Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (5)

Четвърта глава

Виктория Хатауей седна пред огледалото на тоалетната си масичка в гардеробната и се зае да разресва косите си. Това беше ритуал преди лягане, на който се отдаваше всяка вечер, откакто се помнеше, още от времето, когато живееше с вечно пияната си майка и двете си по-големи сестри в неугледен апартамент само с две спални. В едната спеше майка й, а в другата — сестрите й. За нея оставаше яркочервеният диван, целият на буци, който в представите на майка й минаваше за изящен. Сега живееше в съвсем различна обстановка. Елегантната й спалня с балдахин се отразяваше в огледалото със златна рамка, което Дейвид й бе подарил за петата им годишнина от сватбата. И докато разресваше с четка гъстата си руса коса, си спомни времето, когато само Дейвид я разресваше. Сякаш го виждаше и сега в огледалото с тъмнокестеняви разрошени коси и топли пламенни очи.

Би било лудост да се обърне, за да го потърси. Щеше да види само празно пространство. Спомни си последния път, когато Дейвид спа при нея. Преди няколко години той се премести, тъй като беше нощна птица, а тя рано си лягаше и рано ставаше. Той обичаше да чете в леглото, а тя обичаше сутрин да прави коремни преси, без никой да я гледа. Пази боже, някой да разбере с колко пот поддържаше фигурата си. Но това бяха причините, които изказа гласно, не истинските, не и онези, които ги бяха отчуждили, за да се затвори всеки в собствения си ад преди толкова години.

Отново се загледа в отражението си в огледалото. Поддържаше тялото си стегнато и стройно, но дори и най-скъпите кремове не помагаха срещу бръчките. Вече се забелязваха едва-едва около очите и устните. През деня ги прикриваше, но вечер, когато почистеше грима, те ясно се очертаваха. Може би някои жени щяха да се престорят, че не съществуват, но Виктория не си затваряше очите пред нищо, искаше да види, да изследва, да бъде критична. Така беше устроена.

Когато беше млада, полагаше усилия да се самонаблюдава, да се вглежда в живота си, в семейството си, в начина им на живот, в маниерите им. Спомни си как изрязваше снимки на големи къщи и на шикозни ресторанти от разни списания. Беше направила списък с желанията си и до последната точка го изпълни. Завърши образованието си, докато повечето й приятели напуснаха училище. Работеше какво ли не, за да събере достатъчно пари за таксите в университета и винаги се преследваше наградата. Така уреди нещата, че да бъде поканена на прием, където да срещне Дейвид, да се омъжи за него и да си проправи път към къщата „Хатауей“ и всичко това си го бе намислила — ясно и по план. Стана Виктория Хатауей, Вики Симински бе забравена и никой не можеше да й отнеме това. И нямаше да разреши животът й да бъде помрачаван.

Тази мисъл отново я върна към Дейвид. Той отмени пътуването си до Китай, когато онази старица откри на своя таван статуетката на дракона. Дейвид никога не отлагаше пътуванията си за Китай, което означаваше, че този дракон е особено забележителен. Не разбираше защо е по-различен от другите находки, но нещо в него силно бе заинтригувало съпруга й. Знаеше нещо за този дракон, което не смяташе за подходящо да споделя с нея, а драконът не й харесваше, нито това, че Дейвид цял ден не се е мяркал в магазина. Някой почука на вратата и я разсея. За миг тихичкото почукване я отнесе към времето, когато самотата бе натежала и Дейвид се бе озовал пред същата врата. По скования й изправен гръб премина тръпка. Как би се почувствала, ако той дойдеше тази вечер при нея?

Отново се почука, а след това Виктория чу:

— Мамо, будна ли си?

Пеги. Не изпита разочарование, а гняв. Дейвид не й беше потребен. Тя имаше всичко, което искаше от живота.

— Влез — каза. — Какво правиш тук толкова късно в сряда вечер? — продължи тя, щом Пеги влезе. Дъщеря й беше с маратонки, спортен клин и късо подплатено яке. — Защо, за бога, си облечена така?

— Идвам от тренировка — обясни тя. — Извинявай за късния час, но трябва да говоря с теб.

— Защо? Какво има? Не знаеш ли, че можеш да тренираш и тук. Спортният салон на партера е разкошен и освен това си е наш.

— Обичам да съм с хора, когато се упражнявам. Това ме стимулира.

