Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (19)

Осемнайсета глава

Алиша изкачи стълбите към апартамента на майка си в съботния следобед и почука на вратата. Докато чакаше, се улови, че се усмихва безпричинно — постоянното й състояние, откакто се бе разделила с Бен. Вечерта с него беше много приятна, далеч по-вълнуваща от очакванията й. Чувствата й оживяха, спомни си какво е харесвала у него — интелигентността му, хладната му ирония, способността му да чете мислите й, както и да я накара да приема живота не толкова сериозно.

Ако не беше китаец или поне ако не живееше в Китайския квартал и не беше така привързан към своите, може би щеше да възобнови връзката си с него. Но… тя хвърли поглед през рамо и осъзна колко близо живее той. Прекалено близо, за да го забрави.

Майка й най-после отвори вратата и я подкани да влезе.

— Добре ли си? — попита Джасмин и я огледа от главата до петите, сякаш да се увери, че е цяла.

— Добре съм. И защо да не съм?

— От вчера те търся. Защо не се обади?

— Нямах възможност — измъкна се Алиша, тъй като не искаше да уточнява колко дълбоко е засегната от историята с изчезналия дракон и от истината за баща си и майка си.

— Какво се е случило? — попита, когато видя угриженото лице на майка си. — Защо си толкова разтревожена?

— Не биваше да казваш на дядо си за дракона.

— О, това ли? Срещнах го на площада. Отивах при баба, но не я намерих. Нямаше я и в магазина.

— Беше при мен.

— Била е при теб! — смаяно повтори Алиша. — Защо? Какво ти каза?

Вместо да отговори, Джасмин се приближи до триножника и се загледа в още недовършената картина. „Избягва отговора“ — помисли си дъщеря й, не разбираше защо. Освен това видя, че майка й за кой ли път вече рисува дракона и този път изображението бе ясно, с точни детайли, за разлика от предишните мъгляви контури.

— Не можеш ли да го изхвърлиш от ума си? — попита тя.

— Опитвам се, но каквото и да подхвана, се превръща в това.

— Какво каза баба?

— Каза ми, че съм видяла дракона в музей в Тайван, че съм се опитала да го пипна, алармите се задействали и аз много съм се била изплашила. Затова сънувам кошмари.

Алиша обмисли обяснението. Беше толкова просто, толкова лесно:

— А защо досега не ти го е казала? Когато попитах дядо, той ми отговори, че никога не си виждала дракон, подобен на този от кошмарите ти.

Майка й изглеждаше объркана и така се чувстваше:

— Не зная, Алиша.

— Не са ни казали истината, нали?

— Не трябва да говорим лошо за старите си родители, не е красиво, непочтително е. Трябва да ги уважаваме.

Тези думи беше слушала стотици пъти, но винаги й беше трудно да приема с разбиране поведението на баба си и дядо си.

— Майка ми припомни, че в легендата за дракона има и проклятие, което застига всички първородни дъщери — продължи Джасмин, — и тъй като съм докоснала дракона, възможно е да съм те обрекла. Тревожа се за теб.

Думите на майка й я разтърсиха. Не й беше хрумвало, че проклятието може да има нещо общо с нея. А дали изобщо трябваше да се обръща внимание на старинни предания и проклятия? Не беше ли това суеверие?

— Аз не се тревожа — храбро каза, пренебрегвайки внезапно обзелия я страх.

— Не бива да се надсмиваш над съдбата.

— Бен ми разказа за проклятието, но ние дори не знаем дали драконът, който си видяла, е същият от легендата.

— При Бен ли си била? — изненада се майка й. — Защо? Защо постъпваш така? Драконът не засяга теб или Бен.

— Засяга ме заради теб. Ти вероятно последна си видяла господин Хатауей, преди да го нападнат.

Не можеше да го нарече „баща ми“, струваше й се нереално.

— Не съм наранила Дейвид.

