Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Left Hand of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Уршула Льогуин. Лявата ръка на мрака

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №20

Преводач: Борис Миндов

Рецензенти: Светозар Златаров, Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 26.V.1980 г. Подписана за печат на 10.XI.1980 г.

Излязла от печат на 28.XI.1980 г. Формат 32/70×100 Изд. №1384

Печ. коли 17,50 Изд. коли 11,33 УИК 13,40. Цена 2,00 лв.

Страници: 280. ЕКП 95366 21431 5637–361–80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

Ursula K. LeGuin. The Left Hand of Darkness

Panther Books, London, 1977

© Ursula K. LeGuin, 1969

© Борис Миндов, преводач, 1980,

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1980.

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1980

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

6. ЕДИНИЯТ ПЪТ ЗА ОРГОРЕЙН

Събуди ме готвачът, който в къщи винаги ставаше много рано; аз спя дълбоко и той трябваше да ме раздруса и да ми каже на ухото: „Събудете се, събудете се, велможе Естравен, дошъл е куриер от кралския дворец!“ Най-после го разбрах и объркан от съня и от важността на случая, станах бързо и отидох до вратата на стаята си, където чакаше куриерът, и така започнах, съвсем гол и глупав като новородено дете, своето изгнание.

Четейки документа, който куриерът ми даде, аз си казвах мислено, че бях очаквал това, макар и не толкова скоро. Но като видях как този човек закова проклетия документ на вратата на къщата, което не бях очаквал, почувствувах като че забива гвоздеите в очите ми и обръщайки му гръб, стоях смутен и съкрушен, смазан от болка.

Това съвпадаше с някогашните ми предчувствия, разбирах какво трябва да направя и когато гонговете удариха девет часа, напуснах двореца. Нищо не ме задържаше повече. Взех каквото успях. Колкото до имущество и парични влогове, не можех да се възползвам от тях, без да застраша хората, с които имах работа, а колкото по-добри приятели ми бяха те, толкова по-голяма опасност ги застрашаваше. Писах на стария си кемърин Аш как да продаде някои ценни неща за издръжка на синовете ни, но го предупредих да не се опитва да ми праща пари, защото Тайб ще държи границата под наблюдение. Не можех да подпиша писмото. Да се обадя някому по телефона значеше да го пратя в затвора, и побързах да се махна, преди някой приятел от глупост да е дошъл да ме види и като награда за своето приятелство да загуби и парите, и свободата си.

Поех през града в западна посока. Спрях на един кръстопът и си помислих: Защо да не отида на изток, през планините и равнините, обратно в земята Керм, клет пешеходец, и така да се върна в Естър, където съм роден, в оная каменна къща на стръмен планински склон; защо да не се прибера в родното си място? Три-четири пъти се спирах по тоя начин и поглеждах назад. И всеки път между безразличните лица на улицата виждах някое, принадлежащо може би на шпионина, пратен да ме изпроводи от Ерхенранг, и всеки път си мислех колко неблагоразумно ще е да се опитам да се върна в родното си място. Това щеше да бъде равносилно на самоубийство. Изглежда бях роден да живея в изгнание и единственият ми път към родното място бе пътят на смъртта. Затова продължих на запад и вече не се обърнах.

За трите дни, с които разполагах, ако не ми се случеше някакво премеждие, щях да стигна най-много до Кузебен, на Залива, на осемдесет и пет мили разстояние. В повечето случаи заповедта за изгнание се съобщава на изгнаниците през нощта, тъй че да могат да хванат кораб по Сее, докато корабо-притежателите още не подлежат на наказание за оказване на помощ. Такава вежливост не бе в характера на Тайб. Сега никой собственик на кораб не би посмял да ме вземе; всички в пристанището ме познаваха, тъй като го бях строил за Аргавен. Никоя сухопътна лодка не би ме превозила, а от Ерхенранг до сухопътната граница са четиристотин мили. Нямах друг изход, освен да стигна до Кузебен пеш.

Готвачът бе разбрал това. Аз го бях освободил веднага, но преди да си тръгне, той ми беше приготвил пакет с каквато храна бе успял да намери, за да поддържа силите ми за тридневен път. Тази услужливост спаси и мене, и самочувствието ми, защото винаги, когато по пътя ядях от тия плодове и хляб, си мислех: „Значи има един човек, който не ме смята за предател, щом ми даде храна.“

Разбрах, че е тежко да те наричат предател. Интересно колко тежко е, защото лесно е да наричаш така друг човек; прозвище, което се прилепва, което приляга, което убеждава. Аз самият почти се убедих.