— Не е хигиенично. Има толкова пот по уредите. Кой знае какво можеш да си лепнеш.

— Изтривам уредите, но не за това съм дошла да говорим. — Пеги седна на стол до леглото. — Виждала ли си татко днес или тази вечер?

— Не.

Виктория продължи да разресва косата си, загледана в отражението на Пеги. Дъщеря й си гризеше ноктите — неприятен навик, от който не успя да я отучи. Спомни си как беше мазала пръстчетата й с нещо горчиво. Това за кратко даде резултат, но стана ясно, че навикът не може да бъде изкоренен. Защо трябваше да се изненадва? Пеги толкова приличаше на баща си.

— Днес следобед татко пропусна важна среща — каза Пеги. — Също така не отговаря на мобилния си телефон и никой не знае къде е, дори Джорджа.

Виктория стисна устни, фактът, че дори секретарката на съпруга й е по-осведомена от нея за делата му, й беше неприятен, но реши, че не си заслужава да се дразни.

— Нямам представа къде може да е — промълви Пеги.

Виктория усети тревогата й, но запази спокойствие. Дъщеря й винаги се тревожеше за нещо. Необяснимите отсъствия на Дейвид не означаваха нищо. Вечно отсъстваше. Беше прекарала безброй часове в очакване дали ще го зърне, ще бъде ли там, където е обещал да бъде, дали ще я подкрепи, когато й е трудно. Всичко това остави отпечатък върху лицето й.

— Ще се върне. Винаги се връща.

— Не става въпрос само за татко. Драконът също липсва.

— Драконът, който полудя да купува!

— Да, но не го оцени и не изготви предложение за покупка. Трябва да го е отнесъл някъде по някаква причина. Госпожа Дилейни беше много търпелива, но внукът й е различен. Ако татко не върне до утре дракона в магазина, господин Макалистър ще ни създаде сериозни главоболия.

Това щеше да е много лоша реклама за къщата „Хатауей“. Проклетият Дейвид! Никога не мислеше, преди да действа.

— Нямаш ли представа къде може да бъде? — попита Пеги.

Виктория имаше представа, както и неприятно предчувствие, но не искаше да се замисля и в никакъв случай не искаше да споделя с дъщеря си.

— Ще видя дали мога да го намеря. — Остави четката и стана. — Защо не се прибереш вкъщи и не оставиш грижата за баща ти на мен?

Дъщеря й колебливо се изправи:

— Според теб трябва ли да кажа на дядо?

— За бога, не. И защо трябва да му казваш?

— Може би той и татко…

— Не, в никакъв случай! Баща ти не споделя с дядо ти. Знаеш, че е така. Той ще се върне, винаги се връща. Няма причина да тревожим Уолас.

И без друго й бе трудно да угоди на свекъра си, който все търсеше пропуски в работата й, все й напомняше, че не може да се мери с него в управлението на компанията.

— Да, струва ми се, че си права — замислено изрече Пеги.

— Има ли още нещо?

— Само се чудех…

— Не се чуди, Пеги. Отново някаква глупост, с която се е заел баща ти.

— Никога ли не се тревожиш за него?

— А той тревожи ли се за нас?

Разбра, че думите й натъжиха Пеги, и съжали. Нямаше намерение да наранява дъщеря си, но понякога като че ли бе неизбежно. Баща й често й поднасяше разочарования и въпреки това тя не осъзнаваше какъв е той.

— Да, така е — каза Пеги.

— Но за теб се тревожи — поправи нетактичността си Виктория. — Той е много привързан към теб, както и аз. И добре че си тук, искам да поговоря с теб за нещо друго.

Младата жена се притесни:

— За какво?

— За Мартин. Майка му ми довери, че безумно се е влюбил в теб.

— Мартин не е способен на безумства. А и ние се познаваме открай време.

— Но в отношенията ви през последните месеци има промяна, не е ли така?

— Срещахме се няколко пъти — с безразличие отговори Пеги. — Въпреки че шест години разлика помежду ни не е кой знае колко, все пак това не е ли…

— Шест години са нищо. Не бих искала да ти натяквам, но по-млад едва ли ще намериш. Всичките ти приятели се изпожениха или се сгодиха. Ето, годежът на Синтия Маколи е след две седмици. Ако не греша, това е петата или шестата сватба, на която ще бъдеш шаферка.

— Десетата, и какво от това?

