Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (20)

Деветнайсета глава

— Нещо се умълча — каза Пеги на Райли, който шофираше.

— Мисля си за всичко, което се случи.

— Главата ми пламна. Толкова много тайни!

— Да — вяло отвърна той, защото не мислеше за тайните, а за Пеги и за целувките им, преди тя да му напомни, че е време да тръгват. Представяше си спалнята — единственото място, където искаше да бъде заедно с Пеги.

Повече не трябваше да я целува, да се измъчва за неосъществими неща. Пеги не беше жена за една нощ, а той не беше по сериозните обвързвания. Освен това като ерген можеше да се отдава много повече на секс, отколкото като семеен мъж. Поне така твърдяха женените му приятели. Ако Пеги искаше да се поотпусне на воля, той беше мъжът, който й трябваше, но без никакви задължения. Познаваше себе си. Нито майка му, нито баща му са имали склонност към семейния живот.

Въпреки че… Баба му и дядо му имаха хубав брак. Не че не са имали недоразумения. Беше ги чувал да се карат и да се обвиняват един друг за незначителни неща. Но бяха привързани един към друг, обичаха се, целуваха се, смееха се. Бяха и приятели, и любовници.

Бяха свързани по необичаен, рядко срещан начин. Повечето хора нямаха тяхното щастие. Каква бе вероятността и той да попадне на подобна връзка? Едно на милион.

А истината беше, че той сам нямаше желание за съмнителни опити. Не искаше да разкрива душата си, да бъде уязвим. Цялото му детство беше такова. Години бяха минали и той беше възрастен мъж, а болката още не беше стихнала. Беше обичал майка си, а тя го беше изоставила. Толкова пъти го беше лъгала, толкова празни обещания бе чул от нея! Въздъхна тъжно. Недоумяваше защо точно сега си спомни онова време. Заради Пеги. Тя разби емоционалната му защита. Трябваше да изостри вниманието си, защото тя щеше да се промъкне, когато най-малко я очакваше. А Райли не искаше това да се случва.

Всичко скоро щеше да приключи. Може и да не намереха дракона, но беше сигурен, че щяха да се приближат до истината. Парченцата от пъзела се подреждаха. Трябваше да забрави за хубавицата до себе си и да се съсредоточи.

Поне да не ухаеше така прелъстително! С парфюм ли си беше измила косата?

Аромат на диви цветя изпълваше купето. Свали стъклото на прозореца, та дано вятърът да отвее растящата интимност помежду им.

Пеги го погледна любопитно:

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна пресипнало той.

— Не се държиш естествено. Изглеждаш кисел.

— Никога не съм кисел.

При тази забележка тя се усмихна:

— Щом казваш. Само те е яд, че не свършихме започнатата работа.

— Свършихме.

— Аз не съм.

— Е, добре, Пеги, не можеш да имаш всичко, което поискаш. Зная, че тази мисъл ти е чужда, но е така. Някои неща и някои хора не можеш да ги имаш, без значение коя си и каква си.

Тя внимателно го изгледа:

— Господи, откъде ти хрумна това?

Той вдигна рамене:

— Просто така, хрумна ми.

— Останал си с впечатлението, че получавам всичко, което си пожелая. Повярвай ми, случаят не е такъв. В живота ми почти никой не е удовлетворявал мое желание или каприз. Примирила съм се, че на никого не мога да повлияя. Дори на любимо животно.

— Едва ли е вярно.

— О, вярно е. Ето ти един пример. Когато бях малка, майка ми разреши да си взема коте. Смяташе, че така няма да се чувствам самотна след смъртта на сестра ми. Беше мъничко котенце на черни и бели шарки, което обожавах, но то не искаше да спи при мен. Когато посягах да го взема, съскаше срещу мен.

— Трябвало е да си вземеш куче.

— Исках да кажа, че не можех да накарам даже глупавото си коте да ми угоди. — Тя му размаха пръст. — И повече да не си посмял да ме наричаш бедното малко богато момиче. И на теб няма да ти е приятно, ако любимото ти животно не те харесва.

— Никога не съм имал любимо животно, поне такова, което да е само мое. Имаше разни животни в една от комуните, където живеехме по едно време. Имаше клетка с гълъби, пилета, кучета, котки.

