Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (18)

Седемнайсета глава

Приведена над масата за билярд, Пеги се стараеше да се концентрира върху удара, но от главата й не излизаше разговорът с дядо й. Приятно бе да се разнообрази с нещо простичко. В момента от нея се изискваше един хубав удар към ъгловата дупка. Приплъзна щеката между пръстите си и нанесе удара. Беше отличен. Отстъпи, любувайки се на сръчността си.

— Не е зле — каза Джери, който тъкмо влизаше в салона за билярд, за да събере мръсните чаши. — Но не мислиш ли, че изглеждаш прекалено покъртително — сама в събота вечер да играеш билярд.

— Мисля, че е покъртително от твоя страна да ме открехнеш колко съм изпаднала.

— Как е баща ти?

— Много по-добре. Отдъхнах си.

Джери взе две празни бирени бутилки и ги сложи на подноса си.

— И така, защо днес гониш топките? Играеш, когато нещо те мъчи.

— Меко казано. Мъчи ме не едно нещо, а какво ли не.

— А нещо не е ли свързано с онзи образ, който те проследи дотук преди няколко дни.

— Не е твоя работа.

— Хайде, Пеги. Това съм аз, Джери, доброто ти другарче.

— Мисля, че се влюбих.

— Я виж ти!

— И да се чудиш, и да не се чудиш, така е.

— А той?

— Кой да ти каже? Зная, че ме желае, но другото, емоционалния пълнеж… не мисля, че ще се получи — въздъхна тя. — Но любовният ми живот или липсата му не е истинският проблем. Семейството ми, работата ми и какво да правя с живота си оттук нататък са големите въпроси.

— Ще ти се наложи доста да поиграеш билярд, докато ти се изясни.

— А ти, разкажи ми. — Пеги остави щеката. — Има ли нещо около теб?

— Възнамерявам да се местя. Имам предложение за работа. Ако щеш вярвай!

— Искаш да кажеш истинска работа — без мокър бар, чаши и бири.

— Колкото и да е чудно, да, истинска работа като програмист в една нова компания.

— Нова ли, Джери? Луд ли си? Не си ли чул за фалитите на компаниите за високи технологии?

— Това е различно — усмихна й се той. — А ти знаеш, че обичам предизвикателствата. Освен това работата е в Сиатъл. Винаги съм искал да живея на северното тихоокеанско крайбрежие.

— В Сиатъл непрекъснато вали.

— Обичам дъжда.

Тя щракна с пръсти:

— Тук е замесено момиче.

Лицето му, обсипано с лунички, поруменя:

— Може би.

— В случая няма да ти се размине с едно „може би“. Сериозно ли е?

— Известно количество емоционален пълнеж е забъркан, както ти се изрази.

Тя радостно го прегърна:

— Толкова съм щастлива заради теб!

— Добре, добре, не се размеквай!

Но тя се чувстваше размекната. Едва сдържаше сълзите си. Беше щастлива заради Джери, но като че ли всички около нея си намираха пътя. Защо само тя тъпчеше на едно място като окована с вериги.

— Имам нужда от едно питие.

— Ще ти донеса.

— Не се грижи, вече донесох — каза Райли, застанал на вратата с бира в едната ръка и диетична кола в другата.

Тя зяпна от изненада:

— Отново ли ме следиш?

— Дойдох случайно. Не те открих вкъщи, в болницата и на работа. По системата на елиминирането реших, че си тук.

— И си обиколил всичките тези места ли? — попита тя изумена.

— Позвъних.

— О!

Значи не се бе измъчил чак толкова много, но все пак се бе постарал. И сега бе тук, по-хубав от всякога. А тя желаеше безумно истинска любовна близост. Когато моментът бе назрял, тя се отдръпна и се направи на интересна. А може би трябваше да се остави на течението, вместо да постъпва благоразумно както обикновено.

— Струва ми се, че на вас двамата повече не съм ви нужен — усмихна се Джери, а Пеги сякаш освен да зяпа Райли, на друго не бе способна. — И, Пеги, струва ми се, че няма да ти се наложи да играеш чак толкова много билярд.

— Какво искаше да каже той? — попита Райли, когато останаха сами.

— Нищо особено. Защо питаш?

— Как е баща ти?

— Подобрява се. Утре се прибира вкъщи. Още не си спомня какво се е случило. — След кратка пауза прибави: — Ти нали не си мислиш, че се преструва?

— Ти го познаваш по-добре от мен.

А така ли беше? По-рано вярваше, че го познава, но сега не беше толкова сигурна.