— Не бъди лекомислена, Пеги. С тези неща шега не бива. Фактът, че Синтия Маколи, с коефициент на интелигентност колкото мъждукаща лампа, ще се омъжи преди теб, е обезпокоителен.

— Тя е мило момиче. Радвам се за нея.

— Разбира се, че се радваш. Всички се радваме. Но в момента не говорим за нея, а за теб. Мартин е идеален кандидат. Има голям успех и е изключително интелигентен.

— Говориш така, сякаш обсъждаш кандидатурата му за някакъв важен пост.

— Трябва да си съставиш списък със „за“ и „против“, Пеги. Ще видиш, че в графата „за“ ще има поне сто точки в негова полза, докато в „против“ едва ли ще намериш какво да впишеш. Мисля си, че за теб ще е по-добре да се омъжиш за човек, посветен в нашата работа. Най-вече защото един ден ти ще носиш отговорността за компанията, а съпруг, който ще ти помага, е възможно най-доброто решение.

— Тъй като ти не вярваш, че мога да се справя, така ли?

— Не съм казала подобно нещо. Толкова си чувствителна, Пеги. — Виктория видя, че дъщеря й се натъжи, и се разкая, но въпреки това продължи: — Не искам да те засягам, но и това е бизнес.

— Аз съм твоя дъщеря. Това засяга теб. А да се омъжа, това засяга мен — тръсна глава Пеги. — Трябва да тръгвам. Кажи на татко да ми се обади. — И тя затръшна вратата след себе си.

Виктория разочаровано въздъхна. Защо хората, които обичаше, не се съобразяваха с желанията й? Ако кажеше на дъщеря си да ходи, тя щеше да се затича, ако кажеше на Дейвид да се махне, той щеше да си остане вкъщи. Като че ли изпитваха перверзна радост да вгорчават живота й. Пеги трябваше да се омъжи. А колкото до Дейвид — списъкът с онова, което той трябваше да направи, бе много дълъг. А точно в момента искаше от него да се прибере незабавно и да донесе проклетия дракон. И дано причината да изнесе от магазина скъп предмет без разрешение на клиента да е основателна. Той най-добре го знаеше. Внезапно я обзе тревога. Дали не му се бе случило нещо? Или беше само едно от поредните му изчезвания?

Виктория кръстосваше стаята, загледана през прозореца. Лунната светлина обливаше залива на Сан Франциско, който се простираше само на няколко километра от дома й в Пасифик Хайтс. В тази част на града беше тихо и спокойно. Твърде тихо и твърде спокойно за Дейвид. Тя знаеше къде е отишъл и къде ходи винаги, когато е на континента, както сам се изразяваше. Беше отишъл в Китайския квартал. А имаше и крайно неприятното предчувствие с кого точно се е срещнал.

* * *

Знаеше, че е безполезно да се ядосва. Нима не познаваше майка си, за да очаква нещо по-различно? Не трябваше да идва при нея. Пеги направи опит да затръшне входната врата, но тя беше толкова тежка и майсторски изработена, че се затвори плавно, с едва доловимо прещракване, съвсем недостатъчно, за да излее яда си. За една Хатауей бе недопустимо да дава израз на чувствата си пред хората. Колко пъти майка й я беше наставлявала: „Когато си развълнувана или разстроена, просто се извини, намери си тихо местенце, преброй до десет и се овладей“. Най-малко хиляда пъти.

Пеги се спря в края на стълбите и пое дълбоко дъх. Преброи до десет, но се чувстваше все така ядосана, така че продължи до двайсет.

Нещо не беше наред. Знаеше го. Чувстваше го. Прекоси покритата с чакъл алея, качи се в мерцедеса и закопча предпазния колан. Тук повече работа нямаше.

Отиваше си вкъщи. Едва бе преполовила пътя, когато осъзна, че не й се връща у дома, не й се искаше да влиза в своя тих, самотен апартамент — ах, откъде се появи тази дума самотен. Не беше самотна. Харесваше й да живее сама. Не чувстваше необходимост от мъж в живота си, дори да беше и като Мартин — изискан и безукорен. Сви устни, щом си спомни съвета на майка си за списък със „за“ и „против“. Според Пеги бракът трябваше да бъде по любов, страстна и безумна, а не според коефициента за интелигентност, обществено признание, научни степени, произход, успех в бизнеса — и какво ли не още? Ах, как майка й би могла да знае! Тя и баща й едва ли бяха пример за страстна любов. И въпреки това бяха женени вече трийсет и една години. А може би в началото са се обичали пламенно, но тя е била малка, за да забележи. Спря на кръстовището, когато светофарът светна червено. Трябваше да завие надясно. Беше най-прекият път до дома й. Но никак не й се прибираше. Искаше й се да поговори с някого, който би я разбрал.

