеш ли повече подробности?

— Има няколко теории. За съжаление никой не е огледал дракона по-обстойно. Собственикът я предоставил на къщата „Хатауей“ за оценка. След инцидента с Дейвид Хатауей преди два-три дни няма откъде да почерпим информация.

Алиша кимна, притеснена да чуе името на баща си. Нямаше намерение да казва на Бен. Докато двете с майка й мълчат, никой няма да узнае за тази връзка. А семейство Хатауей едва ли горяха от желание публично да обявят съществуването на някаква отдавна забравена незаконна дъщеря. Освен ако, както Пеги се досети, покрай изчезването на дракона, Дейвид и Джасмин не бъдат свързани. Ето от какво се страхуваше и какво искаше да предотврати.

— Има ли някакви предположения кой е нападателят.

— Както подочух, не са обичайните заподозрени.

— Какво значи това?

— Значи, че зад крадеца стои човек с опит и познания върху старинното изкуство. Огледай се, Алиша, има хиляди дракони в Китайския квартал, но местните разбойници нямат понятие кой какъв е.

— Вярно, така е. Каза, че има няколко теории за този дракон. Хайде да обядваме и да ми ги разкажеш.

Той я погледна замислено:

— Да обядваме! С китайска храна ли?

— Ако държиш.

— Съжалявам, имам среща.

— О, добре…

— Но за вечеря съм свободен.

— Можеш ли? Добре. Тогава ще вечеряме. — Предпочиташе обяд, беше по-неангажиращо, но се нуждаеше от помощта му. — Къде искаш да отидем?

— Ще приготвя вечеря специално за теб.

— Ще приготвиш вечеря заради мен! — повтори тя учудено.

— Готвя много хубаво. — Той й подаде картичка с адреса си.

Алиша погледна името на улицата и разбра, че не е далеч.

— Не се отделяш от Китайския квартал.

— Това смущава ли те?

— Не.

Алиша стана и той я придружи до изхода:

— В седем часа удобно ли ти е?

Преди да отговори, вратата се отвори и за нейно изумление Пеги и Райли нахлуха във фоайето. Стъписаха се, когато я видяха.

— Алиша! — изрече Пеги. — Не очаквах да те срещна тук.

— Аз, ами, дойдох при стария си приятел Бен — бързо погледна тя към него. — Бенджамин Фонг, Пеги Хатауей — запозна ги.

Бен каза на Пеги:

— Радвам се да се запозная с вас. Познах ви от снимките във вестниците и списанията.

— Запознайте се с Райли Макалистър — представи го Пеги. — Бихме желали да ви зададем няколко въпроса по повод на една ваша статия.

— Нека да отгатна, статията за дракона и за злополуката с баща ви — изрече журналистът. — Изглежда, доста хора се интересуват от тази история — погледна любопитно той към Алиша.

Тя разбра, че Бен се чуди откъде се познават, но нямаше намерение да му каже.

— Елате в съвещателната зала — предложи той. — Алиша, ела и ти, ако госпожица Хатауей не възразява. Доколкото разбирам, вие се познавате.

— Да, познаваме се — любезно отговори Пеги. — Ако Алиша желае, нека дойде с нас.

Тя би си тръгнала, но не искаше да остави Пеги и Райли с Бен, така че ги последва в залата и седна до голямата маса.

— Какво ви интересува? — попита журналистът.

— Пеги и аз попаднахме на легенда, в която се разказва за два дракона, кутия и флейта — каза Райли. — Вие попадали ли сте на нещо подобно?

Алиша трепна. За пръв път чуваше, че драконите са два. Че имало и кутия. И отгоре на всичко и флейта. Погледна към Бен и видя, че очите му заблестяха от възбуда.

