Включено в книгата
Оригинално заглавие
Down Among the Dead Men, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Намирах се пред външните врати на Оползотворителя. Усещах как бавно ми се повдига. Стоях и гледах втренчено. А пред очите ми преминаваше друга картина. Преди единадесет години цяла земна флота бе разбита на пух и прах. Двадесет хиляди души изчезнаха в пламъците. Втората битка край Сатурн бе загубена. Ушите ми кънтяха от въображаемите вопли на разкъсваните хора. Сякаш отново виждам на екрана ъгловатото изображение на еотийския звездолет. Врагът се провира през купищата хаотично летящи в космоса изкорубени отломки. Змия се обви около главата ми и ме стегна. Изби ме ледена пот.

Сега отново виждах просто едно голямо правоъгълно здание. Едно обикновено производствено съоръжение. По нищо не се отличава от стотиците заводи в предградията на Чикаго. Такъв е външният вид на Оползотворителя. Заедно с многобройните плацове и полигони е обкръжен от висока ограда с плътно затворени врати. Но защо се чувствувах по-зле, отколкото и в най-лютата битка?

Напразно се опитвах да си внуша, че всичко това е напълно разумно и само безкрайната война е основната причина за появата на подобно заведение. А усещанията ми? Противно ми бе, че сме осъществили нещо, от което са се страхували безброй наши предшественици. Но от подобни мисли не ти става по-леко и аз все не се решавах да приближа часовоя на вратата.

Когато почти напълно се овладях, забелязах до оградата огромен тенекиен контейнер, от който излизаше едва доловима воня. На капака с ярки букви бе написано:

Не изхвърляйте отпадъците! Поставяйте ги тук!
Помнете: износеното ще бъде възстановено!
Счупеното — поправено!
Използваното — отново използвано!
Всички отпадъци поставяйте тук!
Служба на съхранението

Подобни правоъгълни контейнери, разделени на части за различните отпадъци, бях виждал във всяка барака, във всеки лазарет, във всеки оздравителен център между Земята и астероидите. Подобни надписи сигурно има и вътре в зданието, нещо от вида на:

За победата — мобилизация на всички ресурси!
Отпадъците — нашата главна суровина!

Най-малкото би било оригинално именно това здание да се изпълни с подобни плакати.

Всичко счупено може да се поправи…

Аз сгънах дясната си ръка. Стори ми се, че е неотделима част от тялото. След някоя и друга година, ако оцелея толкова дълго, тесният блед белег, заобикалящ лакътя, ще стане съвсем незабележим. Поне това знам със сигурност. Всичко счупено може да се поправи…

Освен едно — най-важното!

Почувствувах се толкова зле, както никога преди това. Тогава видях онова момче от базата в Аризона.

Той стоеше край часовия, парализиран подобно на мен. В центъра на предната част на фуражката му сияеше с позлатата си нов-новеничък знак „V“, с точка по средата — отличителния знак за командир на десантна група. Допреди един ден, по време на инструктажа, той все още нямаше това звание. Най-вероятно назначението му бе пристигнало едва днес. Той изглеждаше много млад и бе изплашен не на шега.

Тогава, на инструктажа, той много плахо вдигна ръка и като се изправи, едва успя да произнесе: „Извинете за въпроса, сър. Но те, нали… нали не миришат лошо?“ Вместо отговор избухна взрив от дружен смях, нервен отривист смях на мъже, намиращи се по цял ден на границата на истерията и дяволски доволни, че някой в края на краищата е казал нещо, което може да изглежда смешно. А посивелият инструктор, на когото съвсем не беше до смях, почака истерията да премине и отвърна сериозно:

— Те не миришат лошо. Естествено, ако се мият. Същото се отнася и за вас, джентълмени.

Това ни затвори на всички устата. Едва след двадесетина минути, когато ни освободиха, аз усетих болката от напрегнатите мускули на лицето.

„Същото се отнася и за вас, джентълмени…“

Аз се съвзех, прогоних тези мисли и се приближих до момъка.

— Привет, капитане! Отдавна ли сте тук?

На лицето му се появи някакво подобие на усмивка.

— Повече от час, капитане. Успях да хвана рейса в 8.15 от Аризона. Останалите още си отспиваха след прощалния гуляй. А аз се пъхнах рано в леглото, от една страна да си почина по-добре, от друга — да поразмисля. Само че, както ми се струва, всичко бе напразно.

— Напълно Ви разбирам. С едни неща е невъзможно да се свикне, а с други не трябва да се свиква.

Той погледна гърдите ми.

— Изглежда, това не е първата Ви спецгрупа?

Първата ли? По-добре кажи двадесет и първата, синко! Всички твърдят, че изглеждам прекалено млад за наградите си.

— Не е първата. Но никога до сега не съм имал команда от нули. Послушайте, капитане, на мен също не ми е леко. Какво ще кажете, ако заедно влезем? Тогава най-страшното ще остане зад гърба ни.

Момъкът живо се съгласи. Ние се хванахме за ръце и с маршова стъпка минахме край часовия. След като провери документите ни, той отвори вратата и каза:

— Вървете право напред! Качете се на асансьора от лявата страна и слезте на петнадесетия етаж.

Все така — ръка за ръка — влязохме през главния вход, изкачихме се по дълга стълба и се озовахме пред надпис:

Центъра за възстановяване на човешка протоплазма
Главна фабрика на трети окръг

Коридорите гъмжаха от бързащи хора, до един облечени във военни униформи. Мъжете бяха на възраст, но стегнати и стройни. Жените — красиви и млади. Повечето от тях, както забелязах със задоволство, бяха бременни. Това бе първото приятно зрелище през тази седмица.

Ние влязохме в асансьора и казахме, че отиваме на петнадесетия етаж.

Девойката натисна копчето и зачака кабината да се изпълни с пътници. Тя нямаше признаци на бременност и аз неволно се замислих, каква ли е причината за това. След което обърнах внимание на нашивките на пагоните на присъствуващите. И внезапно се разгневих. Всички имаха червен кръг с черни букви „ЗВС“, наложени върху бели „Г–4“. ЗВС означава, разбира се, Земни Въоръжени Сили — отличителен знак на всички тилови учреждения. Но защо не Г–1, което означаваше „личен състав“, а Г–4 — „снабдяване“.

Именно това предизвика у мен негодувание. Разбира се, че винаги можем да разчитаме на ЗВС. Хиляди познавачи на човешката душа влагат всички свои сили и знания за повдигане моралното състояние на тези, които се сражават на предните линии. Но всеки път, когато трябва първо добре да се почешат по тила, преди да измислят някое по-благозвучно название, добрите стари ЗВС избират най-неподходящото.