За съжаление, както майка й отбеляза, всичките й приятелки бяха омъжени или сгодени. А беше девет часът, сряда вечер. Нямаше как да намине ей така при някоя приятелка, особено при омъжена. Нещо се случваше, щом една жена извървеше застланата с рози пътека към мъжа, когото обича, двамата ставаха едно цяло.

И ако трябваше да бъде докрай искрена, с повечето си приятелки никога не е била чак толкова близка и преди да се омъжат. Бяха съученички, състудентки или с които се бе явила за пръв път в обществото. Бяха жени, с които обядваше понякога, а не приятелки, с които да разговаря съкровено. Не споделяше интимните си преживявания с никого. Семейство Хатауей винаги е било обект на клюкарските хроники. Без значение колко близко е приятелството, на всяка по-открита размяна на мисли се гледаше като на нещо неприлично.

Взе бързо решение и когато светофарът светна зелено, зави наляво и се насочи към онази част на града, известна като Големите булеварди. С малко късмет си намери място за паркиране до един много посещаван нощен бар. Беше от тези, в които нито един Хатауей, дори под смъртна заплаха, не би влязъл, а нея нищо не я заплашваше. Тя се усмихна, когато слезе от колата и се запъти към бара.

„При Уили“ беше уютно заведение за спортисти. На стените висяха фотографии на атлети от всички съществуващи дисциплини, някои от тях с посвещения на самия Уили Бартоломю, трето поколение Уили и бивш бейзболист от малката лига. В бара имаше четири телевизора — по един във всеки ъгъл, малки маси, съединени една до друга, и пространство, което понякога се използваше като дансинг. В края на седмицата барът се препълваше, но тази вечер посетителите бяха малко — няколко души, наминали след работа, за да си побъбрят и да послушат музика.

Пеги подмина масите и си избра място до дългия бар.

— Какво прави изискано маце като теб в свърталище като това? — ахна червенокосият барман и изпусна кърпата, с която бършеше чашите.

— Търся добър приятел — отвърна тя.

— А нас за какво ни имаш? Я кажи по-точно колко добър приятел търсиш? — ухили се той и намигна. — Защото нямаш представа колко добър мога да бъда, сещаш ли се?

— И маймуна може да се досети. Така ли сваляш интелигентните гаджета?

— Да не би да съм казал, че трябва да са интелигентни — отново се захили той.

— Не схванах тънкостта — засмя се тя.

— Какво ще поръчаш, обичайното шардоне във висока чаша ли?

— Искам водка с газирана вода и лимон.

— Не, ти не пиеш водка.

— Тази вечер пия. И по-добре забрави за втората част на коктейла и наблегни главно на водката.

— О, боже! — драматично се плесна той по челото. — Била си при майка си. Защо ти трябваше?

— Налагаше се, повярвай ми!

— Пеги, Пеги, кога ще ти дойде умът в главата?

— Млъкни, Джери. Не дойдох да ми четеш конско, а да пийна нещо.

— Няма да пийнеш. — Джери Сканлън извади бутилка минерална вода и наля в чаша пълна с лед. — По-добре пробвай това.

— По-добре ще е, ако капнеш и малко водка.

— Да, и после да ти държа главата, докато повръщаш. Това отказвам да го правя повече.

Пеги се опита да се намръщи, но не се получи, и се засмя. Джери й беше нещо като брат. Беше син на една от прислужничките — Рут Сканлън, и когато Пеги беше на единайсет години, с майка му се настаниха в апартамента над гаража. На тринайсет години Джери беше истинска напаст, по-големият брат, който вечно дразни, но и най-добрият приятел. Беше я спасил от самотата и изолацията и двамата много се привързаха един към друг. Пет години бяха неразделни. А после майка му бе уволнена от Виктория Хатауей, която от време на време се развилняваше и сменяше персонала.

