Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (12)

Единайсета глава

Сестра ли? Не! Нейната единствена сестра беше Елизабет. А не тази дребничка азиатка, която беше красива, екзотична и гневна. Защото Алиша Чен беше бясна. Човек не можеше да се заблуди — когато поглеждаше към Дейвид, кафявите й очи искряха от яд. Пеги инстинктивно се приближи към леглото на баща си с чувството, че трябва да го защити.

— Той не прилича на мен. — Алиша заобиколи леглото и се загледа в Дейвид. — Всъщност може би малко в носа.

Но овалът на лицето, голямата бенка от едната страна на носа й доказваха без съмнение, че е „Хатауей“. Елизабет имаше същата. Само при Пеги липсваше.

— Не мога да повярвам, че ми е баща — погледна Алиша към Пеги. — Откога знаеш за мен?

— От снощи. Открих случайно, че баща ми ти е плащал учебните такси. Когато се срещнах с майка ти, тя не отрече и не потвърди. Не каза нищо.

— Не се учудвам, майка ми умее да говори, без да казва нищо.

Пеги усети горчивина в гласа й, а в израза й долови и нещо друго — страх. Алиша беше съвсем млада. Сигурно беше мъчително едва на двайсет и втората си година неочаквано да откриеш кой е баща ти. Освен ако не е знаела и преди. Но ако е знаела, защо би се появила едва сега?

— Кога разбра, че ти е баща?

— Тази сутрин. Майка ми никога не говореше за баща ми. Но сега се е изплашила, че ще ми кажеш истината, и решила, че е редно да я науча от нея. — Загледа се в мъжа на леглото. — Той никога не ме е виждал, никога не ми е писал, никога не съм получавала нещо, което да знам, че е от него, макар и да се досещах, че е давал някакви пари на майка ми.

— Всъщност не са някакви.

— Едва ли са били кой знае колко. Живеехме много притеснено.

Пеги почувства вина, като че ли грехът беше неин, като че ли трябваше да се извини, че е отгледана в охолство. Но грехът не беше неин. И трябваше да признае, че не беше и на Алиша. Можеха да укоряват само мъжа помежду им.

Алиша помълча, после промълви:

— Сигурно ти е много тежко да го виждаш в това състояние.

— Така е, много го обичам.

— Трябва да тръгвам.

Пеги с нетърпение очакваше тя да си отиде, искаше й се изобщо да не бе идвала, но когато Алиша си тръгна, почувства, че трябва да я спре.

— Почакай, трябва да поговорим!

— За какво?

Пеги се колебаеше. Много въпроси я вълнуваха, и не знаеше откъде да започне:

— За всичко — бързо изрече. — За твоята майка и за моя баща, за нас…

— Държа да знаеш, че само защото сме открили, че сме сестри, това не ни задължава с нищо. Съмнявам се, че нещо ни свързва.

— Свързва ни той.

— Имала си всичко, а аз нищо. Не желая да те харесвам, дори не съм сигурна дали искам да те познавам.

Беше откровена до грубост, но точно същото си мислеше и Пеги. А и това запознанство щеше да й навлече само неприятности. Майка й положително не би го одобрила. А баща й… Загледа се в него. Минавало ли му е някога през ума да ги запознае? Разбира се, че не. Би означавало да си признае изневярата. Не би го сторил. Не би изложил на опасност брака си. И какво беше заключението? Че никога не е обичал истински Джасмин и заради нея не се е отказал от нищо. Това като че ли беше най-правдоподобният отговор. Една любовна история си оставаше просто любовна история. А женитбата беше завинаги, поне така бе прието.

— Нито пък аз съм сигурна, че искам да те познавам — най-сетне продума Пеги. — Но се страхувам, че нямаме избор. Дори сега между майка ти и баща ни има нещо. Той е бил при нея само няколко часа преди да пострада.

— Полицаите вече разпитваха майка ми. Тя им каза, каквото знаеше.

— Каза ли им за дракона?

— Зная, че майка ми е обсебена от дракон, същия като този, който, предполагам, баща ти й е показал. Повече нищо не зная.

— Може би ако обединим усилията си, ще разберем защо този дракон е толкова важен за родителите ни. Изглежда необяснимо как майка ти го е рисувала, без да го е виждала.

— Майка ми рисува с вдъхновение. Тя е много талантлива художничка. Не искам и да зная дали баща ти е купувал картините й от чувство на вина. Това не ги обезценява — като изкуство или като стойност. И защо ли ти обяснявам всичко това?