Пристигнах в Кузебен по здрач на третия ден, унил и с подбити от ходене нозе, понеже през последните години в Ерхенранг се бях отдал на тлъстеене и излишества и бях загубил навика си да ходя; а на градската порта ме чакаше Аш.

Седем години бяхме кемърини с него и имахме двама сина. Тъй като бяха родени от неговата плът, те имаха неговото име — Форет рем ир Осбот — и бяха отгледани в огнището на тоя клан. Преди три години той бе ходил в крепостта Органи и сега носеше златната верижка на Безбрачен от Гадателите. През тези три години не бяхме се виждали, ала щом съгледах лицето му в здрача под каменната арка, почувствувах някогашната ни обич, като че тя бе прекъсната едва вчера, и разбрах, че е запазил вярността си, поради която бе споделил моята злочестина. И се ядосах, като усетих, че възкръсва тази безполезна връзка; защото обичта на Аш винаги ме е карала да действувам против волята си.

Отминах го. Ако трябва да бъда жесток, няма защо да го крия, като се преструвам на добър. „Терем“ — подвикна той след мен и тръгна по петите ми. Заспущах се бързо по стръмните улици на Кузебен към кейовете. От морето духаше южен вятър, от който черните дървета в градините шумоляха, а аз бързах през тоя топъл бурен летен здрач, като че бягах от убиец. Той ме настигна, защото поради подбитите си крака не поддържах темпото на вървежа си. Каза:

— Терем, ще дойда с теб.

Аз не отговорих нищо.

— Преди десет години през тоя месец Тува ние положихме клетва…

— А преди три години ти я наруши, като ме изостави, което беше умно от твоя страна.

— Никога не съм нарушавал обета, който си дадохме, Терем.

— Вярно. Нямаше и какво да се нарушава. Това беше лъжлив обет, втори обет. Ти знаеш това; още тогава го знаеше. Единствената истинска клетва за вярност, която съм давал, не бе изречена, нито можеше да се изрече, човекът, който я положи заедно с мен, е мъртъв, а обетът — развален много отдавна. Аз не дължа нищо на теб, нито ти — на мен. Остави ме.

Докато говорех, гневът и озлоблението ми се насочиха от Аш към самия мен и собствения ми живот, който оставаше зад гърба ми като развален обет. Но Аш не знаеше това и в очите му бликнаха сълзи. Той каза:

— Ще вземеш ли това, Терем? Аз не ти дължа нищо, но те обичам силно.

Той ми подаваше малък пакет.

— Не. Аз имам пари, Аш. Остави ме да си отида. Трябва да вървя сам.

Продължих, а той не ме последва. Ала сянката на брат ми ме следваше. Бях говорил лошо за него. Във всичко бях постъпил лошо.

На пристанището не ми провървя. Не намерих там никакъв кораб от Оргорейн, на който да се кача и така да напусна територията на Кархида до полунощ, докогато ми беше срокът. По кейовете имаше малцина и всички те бързаха да се приберат; единственият, когото можах да заговоря, рибар, който поправяше мотора на лодката си, ме погледна веднъж и ми обърна гръб, без да продума. Това ме уплаши. Човекът ме познаваше; нямаше да ме познае, ако не беше предупреден. Тайб бе пратил свои агенти да ми пречат и да ме задържат в Кархида, докато срокът ми изтече. Досега бях преследван от болка и от гняв, но не и от страх; не предполагах, че заповедта за изгнание би могла да послужи просто като претекст за екзекутирането ми. Щом удареше шест часът, щях да бъда под прицела на хората на Тайб и никой нямаше да може да извика: „Убийство!“, а просто щеше да бъде извършено Възмездие.

Седнах на една торба с баластов пясък под ветровития блясък и мрак на пристанището. Морето плискаше и смучеше пилоните, рибарските лодки подскачаха на привързващите ги въжета, а в края на дългия кей гореше лампа. Седях и гледах светлината и отвъд нея, мрака над морето. Някои се вдигат срещу грозящата ги опасност; аз не съм от тях. Моята дарба е разсъдливостта. Застрашен отблизо, аз затъпявам, седя си на пясъчна торба и умувам дали човек би могъл да преплува до Оргорейн. От един-два месеца в залива Чаризун няма ледове, тъй че бих издържал известно време във водата. До орготей-ския бряг са сто и петдесет мили. Аз не зная да плувам. Когато откъснах очи от морето и се взрях пак в улиците на Кузебен, усетих, че търся Аш, надявайки се, че той продължава да върви по петите ми. Срамът ме извади от вцепенението и аз възвърнах способността си да мисля.