— Разбира се, че не си. Но той е богат човек, семейството му е влиятелно. Ако им трябва жертва, по-подходяща от теб не виждам.

— Ти за мен не се притеснявай.

— Страхувам се, че е възможно да те обвинят. Обичам те. Ти си моята майка.

Джасмин се разплака:

— Дадох ти само срам…

— Дала си ми живот и възможности. Благодаря на Бога за това. От мен зависи каква да бъда.

— Зная, че не ти е било лесно.

— Ти си понесла най-лошото — каза Алиша, макар още да не й бе простила, че е крила името на баща й толкова години.

— А Дейвид?

— Какво има да говорим за него? Очевидно не се е интересувал от мен. Ако е искал, щеше да настоява да ме вижда.

— Много по-сложно е — махна с ръка Джасмин. — Навремето се интересуваше. Но аз го държах настрана. Имах си причини. Не исках да те обърквам повече, и бездруго беше объркана.

— Никога няма да разберем дали си постъпила правилно.

— Той е дошъл в съзнание — каза Джасмин, като отново я изненада.

— Така ли?

— Да. Съобщиха го в новините снощи.

— Ами, това е хубаво. Мога да те покрия, ако от полицията искат отново да те разпитват. — Алиша млъкна неуверено, искаше й се да попита майка си нещо, което непрекъснато занимаваше мислите й, и се престраши.

— Откакто ми каза, все искам да те попитам как невзрачно китайско момиче от Китайския квартал се е срещнало с богат изискан мъж като Дейвид Хатауей?

— Това е дълга история.

Алиша седна на дивана:

— Разкажи ми я.

Джасмин стоеше насред стаята, изключително смутена, но най-накрая заразказва:

— Срещнах го на прием в тяхното имение. По случай рождения ден на Дейвид бяха организирали тържество в китайски стил, с китайска храна и аз бях сервитьорка. — Замълча, унесена в спомена, после продължи: — Той беше много тъжен онази вечер. Дъщеря му беше починала само няколко седмици преди това.

— Дъщеря му ли? — изненадана попита Алиша. — Мислех, че Пеги е единствена дъщеря.

— Не, не е. Имала е по-голяма сестра. Казвала се е Елизабет. На приема Дейвид се оттегли при първата възможност. Бях на терасата и събирах чашите. Заговори ме. Имах чувството, че някак си аз съм единственият човек, с когото през онази нощ, в онази къща можеше да разговаря. Каза ми, че всички се престрували — жена му, баща му, приятелите, като че ли всичко е в реда на нещата, но самият той не вярвал, че животът някога ще бъде отново нормален. — Джасмин въздъхна. — Не зная как се случи. Както говорехме, миг след това се целувахме. Знаех, че не бива. Знаех, че е женен. Но между нас имаше нещо. Чувствах, че си принадлежим, че има причина да се срещнем, далеч по-дълбока, отколкото можехме да проумеем.

Разказът на майка й беше романтичен и красив, но последствията от онази нощ не бяха нито романтични, нито красиви. Нейният живот бе доказателство за това.

— Влюбих се в него от пръв поглед — продължи Джасмин — и оттогава не съм преставала да го обичам.

— А той някога обичал ли те е?

— Мисля, че не — много тъжно се съгласи тя.

— И мен никога не е обичал. — За Алиша това бе заключение, а не въпрос.

— Как да те обича? Вярваше, че ако те заобича, това ще бъде предателство спрямо Елизабет. Към мен го тласна скръбта. Когато забременях, когато родих дъщеря, той съвсем се обърка. Да те припознае му се струваше много нередно.

— След това връзката ви продължи ли? Искам да кажа след моето раждане.

Джасмин се изкашля стеснително:

— Срещахме се много рядко в първите години, обикновено около рождения й ден. Миналата седмица си помислих, че идва заради това. Рожденият ден на Елизабет е в сряда. Бях изненадана, че причината е друга.