— Виж, разбирам, че вероятно си ядосана на баща ми. Но трябва да се погрижиш за майка си, тъй като тя последна го е видяла, преди да го нападнат.

— Е, и?

Неслучайно Пеги беше истинска Хатауей — много добре знаеше как да постигне своето:

— Е, и това, че баща ми е уважавана личност в този град. Кметът и началникът на полицията правят всичко възможно за незабавно залавяне на виновника. Щом от полицията подразберат за майка ти, отново ще я потърсят. Ще разнищят живота й. Ще й задават неприятни въпроси, подобни на онези, които аз ти зададох, но много по-грубо. Журналистите ще извадят наяве неща, които самата тя не подозира, че са се случвали, ще разровят семейните истории, историята с баща ми. И ти няма да останеш в сянка.

— Заплашваш ли ме? — предпазливо попита Алиша.

— Само отбелязвам в какво положение се намираме. Имам нужда от помощта ти. Баща ми е смазан от бой в Китайския квартал. Обзалагам се, че там с теб ще разговарят, а с мен — не.

Алиша се замисли над думите й.

— Не ми се вярва да е точно така — каза неуверено, — но ще си помисля.

Пеги извади една служебна визитна картичка и записа номерата на домашния си телефон и на мобилния.

— Моля те, обади ми се, ако премислиш и се сетиш за нещо, което да ни помогне да разберем кой доведе баща ми… нашия баща до това състояние.

Алиша взе картичката и преди да излезе, колебливо погледна Пеги:

— Ще кажеш ли пред журналистите за мен?

— А ти?

— Защо пък аз? — изненадано попита Алиша.

— За пари. Сигурна съм, че ще ти дадат луди пари за тази история.

Алиша кимна с горчивина:

— Ще се постарая да не го забравя.

— По дяволите — тихичко изруга Пеги, щом тя излезе. Не беше разиграла сцената особено добре. Вратата се отвори и помисли, че Алиша се е сетила за нещо, но видя да влизат болногледачката и Райли.

— Този мъж подслушваше — съобщи болногледачката. — Да уведомя ли дядо ви?

— Не, той ми е приятел — направи знак на Райли да излязат. — Какво чу? — попита го вече в коридора.

— Малко от разговора ти с Алиша. Не исках да ви прекъсвам. Въпреки че идеята ти да продаде своето житие-битие на жълтата преса не ми хареса.

— Да, но ще я накара да поразмисли. Много е ядосана. До тази сутрин не е знаела нищо за баща ми.

— Бих казал, че в този случай има право да е ядосана. Хайде да тръгваме.

— Да тръгваме! Къде?

— След Алиша, разбира се — отговори той и тръгна.

Пеги се поослуша, после го последва, като едва успяваше да го догони. Когато излязоха пред болницата, видяха, че Алиша се е отправила към автобусната спирка.

— Ще докарам колата — каза Райли, — а ти не я изпускай от очи. Виж на кой автобус ще се качи.

— Добре.

Пеги нетърпеливо потропваше с крак, докато го чакаше. Не разбираше на какво се надява той, но поне щяха да действат. След миг Райли закова колата пред нея и тя се качи. Продължиха по алеята и в края й спряха. Почти веднага забелязаха, че идва автобус и Алиша се качва.

— Много добре — промърмори той.

— Защо реши, че е много добре?

— Отива в Китайския квартал. Предчувствам, че Алиша ще ни отведе в нова посока.

* * *

Алиша слезе от автобуса и изкачи стълбите към Портсмут Скуеър — центъра на Китайския квартал. С всяка крачка ставаше все по-неспокойна, особено когато мина покрай градинката, където възрастни китайки разхождаха дечица, чиито майки работеха. Китайският квартал си беше все същият. Докато новите емигранти се настаняваха в началото тук и после бързаха да се преместят, повечето от по-старите поколения бяха прекарали целия си живот в квартала подобно на баба й и дядо й, които се бяха заселили тук и се бяха оженили веднага след края на Втората световна война.

Дълги години бяха живели в малък двустаен апартамент с още две семейства като с роднини. В действителност не бяха роднини, а приятели, събрани от съдбата на чужденци в чужда страна.

В края на краищата баба й и дядо й бяха наели самостоятелно жилище, където бяха отгледали пет деца — вече американци. Но докато тези деца, в това число и майка й Джасмин, бяха израснали като американци, баба й и дядо й си останаха свързани с техните традиции и вяра.

