Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (17)

Шестнайсета глава

Продавачките в магазина си бъбреха зад щанда, но млъкнаха в мига, когато го видяха. „Добре, но недостатъчно“ — помисли си Уолас Хатауей. Времето не трябваше да се пилее, това беше най-важното. Работата им беше да посрещат клиентите, а не да си бъбрят. Застана пред щанда и погледна името на по-младата:

— Мегън.

— Какво обичате, господин Хатауей? — плахо попита тя, като умоляващо погледна колегите си.

— В колко часа започвате работа? — попита той.

— В десет.

— А сега колко е?

— Десет и половина.

— Точно така. В задълженията ти влизат ли безсмислени разговори?

— Не, господине. Но в момента още няма клиенти.

— И да има, и да няма ти трябва да си гледаш работата. Ясен ли съм?

— Да, господине, това няма да се повтори.

— Гледай да не се повтори.

Той енергично продължи обиколката си. Щом служителите разбраха, че е в магазина, всеки се захвана да върши нещо. Уолас Хатауей мина между щандовете, огледа витрините, като си отбелязваше наум какво да продиктува по-късно на секретарката си. Подложи на същата инспекция всеки етаж. От време на време се спираше да разговаря с управителите на различните отдели. Някои от тях работеха от десетилетия в магазина, но той към всички се отнасяше служебно. Така му беше удобно. Бяха само служители и място за приятелство нямаше.

Когато се отправи към своя кабинет, отново се разтревожи за къщата „Хатауей“ и за съдбата й след неговата смърт. У Пеги нямаше достатъчно ентусиазъм. А може би изобщо беше лишена от съобразителност и инициатива. Мисълта магазинът да отиде в други ръце му беше крайно неприятна, не одобряваше дори Виктория, но трябваше да признае, че макар и да бе едно разочарование, внучката му беше единствената наследница.

* * *

— Дядо ми дойде ли? — попита Пеги по телефона секретарката.

Въпреки че било събота, очаквала го всеки момент. По всичко личеше, че съботата е любимият му ден за проверки, особено на майка й. Виктория се държеше, като че ли това не я засяга, и си придаваше тежест, като не идваше през уикенда на работа, но преди това много старателно си преглеждаше работата, за да няма Уолас за какво да се хване.

— Очаквам го всеки момент — повтори Джорджи Маркхам, дългогодишната секретарка на дядо й, която в събота винаги беше на поста си. — Искаш ли да ти насроча среща?

— Да. Всъщност не. Е, може би.

— Какво има, мила?

— Ще ти се обадя след няколко минути. Не съм си разпределила още деня.

Пеги затвори телефона, чувствайки се глупаво като голяма угоена гъска. Този човек беше дядо й, за бога. Нямаше причина да се плаши от него. Но логиката не й помогна особено много да се отърси от нервното напрежение.

Е, добре, нищо не й пречеше да почака още малко. И докато събираше смелост, реши да провери последните приготовления за приема по случай откриването на изложбата на къщата „Хатауей“ в Музея на азиатското изкуство. Откриването беше само след две седмици. Прегледа списъка с поръчките — за студения бюфет, за цветята, фотографските услуги и хвърли още един поглед на бюджета. В действителност повечето работа беше свършила сътрудничката й, което напомни на Пеги, че приносът й за успеха на къщата не е особено съществен.

Някой почука и тя вдигна поглед:

— Влез.

Мартин влезе в кабинета, облечен както обикновено с делови костюм „Армани“.

— Здравей, Пеги. Хубаво е, че пак си на работа и нещата се нормализират. Идвам от болницата. Баща ти е добре.

— Да, видът му е добър, оздравява. Минах оттам рано сутринта и го сварих да закусва за пръв път с истинска храна. Естествено оплакваше се от яйцата, от препечените филийки, че няма бекон, но беше в добро настроение.