— Предполагам, че ако се опитва да скрие посещението си при Джасмин, може да симулира загуба на паметта. Не съм сигурна. Ще го попитам, когато укрепне. Не ми се иска да го притискам толкова бързо.

— Разбирам те. Защо не седнем? — предложи той, когато няколко души наобиколиха масата, за да играят билярд. Райли избра място до прозореца. — Мисля, че трябва да поговорим.

— Аз също — каза тя, като се настани срещу него. — Днес се срещнах с дядо. Попитах го познава ли дядо ти.

— И той какво отговори?

— Каза, че името му се струва познато. Отбеляза, че е на осемдесет и две години и бил срещнал в живота си много хора. Също каза, че е продал хиляди статуетки навремето и нито една за него не е била по-различна като тази, която издирваме.

— И моят разговор не беше по-резултатен. — Той отпи от бирата си. — Дядо заговори за някой си Уоли. Зачудих се дали Уоли не е от Уолас, но баба ми каза, че не й се вярва.

— На мен също. Не мога да си представя, че дядо ми ще разреши да го наричат Уоли.

— И аз така мисля. Баба ми спомена още, че Нед е работел в къщата „Хатауей“, когато се оженили, което обяснява снимката.

— Да. Може и да обясни откъде има дядо ти статуетката — прибави тя и едва когато той присви очи, осъзна грешката си.

— Какво говориш? Предполагаш, че драконът е бил собственост на фирмата!

— Съществува такава възможност, нали? Искам да кажа, помислих си го. Откъде би могъл да има дядо ти подобен предмет?

— В какво обвиняваш дядо ми? Че е откраднал от „Хатауей“ ли?

— Не казах това.

— Да, каза го. Знаех си, че така ще стане. Само че стана по-скоро, отколкото очаквах.

— Какво е станало по-скоро?

— Изборът ти между мен и твоето семейство.

— Не съм избирала. Само посочих някои факти.

Той рязко се изправи, ужасно ядосан.

— Райли, почакай, не си тръгвай!

Той застана до вратата и студено я изгледа:

— А защо?

— Защото не сме се разбрали.

— Струва ми се, че се разбрахме, ти вече реши…

— Нищо не съм решила. — Пеги стана и се приближи до него. — Просто казах какво ми мина през ума. Извинявай. Мислех си, че сме прескочили условностите и не е необходимо да подбираме всяка дума. Мислех си, че сме приятели.

— Как бихме могли да бъдем приятели? — попита той, сякаш това бе най-невероятното нещо на света.

— Можем да бъдем приятели, ако си дадем възможност — сега и в бъдеще, ако не хукваме обидени, само защото някой е изтърсил някаква глупост.

— Поне си признаваш, че каза глупост. А аз не се обиждам. Това са женски номера.

— И все пак току-що се разсърди.

— Дядо ми не би откраднал статуетката от вашия магазин. Не е такъв човек. Честен до глупост е. Беше образец за мен. Той ме научи кое е редно и кое не.

С други думи, Райли не можа да понесе мисълта, че е възможно дядо му да не е съвършен. Пеги го разбра. Твърде много хора бяха наранявали този мъж и той се отбраняваше. Не би допуснал още едно разочарование.

— Добре. Тогава има друга причина дядо ти да е притежавал дракона. Не се дръж с мен като с неприятел, Райли, защото не съм. Аз съм ти партньорка. А сега съгласен ли си да сложим край на този разговор?

Той се подвоуми, после въздъхна:

— Съгласен.

— Допий си бирата, аз ще допия моята кола и тогава ще поемем дълбоко дъх.

Райли седна.

— Май малко прекалих.

— Малко ли?

— Дядо ми е добър човек, Пеги. Често ми е разказвал как, когато бил млад, постоянно се сблъсквал с различни предразсъдъци. Да си ирландец в Сан Франциско не е било лесно, смятали ги всичките за крадци и разбойници. Това го е накарало да живее така, че да се гордее със себе си. Няма да разреша да се опетни името му.

— Разбирам те. Аз само споменах какво ми мина през ума. Отсега нататък нека да не обвиняваме, ако нямаме сигурни доказателства. Съгласен?

— Съгласен.

— Какъв беше дядо ти, преди да се разболее? — полюбопитства тя.

— Ами, беше типичен ирландец. Обичаше си питието, жена си, своите истории. При това не беше буен. Имаше си правила.

— Например какви?