Баба й Ан-Мей беше силна жена, която неуморно беше работила какво ли не, за да се издържа семейството. Съпругът й също бе работил най-черна работа, докато най-сетне бе отворил собствен магазин за билки на бедна уличка в Китайския квартал, който и до ден-днешен управляваха.

Алиша беше слушала безброй пъти за усилията им да оцелеят в Америка и уважаваше решителността им да поставят ново начало в непозната страна. Но отношението им към майка й и към нея не й харесваше, държаха се с тях като с престъпници. Най-голямата престъпница беше майка й, но заради това, че е незаконородена, Алиша беше срамното петно, поне баба й така мислеше и постоянно й натякваше, че трябва да е трудолюбива и добродетелна, за да заличи това петно и да докаже на боговете, че е имало смисъл да се роди. Какъв бе смисълът, Алиша не знаеше, а и не би дръзнала да попита.

В нейното семейство не обичаха въпросите. Подобно на своите родители и майка й не обичаше да й задават въпроси. Тогава защо се връща тук, в някогашния си квартал с още повече въпроси? И кой щеше да им отговори?

Имаше желание да обърне гръб на всичко и да се приюти в малкия си апартамент, далеч оттук, където живееше с още три приятелки, които не се измъчваха заради стари тайни и които се интересуваха главно как да успеят, как да си намерят добри съпрузи и как да живеят според разбиранията си. Но не можеше да изостави майка си. Заради нея беше дошла тук. Може би дядо й и баба й щяха да бъдат по-благосклонни към нея, отколкото към Джасмин.

Няколко души, седнали на стълбите, играеха карти. Бързо ги подмина, подмина и масите за шах, където зяпачите нагло я огледаха. Портсмут Скуеър беше запазена територия на мъжете — комарджии и най-различни противни типове. Спомни си как веднъж, преди години, късно вечерта, трябваше да мине през площада и тогава няколко мъже я наобиколиха. Толкова се изплаши от опипващите я ръце и от похотливите погледи, че години не бе припарвала насам. Дори в момента се чувстваше неспокойна. Но сега беше посред бял ден и никой не я забелязваше. Поспря се за малко, когато съзря познатата прегърбена фигура до масата, където играеха маджонг. Беше дядо й Ли Чен. Тихичко се приближи, за да не ги смути. Дядо й, изглежда, усети присъствието й, понеже се обърна и я погледна, изостави играчите и дойде при нея. Беше нисичък, прегърбен човек — навремето атлет, но оттогава бяха изминали много години. Сега беше слаб и жилав и като че ли понякога се притесняваше, че още е жив. След седемдесет и деветия му рожден ден подобно притеснение беше разбираемо. Тя се усмихна, когато той приглади оредялата си коса. Имаше лице на честен човек. Носеше старомодни очила с черни рамки. Усмихна се някак плахо, като че ли не знаеше дали е редно:

— Алиша, какво правиш тук?

— Отивам до магазина, трябват ми някои билки.

— Много си отслабнала, яж повече. Като дойдеш за Нова година, Ан-Мей ще те поохрани.

— Знаеш, че баба не ни иска на Нова година. Празникът е свят и тя вярва, че ще го оскверним с нашето присъствие. — Думите й показваха колко е наранена.

Останалите роднини не ги отбягваха и ги канеха на семейни празници, но на тържествената вечеря по случай Новата година, когато всички се събираха, за тях двете бе немислимо да присъстват.

— Въпреки това ела. Аз те каня — каза Ли твърдо. — Тя ще постъпи както аз наредя. Тя ми е жена.

— Не мога да дойда без мама.

— Джасмин ще сърба каквото си е надробила. Ти няма. Ти ще дойдеш.

— Ще си помисля — отговори тя и след кратка пауза продължи: — Спомняш ли си мама да ти е разказвала сънищата си за дракона?

Той се намръщи:

— Тя сънува повече, отколкото се полага. Трябва да престане.

— Мама смята, че е видяла дракон, съвсем същия като този от сънищата й.

— На нея все дракони й се привиждат. Само в главата й ги има.

— Някакъв човек — продължи Алиша, без да споменава името на баща си — й показал онзи ден статуетка на дракон. Тя каза, че бил съвсем същият като в сънищата й. Но човекът бил пребит, а пък драконът — откраднат. — Тя внимателно го наблюдаваше, но не забеляза никаква реакция. Изразът му остана непроницаем, какъвто е впрочем и на всички азиатци. — Чул ли си нещо за инцидента на Салмон Скуеър в сряда вечер?