От друга страна, не може да се води тотална война до пълно унищожение в течение на двадесет и пет години и да оставаш деликатен при избора на думите. Но „снабдяване“! Извинете, господа, само не тук, в Оползотворителя. Трябва все пак да се съблюдават някакви норми на приличие!

Асансьорът започна да се издига, девойката обявяваше етажите, давайки ми при това немалко материал за размисъл.

— Трети етаж — прием и сортировка на труповете, — напевно произнесе тя. — Пети етаж — предварително изготвяне на органите. Седми — пренастройка на мозъка и регулиране на нервната система. Девети — козметика, елементарни рефлекси и мускулен контрол…

Тук аз си наложих да не я слушам. Представих си, че се намирам на тежък крайцер, в машинното отделение, в момента в който в него попада ракета, пусната от еотийски изтребител. Ако си бил няколко пъти в подобна ситуация, по неволя се научаваш да си запушваш ушите и да включваш самовнушението: „Скоро всичко тук отново ще бъде хубаво и спокойно“. И наистина, след няколко минути настъпваше именно такова състояние. Само че по това време ти, в повечето случаи се превръщаш в неодушевен предмет, подхвърлян от стена към стена, комуто е заповядано отново да пусне ракетните двигатели. Приблизително в такова състояние се намирах и аз сега.

— Петнадесети етаж — последен инструктаж и експедиция.

На спътника ми коленете се прегъваха и раменете се бяха прегърбили така, като че бе изкачил роял до този петнадесети етаж. Аз бях изпълнен към него с чувство на благодарност — няма нищо по-добро в подобна ситуация от това, да има до теб някой, за когото трябва да се грижиш.

— По-смело, капитане — пошепнах му аз — не падайте духом. — За такива като нас това, по същество е присъединяване към семейството!

Аз очевидно се изразих неудачно, защото той ме погледна така, сякаш го бях ударил по лицето.

— Вашето напомняне не заслужава моята благодарност, господине — процеди той.

Аз би трябвало по-скоро да си отхапя езика, но побързах да оправя положението:

— Простете ми. И не се обиждайте. И на мен самият ми се е налагало не веднъж да изслушвам какви ли не дивотии.

— Добре — добре. Не Ви се сърдя. Жестока война…

Аз се усмихнах.

— Жестока ли? Ако не се пазиш, предупреждаваха ме, можеш и да загинеш.

В приемната седеше крехка блондинка с две халки на пръстите на едната ръка и един пръстен — на другата. От това, което ми бе известно за земните обичаи, излизаше, че досега бе овдовявала два пъти. Като прочете нашите документи, тя бодро заговори по микрофона разположен на масата пред нея:

— Крайна готовност, внимание! Крайна готовност, внимание! Вдигане под тревога на следните серийни номера: 70623152, 70623109, 70623166, 70623123. А също 70538906, 70538923, 70538980 и 70538937. Моля проверете всички данни в съответствие с форма 362 на инструкция 7896 от 15 юни 2145 година и ги препратете за последен инструктаж.

Аз се почувствувах като в Склада за Резервни части, където трябваше да сменям дюзи.

След като свърши, тя повдигна очи и ни дари с прелестната си усмивка.

— Вашите екипажи ще бъдат готови всеки момент, господа. Бихте ли благоволили да седнете, докато чакате.

Господата благоволиха.

Девойката стана, за да донесе нещо от барчето в стената. Забелязах, че е бременна, някъде около третия-четвъртия месец и естествено кимнах в знак на одобрение. Спътникът ми направи същото. Ние разменихме погледи и се разсмяхме.

— Разкажете ми къде сте роден? — попитах го аз. — Акцентът Ви ясно показва, че не сте от трети окръг.

— Да, така е. Роден съм в Скандинавия — единадесети военен окръг. Гьотеборг, Швеция. Но естествено след като получих повишението си, не можех да се срещам с близките си. За това и помолих да ме преместят. Тук прекарвам своята отпуска, преминавам курс на лечение…

Аз знаех, че много млади десантчици се държат по същия начин при подобни случаи. Лично аз не бях в състояние да определя какви чувства изпитвам към своите старци, защото те отдавна си бяха отишли. Баща ми загина по време на самоубийствения опит да си отвоюваме Нептун преди много години, а майка ми бе секретарка на генерал Ракоци и се намираше на флагманския кораб „Термопили“, когато той получи пряко попадение по време на знаменитата отбрана на Ганимед две години по-късно. Това, разбира се, се бе случило преди въвеждането на програмата за Възпроизводство, когато жените все още заемаха административни длъжности на предните линии.

От друга страна, доколкото разбирах, поне двама от братята ми биха могли да бъдат още живи. Но след като получих своето „V“ с точка, аз не направих опит да се свържа с тях. Така че, очевидно и аз изпитвах чувства, подобни на този момък. Нищо чудно.

— Значи Вие сте от Швеция? — попита блондинката. — Вторият ми мъж е роден там. Може и да го познавате? Свен Носен, той има много роднини в Осло.

Момъкът повдигна очи, като че опитвайки се да си припомни и поклати глава.

— Не. Мисля, че не съм чувал. Но до призоваването ми в армията аз почти не съм излизал от Гьотеборг.

Тя добродушно се разсмя, преценявайки неговата провинциалност. Блондинка с детско личице от класическите анекдоти. Глупачка над глупачките. Но, въпреки всичко, тя си имаше вече трети законен мъж, докато в същото време много умни и очарователни красавици на вътрешните планети в наши дни биха били щастливи и от най-малкият знак на внимание от страна на най-отявления негодяй или на сертификата от най-близкото спермохранилище.

Може би, помислих си аз, ако ми се наложи да си потърся жена, именно нещо подобно би ми помогнало да забравя за смъртоносното излъчване на еотийските изтребители и изтощаващия душата пронизителен рев на претоварените двигатели. Навярно е приятно да се връщаш при някоя симпатична и обикновена жена след внезапно нападение в сектор, зает от еотийци, когато всички съзнателни пориви са насочени само да предвидят, какво именно ще измислят този път тези гадни насекоми.

Може би, ако се реша да се оженя и аз бих предпочел да се спра на такава хубавичка глупачка…

Но стига! Достатъчно! Въпреки че този проблем представлява интерес от чисто психологическа гледна точка.

Тогава забелязах, че девойката ми казва нещо:

— … по-рано никога ли не сте имали такъв екипаж, капитане?

— Вие имате предвид зомби? Не, не съм имал. Щастлив съм да Ви призная това.