— Например никога повече от две питиета преди вечеря. Никога да не танцува с друга жена, освен със съпругата си. Никога да не се подиграва с жена. Никога да не се смее в църквата. — Усмихна се на себе си, потънал в спомени. — Е, имаше понякога издънки. Старият Брайън заспиваше, щом започнеше четенето на Евангелието, и така хъркаше, че можеше да събуди и умрял. Едва се сдържахме да не се разсмеем. — Райли отпи от бирата. — Но обикновено спазваше правилата си. Твърдеше, че го пазят от неприятности.

— Изглежда е бил добър човек.

— Той е… или по-точно беше. Вече не същият. Трябва да призная, че и аз се зачудих откъде е взел статуетката, но ако е открадната, трябва да е била майка ми, не дядо ми.

— А може би изобщо не е била крадена — каза Пеги, за да се успокоят. — Наистина не знаем. И все пак е странно… тази връзка помежду ни, помежду дядовците ни.

— А дядо ти не спомена ли нещо по-важно?

— Нищо не каза за статуетката. Говорихме за моето положение в къщата „Хатауей“. Изненадах се, като ми каза, че мога да се заема с управлението на фирмата, щом се почувствам готова. А аз никак не съм сигурна кога ще стане това, след като нямам реална власт.

— Искаш ли да управляваш магазина?

— Да, така мисля. Възпитана съм да вярвам, че той е моя съдба. Каквото и да правя, това ме чака. Никога не съм работила другаде. След като навърших петнайсет години, всяко лято работех в магазина — следях продажбите, описвах инвентара и така нататък. А сега единственото, което правя, е да организирам разни събития и чаени церемонии за клиентите ни.

— Тогава постъпи, както ти е казал дядо ти — поеми отговорност.

— А ти вярваш ли, че майка ми доброволно ще отстъпи?

— И ти трябва да си интелигентна и безмилостна като майка си.

Тя го погледна със съмнение:

— Не съм сигурна, че притежавам тези качества.

— Ето къде е проблемът — кимна той с разбиране. — Първо ти трябва да повярваш в себе си, за да повярват и другите.

— Опитвам се.

— Хрумна ми нещо — каза той, след кратък размисъл. — Имаш ли час-два свободни?

— Защо? Какво си намислил?

— Просто ми отговори.

— Предполагам, че имам. Баща ми си почива. Майка ми е наела частен детектив, за да издирва дракона. Алиша не отговори на обаждането ми. Тук нищо не ме задържа, така че съм свободна.

— Зная нещо, което е тъкмо за теб. Хайде с мен. — Той стана и й подаде ръка. Тя се изправи малко неуверено, косата на тила й настръхна от сладостно предчувствие:

— Къде отиваме?

— В моя апартамент.

Погледът му я предизвикваше да откаже, но тя не намери сили да го направи. Хрумваха й безброй неща, които искаше да правят у тях, и всички те изискваха положителен отговор. Искаше да е насаме с него, затова го последва.

* * *

— Да карам велосипед ли? — попита изненадано Пеги, когато след няколко минути застанаха в средата на малкия му гараж. — Искаш от мен да обикалям с това колело! — Погледна планинския бегач, който той побутна към нея.

Райли се разсмя, като видя колко е уплашена:

— Велосипедът е хубав. Има петнайсет скорости.

— Не карам колела, които не са във фитнес зала.

— Тогава губиш. Живеем в голям град, трябва по-отблизо да го опознаеш.

— Много добре го опознавам от твоята кола, твоята топла, удобна кола. Между другото е облачно. Може дори да завали.

— Това ли е мнението ти? О, хайде, Пеги, съживи се! Може да ти хареса.

Той изкара своето колело от гаража. Зарадва се, когато тя предпазливо го последва. Подаде й каската.

Страстта му към колоезденето така се беше разпалила, че той постоянно подменяше екипа си с най-новите модели, така че имаше достатъчно, за да облече и Пеги.

— В плана влиза ли падане? — попита тя.

— Не само от семейство Хатауей са готови на всичко.

— Движението е много натоварено. Защо не отидем да караме в парка? „Голдън Гейт“ е наистина прекрасен.

— Там е равно. — Той нагласи каската си и погледна как тя поставя своята.

— Е, не е любимият ми цвят — отбеляза тя, като посочи оранжевата каска, скриваща русите й коси.

— Но от автомобилите веднага се забелязва. — Всъщност беше изненадан от спортната й форма. От днес нямаше да се подиграва с дебютантките. Подаде й щипка за единия крачол. — Защипи го, така няма да се заплете във веригата.

— Предвидлив си. — Пеги защипа крачола си и яхна колелото. — Не можа ли да купиш и едно дамско?

— Мисля, че няма да ти подхожда.

— Трябва да ти призная, че отдавна не съм карала. Колелата в залите за фитнес не се клатушкат и не се търкалят надолу.