Алиша кимна, дълбоко развълнувана:

— Значи така, ти и баща ми сте се срещнали най-случайно на прием. Струва ми се невероятно.

— Защо?

— Защото, когато бях у Бен, видях снимка на двамата ми дядовци, ако искаш вярвай. Уолас Хатауей се ръкува с дядо Ли на Нова година, много отдавна. Не ти ли е странно, че двамата са се познавали?

— Никак не е странно. Когато баща ми пристигнал в Сан Франциско, започнал работа в къщата „Хатауей“.

— Така ли? — учуди се Алиша. Изненадите нямаха край.

— Да, но само за кратко. Било е много преди дядо ти и баба ти да отворят билковия магазин. Когато бях малка, мечтаех си дядо ти да работеше там, за да ме заведе в магазина. По Коледа, когато минавахме покрай витрините му, целият магазин искреше в светлини, беше невероятно красиво, а хората — елегантни, весели, щастливи. Майка ми никога не ми позволи да вляза. Казваше, че на бедно момиче от Китайския квартал мястото му не е там.

Алиша усети копнеж в гласа на майка си и помисли, че може би още тогава е пламнала любовта у нея, нещо в детското сърце я е привлякло към блясъка на Хатауей. И после този копнеж я е тласнал към връзка с женен мъж.

— Баба и дядо знаят ли, че Дейвид Хатауей е моят баща?

— Не, не знаят — без да се замисли, отговори Джасмин.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. На никого не съм казвала.

— А баща ми?

— Не, пазеше го в дълбока тайна. Мисълта семейството му да разбере, за него бе непоносима.

— Аз също съм от неговото семейство — напомни Алиша на майка си. — Всъщност току-що осъзнах нещо. Аз съм Хатауей. И ще разбия на пух и прах тази измислена история за бедното девойче от Китайския квартал, което нямало нищо общо с това семейство.

— Алиша, не, моля те!

Изкушаваше се, и то много. Можеше да причини на Дейвид Хатауей и на неговото семейство сериозни неприятности. Можеше да го съди за издръжка, за дял от фирмата и от всички останали капиталовложения. Би спечелила достатъчно пари, за да издържа майка си до края на живота й. Дори и да не спечелеше в съда, можеше да продаде историята на жълтата преса за цяло състояние, както Пеги бе намекнала. Хатауей си го бяха заслужили.

Е, може би не всички, може би Пеги не влизаше в това число. Изглеждаше мила, доброжелателна. Но същата Пеги бе отбелязала, че майка й може да има доста проблеми, ако от полицията направят връзка между нея и откраднатия дракон. Тя може би си гледаше интересите. А не беше ли това генът на Хатауей, истинското й наследство, който й диктуваше да прояви егоизъм.

— Обичам го. Обичам теб — прекъсна Джасмин размишленията й за отмъщение.

— Моля?

— Не искам да заставаш срещу Дейвид или срещу семейството му. Няма да го понеса. Аз извърших грях. Ако накажеш него, наказваш и мен.

— Ти вече достатъчно си наказана — каза Алиша.

— Ти също. Алиша, искам да живееш така, както желаеш, където ти е приятно. Не желая да градиш живота върху на омраза и гняв. Винаги си ми казвала, че знаеш какво искаш и че знаеш как да си го вземеш. Ами тогава вземи го. Не го прави унижавайки Хатауей. Аз вече сторих повече, отколкото някога ще проумееш.

* * *

Пеги се учудваше как Райли се пренастройва така бързо. Откакто се бяха върнали от колоезденето преди около час, той седеше пред компютъра и търсеше информация за дракона. Като че ли тя не съществуваше, като че ли не се бяха целували и най-естественото нещо, което трябваше да правят насаме, е да работят с компютъра, вместо да продължат започнатото.

— Откри ли нещо? — попита тя.