Тя изкриви устицата си в неодобрение, от което последната не стана по-грозна.

— О-х, на нас тази дума не ни харесва.

— Е, тогава, ако предпочитате, нули.

— На нас не ни харесва, когато ги наричат ну… с тази дума също. Та Вие говорите за човешки същества, какъвто сте и Вие самият. Абсолютно същите, капитане.

Внезапно бях обхванат от негодуване, абсолютно същото, което бе изпитал и момъкът в коридора. След това разбрах, че тя не влага в тези думи някакъв особен смисъл. Откъде би могла тя да знае това? Та нали това, дявол да го вземе, не се означава в нашите документи. Въздъхвайки с облекчение, аз попитах:

— А Вие как ги наричате, ако не е тайна?

— Ние се отнасяме към тях като към заместители на войниците — уверено поде блондинката. — Терминът „зомби“ е бил използуван за описание на остарелия модел 21, който е снет от производство преди повече от пет години. На ваше разположение ще бъдат особи, в основата на които лежат модели 706 и 705, фактически безупречни, а в някои отношения…

— С обикновен, вместо синкав цвят на кожата? С движения не така забавени както у лунатиците?

Очите й светнаха, но тя решително тръсна глава. Очевидно бе в течение на всичко, което и се полагаше да знае по длъжност. Всъщност не бе чак толкова глупава. Е, не бе и кой знае какъв ум, но мъжете й са имали за какво да си говорят с нея, между изпълнението на съпружеските задължения.

— Синкавият цвят бе резултат от слабото оросяване на кръвта с кислород. Вторият по трудност проблем бе възстановяването на самата кръв. Но най-много главоболия на учените създаде нервната система. За главния и гръбначен мозък се налагаше да се почва от нула, дори при незначителни рани. А какви само неприятности възникваха! Лорна, братовчедка ми, работи в Отдела за Настройка на Нервната Система. Тя ми каза, че е достатъчно да се направи едно грешно съединяване и… Нали разбирате, капитане, в края на работния ден очите се изморяват и непрекъснато поглеждаш към часовника… И завършената особа се оказва с толкова лоши рефлекси, че се налага да я връщат обратно на третия етаж и да започват отново. Но Вие няма защо да се безпокоите, защото след въвеждането на модел 663, организирахме независима двукратна проверка от различни бригади в Отдела за Настройка. А сериите с номера над седемстотин! О, те са великолепни!

— Е, какво пък, не е лошо. Дори е по-добре, отколкото да ни изпращат старомодните мамини синчета.

— Вероятно — отвърна тя след известно колебание. — Вие ще останете поразен, ако се запознаете с протоколите от изпитанията. Разбира се, все още остава един съществен недостатък… функция, която никак не ни се отдава…

— Аз изобщо не мога да разбера — прекъсна я момъкът, — защо използувате труповете? Тялото си е отвоювало своето, отживяло си е. Защо не го оставят на мира? Разбирам, че еотийците могат просто да ни надминат по численост на войните с увеличаване количеството на майките на своите флагмански кораби. Разбирам, че пушечното месо се явява една от най-важните задачи стоящи пред ЗВС, но нали ние отдавна се научихме да създаваме протоплазма. Защо не се използува за изготвянето на цялото тяло, от пръстите на краката до мозъчните полукълба и не се създадат истински, верни като кучета, андроиди, от които не би се носил мирис на трупове?

От възмущение очите на блондинката едва не изскочиха извън орбитите си.

— Нашата продукция не издава миризма! Отделът по козметика гарантира, че при новите модели телесната миризма е по-слаба отколкото Вашата, млади човече! И аз искам Вие да си изясните, че ние изобщо не реактивираме или оживяваме трупове. Ние възстановяваме човешката протоплазма, повторно използуваме повредения или износен човешки материал в сфера, където в настояще време съществува голям недостиг — в сферата на подготовка на воински персонал. Уверявам Ви, че Вие дори не бихте и намекнали за трупове, ако бихте могли да видите състоянието на някои от пристигащите при нас тела. Понякога в цяла изпратена партида — а една партида съдържа останките на двадесет загинали, — ние не можем да открием дори и един цял, а камо ли пригоден бъбрек. Така че ни се налага да вземем някои клетки от вътрешностите тук, късче от далак там, да ги видоизменяме внимателно, да ги съединяваме, да ги активи…

— Именно това имам предвид. Ако се налага да се преодоляват толкова трудности, то защо още от самото начало да не се използува по-добра суровина?

— Какво, например?

Момъкът размаха ръцете си в черни ръкавици.

— Ами такива основни елементи като въглерод, водород, кислород и така нататък. Целият процес в такъв случай би бил значително по-чист.

— Основните елементи трябва все пак да се вземат отнякъде — внимателно се намесих и аз. — Водородът и кислородът биха могли да се добиват от водата и въздуха. А откъде да вземем въглерода?

— От там, откъдето го вземат останалите синтетични производства — от въглищата, нефта, целулозата.

Девойката се отпусна и се облегна на стола си.

— Всичко това са органични вещества — напомни тя на момъка. — Ако ще използуваме суровина, която някога е била нещо живо, то защо да не е такова, което по своите характеристики да бъде колкото се може по-близо до този краен продукт, който е необходимо да бъде получен? Повярвайте ми, капитане, това е въпрос на икономическа целесъобразност. Най-добра и най-евтина суровина за производството на войници-заместители са войнишките тела.

— Разбира се — съгласи се момъкът. — В това има определен смисъл. Каква полза би могло да се извлече от старите, обезобразени войнишки тела? Това е много по-добро, отколкото просто да бъдат закопавани в земята.

Девойката понечи да се усмихне в знак на съгласие, но като го погледна внимателно, размисли. Цялата й решителност като че се изпари.

На масата зажужа зумерът на устройството за вътрешна връзка и тя се наведе над него.

Аз я погледнах одобрително. Тя съвсем не бе глупава. Само женствена. И въздъхнах.

Разбирате ли, не много от цивилния живот ми допада, но това съвсем не се отнася до жените. Аз все повече и повече се убеждавам, че в много случаи те се проявяват откъм най-добрата си страна.

— Капитане — обърна се тя към момъка, — идете, моля в стая 1591. Там сега ще се събере Вашият екипаж. А Вие — обърна се тя към мен — в стая 1524.

Момъкът кимна, и целият напрегнат, излезе. Аз почаках докато вратата се затвори след него и се наведох към секретарката.

— Много би ми се искало да отменят Възпроизводителната програма — казах аз. — Вие бихте станали прекрасен офицер-инструктор по подготовката на новобранци. От Вас узнах за Оползотворителя много повече, отколкото след десетки инструктажи.