Ако имах работа с оня рибар, който все още човъркаше лодката си във вътрешния пристан, трябваше да си послужа или с подкуп, или с насилие; ала с тоя развален мотор не си струваше нито едното, нито другото. Тогава — кражба. Но моторите на рибарските лодки се заключват. Да махна заключената верига, да запаля мотора, да измъкна лодката от пристана под светлината на кейовите лампи и така да потегля за Оргорейн, когато никога не съм карал моторна лодка, ми се струваше глупава, безразсъдна авантюра. Не бях карал моторница, ала бях гребал с лодка по Леденото езеро в Керм; а на външния пристан, между две моторници, беше привързана гребна лодка. Щом я видях, и я откраднах. Изтичах по пристана под сияещите лампи, скочих в лодката, отвързах я, улових веслата и загребах към леко набръчканата вода на пристанището, където светлините се плъзгаха и блестяха по черните вълни. Когато се отдалечих на значително разстояние, прекъснах гребането, за да оправя ключа на едното гребло, защото не работеше както трябва, а ми предстоеше да греба доста време, макар че се надявах на другия ден да ме прибере някоя орготейска патрулна или рибарска лодка. Когато се наведох над ключа на греблото, по цялото си тяло почувствувах слабост. Помислих, че ще припадна, и се свих отмалял на седалката. Болестта на малодушието ме бе сломила. Но не знаех, че малодушието ще ми тежи така на корема. Вдигнах очи и видях на края на кея две фигури, подобни на две подскачащи черни вейки под далечната електрическа светлина от другата страна на водата, и чак тогава разбрах, че вцепенението ми не се дължи на страх, а на пистолет с голяма далекобойност.

Забелязах, че единият от тях държеше нападателна пушка и ако минаваше полунощ, предполагам, че щеше да стреля и да ме убие; но нападателната пушка вдига много шум, за който трябва да се даде обяснение. Затова си служеха със звуков пистолет. Звуковият пистолет може да предизвика зашеметяване само на стотина крачки. Не зная на какво разстояние е смъртоносен, но сигурно не съм бил далеч, защото се превих като пеленаче от болка в стомаха. Дишането ми беше затруднено, тъй като звуковият лъч, макар и слаб, ме бе улучил в гърдите. Скоро щяха да пратят моторна лодка да ме довърши, затова не можех да стоя дълго време превит и задъхан над греблата. Зад гърба ми и пред лодката се простираше мрак и трябваше да греба в тъмното. Гребях с отмалели ръце, следейки ги, за да се уверя, че държат веслата, защото не усещах хватката си. Така през развълнуваната вода и мрака излязох в открития залив. Там трябваше да спра. С всеки замах на веслата вцепенеността на ръцете ми се засилваше. Сърцето ми прескачаше, а дробовете ми бяха забравили как се поема въздух. Мъчех се да греба, но не бях уверен дали ръцете ми се движат. Тогава се опитах да прибера греблата в лодката, ала не можах. Когато меката светлина на един пристанищен патрулен кораб ме озари в нощта като снежинка върху сажди, не бях способен дори да извърна очи от блясъка.

Откопчиха ръцете ми от веслата, измъкнаха ме от лодката и ме захвърлиха като изкормена черна риба на палубата на патрулния кораб. Усещах, че ме оглеждат, но не можех да разбера добре какво говорят. Досетих се само по тона, че капитанът на кораба каза: „Няма още шест часа“ — а в отговор на друг той добави: „Какво ме засяга това? Кралят го е осъдил на изгнание, аз ще изпълнявам заповедта на краля и нищо повече.“

Тъй че въпреки радиокомандите от хората на Тайб на брега и въпреки доводите на помощника му, който се страхуваше от наказание, този офицер от кузебенската патрулна служба ме прекара през Чаризунския залив и ме свали благополучно на брега, в пристанището Шелт в Оргорейн. Дади извърши това напук на хората на Тайб, които бяха готови да убият невъоръжен човек, или от доброта, не зная. Нузут. „Възхитителното е необяснимо.“