Той не й отговори. Тя се съмняваше, че е чул въпроса. Такъв си беше. Отдаваше се изцяло на всяка задача, независимо дали с планинския си бегач се катереше по чудовищния наклон на някой хълм, или проучваше предмет на изкуството. Харесваше неговото упорство. Харесваше много неща у него. И най-важното харесваше начина, по който се чувстваше, когато беше с него.

Покоряването на онази височина й вдъхна вяра в самата нея и самоуважение, каквито отдавна не бе изпитвала. Спомни си радостта през двете години в колежа, когато тренираше гребане в отбор. Гребането също я беше карало да почувства, че използва тялото, мускулите, ума си, за да постигне нещо. През последните няколко години се беше люшкала от едно светско събитие към друго. Беше изгубила целеустремеността си. Беше се отпуснала в очакване на магическия момент, когато ще заеме полагащото й се място в къщата „Хатауей“.

А сега осъзна, че да се наложи в къщата, няма да стане по щастлива случайност, а тя сама ще трябва да си го извоюва. Да продължава да се оплаква от незначителните си задължения беше глупаво. Трябваше да открие за какво я бива, за да заеме своето място във фирмата. Може би нямаше да е управлението на финансите, особено след като тези места вече бяха заети, но със сигурност имаше област, където да работи според разбиранията си. Но преди това трябваше да е наясно със себе си и тогава да действа. Всъщност трябваше да свърши куп неща, които не търпяха отлагане, включително и онази целувка с Райли насред улицата, която остана недовършена.

Пеги се усмихна. Този мъж притежаваше способността да я разтърсва и да я влудява. Погледът му винаги бе предизвикателен — предизвикваше я да му докаже, че не е богата глезла, за каквато я смяташе. Много добре знаеше с какви усилия той се противопоставя на увлечението си към нея. А това важеше и за нея.

Дори в момента се изкушаваше да го прегърне, да го накара да стане от стола и да го събори върху неоправеното легло, което бе съзряла през открехнатата врата на спалнята. При тази мисъл гореща тръпка прониза тялото й. Не можеше да си позволи да се държи импулсивно. А защо не?

Трябваше да се овладее. Това беше лудост. Да прави любов с Райли само щеше да усложни положението. От връзката им нямаше да излезе нищо. А защо не?

Дори да преодолееха различията във възпитанието си, как щяха да съчетаят вкусовете си? И да роптаеше срещу нормите на Хатауей, не можеше да отрече, че й харесват културата, изтънчеността на нейната среда. Мечтаеше за преданост, съпруг, деца, вечно щастие.

А Райли дали изобщо желаеше нещо подобно? Обичаше баба си и дядо си, но, изглежда, не допускаше никаква близост с друг човек. Знаеше, че майка му дълбоко го е наранила. След толкова силно разочарование сигурно не беше способен да изпитва любов и доверие.

— Пеги, хей, Пеги!

Тя се сепна, усещайки, че обектът на размишленията й я наблюдава.

— Какво има?

— От три минути ти говоря.

— Колко смешно, и аз преди малко те попитах нещо, но ти не ме чу.

— Открих нещо — каза той, без да обръща внимание на обясненията й.

— За дракона ли?

— За дядо ми.

Тя погледна екрана:

— Къде си?

— В социалните осигуровки. Дядо ми е работил в къщата „Хатауей“ от 1947 до 1952 година, когато магазинът е изгорял до основи.

— Сигурно е така, защото до възстановяването му фирмата не е работила. Повечето от служителите са били освободени.

— Точно така. — Той затвори този файл и отвори друг. На екрана се появи статия от вестник от онова време. — Търсих на „пожар“ и на „Къща Хатауей“ и намерих това. Знаеше ли, че пожарът е избухнал по време на тържественото шествие по случай китайската Нова година?

Тези думи я подсетиха:

— Спомних си, че съм го чувала. Говореха, че пожарът сигурно е причинен от фойерверки.

— Да, но в статията се твърди, че са открили следи от бензин в сутерена и е имало съмнения за умишлен палеж.