Тя с тревога ме погледна в лицето.

— Надявам се, че сте искрен, капитане. Разбирате ли, ние сме много тясно свързани с този проект. И изпитваме особена гордост за прогреса, достигнат от Главното Предприятие на Трети окръг. Ние просто непрекъснато говорим за нашите достижения, дори и в кафенетата. На мен просто прекалено късно ми дойде в главата, че Вие, Господа — лицето й се покри с гъста руменина, както могат да почервеняват само блондинките, — можете да приемете всичко, което казах прекалено близко до сърцето. Извинете ме, ако…

— Няма за какво да се извинявате, — спокойно произнесох аз и се усмихнах одобрително. — Вашият разговор с нас бе от чисто професионален характер, съвсем подобен на този, който чух, когато се намирах преди около месец в болницата. Тогава двама хирурзи обсъждаха, как по-добре може да се изправи лакътната става на ранен, като говореха за това така, сякаш се канеха да забият нова дръжка на кресло. Това бе много интересно да се чуе и аз научих много.

Когато напусках приемната, на лицето й бе изписан израз на благодарност. Така и само така трябва да се разделяме с жените.

Моят път водеше към стая 1524.

До момента, в който тук са започнали да събират остатъците от човешките тела, това, вероятно е била обикновена класна стая. Няколко чина, дълга дъска, диаграми и схеми по стените. На една от тях бяха отбелязани основните сведения за еотийците — тази оскъдна информация, с която бяхме успели да се сдобием за изминалия четвърт век от деня, когато тези насекоми бяха пресекли орбитата на Плутон с цел да покорят Слънчевата система. Всичко това бяха хипотези, разбира се, но много по-щателно премислени от тези, с които ме бяха натъпкали в дните на юношеството ми. Най-големите умове на Земята бяха дошли до заключението, че причина за неудачите на всеки опит да се установи контакт с тях съвсем не се корени в това, че на тях вътрешно им е присъщ духът на безмисленото завоевание, а в това, че страдат от същата извънмерна ксенофобия, както и техните по-малки братя — земните насекоми.

Ето че и мравката, случайно попаднала в чужд мравуняк, бива нападната още при входа от стопаните му, без дори да правят опит за контакт. А мравките-часовои реагират още по-бързо, ако им се изпречи насекомо от друг вид.

Поради това, независимо от всички постижения на еотийската наука, която в много отношения се намира на много по-високо ниво от земната, те са психологически неспособни към ментално проектиране или емнатия. Казано по-просто, те не са способни да се поставят на мястото на друго същество, което пък е съвършено необходимо за осъзнаването на факта, че абсолютно неприличащи на тях същества, могат също да имат разум.

Вероятно нещата да стоят именно по този начин.

Ние се оказахме въвлечени в убийственото полуравновесие на една незатихваща битка, предните линии на която понякога достигаше орбитата на Сатурн, а понякога — дори самия Юпитер. Единствената ни надежда — освен хипнотичната утопия да изобретим някакво свръхоръжие, което би ни позволило, да унищожим неприятелската флота, бе да открием звездната система, откъдето се пръкнаха, да построим армада звездолети и да им нанесем съкрушителен удар право в сърцето. Или така да ги уплашим, че да изтеглят силите си за защита на родината си. Колко неопределени бяха тези планове!

Но да се задържим до осъществяването на тези „сладки надежди“, раждаемостта ни трябваше да надхвърли пасивите и то заедно с лихвите. До сега не успяхме да постигнем това, независимо от различните твърди програми за увеличаване на човешката популация, осъществяването на които захвърли в прахта всички стари социални постижения и морални норми.

Докато в един прекрасен ден някакъв умник забелязал, че макар и нашите кораби да се изработват главно от метални отпадъци, останали от предишните битки, то личният състав на тези бойни единици…

Като резултат от тази невинна шега се появиха и тези, които нашата блондинка и колегите й си позволяваха да наричат войници-заместители…

Аз бях втори помощник и завеждах компютърното обезпечаване на стария „Чингис хан“, когато първата партида се появи на борда в качеството си на бойно попълнение. Трябва да призная, че тогава ние имахме пълното право да ги наричаме „зомби“. Повечето от тях синееха почти като формата с която бяха навлечени и дишаха тежко, като потомствени астматици. В очите им пробляскваше разум не повече отколкото в газово кюмбе. А как само маршируваха!

Приятелят ми Джони Круро, който загина по време на Великия Пробив през 2143 година, често казваше, че походката им е такава, сякаш се спускат по склон на полегат хълм право към зееща в подножието дълбока братска могила. Тялото им бе винаги изправено и стегнато до край, ръцете и краката се задвижваха отначало бавно-бавно, а после рязко се дръпваха. Само като ги видиш и те полазват мравки по гърба.

От „зомби“-тата нямаше никаква полза. Те ставаха само за изпълнение на тъпа и еднообразна работа. Но даже когато им заповядваха да изчистят оръдията, трябваше след около час да ги спират, защото в противен случай щяха да изчегъртат метала до лагерите.

Разбира се, не всички бяха толкова зле. Същият този Джони казваше, че е попаднал на двама или трима, които се държали достатъчно добре и биха могли да минат за слабоумни.

В бойни условия те не се пречупваха. Дори напротив. Старият кораб ще се разпадне на части от честите смени на курса, оръдията са се нагорещили до червено, пресипнали вопли от високоговорителите изригват заповедите по-бързо, отколкото мускулите могат да изпълнят, ремонтните отряди с разкривени от бързане лица едва успяват да се прехвърлят от едно критично място на друго, не разбирайки, как така еотийците не могат да уцелят такава огромна и тромава мишена като „Хан“… и точно тогава пред очите се появява някой „зомби“ стиснал метла в гумените си ръце и започва да мете палубата, като че ли нищо не става наоколо с присъщата му тъпа акуратност и непреклонна целеустременост.

Аз си спомням, как веднъж целия оръдеен разчет захвърли работата си и се зае да бъхти сините нещастници с дълги и тежки лостове. При друг случай някакъв офицер влетя в кубрика, измъкна лъчемета и започна да зачуква снопи ярки искри в „зомби“-то, което съвсем кротко почистваше с парцал илюминатора. А когато длъгнестото тяло, без да разбира какво става и без да се жалва, се търкулна на пода, младият офицер се наведе над него и занарежда успокоително: „Тихо, момченцето ми, тихо, нищо лошо не ти се е случило, тихо…“

Именно опасността от психологически сривове при хората, а не ниската ефективност на „зомби“-тата, бе причината да ги махнат от корабите. Но може би, ако бяха поизчакали, ние с течение на времето щяхме да свикнем — само бог знае с какво свиква човек по време на война.