Пеги още си спомняше тъгата, която само на шестнайсет години може да бъде изпитана с такава сила, когато Джери и майка му бяха принудени да се преместят чак в Сан Диего. След седем години той се завърна в Сан Франциско и те отново се срещнаха. През тези години не се бяха забравили, едно странно, но сърдечно приятелство между червенокосия професионален атлет, подтичващ сега зад тезгяха, и изтънчената руса дебютантка от хайлайфа. Самата тя мразеше тези определения, но знаеше, че повечето от приятелите на Джери точно така я възприемаха. Не че имаха общи приятели. Принадлежаха към различни кръгове и не се срещаха така често, както й се искаше. Пеги се чувстваше виновна, но Джери разбираше, че тя се разкъсва между онова, което се очаква от нея и което тя желае.

— Майка ми иска да се омъжа за Мартин — сподели Пеги, намеквайки за онова, което се очаква от нея. — Посъветва ме да си съставя списък със „за“ и „против“ и тогава щяла съм да разбера, че той е идеалният съпруг за мен.

— Мартин Бенет ли? Можеш и по-готин да си намериш. — Джери се зае да бърше с влажна кърпа барплота. — Заради това ли те втресе?

Тя поклати глава и отвърна:

— Е, добре, баща ми изчезна, никъде не мога да го открия.

— Нищо ново.

— Този път е различно. Изнесъл е скъпа вещ от магазина. Собствениците са много разтревожени. Успях да ги накарам да почакат до утре, но не мога да открия татко. Не отговаря на мобилния си телефон. Не се е появявал в магазина, нито вкъщи. Разтревожена съм.

— Ще си дойде. Винаги се връща. Знаеш ли какво ти трябва сега?

— Не, но предчувствам, че ще ми кажеш.

— Една игричка. Или както Хатауей биха се изразили — билиаард — каза той насмешливо с британски акцент.

— О, не, не ми се играе — протестира тя.

— Хайде. Кога за последен път си играла?

— Предполагам, когато за последен път си успял да ме навиеш.

— Вече съм в почивка. — Той остави кърпата на плота. — Хайде да подреждаме топките и да покажем игра.

* * *

Пеги Хатауей се смъкна от високото столче и заедно с бармана влезе в салона за билярд. Райли се намръщи, недоумявайки какво, по дяволите, е намислила. Не се изненада, когато Пеги отиде на фитнес, нито когато отиде при майка си, но последната й спирка го изненада. Барът не беше в категорията й. А тези хора не бяха от нейната черга. И кой беше този барман, с когото разговаряше? Разговорът им изглеждаше прекалено задушевен. Не му се вярваше, че Пеги Хатауей — принцеса от кралската династия на Сан Франциско — би се сприятелила с някакъв си барман.

А може би това посещение имаше нещо общо с дракона, с тайна сделка. Беше напипал следа, сигурен беше. Едва ли драконът беше у нея, но тя положително знаеше повече за местонахождението му, отколкото си бе признала. Баба му може и да нямаше нищо против да си прибере дракона на сутринта, но той имаше. Всъщност бе станал още по-нетърпелив, откакто бяха напуснали къщата „Хатауей“. Нещо не беше наред. Чувстваше го с всяка фибра на тялото си. Дейвид Хатауей бе изнесъл дракона и не дойде на срещата. Пеги беше притеснена, въпреки че се стараеше да изглежда спокойна.

И така да е, едва ли щеше да разбере нещо повече, ако надничаше през витрината отвън. Крайно време бе да разбере какво е намислила да прави една принцеса в бара на Уили.

След пет минути Райли не повярва на очите си.

Билярд. Тя играеше билярд. От вратата към задния салон Райли имаше чудесен изглед към сладкото й дупе, тъй като тя бе залегнала на масата, изцяло съсредоточена в удара, който трябваше да нанесе. Добър удар, по-скоро отличен, с който изчисти последните две топки. Зяпачите одобрително зашушукаха.

Пеги нададе радостен вик и плеснаха длани с бармана, а в поведението й нямаше капчица царственост.

— Кой е най-добрият? — попита тя.

— Имаме късмет — отвърна барманът.

— Късметът тук няма никакво място. Така че признай кой е най-добрият. Хайде, признай!

— Ти си върхът — отвърна той. — Но между другото не си убедителна. Искаш ли още една игричка?

— Смазах те, а?

— Не си ли малко нахална?

— Ще те победя със затворени очи.

— А мен? — прекъсна ги Райли. — Мен можеш ли да победиш със затворени очи?

Пеги изненадано се обърна и онемя, когато го видя.