— Така ли! Не съм чувала да се говори за това. Но то е било доста преди да се родя.

— Знаеш ли кой пръв се е явил на мястото на пожара?

— Твоят дядо.

— Опитай пак.

— Моят дядо.

— Давам ти още една възможност.

Тя се замисли:

— Предавам се.

— Ли Чен.

— Ли Чен! — повтори тя. — Той не е ли…

— Дядо на Алиша. Свързани сме, Пеги, и тримата. В статията се казва, че Ли Чен, служител във фирмата, е бил първият човек, дотичал на местопроизшествието. Направил опит да потуши пламъците, но било истински ад, изгорил си е ръцете, преди да го извлекат оттам.

— Какво странно съвпадение!

— А какво ще кажеш за това, че Ли Чен не е бил върнат на работа след пожара?

— Ако е бил предан, както се твърди в статията, наистина защо не е върнат на работа?

— А дали се е борил с пламъците? Или е подпалил пожара? Първият човек там може също да е драснал и клечката.

— Да не правим предположения. Ти ми се разсърди, когато изказах същото предположение за дядо ти. Не трябва да обвиняваме без факти.

— Дадено. Но поне трябва да стесним кръга на заподозрените.

— Заподозрените в какво, Райли? Какво се опитваме да разберем — кой е подпалил пожара преди петдесет години или кой е откраднал дракона миналата седмица?

— Зависи от това дали драконът свързва двете събития.

— Което ни връща към идеята, че по някое време драконът е бил притежание на къщата. На теб този сценарий не ти хареса, спомняш ли си?

Той кимна:

— Вярвам, че дядо ми не го е откраднал. Но бих желал да зная къде е бил този дракон през последните сто години.

— Наистина, въпросът ти е логичен.

— Също така смятам, че познанството между тези трима души навремето никак не е било случайно. Свързвало ги е нещо важно. И тримата са работели в къщата.

— И аз така мисля — каза Пеги. — Може би Алиша или Джасмин ще ни кажат за Ли.

Мобилният телефон на Пеги звънна и на нея й стана неприятно, сякаш някой й четеше мислите. Предчувствието й се оказа вярно, тъй като в слушалката прозвуча гласът на Алиша.

— Алиша — обади се Пеги, — тъкмо говорехме за теб. Открихме още една странна връзка не само между мен и теб, но и с Райли. Дядо ти се казва Ли Чен, нали?

Изведнъж й се стори, че името Ли Чен е много често срещано.

— Да, така се казва — отговори тя. — Защо питаш?

— Открихме, че е работил в къщата „Хатауей“ преди много години.

— Аз разбрах същото току-що.

— Дядото на Райли също е работил там. И, разбира се, дядо ми. Трябва да се познават. Не зная какъв е смисълът, може и светът да е твърде малък, да е наистина странно съвпадение, но може и да е сериозна следа. Това няма да ни спре, нали?

— Не, и ние може би ще разберем каква е връзката — каза Алиша. — Говорих с Бенджамин Фонг отново. Той ми каза, че чичо му знаел нещо за дракона, което ще бъде интересно за нас. Ще се срещна с тях след половин час.

— Бих искала да дойда с теб, Райли също.

Алиша нерешително замълча, после каза:

— Много мислих за всичко. Не ти вярвам напълно, Пеги. Страхувам се да не се опиташ да обвиниш майка ми в кражба.

Сърцето на Пеги се сви. Още един човек, който се съмняваше. Като че ли около нея бяха все такива. Погледна към Райли и го улови да я наблюдава замислено. Знаеше, че и той не й вярва напълно. Само едно й оставаше — да докаже себе си и пред двамата.

— Не искам да наскърбявам майка ти — решително заяви. — Историята между майка ти и баща ми няма нищо общо с това. Аз искам да открия кой посегна на живота на баща ми, а ти — да защитиш майка си. Не сме врагове. Освен това искаме да сме сигурни, че никой повече няма да пострада. За да постигнем всичко това, има само един начин — да разберем какво се е случило с дракона.