— В комуна ли си живял? От онези модните през хипарските времена?

— По-скоро беше временно убежище за хора, които не зачитат еснафските условности на нормалните граждани.

— Какъв ли сбъркан живот е било!

— Точно сбъркан беше. Преместването при баба и дядо за мен беше цивилизационен шок. Те вечеряха всяка вечер в шест часа, не в шест и петнайсет или и половина, а точно в шест. Дядо ми винаги пиеше коктейл „Манхатън“ преди вечеря. А баба ми гледаше спортни предавания, докато разтребваше след вечеря. Спазваха толкова много правила, че бях почти сигурен, че ще отида в затвора.

Тя се усмихна:

— Харесало ти е.

— Харесваше ми редът, знаеш в утрешния ден какво те чака. В началото като че ли се задушавах, непрекъснато мърморех, но дълбоко в себе си се чувствах добре от този порядък.

— Затова ли си избра морската пехота?

— Да. Още повече, че можех да комбинирам реда със силни усещания.

— Липсва ли ти?

— Понякога. — Той се замисли върху въпроса й много по-сериозно, отколкото тя би предположила. — За това ме биваше.

— А охранителния бизнес харесва ли ти? Или само от чувство за отговорност работиш.

— Харесва ми. В него има много възможности.

— И ето как си се обвързал.

— Това ли обясних?

— Да, точно това обясни.

Райли видя как очите й светнаха и разбра, че си е вкарал автогол:

— Не си ли разбрала, че никой не си пада по дълготрайните ангажименти?

— В действителност повечето хора живеят точно по този начин.

— Сигурно се задушават и се чувстват като затворници.

— Може би се чувстват спокойни, свободни, не се притесняват какво да правят и с кого да се срещат. Знаят какво искат и живеят с човека, когото обичат.

— И какво, ако не е завинаги. С повечето неща е така. Хората, които си харесвала на шестнайсет години, сега няма да ги харесваш. Модата се мени, желанията се менят, хората се променят. Ти се развиваш, тръгваш по свой път. А и родителите ти не са блестящ пример.

— Така е, но твоите дядо и баба са много привързани. Цял живот са били заедно. И ако сега не харесваш хората, които си харесвал на шестнайсет години, това е въпрос на възраст, когато чувствата и желанията са мимолетни. Затова не се обвързваме, преди да съзреем.

— Точно така — каза Райли. — Трябва да узрея, като хубавото вино.

Тя се усмихна накриво:

— Надявам се, че докато ти узрееш, все ще остане някое свястно момиче.

— Ще рискувам.

— Обичаш да рискуваш, а не искаш да се обвържеш, което също е риск.

— Да се обвържа например с теб, предполагам.

— Например, с която си харесаш. Не говорим за мен и теб, въпреки че защо ли не. Дискусията ни е риторична.

— Хайде пак с твоя речник. Хващам се на бас, че знаеш и как се пише тази думичка.

— И по-трудни неща зная. Мога да напиша xanthockroid. Слагаме точка, защото спечелих конкурса по правопис.

— Да му се не види. Поразен съм. И какво значи тази думичка?

— Означава човек със светла коса и светъл тен.

Той кимна с театрална почуда:

— Умница си, признавам ти го.

— А, това май е комплимент! Ще си го отбележа в дневника. Райли Макалистър признава, че съм умна.

— Сарказмът не ти подхожда, принцесо. Старая се да съм любезен.

— Стараеш се да изтъкнеш още една разлика помежду ни.

Така си беше, но Райли нямаше намерение да си го признае. Паркира колата на едно свободно място:

— Хайде да намерим сестра ти.

Тя се намръщи:

— Не съм убедена, че трябва така да я наричаш.

— Защото фактът не е по вкуса ти, или защото тя не ти е сестра?

— И двете. Още не сме го осъзнали.

— Сестри сте.

— Да, кръвни сестри сме, макар и от различни майки. Но не се познаваме. Тя не ми вярва. И аз й вярвам с резерви.

— Почти във всяко семейство, което познавам, се говори така. Във всеки случай тя се обади и ние сме тук, така че да вървим при нея. Въпросите с доверието могат да почакат.

