Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (15)

Четиринайсета глава

След като обсъди с болногледачката състоянието на мъжа си, Виктория я освободи, за да остане насаме с него. Застана до леглото му, без да си спомня откога не беше виждала Дейвид спящ. Видя й се състарен и я обзе паника. Не трябваше да бъдат подлагани на това изпитание. Подобна криза на техните години трудно се преживяваше. Имаха да вършат още толкова неща. Но самата тя беше здрава, бързо си напомни Виктория. И Дейвид също щеше да оздравее. Беше изградила живота си благодарение на него. Е, може би не точно на личността Дейвид, а на общественото му положение. Омъжи се за семейството му, за потеклото му. Знаеше за историята на рода повече от самия него. Тя познаваше далечните роднини, тя изпращаше картичките за Коледа и подаръците за рождените дни. Беше истинска Хатауей и нямаше да се лиши от тази привилегия.

Да се лиши от правото си да бъде Хатауей чрез развод бе немислимо. Още не проумяваше нахалството на онази жена, която си позволи да застане до леглото на съпруга й. Това повече нямаше да се случи. Болногледачките бяха строго инструктирани да не допускат Джасмин Чен до Дейвид.

Как е могъл да се увлече по толкова непривлекателна жена, без стил, без класа? Имаше си съпруга — красива, интелигентна, изискана. Защо му е притрябвала друга?

Гневни сълзи замъглиха погледа й. Въздъхна тежко, презирайки се заради чувствата си към него. Беше се отнесъл зле към нея, беше я мамил с друга и сигурно не е била единствената. А ето, че и дъщерята се появи. Знаеше за съществуването на Алиша, разбира се. Частният детектив, когото бе наела, разследва подробно живота на Джасмин Чен, както и раждането на дъщеря й Алиша девет месеца след началото на връзката им с Дейвид. Ако след това Джасмин беше хукнала след него, щеше да я спре. Но, изглежда, жената се е интересувала главно от Дейвид, може би го е обичала твърде много, за да се интересува от парите му. Каква глупачка беше тази Джасмин Чен!

Но и самата тя не беше ли глупачка? Трябвало е да се погрижи връзката между Алиша Чен и Дейвид никога да не излезе наяве. Беше сгрешила. Сега Пеги знаеше цялата низост. Виктория се чувстваше неловко и се ужасяваше от предстоящия разговор. Дъщеря й нямаше да отмине с мълчание любовната връзка, а това бе последното нещо, което Виктория би обсъждала с нея. Бракът й засягаше само Виктория и Пеги нямаше право да се бърка.

— Дявол те взел, Дейвид — каза тя на глас. — Поне за да оправиш безобразията, които забърка, се събуди.

— Наистина ли мислиш, че като му викаш, ще му помогнеш? — попита дъщеря й, която тъкмо влизаше.

— Изчерпах си идеите — не се смути майка й и все пак с облекчение отбеляза, че Пеги е сама. Подозираше, че зад неочаквано научените от Пеги тайни стои Райли Макалистър, и ненавиждаше този натрапник. — Какво има? — попита тя, забелязвайки руменината по страните на Пеги.

— Налетях на репортери пред главния вход.

— Нищо не си им казала, нали?

— Почти нищо. Мартин ги отряза.

Виктория кимна одобрително:

— Много е интелигентен. А той къде е?

— Каза, че по-късно ще дойде. Как е татко.

— Без промяна.

Двете се загледаха в Дейвид, който сякаш не дишаше.

— Така дълбоко спи — прошепна Пеги. — Тревожиш се, нали?

— Ще се успокоя, когато се събуди. — Виктория усещаше питащия поглед на Пеги, но нямаше намерение точно сега да дава обяснения. — Моментът не е подходящ.

— Аз нищо не питам.

— Благодаря ти.

— Но ти си знаела, нали?

— Останах с впечатлението, че няма да питаш.

— Извинявай. Обърках се. Вярвах, че семейството ни е стабилно, сигурно…

— Семейството ни е идеално. Малко сътресения, нищо повече. — Тя погледна Пеги. — Ние сме Хатауей, Пеги, винаги надживяваме всичко. Не го забравяй.

— Надявам се, че и татко не го е забравил. Какво бихме правили без него?

— Слава Богу, няма да ни се наложи да го разберем.

— Ти още го обичаш, нали, поне малко?

— Боже мой, защо задаваш този въпрос?

— Това не е отговор, мамо. Още ли го обичаш?

— Женени сме от трийсет и една години. Да се говори за любов на моята възраст не е така лесно.