— Съгласна съм с теб. Ще се срещнем в спортната зала на Джими Ли на Стоктън Стрийт 3712.

Пеги затвори телефона и обясни на Райли ситуацията.

— Можем да тръгваме, ако искаш — каза му.

— Добре, тръгваме.

— Запали се, нали? — Тя забеляза, че очите му заискриха, а гласът му прозвуча енергично.

— Винаги съм обичал пъзелите. А парченцата от този взеха да се подреждат. — Протегна се и се изправи. — Трийсет минути, а?

— Да. — Тя направи крачка назад, когато съзря усмивката му. — Какво правиш?

— Приближавам се към теб.

— Виждам, но защо… о… — Дъхът й секна, когато устните му страстно се притиснаха към нейните. — Никога няма първо да попиташ — измърмори, когато той я отпусна и тя пое дъх.

— Оплакваш ли се?

— Да, оплаквам се. От цял час сме тук и това е първата ти смислена постъпка.

Той се засмя:

— Каквото и да кажеш, не знаеш какво съм си намислил. — И той я сграбчи, и си открадна още една целувка.

— Имаме само трийсет минути — напомни му тя.

— Толкова много неща могат да се свършат за това време, принцесо — дрезгаво изрече.

— Например какво — задъхано попита тя.

— Използвай въображението си.

* * *

Дейвид усети, че сънят го обгръща и засънува картината, която почти постоянно сънуваше и която като че ли го мамеше в истинския му дом:

Върви по дълга тъмна улица, чува приближаващи се стъпки. Усеща очи, които го наблюдават, а дали не бяха очите на дракона? Те тлеят в мрака, две тъмнозеленикави искрящи точки на хиляда години. Драконът на Джасмин. Трябва да се върне при нея. Само тя го разбира. Защо не може да се върне при нея? Защо улицата няма край? Винаги ли е била така дълга, така тясна? Чува гласове, които замират, после се извисяват, особено единият — хладен и пронизителен. Виктория. Тя го пресреща и нещо проблясва в ръката й. Нож ли бе? Или пистолет?

— Зная какво си направил, Дейвид. Ти ми изневери. Предаде ме. Унизи ме. Наскърби дъщеря си. Трябва да платиш!

Насочва пистолета право в сърцето му. Той гръмва. Блъска го назад, чувства удара, болката. Сгърчва се.

— Господин Хатауей, господин Хатауей!

Той примигна срещу ярката светлина. Каква е тази светлина? Светлината, която го отвежда към божествените небеса ли? Не, мястото му не е там, не беше живял добродетелно.

— Господин Хатауей, господин Хатауей, събудете се. Това е само сън. — Една ръка здраво го разтърсваше.

Той отвори очи и видя угриженото лице на болногледачката.

— Добре ли сте? — попита тя. — Така ужасено крещяхте.

— Добре съм.

Той сложи ръка на гърдите си с чувството, че Виктория наистина го е застреляла. Но там нямаше рана, кръв или болка. Сънувал е кошмар. Виктория не знае. Няма как да знае. Никога не беше й казвал, а Джасмин със сигурност не й е казала.

Джасмин. Откакто беше дошъл в съзнание, мислеше само за нея. Сигурно е научила за него от новините. Сигурно е разтревожена.

— Искате ли нещо, господин Хатауей? — попита болногледачката.

— Да — отвърна той с пресипнал глас. — Бихте ли ми донесли нещо газирано?

— Тук има вода.

— Омръзна ми само вода. Пие ми се кола.

Всъщност искаше да остане за малко сам, за да се обади на Джасмин. Надяваше се тя да му каже защо е ходил в Китайския квартал. Не разбираше защо нищо не си спомня след Коледа, което според Пеги е било преди месец. Защо са се изличили последните няколко седмици? Какво криеше подсъзнанието?