* * *

— Часът започна с малко закъснение — обърна се към Алиша млада азиатка. — Бен помоли да го почакате. — Девойката посочи гимнастическия салон. — Има столове покрай стената, ако искате да седнете.

Алиша влезе в салона и застана до вратата. В средата му Бен и още един мъж бяха застанали един срещу друг. Бяха голи до кръста, с черни панталони и боси крака. Очарована се загледа във всяко движение, във всяка защита. В начина, по който се биеха, имаше сила, умение, твърдост, ловкост и смелост.

Бен отдавна учеше бойни изкуства, но тя никога не го беше виждала да се бие и не знаеше, че е истински майстор. Смяташе го за интелектуалец, а не за физически силен мъж. И сега осъзна, че това впечатление не отговаря на истината. Сърцето й се разтуптя от неговото мъжествено излъчване.

В тази минута пред очите й се превърна от репортер на актуални новини в древен воин, властен мъж с внушителна сила, мъж, който пробуждаше у нея най-женствената й природа. Махна с ръка, за да пропъди тези нелепи образи, и седна на близкия стол. Срещата продължи още пет минути. Най-накрая Бен повали противника си.

Алиша с облекчение въздъхна, когато Бен подаде ръка на противника си. Той се изправи и двамата ритуално се поклониха един на друг. Инструкторът им каза по няколко думи, после Бен се обърна към нея — воин, завръщащ се от битка при жената, която го очаква. С усилие възпря смехотворния си импулс да се хвърли в прегръдките му, здраво да го притисне, за да се увери, че не е ранен и че наистина се е завърнал.

Това беше илюзия, не беше истина. Бен беше нейният приятел от детството, а не някой божествено красив филмов герой. И защо тогава се чувстваше така напрегната и горяща от желание?

— Здравей — изрече той с дълбок дрезгав глас. Гласът му винаги ли е бил толкова дълбок и толкова секси?

Тя се покашля:

— Здравей. Каза, че имаш някакви сведения.

— Всъщност казах, че трябва да говорим с чичо ми.

— Да, наистина. Няма ли да се облечеш?

Той се подсмихна и тя се наруга, че се е издала.

— Да, ще си облека тениската. — Бен взе от стола тениската си и бързо я нахлузи през главата си. — Сега доволна ли си?

— Все ми е едно. Притесних се да не настинеш. Ще се схванеш.

— Благодаря за грижата.

— Има още нещо. Обадих се на Пеги Хатауей да се срещнем тук. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Зависи защо си се обадила. — Очите му светнаха от любопитство. — Зная, че и тя се интересува от дракона, но не е само това, нали?

— Да. — Тя го заведе в един по-тих ъгъл. — Майка ми в действителност е имала много по-интимна връзка с Дейвид Хатауей, отколкото ти казах. — Въздъхна, без да знае как да продължи. За пръв път щеше да го изрече пред друг човек, с изключение на майка си. Но Бен й беше приятел. Можеше да му се довери. — Дейвид Хатауей е моят баща.

Очите му се разшириха:

— Шегуваш се.

Тя поклати глава:

— Не, не се шегувам.

— На това му се казва новина. — Но после стана сериозен. — О, почакай, не беше ли ранен?

— Вече се оправя. Дойде в съзнание.

— Говори ли с него?

— Още не съм. Така е по-добре, защото не зная какво да му кажа.

— И така, Пеги Хатауей ти е сестра — каза той замислено. — И двете се интересувате от дракона, защото… Добре, изгубих нишката.

— Защото Дейвид Хатауей е показал дракона на майка ми същия ден, когато бил нападнат. Тя последна го е видяла преди това.

— Искаш да защитиш майка си.

— А Пеги иска да защити компанията от съдебен процес, тъй като господин Хатауей е изнесъл от магазина статуетка, която не е купена, не е била още тяхна собственост.

— Господин Хатауей ли трябва да го наричаш, след като ти е баща?

— Не зная как да го наричам — каза тя разстроена. — Всичко е толкова необичайно. Цял живот съм искала да разбера кой е баща ми. Мечтаех си, че ще си намеря семейство, което ще ме приеме по-радушно от моето. Все си мечтаех как ще избягам и как ще го открия.