— Какво правиш тук? О, боже, да не си ме следил?

— Ами… исках да пийна нещо. — Пристъпи в залата. — Или да поиграя…

— Не ми се вярва.

Тя го изгледа ледено. Сви устни и вирна брадичка. И въпреки спортното облекло в момента изглеждаше точно като елегантната, резервирана работеща дама, с която се бе срещнал само преди няколко часа и която отдели едва пет минути, за да разговаря с него. Преобразяването не му хареса.

— Трябва да тръгвам — официално каза тя.

— Така ли, страхуваш се, че ще те победя ли? — нехайно подхвърли той. — Разбирам те.

— Не се страхувам да загубя. Джери, кажи му, че не се страхувам.

Барманът се засмя:

— Защо не му разкажеш играта, Пеги? Ти си падаш по битките.

— Изморена съм.

— Страхливка — усмихна се Райли, а в погледа й проблесна гняв. Той искаше да я предизвика, за да разруши сама преградата, която издигна, щом го видя.

— Чудесно. Пожела игричка — получаваш я.

— Точно така, давай, госпожице Хатауей!

— Трябва да съм си изгубила ума — мърмореше тя, докато подреждаше топките.

— Какво каза?

— Каза, че сигурно си е загубила ума — услужливо повтори барманът, ухилен до уши. — Вие двамата май се познавате.

— Да — отговори Райли.

— Едва-едва — внесе уточнение Пеги. — Не бъди учтив с него, Джери. Той ме е проследил дотук.

— Дебнал си я! — възмути се Джери, а усмивката му се стопи. — Тогава е по-добре да се разкараш от моя бар.

— Не, не — бързо се намеси младата жена. — Не се притеснявай за мен. Всъщност той няма нищо против мен.

— Точно така. Против нея нямам нищо. Просто бизнес.

— Бабата на господин Макалистър иска да ни продаде една статуетка.

— Ще я продаде, ако изобщо я видим отново — погледна я остро той.

— Ще я видим.

— И аз така се надявам.

— Добре. Както и да е. — Джери се упъти към вратата. — Няма да ви се бъркам. Но те предупреждавам, приятел. Ако нещо оплескаш с нея, ще си имаш работа с мен. Повикай ме, ако стане напечено — каза той на Пеги. После се обърна към зяпачите: — Някой да има нужда от гориво?

— Приятел ли ти е? — попита Райли, докато барманът приемаше поръчките.

— Да, точно така, добър мой приятел.

— Изненадан съм. Не те виждах в подобен бар. Не си представях, че си от тези момичета.

— Не мисля, че ме познаваш, за да си правиш заключения каква съм. Но това едва ли ще те убеди. Шаблонът по-лесно се прилага към богатите.

— Поне признаваш, че си богата.

— Не е тайна, че семейството ми е състоятелно, но независимо дали вярваш или не, аз съвсем не съм толкова богата, колкото са те.

— Възможно е сега да не си богата, но се хващам на бас, че те очаква голямо наследство.

— Това не е твоя работа.

— Докато не върнеш изчезналия дракона на баба ми, всичко свързано с теб е моя работа.

— Не може да се каже, че е изчезнал — настръхна тя. — Просто в момента нямаме обяснение.

— Дрън-дрън! Защо баща ти изнесе дракона от магазина? Смятах, че оценяването се прави на място, в специална лаборатория. Нали така пише в рекламната ви брошура?

— Чел си нашата рекламна брошура!

— Много неща изчетох за вашата компания през последните двайсет и четири часа.

— Тогава не би трябвало да се тревожиш.

— Сигурно нямаше да се разтревожа, ако и ти беше спокойна. А ти не си, така ли е, госпожице Хатауей? Това не е стандартната процедура. Обикновено не постъпвате така. — Пеги се беше загледала нанякъде, както му се стори — виновно. — Не мога да престана да се чудя какво още да очаквам.

— Нищо повече няма да се случи. Прояви само малко търпение.

— Не съм от търпеливите.

— Видях. — Тя се умълча. — Наистина ли искаш да изиграем един билярд?

— А ти наистина ли умееш да играеш, или червенокосият ти приятел ти пуска по милост по някоя точка?

— Джери да ми пусне точка! О, не, никога, докато сме живи, това няма да стане. Освен това — да, умея да целя топките. У нас наричаме играта по друг начин. — И тя се усмихна. — Както казва Джери „билиаард“ — прибави тя с британски акцент и се разсмя, което премахна напрежението помежду им. — Дядо ми винаги така се изразява.