Тя се изправи, когато Мартин заобиколи бюрото, за да я прегърне и да я целуне по страната. Близостта му не предизвика у нея никакво вълнение. Като че ли все още усещаше прегръдките на Райли. Поне една истина излезе наяве през изминалата седмица. Не чувстваше влечение към Мартин и не желаеше да се омъжи за него. Нямаше да е честна нито към себе си, нито към него.

— Как си?

— Добре съм. Наваксвам.

— Радвам се, че пак си на работа, вместо да преследваш онзи дракон.

— Трябва да го търсим. Така и не научихме какво се е случило с него. Баща ми нищо не си спомня за близките събития.

— И аз това разбрах. — Тонът му не й хареса.

— Не му ли вярваш? — Пеги замълча, обмисляйки въпроса си. — Всъщност ти харесваш ли го.

— Не ставай смешна. Уважавам го много.

Изрази се недвусмислено, но равнодушието му й подсказа, че не е бил съвсем искрен.

— Ти вече веднъж ми намекна, че татко е искал да направи фалшиво копие. Не можеш да го отречеш.

— Беше грешка от моя страна. Осъзнах, че баща ти не е способен на подобно нещо. А колкото до дракона, хората от нашата служба за охрана ще разследват случая, Пеги. Няма нужда ти да го правиш. С майка ти сме на едно мнение. Трябва да стоиш настрана. Баща ти вече пострада. Не искам и ти да пострадаш. Майка ти ми каза, че къщата на Дилейни е била разбита и претършувана. Още една причина да оставиш специалистите да се занимават със случая. Не е работа за теб.

Тя едва изтърпя покровителствения му тон.

— Струва ми се, Марти, че не ти ще решаваш коя работа е подходяща за мен.

— Не исках да те обидя.

— Но ме обиди.

— Пеги, зле ме разбра.

— Не, добре те разбрах. Разбрах, че ти си важна персона тук — дясната ръка на майка ми. Но наследница на Хатауей съм аз, не ти.

Мартин изглеждаше шокиран от думите й, а и тя бе изненадана от себе си.

— Не исках да прекрачвам границата на допустимото…

— Но я прекрачи. Повече от ясно е, че според теб аз ставам само за организиране на приеми и за нищо друго, но грешиш. Мнението на майка ми, на баща ми, на дядо ми и на всеки друг е същото. Възнамерявам да направя за този магазин нещо повече от организирането на приеми.

— Това е прекрасно — побърза да я успокои той. — Просто не искам да пострадаш, не засягам положението ти във фирмата или работата ти.

— Признателна съм ти за това. Благодаря.

Мартин се загледа в нея. Тя не отмести поглед, защото разбираше, че имат още нещо да си изясняват.

— Аз не те ли интересувам? — попита я той.

— Харесвам те като приятел и колега.

Мартин й се усмихна кисело:

— Не е точно онова, което се надявах да чуя.

— Извинявай, Марти, разбирам, че съм те подвела, и не искам в бъдеще да подхранвам илюзиите ти.

— Щяхме да бъдем хубава двойка. Имаме толкова общи неща. Чувствам, че идеално си подхождаме.

— На думи — да. Но бракът е реалният живот. Съвсем искрено мисля, че нямаш представа каква съм в действителност. Подозирам, че и аз нямам представа за теб.

— Аз съм такъв, какъвто ме виждаш.

— Съмнявам се — каза тя мило усмихната. — Но съм сигурна, че ще бъдеш страхотен съпруг и ще ощастливиш някоя жена.

— Но не теб.

— Не мен.

Той наклони глава, замислено загледан в нея.

— През изминалата седмица беше различна. Срещата на баща ти със смъртта разпали нещо у теб.

— Това допринесе — отвърна тя, но не би признала пред него, че истинската искра дойде от Райли. Твърде много харесваше Мартин, за да говори за друг мъж пред него.

— Стана по-жива — кимна той с явно одобрение. — Отива ти. Освен това не смятам, че ставаш само за организиране на приеми. Не съм се замислял. Но ако се чувстваш нещастна или ограничена, просто кажи. И преди всичко — прибави с усмивка той — ти си наследницата на Хатауей, както вече ми напомни.