Когато сивият орготейски бряг се открои от утринната мъгла, аз се изправих, раздвижих нозете си, слязох от кораба и поех по крайбрежните улици на Шелт, но някъде там се строполих отново. Когато се свестих, бях в Сътрапезническата болница на четвърти крайбрежен район на Чаризун, двайсет и четвърто Сътрапезничество, Сенетни. Разбрах това, защото беше гравирано или бродирано с орготейски букви над възглавницата ми, на лампата до леглото, на канчето върху креватната масичка, на самата креватна масичка, върху хибовете на болногледачите, покривките на леглото и пижамата, която носех. Приближи се лекар и ми каза:

— Защо сте се съпротивявали на дота?

— Аз не бях в дот — отговорих, — бях в звуково поле.

— Вие имахте симптоми на човек, който се е противил на разхлабващата фаза на дота.

Той беше властен стар лекар и на края ме принуди да призная, че може би съм си послужил със силата на дота, за да противодействувам на парализата, докато гребях, без да съзнавам ясно, че върша това; после, тая сутрин, по време на фазата танген, когато не трябва да се мърда, съм станал, вървял съм и така едва не съм се пребил. Когато всичко това бе изяснено за негово задоволство, той ми каза, че могат да ме изпишат след ден-два, и премина на следващото легло. Зад него вървеше Инспекторът.

Зад всеки човек в Оргорейн върви Инспекторът.

— Име?

Аз не го запитах за неговото. Трябва да се науча да живея без преследвачи, както е в Оргорейн; да не се обиждам; да не обиждам излишно. Но не му казах фамилното си име, което не засяга никого в Оргорейн.

— Терем Харт ли? Но това не е орготейско име. Кое Сътрапезничество?

— Кархида.

— Това не е Сътрапезничество на Оргорейн. Къде са документите ви за влизане и за самоличност?

Документите ми ли?

Аз доста се бях търкалял из улиците на Шелт, преди някой да ме докара в болницата, и съм пристигнал без документи, лични вещи, палто, обувки или пари. Когато чух това, реших да не се гневя, а се засмях; в такова положение няма място за гняв. Инспекторът се докачи от смеха ми.

— Не разбирате ли, че вие сте несъстоятелен и незарегистриран чужденец? Как смятате да се върнете в Кархида?

— С ковчег.

— Не бива да давате неподходящи отговори на официални въпроси. Ако нямате намерение да се връщате в страната си, ще ви пратим в Доброволческата ферма, където има място за криминална паплач, чужденци и незарегистрирани лица. Ня ма друго място за голтаци и подривни елементи в Оргорейн. По-добре заявете, че възнамерявате да се върнете в Кархида в тридневен срок, иначе ще трябва…

— Аз съм изгонен от Кархида.

Лекарят, който като чу името ми, се бе извърнал от съседното легло, дръпна Инспектора настрана и известно време му шепна нещо. Инспекторът стана кисел като развалена бира и когато се върна при мен, каза, като се бавеше и ръмжеше на всяка дума:

— Тогава да смятам, че ще ми съобщите намерението си да подадете молба за позволение да получите постоянно жителство във Великото Сътрапезничество Оргорейн, докато намерите и се настаните на полезна работа като „ръка“ в някое Сътрапезничество или град?

Отговорих:

— Да.

Иронията бе изчезнала с думата постоянно.

След пет дена получих постоянно жителство, докато бъда зарегистриран като „ръка“ в град Мишнори (както пожелах), и ми бяха издадени временни документи за самоличност за пътуването ми до този град. През тия пет дни щях да гладувам, ако старият лекар не бе ме задържал в болницата. Приятно му беше да има в отделението си министър-председател на Кархида, а министър-председателят от своя страна му беше благодарен.