Но „зомби“, струва ми се, принадлежаха към нещо друго, което се намираше извън понятието „война“. Най-ужасното беше това, че съвършено не ги плашеше възможността да бъдат убити отново.

За щастие, всички казваха, че новите модели са значително усъвършенствувани… Ако е истина, съвсем няма да е лошо. Диверсионният кораб или „копието“, както го наричаха накратко, не се различаваше много от патрула-камикадзе, но изискваше от екипажа си превъзходни бойни качества, щом последният искаше да осъществи мисията си и по някакъв начин да се върне обратно в базата си. Да не споменавам, че корабът е прекалено малък и хората са принудени да живеят рамо до рамо в това тясно пространство и трябва да се разбират помежду си.

Мислите ми бяха прекъснати от стъпки в коридора. Аз чаках отвътре, а те — зад вратата. Малко не бях на себе си.

Те очевидно, също нервничеха преди срещата си с мен. Във всеки случай, не бързаха да влязат.

Аз се приближих до прозореца и погледнах надолу, на плаца, където ветераните, чиито умове и тела дотолкова се бяха износили, че не подлежаха на ремонт, дресираха задъхващите се в новата си униформа „зомби“, учеха ги как да използуват придобитите неотдавна рефлекси, за да изпълняват бързо следващите една след друга команди. Аз неволно си припомних занятията по физкултура в горните класове на училището.

Отдолу долитаха отсечени команди: „Едно, две, три, четири! Едно! Две! Три! Четири!“ Само че вместо „едно“ явно звучеше някаква нова дума, която така и не можах да чуя отчетливо.

След това чух как вратата зад мен се отвори, затвори и четири чифта крака тракнаха подметки, заставайки в стойка „мирно“.

Аз се обърнах.

Те ми отдаваха чест. Е и какво, дявол да го вземе, така и трябва, та нали съм им командир. Аз също отдадох чест и четирите ръце с рязко движение се отпуснаха.

— Свободно — изкомандувах аз. — Те леко разкрачиха крака и поставиха ръце зад гърба си. — Отдих! — Телата се отпуснаха. — Седнете, момчета. Да се запознаем.

Те седнаха на чиновете, а аз се приближих до масата на инструктора. Ние мълчаливо се гледахме един друг. Лицата им бяха внимателни и съсредоточени.

Поисках да погледна на собственото си лице в този миг. Независимо от подготвителните инструктажи и лекции, трябваше да си призная, че още с влизането си, видът им просто ме зашемети. Те излъчваха усещане за здраве, ясен ум и твърдост при достигане на целите. Но не в това се криеше най-важното.

Съвсем не в това!

За тази среща бях подготвен, по-скоро си мислех, че съм подготвен, още в краткосрочните курсове. Но сега с усилие се въздържах да не изскоча през вратата. Гледаха ме четирима знаменити мъртъвци!

Едрият мъж, изпълващ почти целия чин, бе Роджър Грей, който загина миналата година, след като извърши таран с малкия си кораб-разузнавач. От нанесения удар флагманът на еотийския флот се разцепи на две. Този човек бе награден с всички известни ордени и медали и накрая със Слънчевата Корона. Той щеше да бъде мой втори пилот.

Слабият съсредоточен мъж с гъстите черни коси бе Вонг Цзи. Загина, прикривайки отстъплението от астероидите след Великия Пробив на 2143 година. Според очевидците, корабът му продължил да води огън, след три преки попадения… Притежава всички възможни награди и Слънчевата Корона.

Вонг щеше да бъде бордови инженер.

Мургавият младеж е Юсуф Ламахди. Загина на Титан при една дребна схватка. Увенчан е с награди повече от останалите. Притежава две Слънчеви Корони!

Той ще бъде моя стрелец.

Шишкото е Стенли Уинстън — единствения военнопленик, избягал от еотийски плен. От него самия бе останало твърде малко в мига на пристигането му, но корабът, на който долетя, беше първият вражески кораб, попаднал в ръцете ни неповреден. В онези времена орденът Слънчева Корона още не съществуваше и той не бе удостоен с него, за това пък името му бе присвоено на няколко военни академии.

Уинстън щеше да бъде моят астронавигатор.

Аз се сепнах и се върнах към действителността. Те не бяха онези герои, по-скоро в тях не съществуваше нито едно кръвно телце от Грей или Цзи в тези реконструирани тела. Това бяха просто отлични и много добре изпълнени копия на знаменитите оригинали, до най-дребните детайли, взети от медицинските картони, запълнени още тогава, когато Вонг е бил дете, а Грей — новобранец.

Припомних си дори и това, че съществуват някъде стотици и хиляди Ламахдовци и Уинстъновци. Всичките те слизаха от конвейрите няколко етажа по-надолу. „Само смелите заслужават да имат бъдеще“ бе девизът на Оползотворителя. По такъв оригинален начин сега се опитваха да вселят героизъм в членовете на ЗВС, нагледно демонстрирайки им, че особено отличилите се, в бъдеще ги очаква дублиране в достъпно за въображението количество.

Доколкото ми бе известно, има няколко категории хора, които ги очакват подобни почести, но главните причини героите да служат за модели нямат нищо общо с моралните съображения.

Преди всичко това е малък трик, целта на който е да се повиши ефективността на работа на промишлеността. Ако се прибегне към методите, характерни за масовото производство — а Оползотворителят е именно такова предприятие — то просто е безмислено да се пускат множество различни модели, а не няколко унифицирани. А щом ще се пускат стандартни модели, то защо да не се използуват тези от тях, които предизвикват положителни и относително приятни асоциации, макар и предизвикани само от външния вид, вместо обезличени персонажи, слезли от чертожните дъски на конструкторите.

Втората причина, видимо, бе много по-важна, но бе значително по-трудна за формулиране.

Според заявлението на инструктора, което той направи вчера, съществува определено предчувствие или поверие, заключаващо се в това, че ако точно се изкопират индивидуалните черти, мускулатурата, метаболизма на героя и дори формата на мозъчните му гънки, то би могло да се получи още един герой. Разбира се, първоначалната личност е невъзможно да се появи — за това ще са необходими дълги години възпитание в специфично обкръжение и отчитане на десетки други, малозначими външни фактори. Но по мнението, по-точно предчувствието на биотехнолозите, има макар и много малка вероятност, трошица разумна смелост да се крие в самата молекулярна структура на тялото.

Е и какво, тези поне по външен вид изобщо не напомнят „зомби“!