— Предполагам, че ти е прозвучало малко високомерно.

— Всъщност заприлича ми много на майка си.

— Пази боже!

Той се засмя и в този миг тя разбра, че никак не е разочарован от това, че връзката им няма да е нещо повече от приятелство.

— Това не те ли тревожи? — попита тя.

— Не ме разбирай погрешно, Пеги. Харесвам те. А и бях доста насърчен от нашите майки, крайно заинтересовани от нашия евентуален брак. Бях толкова отдаден на кариерата си през последните няколко години, че не съм се замислял за женитба, а ти беше идеалната възможност, съвсем до мен.

— Но не съвсем до теб.

— Кажи ми, ако искаш да се прехвърлиш в друг отдел на фирмата — каза Мартин на излизане. — Ще бъда щастлив да потърся нови възможности с твоя помощ.

— Благодаря ти. Много си великодушен.

Той не отговори веднага и стана сериозен:

— Продължавам да настоявам да стоиш настрана от историята с този дракон. Баща ти едва не бе убит. Не искам да пострадаш.

— Ще внимавам, но искам да си изясня нещата. Трябва да разбера какво се е случило не само с татко, но и с дракона. Госпожа Дилейни ми се довери, но аз я излъгах. Искам да се реванширам.

— На нея или на внука й?

— И на двамата. Репутацията на семейството ми е застрашена.

— А ти си наследницата на „Хатауей“. Не забравяй да го напомниш на майка си.

Тя му се изплези:

— Тя едва ли ще го преглътне като теб.

— Освен това струва ми се, че изобщо няма да го преглътне.

— Но преди това трябва да говоря с един друг човек — каза тя. — С дядо ми.

— Сигурна ли си, че не ти се иска да си го спестиш.

— Отлагах това твърде дълго.

— Дядо ти знае всичко, което става тук. В това отношение може да те смае.

— Подозирам, че си има тайни агенти. Може би дори ти си един от тях — прибави замислено тя. — Хм, права съм, нали?

— Аз съм лоялен, Пеги.

Щом той излезе, тя не можа да не се запита наистина ли е такъв. Дядо й знаеше какво става във всяко кътче на магазина и за нея бе ясно, че някой го осведомява. Защо да не е Мартин? Беше се издигнал шеметно в сравнение с много други.

Не че беше кой знае колко важно. Независимо дали Мартин шпионираше или не, дядо й беше шефът. Имаше право да знае всичко, което ставаше в неговата компания. А за нея беше крайно време да разбере какво точно знае той за дракона. Вдигна телефона и набра номера:

— Здравей, Джорджи. Пак е Пеги. Бих искала да се срещна с дядо възможно най-скоро.

— Съжалявам — отговори Джорджия, — но дядо ти току-що си тръгна. Да му съобщя ли?

— Не ще го открия по-късно. — Пеги затвори телефона.

А не беше ли по-добре да говори с него вкъщи? В магазина имаше много очи и уши, а точно тази история трябваше да си остане само в най-тесния семеен кръг.

* * *

Нед Дилейни живееше на втория етаж на старчески пансион — триетажна сграда в западния район на Сан Франциско. Райли и баба му го избраха след дълго проучване заради околността, грижите и състрадателното отношение, което откриха тук. Но независимо от всичко атмосферата беше потискаща и Райли се насили да се усмихне, когато отвори вратата. Дядо му седеше във фотьойла до леглото и се взираше в телевизора. Предаваха баскетболен мач, но дали виждаше нещо, не беше ясно. Облечен във всекидневните си дрехи, Нед изглеждаше нормално, като че ли беше здрав. Винаги е бил едър мъж, по-висок от Райли поне с шест-седем сантиметра, а Райли беше почти метър и деветдесет. Напоследък слабееше и сега беше болезнено слаб, забеляза Райли. Нямаше нищо общо с мъжа, който на едно ядене поглъщаше три хамбургера и огромна пържола.