— Чувам какво ли не — и лъжи, и истини. Откъде да знам кое е лъжа и кое — истина?

— Човекът, когото едва не са убили, се казва Дейвид Хатауей. Не ми се вярва да знаеш кой е той.

— Трябва да вървя. Мой ред е да играя. Бъди добро момиче, не скитай, върви на работа. Подреди живота си. Забрави за драконите!

И преди да си отвори устата да отговори, дядо й си беше отишъл. Знаеше кой е Дейвид Хатауей, повече от сигурна беше. Въпреки че не беше кой знае колко странно. Семейство Хатауей бяха известни в Сан Франциско. А дали дядо й знаеше, че Дейвид Хатауей й е баща?

Тръгна си с въздишка. Изкушаваше се да прекрати разследването си и да се прибере вкъщи, но намекът на Пеги, че майка й може да бъде свързана с престъплението, не й даваше покой. Нямаше да позволи повече да се случват неприятности на майка й, тези, които имаше, й бяха достатъчни. Хатауей бяха много богати. И с пари можеха всичко да направят. Не беше нужно Пеги да й го казва. При мисълта за нея се почувства странно — имаше сестра, вярно, от друга майка, но все пак сестра. Беше свикнала с мисълта, че е единствено дете.

Пеги беше красива — руса, изтънчена, умна. Никога не й се беше налагало да се бори, нямаше нужда да се грижи за доброто си име, знаеше кои са родителите й. Не беше честно и Алиша усети ревност. Не заради парите, въпреки че сигурно е добре да растеш в охолство. Онова, което предизвикваше ревността й, беше, че Пеги е имала и двамата си родители — и майка, и баща, които са я обичали, които сигурно можеха да проследят родословието си до първите заселници, доплавали до американския бряг с „Мейфлауър“. При Пеги нищо никога нямаше да е пълно.

Но тя не беше виновна. Не беше отговорна за тези обстоятелства, както и Алиша. Освен това поведението на Пеги я изненада. Ами ако ролите бяха разменени, дали тя щеше да се държи по същия начин? Е, да, трябваше да се разбере с Пеги, но за това щеше да мисли после. Точно сега трябваше да събере всички сили и смелост, за да говори с баба си.

Придаде си самоуверен вид, влезе в магазина и вдъхна дълбоко. Ароматите на женшен и орлов нокът я изпълниха със спокойствието и тишината, които царяха тук. Въпреки че се бунтуваше срещу китайските традиции, тайничко обичаше това типично китайско място — с махагонови долапи от земята до тавана, с безброй чекмедженца, претъпкани с билки; с рафтове с книги по източна медицина, самолечение, медитация и всичко това на фона на тиха нежна музика и ненатрапчивия аромат на горящи благовонни пръчици.

Братовчедката й Она, трийсет и пет годишна — най-голямата от всички братовчеди, любимка на баба й, опаковаше покупките на един клиент. Усмихна се на Алиша и й каза, че след миг ще й обърне внимание.

— Баба тук ли е? — попита Алиша, умишлено използвайки думата баба. Другите й внуци с обич я наричаха Най Най. Баба й даде ясно да разбере, че тъй като има смесена кръв, не е пълноценен член на семейството.

— Не. — Она подаде покупките на клиента с учтиво „довиждане“. — С какво мога да ти бъда полезна? Може би гинко билоба или сладък корен? Изглеждаш неспокойна, напрегната. С какво се храниш? Все така ли пиеш много кафе? Трябва да живееш в хармония.

— Да, да, зная. — Но за съжаление точно сега хармонията беше последното нещо, което я интересуваше. Беше толкова притеснена, но за нищо на света не би споделила с Она своите тревоги. Братовчедка й беше ужасно любопитна и като най-голяма смяташе за свой дълг да си вре носа в чуждите работи.

— Сега си важна особа — продължи Она. — Трябва да се грижиш за себе си.

— Всеки ден си взимам дозата женшен.

— А джинджифил? Той предпазва от простудни заболявания, улеснява храносмилането и уравновесява енергиите ин и ян.

— Добре, ще взема и джинджифил. Но ми се струва, че по-скоро се стараеш да увеличиш оборота, за да завещаят на теб магазина вместо на братовчеда Лиан.

— Умничка си ми, малка братовчедке.

— Гледай някой да не те чуе, че завинаги ще те лишат от наследство.

— Живеем в двайсет и първи век. Баба и дядо ще трябва да преглътнат как си дошла на бял свят.