— Алиша…

— Сега зная кой е баща ми — прекъсна го тя — и това вече няма смисъл. Аз не съм Хатауей. Те няма да ме приемат радушно.

— Не знаеш дали е така. Не ги познаваш.

— Какво общо имам с тях?

— Няма да разбереш, ако не опиташ. Подозирам, че искаш да опиташ, иначе нямаше да се обадиш на Пеги.

— Просто не искам да си имам неприятности заради майка ми. — Не можа в момента да измисли друг мотив. — Струва ми се, че е по-добре да зная какво прави, отколкото да я оставя да решава всичко на своя глава.

— Започва се, каквото и да си намислила — погледна той към вратата. — Ето ги, пристигат — махна им той.

— Надявам се, че не сме ви накарали да ни чакате — каза Пеги, когато с Райли се приближиха.

— Не, никак — отговори Бен. — Трябва ми само минута и ще се качим горе.

— Къде горе? — попита Райли.

— При чичо ми. Той е голям познавач на китайското изкуство. Помолих го да поговорим за дракона, който издирвате. Веднага се връщам.

— Благодаря, че ми се обади — каза Пеги на Алиша. Забеляза, че тя настръхна, когато се появиха и се постара да я успокои. — Наистина сме ти признателни за помощта.

— Боже, какво е това? — измърмори Райли.

Пеги се обърна и видя двама мъже, които се измерваха с погледи, готови за бой в средата на залата. В ръцете си въртяха саби.

— Ще се бият със саби — каза Алиша.

— Не знаех, че в източните бойни изкуства се използват оръжия — допълни Пеги.

— Сабите са се използвали в древността като оръжие на пехотата.

— Искам една от тези — каза Райли възбудено.

Пеги завъртя очи:

— Такова дете си.

Тренировката започна и те седнаха да гледат. Алиша се наведе към тях, за да обяснява какво правят:

— Боят със саби изисква сила, бързина и отлична стойка. Едно погрешно движение може да ти струва живота.

— Изглежда опасно — отбеляза Пеги.

— Така е, но тези двамата са много опитни. Ще се възползват от всяка възможност. Мъдрост и смелост, остър поглед, бърза ръка и способност да объркваш противника.

Точно това виждаше Пеги в двамата мъже, които се въртяха, сритваха се, оттласкваха се, парираха удари, сякаш бяха танцьори, изпълняващи някакъв старинен танц, чиито движения убиват.

Но в битката имаше нещо красиво, хипнотично. Откакто започна историята с дракона, дните й станаха различни, попадна в непознат за нея свят. По-рано не би повярвала, че с удоволствие ще гледа подобна битка. Освен това тези мъже бяха истински бойци, стихийни в същността си. В битката участваха с всичките си човешки качества — интелигентност, физическа сила, чувство, воля, и това превръщаше битката в духовен акт. Те живееха както тя трябваше да живее.

След няколко минути срещата приключи. Двамата мъже се поклониха един на друг и си тръгнаха, сподирени от спонтанните ръкопляскания на зрителите.

— Беше страхотно — въодушевено каза Райли. — Искам да се запиша в курса.

— Учил ли си източни бойни изкуства — попита Алиша.

— Малко тай чи, малко кикбокс, карате, но нищо както трябва. Ще си взема една рекламна брошура.

Пеги поклати глава унило, когато видя с какъв ентусиазъм се втурваше той към новото и вълнуващото. Каква ли трябваше да е една жена, за да задържи подобен мъж? Трябваше да е изключителна личност, която живее пълноценно, не се страхува от неочакваното и обича битките. Не си въобразяваше, че притежава тези качества.

— Между вас има ли нещо? — попита Алиша.

— Ами… драконът е на бабата на Райли.

— Не те питам за това, той е много готин.

— Готин е.

— А ти харесваш ли го?

— Харесвам го — призна си Пеги, — въпреки че не зная дали трябва.

Сестра й се усмихна за пръв път, откакто се бяха запознали, и двете се спогледаха съвсем по женски.

— А ти Бен?

— Бил ми е приятел през целия ми живот, но след като отидох в университета, почти не сме се виждали. И на мен не ми е ясно дали наново трябва да се влюбвам, но ето че съм тук.