Мъжът във фотьойла нямаше нищо общо с този, който му дърпаше ушите и го принуждаваше да осъзнава как е правилно да постъпи. Когато Райли беше петнайсетгодишен, го спипа в залата за залагания, където в блъсканицата се опитваше да пребърква джобовете, и го наказа, както заслужаваше. Онзи Нед беше жизнерадостен, гръмогласен ирландец, който жестикулираше на всяка дума и умееше да разказва невероятни истории. От този човек не бе останала и следа.

Тялото му беше тук, изнемощяло от болести, но все пак в относително добро състояние. Страшното бе, че разсъдъкът му отсъстваше.

Може би Райли щеше да извади късмет. Понякога дядо му идваше на себе си, спомняше си някого или нещо. Дай боже и сега да е така. По дяволите, взе да се изживява като оптимист, роля по-подходяща за баба му или за Пеги.

При влизането на Райли Нед обърна глава, което бе добър знак.

— Здравей, дядо — умишлено го нарече така той, за да предизвика у него някакъв спомен.

— Кой сте вие? — попита Нед с войнствен тон.

— Аз съм Райли, твоят внук.

Дядо му подозрително присви очи:

— Ти си оня тип, дето ми сви двайсет кинта. Да ми ги върнеш ли си дошъл или ще ми разиграваш още някоя сълзлива сцена?

— Дойдох да ти ги върна. — Райли извади портфейла си, отброи двайсет долара и му ги подаде.

— А за какво са? — попита Нед смутено.

Райли поклати глава и взе парите:

— Добре ли си? Имаш ли си всичко?

— Студено ми е. Тук е отвратително студено. Няма отопление. Не го пускат заради мен. Скръндзи.

— Ето ти одеяло. — Взе той едно одеяло от леглото и го сложи върху краката на дядо си. — Спомням си как ме зави първата нощ, когато се върнах при вас. Няколко пъти провери дали съм добре завит.

Дядо му го гледаше замаяно и изведнъж тъмните му очи се проясниха, като че ли облак се отдръпна:

— Райли, ти ли си?

— Аз съм — приклекна той до дядо си.

— Как е баба ти, отдавна не съм я виждал. Още ли ми е ядосана?

— Не ти е ядосана. А и как ли би могла? Ти винаги я разсмиваш.

Нед се усмихна:

— Беше най-прекрасното момиче, което бях виждал. Спомням си, когато я срещнах за пръв път на танци. Имаше красиви крака. Обичах ги.

— Спомняш ли си Уолас Хатауей? — попита Райли, защото знаеше, че не трябва да пропуска този миг на просветление и трябва бързо да изстреля въпросите си.

— Ти ли си, Уоли? — Очите на дядо му още веднъж смениха изражението си, когато внимателно се взря в лицето на Райли. — Мразеше да те наричам Уоли, нали? Е, не ми пука. Спасявал съм ти задника неведнъж, а ти какво направи? Обърна ми гръб — ето какво направи.

— Не исках да стане така — отговори Райли, за да поддържа разговора.

— Не постъпи честно, Уоли. Имах те за брат.

— Съжалявам.

— Страхотен трясък. Още чувам сирените на пожарните коли и сгромолясването на дървените ламперии, когато слязохме долу. Адско слизане! Имахме късмет, че той ни откри.

За Уолас Хатауей ли говореше? Райли не виждаше смисъл в несвързаната реч.

— Спомняш ли си дали си работил в магазина на Хатауей?

— Дяволският пожар изпепели всичко. Нан не знае. Не й казвай. Ще се побърка от тревога. — Нед се вкопчи в ръкава на Райли. — Не й казвай, Уоли!

— Няма — успокои той превъзбудения си дядо.

— Къде е Бети?

— Коя Бети? Не познавам никаква Бети.

— Кой си ти? — попита Нед, отново потънал в своята забрава. Погледът му се насочи към телевизионния екран и той се умълча.