— Никога няма да го преглътнат. Вече не се и надявам. Освен това не ме е грижа.

— Наистина ли? — попита Она нежно и със съчувствие. — Не е редно да се отнасят така с теб. Бих искала да си с нас на Нова година. Всяка година чувствам липсата ти.

— Много мило от твоя страна, но без мама няма да дойда, а тя не е добре дошла. — Алиша си взе билките.

— Между другото чух, че на Салмон Скуеър е станал инцидент. Да знаеш нещо?

— Нямам представа. Защо питаш?

— От любопитство. Четох във вестника. Ти винаги знаеш какво става в квартала. Прочетох, че жертвата е Дейвид Хатауей и че сигурно е носил някаква много ценна статуетка, която е изчезнала.

— И аз чух същото. Нападнат богат бял човек в квартала е много зле за търговията. Ако туристите се изплашат, всички ще пострадаме. — Такава си беше Она — специалиста по билки и хомеопатично лечение и в същото време изключително практична. Разбира се, тя не подозираше, че богатият бял човек е баща на Алиша. — Баба и дядо много се разстроиха — продължи братовчедка й. — Чух ги да си говорят в кабинета отзад. Разтревожени са, че престъплението е станало съвсем наблизо. Сетиха се за онова време, когато е трябвало да плащат, за да бъдат пазени от бандите.

— Нима са плащали за покровителство?

— Ами, да. Дълги години така са живели. Добре, че днес това вече го няма.

— Как мислиш, дали някоя банда не е нападнала онзи човек?

— Досега никой не се е похвалил, но кой знае? Старинните изящни предмети се продават много скъпо на черния пазар. Изненадана съм, че господин Хатауей е бил без придружител. Всъщност изненадана съм, че изобщо е бил тук. Обзалагам се, че е ходил при Лони Иао. Той е познавач на китайския бронз. Надушва фалшификати от километри, много го бива.

— Искаш да кажеш, че богат човек като господин Хатауей няма на разположение специалист в собствения си магазин!

Она вдигна рамене:

— Ти питаш. Да не се е случило нещо? Изглежда, този случай много те интересува.

— Нищо не се е случило. И така, къде е баба? — попита, за да смени темата, преди да предизвика любопитството на братовчедка си. — Апартамента ли чисти за празника?

Она изпъшка:

— Скъса се да чисти — магазина, апартамента, градината. Всяка вечер купува портокали и мандарини и ми заръчва да ги отнеса вкъщи, за да имам много деца. За нея две не са достатъчни.

Алиша се разсмя. Двете момчета на Она бяха много палави.

— А може би й се иска да си имаш момиченце.

— Не ми се вярва. Казва, че момчетата са щастливи, когато са три.

— Ще отида горе в апартамента да я видя.

— Няма я. Излезе, но не каза къде отива. Беше в лошо настроение и аз не я попитах.

— А според теб защо е била в лошо настроение?

— Тя е на седемдесет и осем години. Има ли нужда от друга причина? Между другото, винаги около Нова година е в лошо настроение. Предполагам, че си спомня всички свои грехове и това я угнетява. — Она се наведе през тезгяха. — Остави тези неща, кажи ти как си? Да не би да си имаш ново гадже?

— Твърде съм заета за гаджета.

— Бен пита за теб преди няколко дни. Винаги когато идва в магазина, пита за теб.

— Той просто е възпитан.

— Нали ти е ясно, че ще му омръзне да те чака.

— Той не ме чака, а аз не се интересувам от него.

— Защото е китаец ли?

— Защото сме съвсем различни.

— Трябва да поговориш с него, Алиша, представи си, че те изненада.

— Едва ли. Той иска жена китайка с традиционно възпитание, а аз никога не мога да бъда такава.

— Да предам ли на Най Най, че си идвала?

— Не, по-късно ще я потърся, благодаря ти. — Алиша излезе и тръгна по тротоара, после се спря, за да обмисли с какви възможности разполага. А дали да не си поговори с Бен? Не по любовни въпроси, а за дракона и грабежа. Той беше репортер в „Чайнийз Дейли Нюз“. Знаеше всичко, което ставаше в Китайския квартал.

Колебаеше се. От години не беше виждала Бен. Като деца бяха приятели, после в гимназията бяха гаджета и когато тя отиде да следва, прекъсна любовната си връзка с него, както и всички връзки със стария квартал. Бъдеще за нея в Китайския квартал нямаше. А Бен тук беше в свои води.