— Какво ли не ни докара проклетият дракон.

Алиша си мислеше същото:

— Не съм сигурна, че ще успеем да го намерим. Но искам да премахна всяко подозрение от майка ми.

— Аз не я подозирам.

Пеги осъзна, че това е истина. И да е била любовница на баща й, не беше способна да открадне. Тя беше художничка… И все пак Пеги не можеше да си обясни:

— И все пак не разбирам защо баща ми е отнесъл дракона при майка ти? Защо е било толкова важно тя да го види?

— Заради сънищата.

— Тя ми го каза. Но не ми стана ясно какви сънища.

— Нито пък на мен. Постоянно ги сънуваше. Всъщност са кошмари. Всеки път се събужда разтреперана от ужас. Все сме се питали дали като дете не е преживяла нещо, свързано с подобен дракон. Днес ми каза, че баба ми едва сега й разказала как при една екскурзия до Тайван, когато мама била съвсем малка, видяла такъв дракон в някакъв музей. Посегнала да го пипне и алармите се задействали.

— Така ли? Колко интересно.

— Аз не вярвам в тази история. Което ме кара да се запитам защо баба ми ще си го измисля.

— И ако не е вярно, къде е видяла майка ти дракона?

— Не зная. Може би наистина само в сънищата си. Има богато въображение, много е одухотворена. Не е като мен.

— Или като мен. Моят баща, нашият баща също има богата фантазия. Може би това ги е събрало — допълни Пеги. — Ревнувах го от увлечението му по Китай. Обичах да слушам разказите му, когато се връщаше от пътешествията си, и в същото време го мразех, защото там той се чувстваше много по-щастлив, отколкото вкъщи с мен.

— Обича всичко, свързано с Китай, а мен не е обикнал — изрече Алиша с горчивина. — И все пак аз съм наполовина китайка. Такава ме е създал.

Пеги не знаеше какво да каже. Болката в очите на Алиша беше така дълбока, че се съмняваше дали някога ще може да бъде изличена.

— Съжалявам — с искрено съчувствие каза тя. Макар баща й да не е бил винаги край нея, тя е знаела, че го има.

— Ти не си виновна.

— Зная. А ако ти кажа, че аз също не съм била любима дъщеря. Имах сестра. Елизабет почина, когато беше на седем години. Тя му беше любимата. Обичаше я повече от всичко на света. Още ходи на гроба й на всеки неин рожден ден. А между другото той е в сряда. Дотогава ще се съвземе, за да отиде. Боже, говоря като ревнива сестра, нали?

— Мъничко, не зная, единствено дете съм.

— Вече не си. — Не можеше да си обясни кога точно пожела Алиша да влезе в живота й. Само преди час беше наговорила куп глупости, но изведнъж й стана ясно, че от тях двете зависи какви ще бъдат една за друга. — Сега всичко е в нашите ръце — каза. — Баща ми не ми е казал за теб. А майка ти — за него. Вече ние решаваме и това е много хубаво.

Алиша като че ли се затвори.

— Вероятно е така — замислено изрече. — Разбрах, че баща ни е дошъл в съзнание. Каза ли ти нещо повече за посещението си в Китайския квартал?

— Не. Не си спомня какво се е случвало през последната седмица. Но това е временно. Докато паметта му се възвърне, ще си помагаме, за да защитим родителите си. — Пеги погледна към Райли, който идваше към тях с брошура в ръка. — Хареса ли си някой курс?

— Няколко, но са все по време, когато не съм свободен.

— Имам чувството, че ще си намериш пролука.

— Защо не се запишеш с мен?

Тя се засмя:

— Ще ми имаш ли вяра, ако се развъртя с дълга сабя срещу теб?

— Само ако моята е по-дълга.

— Ето как постъпва истинският мъж.

Преди Райли да отговори, Бен се появи:

— Готов съм. Извинете ме, че ви накарах да ме чакате. Ако нямате нищо против, ще ви заведа при чичо ми.

Пеги се усмихна, когато видя изражението на Райли, с което наблюдаваше следващите двама партньори, готови за бой с дълги остри копия.

— Хайде — подръпна го тя за ръката. — После ще се забавляваш, сега имаме работа.