— Нито пък е чак толкова трудно, струва ми се.

Майчинският й инстинкт я накара да успокои Пеги:

— С баща ти нямаме намерение да се развеждаме. Никога не бихме се развели, ако това те тревожи.

— Защото го обичаш, или защото искаш да останеш Хатауей?

— Аз съм Хатауей. Аз съм повече Хатауей от него. Упорито съм се трудила да съм една от тях и няма да се откажа. Не ме интересува колко жени и колко дъщери ще се появят изневиделица.

— Аз имам своите отговори.

— Не, ти нямаш отговори — пое дълбоко дъх Виктория. — Обичам го и го ненавиждам. Това е положението. Сигурна съм, че и той донякъде се чувства така. Споделихме някои от най-прекрасните дни в живота си, както и най-тежките. Разбираме се и не се разбираме. Разсмиваме се и се разплакваме един друг.

— Предполагам, че това е по-хубаво от нищо.

— Понякога съм съвсем равнодушна.

Виктория се загледа в така познатото й лице и осъзна, че онова, което чувства, е гняв. Не искаше да загуби Дейвид. Трепереше да не умре.

— Да те вземат дяволите, Дейвид, събуди се! Събуди се и отговори на дъщеря си. — Тя се усмихна на Пеги и за пръв път от много време двете се почувстваха близки. — Не само аз трябва да се пека на бавен огън. Ти знаеш отговорите, не аз.

— Така е. — Пеги хвана ръката на баща си. — Хайде, татко, отвори си очите. Имаме нужда от теб.

— О, Господи — прошепна Виктория, когато видя, че Дейвид примигва. — Мисля, че се мъчи да се събуди. — Развълнувано се наведе към него. — Дейвид, чуваш ли ме?

Клепачите му потрепваха. Примигна още веднъж и Виктория се взря в кафявите му очи.

— Джасмин — промълви той и отново затвори очи.

— Ах, ти негодник! — изсъска Виктория. — Ти — лъжлив негодник!

— Той не осъзнава какво е казал — побърза да изрече Пеги.

— По дяволите, неговото незнание.

— Мамо, моля те. — Тя целуна баща си по студеното му чело. — Татко, моля те, събуди се.

— Светло — прошепна той с дрезгав глас.

— Ще запаля лампите — каза Пеги и се спусна към ключа за осветлението.

— Вики, ти ли си? — попита той, присвивайки очи.

— А кой мислиш, че е?

— Мамо, той излиза от кома. Овладей се — възпря я Пеги.

Виктория дълбоко вдъхна и бавно издиша, загледана в унесените му очи:

— Как се чувстваш, Дейвид? Боли ли те някъде?

— Боли ме главата. Къде съм?

— В болница си. — Тя натисна звънеца, за да повика медицинската сестра, а дъщеря им хвана ръката на баща си.

— Всичко е наред, татко. Само не се тревожи.

След минута влезе медицинската сестра и се зае да проверява жизнените показатели на Дейвид.

— Завърнахте се, господин Хатауей, добре дошъл — каза тя.

— Какво се е случило? — промълви той, объркано примигвайки.

— Беше нападнат — отговори Виктория. — Не си ли спомняш?

Дейвид бавно поклати глава и изстена от болка. В това време влезе лекарят, прегледа го и зарадван му каза:

— Оправяте се, господин Хатауей. Ще направим изследвания, но по всичко личи, че оздравявате. Въпрос на време е.

— Кой… кой ден сме днес? — обърна се с отчаяние в гласа Дейвид към Пеги. — Рожденият ден на Елизабет. Кога е нейният рожден ден? Не съм го пропуснал, нали не съм?

Тя поклати глава, очите й се насълзиха:

— Днес е петък. Нейният рожден ден е идващата сряда. Имаш предостатъчно време.

— Господи, благодаря.

— Веднага се връщам — каза Виктория и излезе с лекаря.

Пеги остана сама с баща си.

— Изплаши ни, татко.

— Какво ми се е случило?

— Беше нападнат и ограбен в Китайския квартал.

— Какво? Защо съм бил в Китайския квартал? Господи, изморих се!

— Татко, преди отново да заспиш, искам да те попитам нещо. Знаеш ли какво е станало с дракона?

Той я погледна объркано:

— Какъв дракон?

— Драконът на госпожа Дилейни. Онзи, който си взел, когато си тръгнал за Китайския квартал.

— В Китайския квартал с господин Йи ли съм се срещнал?

— С господин Йи ли? Не, срещахте се миналия месец. Говоря за тази седмица.

Очите му се премрежиха, после се затвориха. Пеги разбра, че заспа. Защо нищо не си спомняше? Дали паметта му не е засегната? Излезе бързо от стаята и свари майка си и лекаря в коридора:

— Не си спомня нито дракона, нито че е ходил в Китайския квартал. Не си спомня нито едно скорошно събитие — изрече тя на един дъх. — Има амнезия.

— Кратка загуба на паметта е често явление при подобни травми — успокои я лекарят. — Обикновено паметта се възстановява, но се изисква време. Сутринта пак ще го прегледам, но мисля, че вие двете можете да се успокоите. Сигурно ще поспи още малко. Възстановява се, но опасността мина.

— Смятате ли, че паметта му ще се възстанови? — попита Пеги.

— Сигурен съм. Може би няма да си спомня самия инцидент, но събитията непосредствено преди това ще си спомни.

— Благодаря ви, доктор Краули — каза Виктория.

— Моля ви, не се безпокойте. Идете си вкъщи и си отдъхнете. Това е заповед — усмихна се той, сбогува се с тях и си тръгна.

— По всичко личи, че баща ти оздравява — с облекчение изрече Виктория.

— Да, така изглежда.

— А сега какво има, Пеги?

— Очаквах, че ще може да ми обясни какво му се е случило.

— Ще го направи. Трябва му време. Чу какво каза докторът. Защо не си отидеш вкъщи? Болногледачката ще бъде с баща ти през нощта. Ако се събуди, тя ще се погрижи за него.

— Чудя се дали освен от болногледачката няма нужда и от още някого.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Имам предвид някой да пази отвън. Ами ако се разбере, че татко е дошъл в съзнание, могат да се опитат да го убият. Престъпникът може да се изплаши да не го разпознае и да дойде.

Виктория присви подозрително очи:

— Какво още не си ми казала?

Пеги се поколеба, преди да отговори:

— Може и да няма никаква връзка, но някой беше влязъл с взлом в къщата на госпожа Дилейни тази сутрин.

— Госпожа Дилейни, собственицата на дракона ли?

— Да, и аз направих някои проучвания. Възможно е нейният дракон да е част от комплект. Теорията на Райли е…

— Райли Макалистър ли? Внукът, за него ли става въпрос?

— Той е специалист по охранителни системи и по негово мнение някой се е вмъкнал в къщата на баба му, за да търси другия дракон.

Виктория въздъхна с явна досада:

— Добре, ще се обадя на нашата охранителна служба и ще наредя веднага да пратят човек тук. Това ще те успокои ли?

— Да, благодаря ти. — Тя млъкна, когато видя, че майка й има намерение да се върне при баща й. — Ще останеш ли?

— Да, за малко.

— Какво промълви татко, когато отвори очи.

— Не чух.

— Аз също — излъга Пеги.

— Отивай си Пеги и за бога, среши се. Като че ли гарга е свила гнездо в косата ти. Сложи си червило. Навън може да има репортери и да те снимат. Трябва и за тези неща да се сещаш. Външният вид и образът, който налагаш пред света, са много важни, особено когато ще те наблюдават критично. И като говорим за това, мисля, че трябва да държиш на разстояние господин Макалистър. Бизнесът ни си е наша лична работа.

— Семейният ни бизнес стана публично достояние, откакто татко изгуби дракона на бабата на Райли. Райли е длъжен да открие какво се е случило и аз няма да му преча. Чувствам се виновна заради баба му. В един миг й се усмихва щастието, в следващия губи всичко.

— В бизнеса няма място за чувства, Пеги — отговори майка й. — Господин Макалистър е клиент, а не приятел. Не го забравяй, прояви малко разум.

Да прояви разум би било най-добре, но едва ли майка й се досещаше колко трудно е това за Пеги, тъй като в представите й Райли не й беше приятел, а любовник.

* * *

— Значи така, реши да поработиш малко. — Кери хвърли на бюрото на Райли купчинка бележки в късния петъчен следобед. — Нямаше те цял ден. Къде изчезна?

— Бях по следите на дракона на баба ми — отговори той. — Зная, че мога да разчитам на теб.

— В повечето случаи можеш — отговори малко троснато тя.

Той се намести удобно:

— Какво искаш да кажеш?

— Тримата мускетари молят за ново назначение.

— Кой, Бъд, Чарли и Гилбърт ли? — сети се веднага за тримата старци, които работеха във фирмата, откакто дядо му я беше основал преди четирийсет години. Бяха надхвърлили седемдесетте и настояваха, че още имат сили да работят. Дядо му им беше обещал, че ако той напусне работа преди тях, те ще останат и само в случай на груба небрежност договорите им ще бъдат прекратени. Никаква друга причина, най-малко заради възрастта, няма да се взима под внимание. — Точно сега имам работа за тях — каза той. — Искам на смени да наблюдават къщата на баба ми. Не очаквам неприятности, но малко повече бдителност не е излишна.

— Ще им съобщя. Ще се побъркат от радост.

— Знаеш ли, може би трябва да ги запишем на някакъв курс по компютърна грамотност. Щом ще работят за мен, искам да направя нещо смислено за тях.

— И понеже си много готин, не искаш да ги изхвърлиш.

— Хей, те са лоялни и им плащаме минимално. Грижа се за интересите си.

— Да, да, разправяй ги на старата ми шапка, или на някого, който не те познава.

— Друго какво има?

— Том е намерил нов клиент по Интернет. Обади се Ричи и каза, че кинаджиите, които снимат във флотата, искат охрана за още три дни. Това е всичко. О, и Джош се обади. Взел си е отлично изпита по химия и пита може ли да се върне на работа.

Райли се зарадва:

— Браво на него.

— Браво на теб, че го караш да учи. Когато става въпрос за пубери и старци, си голям умник. Виж, с жените случаят е друг. И като подхванахме проблема с жените, но да сме по-точни с една определена жена, пак ли ще се влачиш цяла нощ с Пеги Хатауей. Само да знам къде си, ако възникне нещо спешно.

Райли не обърна внимание на подигравателната й усмивка:

— На мобилния телефон винаги ще ме откриеш. Не ти трябва да знаеш къде съм.

— Не е смешно, Райли, сериозно е. Каква е тази работа с Пеги Хатауей — истинска ли е или на шега?

— Каквато и да е, не е твоя работа — остро й отвърна той.

— Добре, добре, само бъди внимателен — предупреди го. — Само не се влюбвай. Момичета като Пеги ще ти разбият сърцето.

— Това няма как да стане.

Кери се изсмя скептично и се изнесе от кабинета му. Тя грешеше, той нямаше никакво намерение да се влюбва. Обвързването не беше по неговата част и дори русокоса хубавица с кафяви очи не беше в състояние да го промени. Освен това в момента го вълнуваха далеч по-важни неща. Имаше един дракон, който трябваше да открие.

* * *

Когато Джасмин отвори входната врата, се стъписа, тъй като на прага стоеше майка й. Толкова отдавна не беше идвала, че не си спомняше кога е било. Живееха само през две-три улици, но все едно цял континент ги делеше.

— Мамо — заекна тя, — наред ли е всичко?

— Не, нищо не е наред — безцеремонно отвърна Ан-Мей и я отмести, за да влезе.

Джасмин затвори вратата в очакване да разбере целта на посещението. Майка й критично оглеждаше стаята и Джасмин се разтрепери от притеснение. Знаеше си, че майка й няма да одобри подредбата или цвета на стените. Винаги намираше повод за неодобрение. Джасмин чакаше търпеливо. Имаше чувството, че е заслужила всеки упрек. Защото беше лошо момиче, винаги е била лошо момиче. Майка й не се изморяваше да й го повтаря.

Понякога се питаше дали някой друг е виждал дребничката женица с дълга плитка и безформени дрехи да избухва. Джасмин не си спомняше ръцете или краката на майка си разголени. Скромността беше добродетел и Ан-Мей беше убедена, че наред с още много други добродетели Джасмин не е способна да живее според тях дори преди да прегреши с най-големия от всички грехове.

Винаги е била едно голямо разочарование. Когато се родила с липсващ пръст на едната си ръка, майка й крещяла от ужас, според леля Лин. Още тогава близките й я отхвърлили. Веднъж Ан-Мей й каза, че заради липсващия пръст е белязана да расте в срам. Връзката й с женен мъж я превърна в голяма грешница, а раждането на незаконно дете влоши още повече нещата. Майка й едва ли би й проговорила някога, ако не беше баща й. Преди няколко години, след като беше получил пристъп от сърдечна недостатъчност, майка й поомекна, тъй като навярно осъзна, че с толкова ненавист не може да се живее. Джасмин нямаше да се държи с престорено безразличие, ако не беше Алиша. Пристъпи гордостта си, помъчи се да закрепи връзката с родителите си, за да има Алиша семейство. Но независимо от старанието й, това така и не стана. Дъщерята изкупваше греховете на майката.