Той сигурно съвсем я бе забравил. Питал е за нея от любезност и заради старото приятелство. Навярно си имаше и гадже. Не виждаше причина да не се види с него. Тя имаше въпроси, а Бен може би разполагаше с отговорите. Навремето споделяха всичко съвсем непринудено, а тя точно от това имаше нужда. Слава богу, в главата й се оформи план и тя тръгна.

* * *

— Тръгва си — каза Пеги, наблюдавайки Алиша от колата на Райли. — Ще продължим ли да я следим? Не виждам голяма полза от това. Видяхме я да разговаря с един старец, после влезе в билков магазин. И какво разбрахме? Нищо.

Райли току-що беше разговарял със секретарката си по мобилния телефон.

— Билковият магазин е собственост на дядото и бабата на Алиша — Ан-Мей и Ли Чен. От трийсет и пет години е техен.

— Как успя секретарката ти само за пет минути да ти осигури тези сведения?

— Въпрос на общодостъпна информация.

— Имам чувството, че всичко, което е в твой интерес, е общодостъпно.

Райли се засмя:

— Вярно, така си е. Много се преувеличава, когато става въпрос за неприкосновено лично пространство. Мисля, че старецът, с когото Алиша се спря на площада, е дядо й — Ли Чен. Само предполагам, но ми се струва, че не греша.

— И после какво?

— Не ми изглеждаш съвсем добре. Много си напрегната, Пеги.

— Благодаря ти, че си така наблюдателен. — Тя спусна сенника и се огледа в огледалцето. — Съвсем не изглеждам чак толкова зле.

— Изглеждаш чудесно, но може би фитотерапевтът няма да забележи, особено ако се оплачеш от постоянна умора и колко голяма нужда имаш от малко приток на жизненост.

— А защо ти да не си поваленият от умора болнав тип, който има крещяща нужда от енергобаланс? — попита тя, когато подразбра намерението му.

— Аз ли? Аз имам чудесно здраве.

Чудесен мъжки екземпляр, в разцвета на силите си и тя да не забележи!

— Много добре. Но аз отказвам да се подлагам на съмнителни процедури. Не знаеш какво е в тези китайски аптеки. Може да е опасно.

— Или може да ти спасят живота. В китайската медицина има какви ли не чудеса. Повечето от съвременните лекарства се правят въз основа на билки, които са се появили на земята за пръв път преди някакви си два милиона години.

Пеги въпросително вдигна вежди:

— А вие кой бяхте?

Той се засмя:

— Извинявай. Мозъкът ми е такъв. Запечатват се там разни работи и си остават.

— И не се ли сблъскват там тези работи?

— Човешкият мозък е един такъв всеобхватен орган…

— Моля те, не ми се слуша за размера на твоите органи — подразни го тя.

Не беше виждала досега Райли в такова добро настроение. Всичко беше така напрегнато, събитията се развиваха така шеметно и драматично, че време за смях не оставаше — и сега тя се разсмя от сърце, радостно — може би повече, отколкото бе редно.

— Казват, че големината на краката и на дланите отговаря на големината на… на… нали се сещаш? Ами вярно е. — Той подаде ръцете си за доказателство. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си се побъркал и имаш нужда от лечение с билки. Хайде да вървим.

Тя слезе от колата и реши, че не бива да се отплесва по силните му мускулести ръце, и макар големината на дланите му да не я вълнуваше чак толкова, едва отблъскваше представата как и къде биха я погалили. „Съсредоточи се — каза си. — Това не е любовна среща.“ Имаха бойна задача да открият нещо полезно, въпреки че нямаше представа какво търсят.

— Добре, без повече шеги — изрече Райли, когато застанаха пред вратата. — Отвлечи вниманието на продавачката. Измисли нещо, а аз ще се поогледам. Моята секретарка ми каза, че старите Чен живеят в апартамента над магазина. Ако успея, ще се промъкна там, или поне в кабинета зад щанда.

— И какво ще търсиш?

— Ще разбера, когато го намеря.

— Не ми се струва особено практично.

— А Хатауей винаги ли са практични?

— Винаги — кимна тя. — Ако не откриеш нищо, ще ме почерпиш с един обяд.

— Ако открия, ти черпиш. Умирам за омари, а след това няма да откажа и една хубава пържола. Няма да ти откажа и луксозен ресторант.

— Какво? Да не мислиш, че съм фрашкана с мангизи!

— Ти го казваш, не аз — отвори той вратата. — След теб, моля.