— Разбира се, ще ви донеса. Да повикам ли пазача в стаята?

— Не, в никакъв случай — сряза я той. — Добре съм. Вървете. И се поразходете.

Тя излезе и той най-сетне остана сам. „Боже, благодаря!“ — отпусна се той. Обичаше самотата и присъствието на болногледачката го беше изморило. Искаше час по-скоро да се прибере вкъщи, в своята стая и да си подреди мислите.

Взе слушалката и набра номера на Джасмин, надявайки се да си е у дома. Винаги му беше забранявала да се обажда и да я посещава, но сега на всяка цена трябваше да говори с нея. Чу гласа й:

— Ало?

— Аз съм — с облекчение въздъхна той.

— Дейвид, ти ли си — смая се тя. — Добре ли си?

— Казаха ми, че съм бил нападнат в една уличка близо до дома ти и че съм бил в кома няколко дни.

— Не си ли спомняш?

— Бих искал. — И двамата замълчаха. — Защо съм идвал при теб?

— Показа ми дракона.

— Дракона, който купих за рождения ден на Елизабет ли?

— Не, Дейвид, дракона от моите сънища. Някой го бил донесъл за оценка в магазина. Ти ми го показа. Държах го в ръцете си. — Гласът й се разтрепери. — Сега зная, че е част от онзи комплект, онзи, който носи проклятие за първородните дъщери. А аз го докоснах. Предизвиках проклятието върху моята дъщеря, нашето дете.

Все още не беше в състояние да следва разсъжденията й. Знаеше за дракона, разбира се. За Джасмин той имаше голямо значение.

— Сигурна ли си, че е същият дракон?

— Съвсем същият. Ти също го видя. Толкова се страхувам. Ти едва не беше убит. А сега се тревожа за Алиша и за проклятието. Трябва да си спомниш, Дейвид. Трябва да си спомниш къде си отишъл, след като се разделихме. Не си се върнал в магазина. Къде би отишъл с дракона?

— Не зная — замислено отговори той, — а бих искал. — Напрегна се да си спомни, но в резултат усети само силна болка в главата.

— Има и още нещо. Казах на Алиша, че ти си й баща.

— Защо? Защо й каза? — попита той. Бяха пазили тайната толкова години! Не можеше да повярва, че е разкрита.

— Пеги първа е научила за Алиша.

— Пеги! Не е възможно.

— Вярно е. Не зная как, но е разбрала. Не можех да оставя Алиша в неведение. Трябваше да го научи от мен.

Пеги знаеше за Алиша и Джасмин! Сърцето му замря. Сигурно го ненавиждаше. Още нищо не беше споменала заради състоянието му. Но щом оздравее, тя ще си спомни, че е изневерил на нея и на майка й. Пеги нямаше да го разбере. Нямаше да понесе упреците на единствената си дъщеря си. И Алиша му беше дъщеря, но той не я познаваше. И тя не го познаваше. Беше направил този избор преди много години. Освен ако…

— Алиша иска ли да се срещне с мен?

— Още е много объркана. Но няма да ти причини неприятности, нито пък аз.

Да, така е. Неприятностите щяха да дойдат от Виктория. В това не се съмняваше.

— Трябва да затварям — каза той, когато чу, че болногледачката е пред вратата. — Щом се прибера вкъщи, ще ти се обадя.

Затвори телефона и си пожела да изпадне отново в безсъзнателното състояние, от което току-що беше излязъл. Дъщеря му и по всяка вероятност жена му знаеха за неговата любовница и за незаконороденото му дете. Може би щеше да е по-добре, ако не беше оживял. От тази мисъл потръпна.

Някой беше пожелал смъртта му.

Кой? Досещаше ли се? Заради това ли нищо не си спомняше? Може би не искаше да си спомни. Може би предпочиташе да не знае кой го е нападнал.

Или още по-лошо, може би познаваше човека, който го е нападнал. Не само той имаше тайни.