Ан-Мей се приближи до картината с дракона. Взря се в нея с пронизващите си черни очи, после със същия пронизителен поглед се вгледа в Джасмин.

— Откачи я. Скрий я. И никога повече не споменавай дракони.

Тонът й беше рязък, нетърпящ възражение. Макар и да живееше повече от петдесет години в Сан Франциско, Ан-Мей говореше сякаш току-що е слязла на американска земя. Всъщност сърцето й си беше останало в Китай.

— Видях го — заяви дръзко Джасмин. — Видях дракона. Той наистина съществува.

— Ти си лъжкиня. Измисляш си истории.

— Не съм лъжкиня. Видях дракона.

Ан-Мей погледна дракона и Джасмин сякаш съзря в очите й страх.

— Ти нищо не си видяла. Ти си лошо момиче.

— Не съм момиче. Възрастна жена съм с голяма дъщеря. Кога ще го проумееш?

— Изпратила си Алиша при баща ти. Разтревожила го е заради дракона. Казала му е, че си в беда, била си замесена в случая с „Хатауей“.

— Не съм в беда, но Дейвид Хатауей ми показа статуетката, която късно вечерта някой е откраднал от него. Някой не се е спрял пред нищо, за да я притежава. — Джасмин млъкна. Видя как вената на врата на майка й пулсира. Ан-Мей знаеше нещо за дракона. Но какво? Защо не искаше да й каже? — Прочетох една приказка за моя дракон. Мисля, че те са два и когато са заедно, отварят някаква кутия — продължи тя. Ан-Мей не трепна. — Все се питам дали онзи, който е ограбил господин Хатауей, притежава другия дракон.

— Ако знаеш за драконите и кутията, трябва да знаеш и за проклятието. Сънищата ти идват от проклятието, което те преследва. Не трябва да се оставяш да те застигне. Не трябва да се докосваш до дракона.

— Държах го в ръцете си — каза разтревожено Джасмин, когато си спомни хладината на бронза.

— Къде е Алиша?

— Алиша ли? Не зная.

— Трябва да я намериш. Трябва да се увериш, че е добре.

— Защо да не е добре.

— Прокълнати са първородните дъщери.

Тези думи пронизаха сърцето й. Значи беше истина онази приказка, която тя и Дейвид изнамериха. И още нещо изведнъж й стана ясна:

— Аз съм първородна дъщеря.

— Да — отвърна Ан-Мей. — И сънищата са те обрекли на проклятие.

— Моите сънища ли? — повтори дъщерята. — Или драконът?

— Млъкни — кресна Ан-Мей с искрящи от гняв очи. Джасмин отстъпи от уплаха. Но защо да се страхува от собствената си майка? Тази дребна женица безброй пъти я беше оскърбявала, но никога не я беше удряла. Поне така си мислеше. Спомените от детството й бяха смътни.

— Боговете гледат — каза Ан-Мей вече малко по-тихо, но все така грубо.

Джасмин скръсти ръце. Изведнъж изпита желание да се огледа дали някой не ги наблюдава.

— Защо просто не ми кажеш истината? Виждала ли съм някъде дракона?

Майка й се загледа доста продължително в нея:

— Да, видя дракона в музея в Тайван, където бяхме отишли на екскурзия. Казах ти да не го докосваш, но ти не ме послуша. Включи се алармата. Пазачите се разтичаха. Едва не затвориха Ли. Ти го пипна, върху теб падна проклятието.

Джасмин погледна объркано майка си. Разказът й беше убедителен, но всичко е било така невинно. Защо не й бяха казали къде е виждала дракона? Защо твърдяха, че не съществува, че е само сън? Нима майка й лъжеше? Това беше невъзможно. Тя беше наказвала децата си и за най-малката лъжа. Вярваше, че лъжите рано или късно се завръщат и те пробождат в сърцето. Вярваше също, че който много лъже, се разболява от сърце. Когато мъжът й получи сърдечна криза, Ан-Мей се моли за прошка всяка една секунда във всяка минута, докато сърцето му не възстанови нормалния си ритъм. И тук Джасмин си зададе един въпрос. Какви лъжи беше изрекъл баща й?

— Престани — каза Ан-Мей, — престани да говориш за дракони. Млъкни, преди да е станало късно.

Джасмин почувства с тъга, че за нея вече е късно, но не и за Алиша. Трябваше да намери дъщеря си. Трябваше да се увери, че тя няма да се приближава до дракона, за да не бъде прокълната.