Промъкнах се до Мишнори като товарач на сухопътна лодка към керван, пренасящ прясна риба от Шелт. Бързо, смрадливо пътуване, което завърши на големите пазарища на Южен Мишнори, където скоро намерих работа в ледниците. Лете на такива места винаги има работа — товарене, опаковане, складиране и транспортиране на стока, подлежаща на разваляне. Аз се занимавах главно с риба и живеех на един остров до пазарищата с колеги от ледницата; наричаха го Рибния остров; бяхме просмукани с миризмата му. Но аз харесвах работата си, понеже по-голямата част на деня прекарвах в охладения склад. Лятно време Мишнори представлява парна баня. Вратите на хълмовете са затворени; реката ври; хората се обливат в пот. През месец Окър имаше десет дни и нощи, когато температурата никога не спадаше под шейсет градуса, а един ден горещината стигна 88°. Прогонен в края на деня от прохладното си рибно убежище в тази топилна пещ, аз вървях пеша две мили до Кундерерския кей, където има дървета и човек може да види голямата река, макар и да не слезе до нея. Там се шляех до късно и най-после се прибирах на Рибния остров в горещата, душна нощ. В оная част от Мишнори, където живеех, чупеха уличните лампи, за да могат да вършат „работата“ си на тъмно. Но инспекторските коли постоянно наблюдаваха и осветяваха тези тъмни улици, лишавайки бедните от единственото им време на усамотение — нощта.

Новият закон за регистрирне на чужденците, въведен през месец Кус като стъпка в тайната борба с Кархида, анулира регистрацията ми, аз останах без работа и половин месец прекарах в чакалните на безброй инспектори. Колегите ми даваха пари в заем и крадяха риба за прехраната ми, тъй че успях да се презарегистрирам, преди да умра от глад; но бях си извадил поука. Харесваха ми тия сурови, предани хора, ала те живееха в капан, от който нямаше измъкване, а аз имах да върша работа с хора, които не ми се нравеха особено. Направих посещенията, които бях отлагал три месеца.

На другия ден, докато перях ризата си в пералнята на двора на Рибния остров с неколцина други, все голи или полуголи, през парата, вонята на мръсотия и риба и плясъка на водата чух някой да ме вика с фамилното ми име, и какво да видя: в пералнята — сътрапезникът Йегей, на вид досущ такъв, какъвто бе изглеждал при приемането на посланика на Архипелага в церемониалната зала на двореца в Ерхенранг преди седем месеца.

— Измъквай се оттук, Естравен — викна той с тънкия, висок, носов глас на мишнорейските богаташи. — Ох, остави тая проклета риза.

— Нямам друга.

— Тогава извади я от тая супа и ела с мен. Тук е горещо. Другите го изгледаха с мрачно любопитство, тъй като знаеха, че е богат човек, но не знаеха, че е Сътрапезник. Явяването му тук не ми харесваше; по-добре да беше пратил някого да ме повика. Малцина орготейци имат чувство за приличие. Исках да го измъкна оттук. Не беше приятно да нося мокра риза, затова помолих един бездомен момък, който се въртеше из двора, да ми я пази на гърба си, докато се върна. Дълговете и наемът ми бяха платени, документите ми се намираха в джоба на хиба; без риза напуснах острова с пазарищата и тръгнах с Йегей между къщите на властните.

Като негов „секретар“ ме зарегистрираха отново в регистрите на Оргорейн не като „ръка“, а като поставен под покровителство. Имената нямат значение, трябва да носиш значка и да си кажеш рода, преди да я получиш. Но този път значката беше на място, аз бях под покровителство и скоро започнах да проклинам целта, която ме бе докарала тук да ям чужд хляб. Защото от цял месец не даваха никакъв знак, че съм по-близо до постигането на целта си, отколкото когато се намирах на Рибния остров.

През дъждовната вечер на последния летен ден Йегей ме повика в кабинета си, където го заварих да разговаря с Обсъл, Сътрапезник на окръга Секев, когото познавах от времето, когато оглавяваше Орготейската морскотърговска комисия в Ерхенранг. Нисък и с хлътнал гръб, с малки триъгълни очички на пълно, плоско лице, той беше пълна противоположност на Йегей, крехък и костелив. Единият — старомодно облечен, другият — франт, но бяха и нещо повече. Двамата спадаха към Трийсет и тримата, които управляват Оргорейн; но и тук бяха нещо повече.

След размяната на любезности и глътка ситийска „жива вода“ Обсъл въздъхна и се обърна към мен:

— А сега ми кажете, Естравен, защо постъпихте така в Сасинот, понеже ако е имало някога човек, когото да съм смятал неспособен да греши в преценката на шифгретора или на подходящото време за действие, това сте вие.

— Страхът надделя у мен над предпазливостта, Сътрапезнико.

— Страх от какво, дявол да го вземе? От що се страхувате, Естравен?

— От това, което става сега. Продължаването на борбата за престиж в Синотската долина; унижението на Кархида, гневът, предизвикван от унижението; използуването на този гняв от кархидейското правителство.

— Използуването му? С каква цел?

Обсъл няма обноски; Йегей, деликатен и внимателен, се намеси:

— Сътрапезнико, велможата Естравен е мой гост и не бива да бъде подлаган на разпит…

— Естествено, велможата Естравен ще отговаря на въпроси, когато и както намери за добре — отвърна Обсъл с усмивка, игла, скрита в куп мазнина. — Той знае, че тук е между приятели.

— Аз прибирам приятелите си, където ги намеря, Сътрапезнико, но не мога вече да си позволявам да ги задържам дълго.

— Разбирам. И все пак бихме могли да се возим на една шейна, без да сме кемърини, както казваме в Ескев, нали? Дявол да го вземе, аз зная за какво са ви осъдили на изгнание, драги мой: загдето обичате Кархида повече от нейния крал.

— Може би, по-право, загдето обичам краля повече отколкото неговия братовчед.

— Или загдето обичате Кархида повече отколкото Оргорейн — вметна Йегей. — Греша ли, велможе Естравен?

— Не, Сътрапезнико.

— Значи смятате — каза Обсъл, — че Тайб иска да управлява Кархида така, както ние управляваме Оргорейн — умело?

— Да. Смятам, че Тайб, използувайки спора за Синотската долина като остен и изостряйки го при нужда, може за една година да извърши в Кархида по-голяма промяна, отколкото е виждала тя през последните хиляда години. Той има образец, по който да работи — Сарфа. И знае как да използува страховете на Аргавен. Това е по-лесно, отколкото да се опитва да вдъхва смелост у Аргавен, както правех аз. Ако Тайб успее, вие, господа, ще видите, че имате достоен враг.

Обсъл кимна.

— Да оставим настрана шифгретора — каза Йегей, — какво имате пред вид, Естравен?

— Следното: ще се намери ли на Големия континент място за два Оргорейна?

— Да, да, да, същата мисъл — каза Обсъл, — същата мисъл: вие ми я насадихте в главата, Естравен, и оттогава все не мога да я изкореня. Нашата сянка става прекалено голяма. Тя ще покрие и Кархида. Вражда между два клана, разбирам; спречкване между два града, разбирам; граничен спор, подпалване на няколко хамбара и няколко убийства, разбирам; ала вражда между два народа? Конфликт, който ще засегне петдесет милиона души? О, кълна се в сладкото мляко на Меш, някои нощи тази картина гори като огън съня ми и ме кара да скачам, облян от пот… Ние не сме в безопасност, не сме в безопасност. Ти знаеш това, Йегей; много пъти си го казвал по своему.

— Тринайсет пъти съм гласувал против изострянето на спора за Синотската долина. Но каква полза? Партията на господството разполага с двайсет гласа и всяка стъпка на Тайб засилва контрола на Сарфа върху тия двайсет. Той строи ограда около долината, поставя край оградата стража, въоръжена с нападателни пушки — нападателни оръжия! Мислех, че ги държат в музеите. Той дава на Партията на господството повод винаги, когато има нужда от такъв.

— И така укрепна Оргорейн. Но и Кархида. Всеки ваш отговор на провокациите му, всяко унижение, което причините на Кархида, всяко засилване на престижа ви ще послужи да засили Кархида, докато тя се изравни с вас — направлявана от един център като Оргорейн. А в Кархида не държат нападателните пушки в музеите. Носи ги кралската гвардия.

Йегей наля на всички още по глътка жива вода. Орготейските благородници пият тоя скъпоценен огън, докарван от Сит, от пет хиляди мили през мъгливите морета, като че е бира. Обсъл избърса устата си и примижа.

— Да — каза той, — такова е положението, аз много съм мислил върху него и продължавам да мисля. И смятам, че трябва да теглим една шейна. Но преди да се впрегнем, искам да ми кажете, Естравен, какви са тия подмятания, приказки и врели-некипели за Пратеник от другата страна на луната?

Значи Генли Ай е поискал разрешение да влезе в Оргорейн.

— Пратеник ли? Той е такъв, за какъвто се представя.

— Сиреч…

— Пратеник от друг свят.

— Я стига с вашите мъгляви кархидейски басни, Естравен. Аз се отказвам от всякакъв шифгретор, да го оставим настрана. Ще ми отговорите ли?

— Вече отговорих.

— Чуждоземно същество ли е той? — запита Обсъл, а Йегей:

— И е имал аудиенция с крал Аргавен?

Отговорих утвърдително и на единия, и на другия. Те помълчаха минута, а после и двамата забъбраха едновременно, като никой не се опитваше да крие любопитството си. Йегей искаше да се говори със заобикалки, ала Обсъл постави въпроса направо:

— Какво беше мястото му във вашите планове? Изглежда, вие сте заложили на него и сте се провалили. Защо?

— Защото Тайб ме препъна. Зяпах звездите, а не забелязвах калта, в която газех.

— С астрономия ли сте почнали да се занимавате, драги?

— Не е зле всички да почнем да се занимаваме с астрономия, Обсъл.

— Заплаха ли е за нас той, тоя Пратеник?

— Мисля, че не. Той носи от своя народ предложения за съобщения, търговия, договор и съюз, нищо друго. Дойде сам, без оръжие или защита, с нищо друго, освен един апарат за свръзка, и с кораба си, който ни позволи да изучим основно. Мисля, че няма защо да се боим от него. Обаче носи в празните си ръце края на кралствата и на сътрапезничествата.

— Защо?

— Как можем да се отнасяме с чужденците другояче освен като с братя? Как може Гетен да се отнася към един съюз на осемдесет свята другояче освен като към свят?

— Осемдесет свята? — възкликна Йегей и се засмя неловко.

Обсъл ме изгледа накриво и рече:

— Май сте прекарали прекалено дълго с тоя луд в двореца му и сам сте полудели… О, Меш! Какви са тия небивалици за съюза със слънца и договори с луната? Как дойде тук тоя човек? Качен на комета? Яхнал метеор? Кораб, че кой кораб плава по въздуха? В празното пространство? Ала вие не сте по-луд, отколкото сте били досега, Естравен, сиреч — хитър луд, умен луд. Всички кархидейци са побъркани. Водете ме, велможе, аз ви следвам. Да вървим!

— Аз не тръгвам за никъде, Обсъл. Къде мога да отида? Вие обаче можете да стигнете донякъде. Ако следвате Пратеника известно време, той може да ви покаже как да се измъкнете от Синотската долина, от пагубния път, по който сме се залутали.

— Е, добре. Ще се захвана с астрономия на стари години. Докъде ще ме доведе тя?

— До величие, ако се движите по-предпазливо от мен. Господа, аз бях с Пратеника, видях кораба му, който е прекосил празното пространство, и зная, че е наистина и действително пратеник от място, далеч от нашата земя. Що се отнася до искреността на посланието му и достоверността на описанието му за това друго място, нищо не може да се каже; може само да се съди така, както би се съдило за всеки; ако беше като нас, бих го нарекъл честен човек. Вие сами преценете това. Но едно е сигурно: в негово присъствие линиите, теглени по земята, не представляват граници, отбранителни линии. Пред вратите на Оргорейн стои по-голям предизвикател от Кархида. Хората, които отговорят на това предизвикателство, които първи разтворят вратите на земята, ще бъдат водачи на всички ни. На всички: на трите континента: на цялата земя. Границата ни сега не е линия между два хълма, а линията, която нашата планета описва при обиколката си около Слънцето. Сега е глупаво да се залага шифгреторът на друга възможност.

Аз бях спечелил Йегей, ала Обсъл седеше, потънал в тлъстините си, и ме следеше със своите малки очички.

— Трябва цял месец да се мисли върху това, за да се повярва — каза той. — Ако излизаше от устата на друг, а не от вашата, Естравен, щях да го сметна за чиста измама, мрежа за нашата гордост, изплетена от звездни лъчи. Но зная, че вие сте корав човек. Толкова корав, че не бихте си послужили с лъжливо изпадане в немилост, за да ни заблудите. Не мога да повярвам, че говорите истината, и все пак зная, че от лъжа бихте се задушили… Добре, добре. Би ли говорил той с нас, както изглежда е говорил с вас?

— Тъкмо това му е целта: да говори, да бъде чут. Там или тук. Тайб ще му затвори устата, ако се опита да бъде чут отново в Кархида. Боя се за него, а той изглежда не съзнава опасността.

— Ще ни разкажете ли каквото знаете?

— Да; но защо да не дойде тук и лично той да ви го разкаже?

Йегей отвърна, хапейки внимателно нокътя си:

— Мисля, че няма причина. Поискал е разрешение да влезе в Сътрапезничеството, Кархида не възразява. Молбата му се разглежда…