— Ще се получи, не се тревожи.

— Как ще се получи, като аз никога не съм карала колело.

— Дори и като малка ли?

Тя завъртя очи и той прихна:

— Забравих, използвала си лимузина за придвижване. Просто карай след мен и ако има нещо, викай.

Той яхна бегача си и бавно подкара по улицата.

— Райли — извика тя.

Той веднага спря и се извърна в очакване да я види просната на земята, но тя стоеше там, където я беше оставил.

— Какво — леко ядосано попита той.

— Само пробвам дали ще спреш.

— Яхвай колелото, Пеги!

— Добре, добре. — Тя страхливо се настани на седлото и така бавно караше, че едва се крепеше.

— По-бързо — насърчи я той. — Ще ти бъде по-лесно.

— Така си мислиш ти — измърмори Пеги и завъртя педалите по-бързо, докато го надмина.

Райли подкара след нея. Началото мина гладко. Насочиха се към „Амбарсадеро“, минаха покрай великолепния мост, който свързваше Сан Франциско с Оукланд, покрай сградите, които изникваха почти от водата, подминаха периферията на финансовия център и се насочиха към северното крайбрежие и рибарския пристан, все по-близо до хълмовете, с които днес Райли щеше да премери сили. Направи й знак да го следва.

Хълмовете на Сан Франциско го мамеха като маяк в нощта. Но гласът на Пеги го спря и той погледна през рамо към нея:

— А сега какво има?

— Нали няма да се катерим по този хълм?

— Точно това ще направим.

Тя тръсна глава:

— Ужасно стръмен е. Никога няма да го изкача.

Хълмът не беше и наполовина толкова стръмен колкото следващият, но нямаше намерение да я плаши.

— Доколкото разбрах, ти искаш да си изясниш на какво си способна.

— Като се катеря по невъзможно стръмни хълмове ли?

— Това е изпитание за сила, смелост, издръжливост, упоритост. Вярвам, че можеш да се справиш.

— Аз не вярвам.

Райли прочете в сладките й кафяви очи неувереност и разбра, че тя има нужда заради себе си до го направи.

— По-силна си, отколкото предполагаш.

— Няма да мога, много е стръмно.

— Можеш да опиташ.

— Мога да се затъркалям назад.

— Ще удариш спирачки.

— Мразя да падам.

— Тогава не падай. — Погледна я насърчително. — Няма да е изпитание, ако е много лесно.

— Не съм казала, че искам да се подлагам на изпитания.

— Добре, ще изкача този хълм с теб или без теб. Избирай.

— Това не е много джентълменско.

Той се засмя:

— Нима досега не разбра, че не съм джентълмен.

— Също така не си особено подходящ и за срещи. Сещам се за много неща, които са далеч по-приятни от това.

— Но ти даже не си опитала още. А сега нямаме среща.

Той се обърна към хълма пред тях. Пое дълбоко дъх и преброи до десет. После яхна бегача и потегли с все сила, за да набере инерция. Чу Пеги да си мърмори под нос и я мерна с крайчеца на окото си, че кара след него.

Дотук добре. От все сърце се надяваше тя да успее. А може би беше твърде разглезена и слаба за подобно изпитание, а той — твърде глупав, за да й приписва качества, които тя не притежаваше.

Пеги разбра, че надхвърля предела на възможностите си, когато мускулите на краката й пламнаха, а въздухът не й достигаше. Гърдите й се напрягаха при всяко вдишване. Беше изминала само половината разстояние до върха, нямаше начин да го стигне. Не беше във форма. Трябваше да тренира, да се подготви. Но през последните тринайсет години нима не беше правила главно това — тренинг, подготовка и никога реални действия! Поне тук щеше да си позволи да бъде агресивна, да поеме риска.

Беше непосилно, болеше. Измори се. Не беше достатъчно силна.

И този Райли, дяволите да го вземат. Вече беше на върха и я наблюдаваше, слязъл от бегача. Дали се тревожеше за успеха й, или очакваше провала й? И не беше ли това още един начин да се увери, че е разглезена принцеса? Искаше да му докаже обратното. Макар и от богато семейства, парите нямаха нищо общо с личните й качества. Защо той не го разбираше?

„Съсредоточи се, натискай педалите, почти стигна, ти можеш.“ Думите натрапчиво се въртяха в главата й.

— Давай, Пеги, останаха само още няколко метра — викна Райли.

Последните метри бяха много стръмни. Не й се вярваше, че ще ги преодолее. Погледът й се замъгли от потта или от изтощението. Настилката не беше гладка, колелото се клатушкаше, с последни сили удържаше кормилото.