Господи, колко красива стана, щом отново се отпусна. Беше наистина красива с дългата си руса коса, вързана на опашка, със стройното тяло, подчертано от прилепналия спортен екип. Когато я гледаше в този вид, Райли беше склонен да забрави, че е принцеса на Сан Франциско и не са в един отбор. Наистина бе склонен да забрави. Харесваше му такава, каквато беше в момента — естествена и пряма.

Пеги се изкашля:

— Нещо се загледа. — Прибра зад ухото си кичур коса. — Изглеждам ужасно. Ако майка ми види в какъв вид се разхождам, ще припадне.

— На мен ми харесва.

— Така ли? — смути се тя. — Искам да кажа…

— Какво искаш да кажеш?

— Щях да кажа, че трябва да внимавам с какво съм облечена, тъй като с моя късмет току-виж някой закъсал с материалите си за утрешния вестник фотограф ме снимал и пуснал слуха, че Хатауей навярно са загубили пари, и тогава не можеш да предвидиш последствията.

— Май си имала някой и друг рунд с пресата.

— Доста повече от някой и друг.

— Е, добре, освен мен и теб тук други хора няма. А аз нямам фотоапарат. Въпреки че бих искал да имам, тъй като в момента с нищо не напомняш жената, с която се запознах. В действителност сега ти се преобрази няколко пъти. Напомняш ми на гущера, който имах като малък.

— Гущер ли? Напомням ти гущер! О, това комплимент ли е?

Райли се засмя:

— Беше хамелеон. Нали се сещаш, онези гущери, дето менят цвета си според заобикалящата ги среда. Приеми го като комплимент. Не познавам много жени, които да се чувстват у дома си в билярдната зала на долнопробен бар, а на другия ден да отидат на работа в луксозния си кабинет в къщата „Хатауей“.

Тя го погледна смръщено:

— Все още си мисля, че ако искаше да направиш комплимент, можеше да измислиш нещо по-добро от гущер. Не се учудвам, че вечер нямаш по-приятно занимание от това да ме следиш. Не е ли така? Струва ми се, че се нарича шпиониране, или най-малкото нарушаване на личното пространство. Сигурна съм, че има закон срещу това.

— Не вярвам точно сега да ти се говори за престъпления, след като драконът на баба ми липсва.

Усмивката й помръкна:

— Вече ти казах…

— Помня какво ми каза. Но интуицията ми казва друго. Виждала ли си баща си, след като се срещнахме днес следобед?

— Тъй като си ме следил, знаеш, че не съм.

— Помислих си, че може да се е обаждал.

— Не, не е.

— Това обичайно ли е? Да изчезне скъп предмет от магазина и баща ти да не се обади!

— Не е доказано, че е скъп.

— О, хайде, ако беше фалшификат, нямаше да липсва.

— Няма място за безпокойство, господин Макалистър.

— Райли — уточни той. — Но аз се безпокоя, защото ти си притеснена.

— А може би съм притеснена заради недоволен клиент, който ме следи.

— Няма да ти навредя, Пеги — произнесе името й съвсем непринудено. — Проследих те, защото такъв ми е характерът, не мога да бездействам, а освен това не бях сигурен, че ти и семейството ти не криете нещо.

— А сега какво мислиш?

Въпросът бе уместен. Когато започна да я следи, най-малко бе очаквал да се озове в задния салон на долнопробен бар, където видя как самата Пеги Хатауей привършва игра на билярд с барманчето, при това неин приятел, както самата тя потвърди.

Мълчанието помежду им стана напрегнато. На Райли му се искаше да не се чувства така непреодолимо привлечен от нея, но тялото му отново се поддаде на очарованието й. Несъзнателно посегна да прибере един изплъзнал й се кичур коса, но се усети навреме и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Мисля, че е време да се прибираме по домовете си.

— Това не е отговор.

И преди да й отговори, че няма какво повече да каже, мобилният й телефон иззвъня.

— Ало?

Райли видя как тя пребледня.

— Как… какво каза? — заекна Пеги. — Къде? Кога? Да, веднага идвам.

— Какво се е случило?

— Баща ми — отговори тя с объркан поглед.

— Къде е той?

— В болница. Нападнали са го на някаква уличка в Китайския квартал. Положението му е критично.