Аз извадих от джоба си сгънати хартии, съдържащи маршрута на нашия кораб и някак неволно ги изпуснах. Преди още разгънатия лист, спирално падайки да стигне пода, Роджер Грей, протягайки ръка, го пое и ми го подаде. Усетих прилив на положителни емоции — хареса ми как се движеше. Точно такава реакция е нужна на втория пилот.

— Благодаря — усмихнах се аз.

Той само кимна вместо отговор.

На ред бе Юсуф Ламахди. Проверката показа, че той съвсем не е по-зле. Притежаваше всички качества необходими на един първокласен специалист. Трудно ми е да опиша, как го определих… Представете си, че сте в зоната на развлечения „Ерос“ и влизате в някакъв бар. Там виждате събрани на едно място петима души — екипажът на „копието“ и над масата им вече витае буйната атмосфера на самохвалството. И веднага сред тях разпознавате, кой е стрелецът. Издава го някаква, сякаш старателно скривана нервна съсредоточеност. И заедно с нея хладнокръвие, съчетано с взривна енергия, готова всеки миг да избухне. Именно тези качества са необходими на човек, държащ обтегнат спусъка, докато ти изпълняваш сложна маневра, представляваща развръщане настрани, спускане по геодезическата крива и рязък завой право към целта. Но щом влезеш в зоната на досегаемост на мишената, веднага започваш нова маневра, развръщане настрана, излизане по кривата и завой, назад към безопасността. Готов съм да се обзаложа на всякаква сума, че друг подобен стрелец не може да се намери в цялото ЗВС.

Астронавигаторите и бординженерите са хора със съвсем други качества. Преди да ги оцените, трябва да ги наблюдавате в бойна обстановка. Въпреки това харесваше ми начинът по който ме гледат Вонг Цзи и Уинстън, спокойствието им и увереността. А и самите те ми допадаха.

Усетих, че от раменете ми пада тежък товар. За първи път от няколко дни си позволих да се отпусна. Екипажът ми подхождаше.

— Момчета — обърнах се аз към тях. — Предполагам, че ще успеем да се сработим. Ние ще направим дружен и надежден екипаж. В мое лице вие ще откриете…

Наложи се да замълча. Те ме гледаха спокойно и малко насмешливо. Имаше нещо, което ме накара да се замисля. До сега нито един от тях не беше произнесъл нито дума. Само очите им ме следваха непрекъснато и в тях не усещах особена топлина.

Мълчанието се проточи.

До сега ме интересуваше само едната страна на проблема, по всяка вероятност не най-важната — как аз ще възприема новия екипаж. Техните чувства не ме интересуваха…

— Какво ви тревожи, момчета? — отново се обадих.

Те продължаваха мълчаливо да ме фиксират. Уинстън сви устни и се залюля на стола. Разнесе се скърцане.

— Грей — обърнах се към втория пилот. — Имате такъв вид, сякаш нещо не е наред. Няма ли да споделите, какво е то?

— Не, капитане — предизвикателно произнесе той. — На Вас не желая нищо да разказвам за това.

Неволно се намръщих.

— Ако все пак някой поиска да ми разкаже нещо, нека бъде сигурен, че то ще остане между нас. Нека забравим за такива неща, като военни чинове и устави на ЗВС. — Изчаках известно време. — Вонг? Ти, Ламахди? Уинстън?

Не последва никакъв отговор. Столът под Уинстън продължи да скърца. Усетих, как попаднах в задънена улица.

Какво имаха против мене? Ние никога не бяхме се виждали до този момент. Едно ми беше напълно ясно: не мога да си позволя да имам екипаж, който изпитва към мене, макар и скрита, но единодушна неприязън. По-добре доброволно да си пъхна главата под лупата на лазера и да натисна копчето.

— Слушайте, ще повторя още един път. Нека забравим чинове и устави. Аз трябва да знам, какво става. Предстои ни, да живеем в такива тесни условия, които само човешки разум може да измисли. Ще управляваме малко корабче, чиято бойна цел е, на пределна скорост да преодолее заградителния огън на противниковия звездолет и да му нанесе един-единствен, но съкрушителен удар с лазера на Ирвинг. Трябва да се погаждаме един с друг. Ако по време на атаката се прояви и частица от неизказаната сега враждебност, ние няма да можем да действаме с нужната ефективност. И ако това наистина се случи, краят ни ще настъпи далеч преди…

— Капитане — неочаквано произнесе Уинстън и с грохот закова стола към пода. — Аз бих искал да Ви задам един въпрос.

— Моля — въздъхнах с облекчение. — Питайте за каквото пожелаете.

— Когато мислите или говорите за нас, каква дума употребявате?

— Какво?

— Как ни наричате? Зомби? Нули? Ето какво ме интересува, капитане.

Той го каза тъй вежливо и спокойно, че аз не разбрах веднага смисъла на въпроса.

— Лично аз — намеси се в разговора Роджър Грей, но къде по-невежливо и по-неспокойно, — причислявам нашия началник към този сорт хора, за които ние сме консервирано месо. Не е ли така, капитане?

Юсуф Ламахди скръсти ръце.

— Ти изглеждаш прав, Роджър. Той си е изградил този начин на мислене. Съвсем е сигурно.

— Не — каза Вонг Цзи. — Той не ползва тази терминология. Зомби да! Консерви — не! Бихте го забелязали най-малкото по това, че не излезе от кожата си досега и не ни заповяда да се прибираме обратно в консервените кутии. И не допускам, че би ни наричал нули. Капитанът ни е от друг сорт хора, който би казал на друг капитан: „Приятел, да знаеш само какъв екипаж от зомбита ми се падна! Не можеш да си го представиш!“ Ето, такъв е според мене. Зомби!

Те отново затихнаха и продължаваха да ме гледат. И в очите им липсваше насмешливост, там се четеше ненавист.

Отпуснах се на стола. В стаята се задържа напрегната тишина. От двора, намиращ се на петнадесет етажа по-ниско се разнасяха грубите гласове на сержантите.

Ама че дивотия! Зомби, нули, консервирано пушечно месо… Откъде бяха възприели тези глупости? Всеки от тях е най-много на шест месеца. Нито един не е излизал извън стените на Оползотворителя. Подготовката им би трябвало, според върховния замисъл, да гарантира абсолютно безопасен начин на мислене, чиято цел бе да се изградят упорити и жизнерадостни личности, напълно човешки, изкусни до най-малките подробности в разнообразни специалности, като не се влияят от тъй разнообразните нарушения на психологическото равновесие, разбира се в пределите на възможностите на съвременната наука…

Изведнъж схванах една дума. Произнасяха я долу на плаца и с нея заместваха „едно“. Това бе същата онази странна дума, която не успях веднага да разбера. Нула!