— Да, чувал съм тази легенда — отговори той. — В нея се разказва, че кутията и двата дракона били изработени по заповед на един император, за да пазят флейта, която дъщеря му, първородната дъщеря на втората му съпруга, намерила в гората. Когато тази дъщеря свирела на флейтата, жестокото му главоболие минавало. Бил толкова щастлив, че се отнасял към тази дъщеря като към принцеса, а към майка й като към императрица. На първата съпруга не се понравило това. Тя имала син, който бил престолонаследник, но се говорело, че девойчето ще заеме престола. Първата съпруга откраднала кутията. И когато флейтата изчезнала, главоболието отново замъчило императора. В безумна ярост заповядал да обезглавят дъщеря му, задето загубила флейтата, и проклел всички първородни дъщери, които по някакъв начин се докоснели до драконите, кутията и скъпоценната флейта.

— Да, прилича на тази, която прочетохме — обади се Пеги. — Как мислите, дали става въпрос за същия дракон? А знаете ли дали трите части са се появявали винаги заедно?

— Струва ми се, че са се появявали, но заедно или поотделно, не съм сигурен. Независимо от всичко старинните бронзови предмети сами по себе си днес могат да достигнат космически цени. Разбира се, ако трите части са заедно, цената още повече ще се покачи.

— Случайно да сте чували нещо по-конкретно кога и къде са се появявали? — попита Райли. — Например някой виждал ли ги е през двайсети век?

— Бих могъл да проверя. — Бен погледна Райли изпитателно. — Баба ви откъде има дракона?

— За съжаление няма представа как е попаднал на тавана, където го намери.

— Много неприятно. — Бен млъкна, после добави: — Нали се досещате, че ако драконът носи проклятие, може да навреди на баба ви.

— Не вярвам в проклятия.

— Може би трябва да промените мнението си — каза Бен. — Да не разбираш властта на миналото, означава да постъпваш глупаво.

— Това китайска поговорка ли е? — попита Райли.

— Не. Това е само един добър съвет. — Журналистът погледна часовника си. — Съжалявам, но имам среща.

— Благодаря ви, че ни отделихте време — каза Пеги.

— Ако попаднете на нещо, моля, обадете ми се. — Тя му подаде визитната си картичка.

Алиша не си тръгна с Пеги и Райли.

— Чух всичко и няма нужда да се срещаме на вечеря — каза на Бен. — Интересна легенда. Защо не ми я разказа, когато те попитах?

— Исках да се срещнем на спокойствие. Толкова отдавна не сме се виждали. Бих искал да ми дадеш тази възможност. — След кратко мълчание продължи: — Ако ми дадеш няколко часа, сигурен съм, че ще изнамеря още нещо за дракона.

— Подкупваш ли ме?

— Разбирай го както ти харесва.

— Добре, ще дойда на вечеря.

— Радвам се. Ще имаме достатъчно време да поговорим, включително и за това откъде познаваш Пеги Хатауей и защо и двете се интересувате от един и същ дракон на хиляда години.

* * *

— Не мога да повярвам, че Алиша беше тук — каза Пеги на Райли, докато я чакаха във фоайето. — Дори нямаше нужда да я следим.

— Очевидно тя познава този Бенджамин Фонг. Чудя се дали двамата не са някаква комбина.

— Комбина ли? Звучи ми като в тъпо криминале.

— Прости ми, че нямам твоя богат речник, принцесо.

— Ти подозираш всеки в някаква комбина. Мен и баща ми, че те мамим. Алиша и Бен в таен заговор.

— Ако Джасмин е замесена, това може да се окаже истина.

— Някой ще си помисли, че си параноик.

— А друг, че съм умен — отговори той, като почука с пръст слепоочието си.

— Ти си мислиш, че си умен, твърде умен, за да вярваш в легенди и проклятия, не е ли така? — Откакто разбра за легендата и проклятието, все се питаше как ли е засегнало Райли. И изведнъж й стана ясно.

— Кой знае откога този дракон е лежал на тавана. Нищо никого не е застигнало.