Райли се загледа в него, ужасно потиснат от онова, което представляваше дядо му, някога толкова жизнерадостен, силен, а сега чезнещ, носен от течението на откъслечни мисли. Поне не съзнаваше, за да страда.

Утехата бе слаба, но на Райли само това му оставаше.

— Райли, не знаех, че си тук. — Нан влезе с ваза цветя в ръце. — Защо не ме предупреди? Щяхме заедно да дойдем.

— Допреди малко нямах намерение да идвам.

Тя се наведе и целуна Нед:

— Здравей, скъпи. Обичам те.

Погледът на стареца се зарея, после отново се фокусира върху предаването по телевизията. Райли съзря болката в очите й и почувства силно желание да я утеши:

— Пита за теб, сети се за красивите ти крака.

— Така ли? Наистина ли?

— Няколко минути имаше нещо като просветление.

— Да го попиташ за онези тайнствени позвънявания ли дойде? — попита Нан.

— Нямах възможност. Мисля, че са се обаждали, за да проверят дали си вкъщи. Следващото, което ще направим, е да ти вземем нерегистриран номер.

— Ако постъпиш така, ще започна да се чувствам невидима. Достатъчно тъжно е да остаряваш. Не искам да съм невидима, все едно ме няма.

— Това никога няма да се случи.

— Дядо ти каза ли нещо друго?

— Питах го за Уолас Хатауей — дядото на Пеги. Когато прехвърлях снимките ти, попаднах на една, където дядо в униформа на охранител позира пред магазина заедно с Уолас Хатауей.

— Вярно ли? Не си спомням подобна снимка. Но ти знаеш, че не поглеждам тези стари снимки.

— Дядо сигурно е работел по някое време в магазина.

— Ами да, точно така е. Когато се оженихме, работеше там. Не съм ли ти казвала?

— Не, не си.

— Беше много отдавна. В онези дни работеше в най-различни магазини. Не ги помня дори. Бях погълната от бебето си и от къщата си.

— Срещала ли си се с Уолас Хатауей?

— Боже мили, Райли, не! Щях да го помня. Беше много известен в Сан Франциско. Дядо ти беше шеф на охраната. Не е бил приятел със семейство Хатауей.

— Дядо спомена за някой си Уоли. Чувала ли си го да говори за Уоли?

Тя се позамисли:

— Зная, че през войната дядо ти е летял с човек на име Уоли. Но не мисля, че става въпрос за Уолас Хатауей. Говореше за Уоли като за приятел. Ако Уолас Хатауей е Уоли, все щеше да ми каже.

— Права си. Уоли сигурно е някой съвсем друг човек. Съмнявам се Хатауей да разреши да го наричат Уоли.

Нан се усмихна:

— Как мина вечерта с Пеги?

— Беше за кратко.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— А може би е за добро. — Той погледна към дядо си, който бе притворил очи. — Виж, като че ли задряма.

Тя кимна:

— Само ще му оставя цветята. Дано го ободрят.

— Ще те изпратя до колата.

— Довиждане, Нед — прошепна Нан и пак го целуна по страната.

Райли пое тежко дъх, като че ли някой му бе изкарал въздуха с юмручен удар в стомаха. Изразът в очите й, когато погледна мъжа си, го разтърси. Единствената истинска любов, която бе срещал в живота си, беше между тези двама души. Дори и сега съществуваше, поне в сърцето на баба му.

— Стисна ми ръката — каза тя с насълзени очи, привличайки вниманието на Райли към сплетените им ръце.

— Знае, че съм аз, така си мисля.

— Сигурен съм, че знае.

— Чувствам се по-добре, мога вече да си тръгвам. — Нан стисна още веднъж ръката на Нед. — Скоро пак ще дойда.

Райли беше благодарен, че тя не заговори, когато излязоха. Той не можеше да си обясни чувството си на задушаване. Безброй пъти беше идвал тук. Всичко бе видял. Много добре знаеше, че подобрение не се очаква. Тогава защо беше това чувство?

„Пеги — помисли си той с раздразнение, — тя е виновна.“ Живееше си в такова прелестно спокойствие само допреди няколко дни. Беше направила пробив в защитната му стена и Райли стана неспокоен. Трябваше да я възстанови незабавно. Не му беше нужно подобно чувство — като че ли усещаше болка в сърцето си. Дори не искаше да си признае, че има сърце, за да не би отново да бъде разбито.

— Връщам се да чистя вкъщи — каза Нан, когато стигнаха до нейната кола, паркирана съвсем близо до неговата. — След като си прибрал всичко на място, по-нататък ще е лесно.

— Тази нощ ще остана при теб.

— В никакъв случай! Голямо момиче съм, освен това си имам кучета пазачи пред вратата. Казах на Бъд, че може да спи на дивана вместо в колата, ще му бъде по-удобно, а и аз ще си имам човек в къщата.

— Човек на седемдесет и четири години. Не съм сигурен, че вътре ще бъде полезен. Ако е отвън, поне ще се обади на 911.

— Имам доверие на Бъд. Ще включа и алармата, за да си спокоен. Сигурна съм, че имаш по-приятни възможности, отколкото да бавиш баба си. Събота е. Може би ще си уредиш среща… може би с Пеги.

— За да се срещна с Пеги в събота, трябва да си запиша час в понеделник, най-късно във вторник — усмихна се той при спомена за разговора им.

— Имам предчувствие, че за теб ще направи изключение. Имаш страхотен чар, ако решиш да го използваш.

— Не мисля, че съществува възможност за сериозна връзка с Пеги. Това е немислимо.

— Защо не?

Той вдигна рамене:

— Не си подхождаме. Господи, та тя е богата наследница, не съм й в категорията.

— Е, и? Парите не са всичко на този свят, особено ако се обичате. Но истинският проблем не е там. Решил си, че любовта не е за теб. Страхуваш се да повярваш на жена, която би ти казала, че те обича.

Райли пристъпи от неудобство от крак на крак:

— Пеги не ми е казала, че ме обича, защото не ме обича, а аз съм повече от сигурен, че не я обичам. Аз почти не я познавам.

— Познаваше я достатъчно добре, за да се гушкаш с нея снощи. Или искаш да ми кажеш, че просто сте си бъбрели.

— Днес светът е различен, бабо.

Тя се разсмя:

— Светът си е същият, Райли, и аз не съм чак толкова стара, за да не помня какво означава желанието.

— Трябва да тръгвам.

Нямаше да обсъжда въпроса за сексуалните си желания с баба си.

— Ще видиш ли Пеги? Предай й, че я обичам, или по-добре — кажи й го от твое име.

* * *

Пеги влезе в просторната къща на имението в Пасифик Хайтс, подслон на четири поколения Хатауей. Посрещна я дългогодишната им икономка Алма Джонсън.

— Нека да ви взема палтото, госпожице Хатауей — каза тя. — При майка си ли сте дошли? Защото тя е в болницата.

Пеги й подаде палтото си:

— Дойдох при дядо си. Той тук ли е?

— Да, тук е.

— Тогава ще се кача при него. Благодаря.

Пеги неохотно тръгна към третия етаж. Опитваше се да се убеди, че дядо й не е някой разбойник, само е малко нетърпелив, прекалено самоуверен и коравосърдечен. Не понасяше тъпи идиоти и определено не забравяше обида. Хиляди пъти бе разправял случката с приятел от детството, който поканил на среща момиче, което той харесвал. Уолас никога не му простил. И така седемгодишното им приятелство приключило с едно малко прегрешение.

Ето защо Пеги нерешително размишляваше в коридора. Ако говори на дядо си за Дилейни и за дракона, още повече за своето място в къщата „Хатауей“, той несъмнено щеше да го възприеме като прегрешение от нейна страна. Искаше й се Райли да е до нея, но нямаше как, сама трябваше да се справи. И не на последно място въпросът засягаше нейното семейство.

Загледа се в портрета на баба си, окачен на стената до вратата на кабинета на дядо й. Беше нарисувана точно преди сватбата им с Уолас. Долорес Кънингам Хатауей имаше хубав и спокоен израз, като че ли знае какво точно иска от живота. Пеги се попита дали е успяла да смекчи грубостта на своя съпруг, дали му се е противопоставяла, или той е контролирал живота й, така както контролираше живота на всеки в семейството. За съжаление никога нямаше да узнае. Баба й бе починала години преди тя да се роди, а Уолас не се бе оженил повторно. Сигурно си е имал любовници, но ги е държал далеч от семейния кръг.

Дали защото е бил много влюбен в баба й не е искал друга любов? Дядо й да е изпитвал толкова дълбока обич! Не й се вярваше. Той беше суров и студен мъж. А може би по онова време е бил различен. Трябваше да допусне и мисълта, че е възможно да се е променил оттогава. Смъртта на съпруга и дете са в състояние да променят всеки мъж.

Колко странно бе, че и дядо й, и баща й са загубили първородните си дъщери. Потрепери от мрачно предчувствие. Проклятието не можеше да ги застигне. Драконът не бе попадал в техните ръце, появи се от тавана на Нед Дилейни. Ако някой е трябвало да пострада, това е Нед. Но Нед Дилейни и дядо й са се познавали. Снимали са се заедно. И това ли е било всичко? Едно ръкостискане, един допир до ръката на Нед, държала дракона, нима бе достатъчно, за да действа проклятието? Не, всичко това бяха глупави суеверия.

Прогони тези мисли, защото трябваше да се съсредоточи върху сегашния момент, а не върху миналото. А може би ако изясни миналото, ще разбере настоящето. По дяволите, въртеше се в затворен кръг.

Почука на вратата на дядо си. След миг чу неговото рязко „влез“. Беше заел стойка за удар по топката за голф. Вдигна ръка, за да я предупреди да не го прекъсва, и Пеги търпеливо изчака да нанесе удара си.

— Ето — каза той, когато се наведе да извади топката от импровизираното гнездо. Едва тогава погледна към Пеги. — Какво те води насам?

Добре, и така да е. Не беше най-топлият прием. Но тя нямаше нужда от топлота, а от отговори.

— Нищо особено, просто искам да поговоря с теб.

— Да не се е случило нещо вчера на пресконференцията?

— Не зная, нищо не съм чула. Но не затова…

— Защо не си била там? — прекъсна я той с досада. — Защо си отсъствала?

— Майка ми настоя тя да я ръководи както обикновено.

— Дявол да те вземе, Пеги, ти си Хатауей, не майка ти. Кога ще започнеш да се държиш като такава?

Въпросът я изненада:

— Аз… ами… майка ми отговаря за финансите и за връзките с обществеността. Тя е шеф, не аз.

— Ти й разрешаваш тя да е шеф.

— Моля?

Той приседна отстрани на дивана със стика за голф в ръка:

— Не си шеф на финансовия отдел, защото не си проявила амбиция. А е възможно и никога да не станеш. Може би приличаш много повече на баща си, отколкото предполагам.

— Не разбирам. Как да кажа кое място е мое? Нямам право.

— Не ти трябва право, ти си Хатауей.

— Занимавала съм се само с организиране на приеми.

— И само с това ще се занимаваш, ако не защитиш своята позиция.

Тя го погледна изумена:

— Не знаех, че очакваш нещо повече от мен.

— Ти си всичко, което имам — каза той с тон, който едва ли можеше да се нарече любящ или одобрителен. Всъщност беше по-скоро обиден. — Ако на баща ти му се беше родил син, родът ни щеше да продължи, но не, родиха му се две дъщери — продължи Уолас. — Даже това не направи за мен.

Думите му дълбоко я засегнаха:

— Съжалявам, че сме те разочаровали толкова много.

— Ти не си. Добре образована си, отлично възпитана. Знаеш какво да правиш, така че го прави. Докажи, че си достойна Хатауей.

Пеги не знаеше какво да каже или как да постъпи при това явно предизвикателство.

— Е, какво, езика ли си глътна, момиче?

— Дойдох да разговарям с теб за нещо съвсем друго. — Не продължи по темата, тъй като й трябваше време да обмисли току-що казаното. — Става въпрос за статуетка на дракон, която баща ми искаше да откупи. Донесоха я в магазина във вторник и в сряда изчезна заедно с татко.

— Да не мислиш, че съм глупак, Пеги? На осемдесет и две години съм, по дяволите, но много добре зная какво става в моята фирма. Баща ти е идиот, щом го е изнесъл от магазина, застраховката е невалидна.

В гневния му поглед нямаше и капчица безпокойство, че едва не загуби сина си.

— Така е, но не можем да променим станалото. В момента за мен е много по-важно да открия статуетката.

— И как, по дяволите, ще стане това? Който я е откраднал, начаса я е продал.

— На кого, имаш ли някаква идея?

— На когото си поиска. Питай баща си, той е експерт по китайско изкуство.

— Той нищо не си спомня, не си спомня и защо е ходил в Китайския квартал. — Наблюдаваше внимателно израза на дядо си, замислена дали знае за Джасмин и Алиша, но той с нищо не се издаде. — Възможно е тази статуетка — продължи тя — да е била част от комплект, който представлявал два дракона и кутия. Има и легенда, и проклятие — всичко, което се полага. Проучих темата.

— Винаги има някоя легенда и без проклятие не минава. Какво друго откри?

Той стана и нагласи топката за удар.

— Нед Дилейни. Познаваш ли го?

— Не, не го познавам — отговори той.

— Бил е охранител в къщата „Хатауей“. Видях ви снимани заедно.

— Снимал съм се стотици пъти със стотици служители.

— Също така той е бил притежателят на въпросния дракон. Жена му Нан Дилейни го донесе. Съвпадението, че е работил при нас преди години, изглежда странно.

— През годините много хора са работили при нас.

— Но не и хора, които имат безценни произведения на изкуството, забутани по таваните на скромните им къщи. Той не е човек, който колекционира антики или китайско изкуство. Освен тази статуетка не притежава други ценности и очевидно никой не знае откъде се е появила.

Тя замълча, обмисляйки въпроса, който не й даваше мира от известно време, въпроса, който не искаше да се обсъжда, защото се чувстваше нелоялна към Райли. Но тук грешеше. По-скоро към семейството си трябваше да е лоялна. Не трябваше да го забравя.

— А ти сигурен ли си, че в къщата „Хатауей“ не е имало такъв експонат? — най-накрая попита тя.

— Ти смяташ ли, че този Дилейни е откраднал дракона от нас?

— Стори ми се вероятно.

Уолас се прицели в топката и я запрати в гнездото:

— Интересна теория.

— За съжаление данните ни в компютъра са за последните десет години, а в архива — за още десет. Ако съдя по снимката, господин Дилейни е работил за „Хатауей“ през петдесетте или шейсетте години. Струва ми се, че тази документация не се пази, нали?

— Не, не я пазим. Нещо друго?

— А ти сигурен ли си, че не помниш този дракон?

— През живота си съм купил и продал хиляди статуетки, Пеги. Малко от тях си спомням.

— Предполагам, че е така. — Тя се приготви да си тръгва, но той я спря:

— Какво се е случило с този тип Дилейни? Да не е умрял?

— Не, болен е от Алцхаймер. В старчески дом е. Райли каза, че почти нищо не помни.

— Много лошо.

Уолас вдигна топката за голф и отново я постави в позиция. Пеги го наблюдаваше как отмерва разстоянието до дупката. После нанесе удара. Пропусна с цели пет сантиметра.

Уолас Хатауей не бе така самоуверен, както обикновено. Тя се запита защо.