„Нула, две, три! Нула, две, три!“

ЗВС в това отношение, изглежда, по нищо не се отличаваше от която и да е армия, в която и да е епоха…

Разбира се, така е. Отначало се изразходват огромни средства, да се произведе крайно необходима продукция, напълно отговаряща на изискванията. А след това, в началото на военното им използване, се прави така, че на практика може да сведе всичко на нула. Аз съм абсолютно уверен, че всички висши чинове, дори събрани заедно, нищо не могат да направят с тези стари, отдавна пенсионирани майстори на дресировката, които гонеха до дупка новобранците. Ясно си представях, ниските и подли умове, които ревностно се гордееха както със своите предразсъдъци, така и със скромните си, но добити сред мъчения военни познания, как дават на тези хлапаци възможността да изпитат прелестите на казармата, как ги просвещават за това, което ги чака извън оградата…

Каква глупост…

Всъщност, толкова ли е глупаво това? Може би трябва да се погледне от друг ъгъл. Прост армейски практицизъм. На предната линия царят ужас и мъчения, а в неутралната полоса дори е по-лошо. Нека човешкия материал да прояви непригодността си още тук, в дълбокия тил.

Някакъв смисъл имаше. Напълно логично е да се произвеждат живи хора от плътта на мъртъвците и щом могат да се движат, веднага да ги подложат на най-суровото и уродливо въздействие, което неизбежно ще изврати възпитаната в тях преданост и ще я превърне в ненавист, а така прекрасно балансираната психологическа приспособляемост в истинска неврастения.

Не бих могъл да зная, дали висшето началство е обсъждало тази проблема. Единственото, което разбрах, бе появата на чудовищно важна за мен проблема. Спомних си мислите преди срещата ми с тези хора и се почувствувах съвсем зле. Но една мисъл ми дойде на помощ.

— Кажете — предложих им, — как вие ме наричате?

Те се спогледаха в недоумение.

— Вие се интересувате как ви наричам — обясних им аз. — Защо тогава да не кажете, как вие наричате хората родени от хора?

Ламахди се захили, при което на тъмния му фон пробляснаха снежнобели зъби.

— Реалисти. Наричаме ви реалисти.

В разговора се намесиха и останалите. Научих множество други названия. Те искаха да се вживея в тях, жадно се вглеждаха в лицето ми и изплюваха думите, като многоцветни ракетни установки.

Някои от прякорите бяха доста забавни, други — направо гнусни. Особено бях очарован от „коремници“ и „маткари“.

— Достатъчно — прекъснах ги. — Сега олекна ли ви?

Те дишаха тежко, но явно се чувстваха по-добре. Забелязах това, но и те прекрасно разбраха, че атмосферата в стаята доста се разведри.

— Преди всичко — започнах аз, — искам да осъзнаете, че вече сте големи и сами трябва да се защитавате. От днес нататък в базите за отдих или баровете имате право да се озъбите на всеки равен по чин, ако той спомене нещо, което да напомни за зомби. В случай, че този негодник ми е равен по чин, това почетно задължение възлагам на себе си. Няма да търпя, когато някой унижава момчетата ми. И винаги, когато ви се стори, че се отнасям към вас, не като пълноценни граждани на Слънчевата Система, то ви разрешавам да ми кажете приблизително така: „Слушай, бе, мръсник коремник, сър…“

Четиримата се заусмихваха. Известно време очите им бяха топли, но бързо се измениха и отново застинаха. Аз усетих, че продължавам да им бъда чужд и изругах.

— За съжаление нещата не са толкова прости, капитане — произнесе Вонг. — Вие, наистина, можете да ни смятате стопроцентови хора, но ние не сме такива. И всеки, щом му дойде на ум, да ни нарече телешко варено, ще бъде в известна степен прав. Защото не във всички отношения сме така добре направени, като хората родени от майки. Това ни е известно и знаем, че никога няма да станем такива като вас. Никога!

— Съвсем не зная за това — избухнах аз. — Е, някои лични качества, записани в протоколите…

— Тези протоколи, капитане — прекъсна ме Вонг, — все още не са в състояние да ни направят стопроцентови хора.

Уинстън одобрително кимна и след като помисли малко допълни:

— А също така и група хора да станат раса.

Едва сега разбрах на къде бият. Поиска ми се през глава да изхвръкна от стаята, от сградата, преди още някой да каже дори една дума. Желанието бе толкова силно, че скочих от стола, но се овладях и започнах да се разхождам край черната дъска.

Вонг Цзи не спираше. Би трябвало отдавна да схвана, че той нямаше да се спре до тук.

— Заместители на войниците — произнесе дълбокомислено той и присви очи така, сякаш за първи път се замисляше сериозно над значението на това словосъчетание. — Не сме войници, а само заместители на войниците. Ние не сме войници, защото те са мъже, а ние, капитане, не сме мъже.

— Вие трябва да знаете, защо. Та нали сте запознати с личните ни досиета, капитане. Ние не сме мъже, истински мъже. Защото сме лишени от възможността за самопроизводство.

С труд си наложих да седна, като пуснах треперещите си ръце върху колената.

— Ние сме стерилни — донесе се до мен гласът на Ламахди, — като преварена вода.

— При това въпросът не е за някакво определено количество — намеси се Уинстън. — Става дума за всички нас.

— Произведен си като нула — измърмори Вонг, — като нула свършваш земния си път. А биха могли, поне на някой от нас, да предоставят тази възможност… Децата, може би, щяха да се окажат не чак толкова лоши.

Тежката длан на Роджер Грей се стовари върху облегалката на съседния стол.

— Там е работата, Вонг — злостно процеди той. — Децата ни могат да бъдат и добри. Даже прекалено добри. Нашите деца може би щяха да бъдат по-добри от техните и какво би останало тогава от тази горда и надменна раса, така много обичаща да раздава прякори, расата от хора-реалисти?

Отново се вгледах в лицата им, но сега се появи съвсем друга картина. Изтриха се бавно пълзящите ленти на конвейера отрупани с органи и тъкани, над които с такъв ентусиазъм бяха навели глави биотехниците. Повече не ми се мяркаха през главата десетките възрастни мъжки тела, поставени в хранителен разтвор, всяко от тях свързано с компютър, който тихомълком вливаше необходимата информация, и ги подготвяше да заемат мястото на човека дори в най-кръвопролитните космически войни.