— Почти стигна, Пеги, давай!

Сърцето й щеше да се пръсне, докато натискаше педалите, и най-сетне се озова на равна земя.

— Продължавай да караш, Пеги, направи едно кръгче — говореше Райли.

Искаше да слезе от колелото като него, но трябваше да успокои сърцебиенето си. Знаеше го от тренировките си. Така че направи широк кръг и едва тогава спря до него. Все още дишаше тежко, но сърцето й бе нормализирало ритъма си.

Усмивката му бе нейната награда. Усмихваше се от все сърце, очарован. Как да не му отвърне! И когато той отпусна колелото си на земята, за да разтвори ръце за прегръдка, тя остави своето и се затича към него.

Прегърна го през врата.

— Направих го! Успях! — викаше тя от радост, каквато не бе преживявала никога.

Той я притисна силно. Бяха потни, каските издрънчаха, когато Райли я целуна импулсивно по устните. Усещането бе прекрасно, по-прекрасно от предния път, по-прекрасно от всякога. Вкусът на целувката му беше вкусът на успеха, на свободата, на чудото — изживявания, които й се струваха недостижими. А той й ги подари.

Райли се отдръпна и свали каската й:

— Великолепна си!

— Изглеждам ужасно. — Косата й бе разрошена. — Но не ми пука.

— И на мен. — Свали своята каска и я хвърли на земята до нейната. — А сега да го направим както трябва.

Тя го пресрещна, също като него горяща от нетърпение. Обви ръце около кръста му, притисна гърди към неговите и езикът й се плъзна в устата му с дързост, на каквато смяташе, че не е способна. Той й отвърна със страст.

Остро изсвирване на клаксон ги накара да подскочат и да се отдръпнат един от друг, а колата ги заобиколи и продължи към следващото възвишение.

Пеги знаеше, че в момента поведението й е непростимо, че трябва да се засрами, но у нея напираше неудържим смях. Не можа да се удържи и прихна, особено като видя как Райли се залива от смях.

— Стига! Спри! — Превиваше се тя. — Щом те погледна и отново се разсмивам.

— Това е добре за теб.

Тя пак се извърна към него:

— Ти си добър за мен.

Смехът му секна. Лицето му помръкна:

— Пеги…

— Не казвай нищо. — Подаде му тя ръка. — Моментът е велик. Нека да го изживеем.

— Знаех, че можеш да изкачиш този хълм.

— Вярвал си в мен повече, отколкото аз в себе си. И преди си изкачвал тези възвишения, нали?

— Случвало се е.

— Например всеки ден ли?

— Три-четири пъти седмично — призна си той.

— Веднъж не е ли достатъчно?

— Винаги има още по-стръмни хълмове за покоряване, особено в този град.

Пеги се зачуди какво ли означаваха тези хълмове за него. Съмняваше се, че ще получи отговор, ако попита. Погледна надолу, откъдето бяха дошли.

— Страшничко е.

— И ти успя. Готова ли си за следващия?

— Няма начин.

— И преди така каза.

— Може би следващия път.

Той изпитателно я изгледа, после кимна:

— Може би следващия път. Готова ли си за най-хубавата част.

— За спускането ли?

— Точно така. Заслужи си го, сега му се наслади.

Тя нахлупи каската, после яхна колелото. За миг почувства страх от стръмния наклон, но го овладя. Днес не беше ден за ограничения, а за постижения.

Тя се носеше надолу. От вятъра очите й се насълзиха, поне така се самозалъгваше. Не вятърът я разплакваше, а вълнението, че е преодоляла прегради. И най-странното бе, че досега дори не бе осъзнавала колко е ограничена.

— Как беше? — попита Райли, когато в подножието се изравни с нея.

— Беше хубаво, но не беше най-хубавата част от преживяването. Най-хубавата част бяха онези няколко метра до върха.

Очите му заблестяха и те се спогледаха с дълбоко разбиране.

— И за теб ли е така? — попита тя.

— Обикновено е така — отговори той. — Но днес най-хубаво беше, когато те целунах и ти ми отвърна.

Тя му се усмихна:

— Не искам да ти натяквам, Райли, но можеше да ме целунеш преди час, когато бяхме в гаража.

Той се засмя:

— Сега ти казваш какво ще правим.

— Ще се надбягваме до вас.

— Много се перчиш.

— Точно така, и ми харесва.

Тя се метна на седлото и подкара по обратния път. Нямаше значение дали ще победи Райли в състезанието. Вече беше спечелила най-голямата битка за деня, беше се осмелила да погледне в душата си.