— Сигурен ли си? — Тя видя как очите му потъмняха и съжали, че не си премълча, но вече беше късно. — Проклятието засяга първородните дъщери. Майка ти не е ли първородна?

— Не ставай смешна. Няма да обвинявам някаква си статуетка за нейните проблеми. Тя си ги навлече сама. Не, това е абсолютно невъзможно. Не съм суеверен. Това е просто приказка, Пеги. Не значи нищо. Не е реално. Не отговаря на действителността.

Реагира твърде бурно, но тя все пак каза онова, което счете за редно. Сега той трябваше да го осъзнае.

— Надявах се да ме чакате — каза Алиша, когато дойде при тях. — Как е нашият… твоят… още не зная как да го наричам. Татко не ми се струва редно.

— Няма промяна. Преди да дойдем тук, се обаждах.

Алиша кимна:

— Благодаря ти, че не спомена пред Бен откъде се познаваме.

— Бен приятел ли ти е?

— Да, от детството.

— Заради дракона ли го потърси?

— На мен не е казал нищо повече от онова, което чухте. Освен че според него нападението не е извършено от местна банда. Предполага, че крадците са знаели за дракона и затова са го нападнали.

— И аз така смятам — каза Райли. — Със сигурност някой знае цената на този дракон. Всъщност за човек, който не е вещ, той не струва нищо.

Пеги не обърна внимание на тази забележка. Достатъчно дълго бе живяла в света на изкуството, за да знае, че ужасно грозни произведения могат да имат ужасно висока цена.

— А нещо повече за дракона или за майка ти разбра ли? — попита тя Алиша, чувствайки, че природената й сестра няма търпение да си тръгне.

— Зная, че майка ми е невинна. Разбери, бих желала да ти помогна и ще ти помогна, но точно сега имам друга работа.

— Алиша… — Пеги се чувстваше длъжна да каже нещо. — Бих искала да те опозная. Струва ми се, че трябва да си говорим… да се срещаме… и аз не зная точно.

Тя я погледна недоверчиво:

— Защо? Не е задължително да се опознаваме само защото носим известен брой еднакви гени.

— Не е задължително, но бихме могли. Няма ли да ни е по-лесно, ако се разбираме?

— По-лесно за кого — за теб ли? На теб винаги ти е било лесно. Аз съм свикнала да ми е трудно, много трудно. — И с тези думи тя си тръгна.

— Хубава работа — въздъхна Пеги. — Алиша е същата драка като теб.

— Не се надявай да ти разкрие душата си от една-две срещи. Твърде дълго е изграждала защитна стена.

— Струва ми се, че е обградила душата си с укрепление като Великата китайска стена. Да няма доверие на баща ми, разбирам, но аз какво съм й сторила!

— Нищо не си й сторила, обаче си имала всичко, а тя — нищо и най-вече е нямала баща. Естествено е да негодува срещу теб.

— Вината не е моя. И на мен ми е неприятно, че баща ми я е пренебрегвал. Не е трябвало да постъпва така и когато здравето му позволи, ще му го кажа.

Райли като че ли не й повярва и тя добави:

— Нямам намерение да прикривам този факт като някаква мръсна тайна.

— Съмнявам се, че майка ти ще погледне по същия начин на нещата. Това е мръсна тайна, Пеги. И ако излезе наяве, аристократичните ви приятели с радост ще налапат клюката. Нима вярваш, че майка ти ще го разреши?

Знаеше, че той има право. Виктория не би разрешила семейството й да се обсъжда в обществото. Не ставаше въпрос и да се признае Алиша, а баща й да постъпи както е редно.

— Стига, Пеги, време е за почивка. Дължиш ми обяд.

— Зная, обзаложихме се, загубих и ще те черпя един обяд. Но не се увличай, защото не мога да си харча парите, докато не навърша трийсет години.

— Сега на колко си?

— На двайсет и осем.

— Струва ми се, че обядът ще продължи много дълго.