Сега виждах казармите, изпълнени докрай с многократно копирани герои. Всички те изпълнени с пренеприятно настроение, така характерно за всяка казарма и освен това предизвикано от най-голямото унижение — унижение първородно, като самата структура на човешката личност.

— Значи сте убедени — казах, колкото се може по-спокойно, въпреки че ме изби пот, — че нарочно сте лишени от способността за възпроизводство?

— Капитане — свирепо ме изгледа Уинстън, — моля Ви, не ни разказвайте приказчици за малки дечица.

— Не сте ли се замисляли, че най-голямото затруднение на човечеството сега, се явява именно възпроизводството. Повярвайте ми, момчета, там навън, се разговаря само за това. Дори учениците от първите класове разискват непрекъснато тази проблема на своите олимпиади. Учени, ботаници или археолози, всеки от своя гледна точка, публикуват всеки месец огромни монографии. Общоизвестно е, че еотийците ще ни победят, ако не открием начин да увеличим населението си. Нима сериозно вярвате, че при тези условия, на някого умишлено може да бъде нанесен подобен недостатък?

— Толкова ли са важни неколцината мъже-нули, с които разполагате? — озъби се Грей. — Според последните бюлетини запасите от сперма са достигнали най-голямото ниво през последните пет години. Ние просто не сме ви необходими.

— Капитане — намеси се отново Вонг, — позволете ми, на мой ред, да Ви задам няколко въпроса. Нима Вие искрено очаквате от нас, да повярваме, че съвременната наука, способна да възкресява или по-точно да сътворява живи хора от мъртва, полуразрушена протоплазма, не е в състояние да възстанови зародишната плазма, поне в един-единствен случай?

— Длъжни сте да повярвате — отговорих аз, — защото така е в действителност.

Четиримата заедно престанаха да гледат към мен.

— Нима не сте чували, — започнах аз умолително, — че зародишната плазма е много по-неповторима за всеки организъм, отколкото която и да е друга негова част? Дори по-ексцентрични учени смятат, че нашите тела представляват просто обвивки в които половите клетки осъществяват размножаването? Тази е най-сложната задача на биотехнологията. Повярвайте ми, момчета — завърших аз разгорещено, — щом ви казвам, че биологията още не е решила проблема с половите клетки, то ви казвам истината. Поне това ми е напълно известно.

Те ме слушаха внимателно и това ми придаде увереност.

— Продължавам — заговорих отново. — Притежаваме една обща черта с еотийците. Насекомите и млекопитаещите неизмеримо много се отличават едни от други. Но сред обществата им се намират индивиди, които, без да взимат лично участие в размножението, се явяват важна и неотделима част на расата си. Например, възпитателката в детската градина може да бъде и безплодна, но играе важна роля във възпитанието на децата.

— Уводна лекция номер четири. Специално предназначена за войници-заместители — сухо отбеляза Уинстън. — Кара като по ноти.

— Аз съм раняван — продължих аз. — Петнадесет пъти тежко раняван.

Вместо нагледно пособие запретнах ръкава на дясната си ръка. Той се оказа мокър от пот.

— Ние знаем, че сте раняван, капитане — опита се да ме спре Ламахди. — Вижда се по медалите Ви. Не е нужно…

— И всеки път, когато бивах ранен, ме зашиваха така, че изглеждах направо като нов, дори по-добре. Погледнете тази ръка. — Аз я сгънах така, че да се вижда по-хубаво. — Преди тя да беше обгорена в една дребна схватка, никак не ми се удаваше да увелича мускулите си. Но на костите лекарите ми създадоха нова ръка, по-хубава от предишната и повярвайте ми, сега рефлексите й са по-бързи.

— Какво искате да докажете — прекъсна ме Вонг, — като се обръщате към миналото…

— Раняван съм петнадесет пъти — продължих без да обръщам внимание. — Четиринадесет пъти раните бяха излекувани. Но на петнадесетия раната се оказа такава, каквато още не умеят да лекуват… И никой не ми помогна.

— Нищо не разбирам — прошепна Грей.

— За щастие — и аз зашепнах, — тази рана не се вижда…

Уинстън се надигна, поиска нещо да попита, но премисли и седна обратно. Аз нарочно разказах това, за което той искаше да узнае:

— Атомна гаубица. Впоследствие се изясни, че снарядът бил дефектен. Но… загина половината екипаж на нашия крайцер втора класа. Аз се оказах в зоната на вторичното облъчване…

— Вторично облъчване… — Ламахди бързо пресметна на ум… — стерилизира мъжете на разстояние седемдесет метра. Освен ако сте били…

— На мен нямах нищо. — Престанах да се потя. Край. Малката ми скъпоценна тайна престана да бъде тайна. Поех си дълбоко дъх. — Сега навярно разбирате, че със сигурност знам, че тази проблема не е решена.

Роджер Грей стана и ми стисна ръката. Най-обикновена, може би малко по-силна, мъжка ръка.

— Екипажът на „копието“ се набира от доброволци. Освен две категории: командирът и войниците заместители.

— Изглежда — предположи Уинстън, — за човечеството те не представляват особена ценност.

— Вярно — кимнах аз. — Съображенията са правилни.

— Дявол да ме вземе! — разсмя се Юсуф, стана и също ми стисна ръката. — Добре дошли в нашия кръг, капитане.

— Благодаря, синко — отговорих аз.

Изглежда тях ги зашемети тази проява на чувствата.

— Ваш покорен слуга — обясних им, — никога не съм бил женен и винаги прекалено зает, че като се напия да попадна в най-близкия спермоприемник.

— Това вече е нещо! — проточи глас Уинстън.

— Да, вие сте единственото семейство, което някога ще имам. А това богатство — потупах медалите си, — е предостатъчно, да не се боя, че могат да ме заменят. Уверен съм!

— Но Вие не знаете — забеляза Ламахди, — какво друго попълнение ви предстои да получите. Зависи от колекцията на гърдите ви, преди сам да станете… осмелявам се да го кажа, суровина!

— И още как! — възкликнах аз.

Стана ми невероятно леко. Повече не бях непълноценен, след като знаех, че ми предстои да възпитавам подобно чувство в моя екипаж.

— Знаете ли какво, момчета — произнесе стрелецът, — струва ми се, че командирът ни е отличен момък. Можем само да мечтаем за такъв! За него ще отидем навсякъде!

Те ме наобиколиха. Уинстън, Ламахди, Грей, Вонг.

Чувствах, че ще съставим един от най-добрите екипажи на „копие“ във… Защо един от най-добрите? Най-добрият!

— О’кей! — каза Грей. — Водете ни където пожелаете… татенце!

Край
Читателите на „До последния мъртвец“ са прочели и: