Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Left Hand of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Уршула Льогуин. Лявата ръка на мрака

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №20

Преводач: Борис Миндов

Рецензенти: Светозар Златаров, Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 26.V.1980 г. Подписана за печат на 10.XI.1980 г.

Излязла от печат на 28.XI.1980 г. Формат 32/70×100 Изд. №1384

Печ. коли 17,50 Изд. коли 11,33 УИК 13,40. Цена 2,00 лв.

Страници: 280. ЕКП 95366 21431 5637–361–80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

Ursula K. LeGuin. The Left Hand of Darkness

Panther Books, London, 1977

© Ursula K. LeGuin, 1969

© Борис Миндов, преводач, 1980,

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1980.

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1980

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

5. ДРЕСИРАНЕ НА ИНТУИЦИЯТА

Моята „хазяйка“, приказлив човек, ми уреди пътуване на изток.

— Ако искате да обходите Крепостите, трябва да прекосите Каргав. Оттатък планините, в Стара Кархида, е Pep, градът на едновремешните крале. Слушайте какво ще ви кажа. Един мой земляк поддържа керван от сухопътни лодки през прохода Ескар, та вчера ми разправяше на чаша орш, че щели да направят първия си рейс това лято на Гетени Осъм, тъй като пролетта беше много топла и пътят е вече чист до Енгохар и плуговете ще разчистят прохода само след два дни. Само че мен не можеш ме накара да прекосявам Каргав, аз предпочитам да си остана в Ерхенранг и да имам покрив над главата си. Но нали съм йомеш, хвала на деветстотинте Поддържници на трона и благословено да е млякото на Меш, човек може навсякъде да бъде йомеш. Ние сме все новопосветени, разбирате ли, защото великият Меш се е родил преди 2202 години, а Старият ханддарейски култ е създаден десет хиляди години преди него. Ако искате да видите Стария култ, ще трябва да се върнете в Старата земя. Чуйте какво; господин Ай, аз ще ви държа на разположение стая на тоя остров до завръщането ви, но, повярвайте ми, умен човек като вас трябва за известно време да се махне от Ерхенранг, защото всички знаят, че Предателят парадираше много с това, че се е сприятелил с вас в двореца. Сега, когато старият Тайб е Ухо на краля, положението пак ще се успокои. Тъй че ако отидете на Новото пристанище, ще намерите там моя земляк и ако му кажете, че съм ви пратил аз…

И тъй нататък. Той беше, както казах, приказлив и като разбра, че нямам шифгретор, не пропускаше случай да ми дава съвети, макар че прикриваше това с безброй „ако“ и „комай“. Той беше управител на моя остров; аз го смятах за своя хазяйка, защото имаше дебели бутове, които връткаше, когато вървеше, пухкаво, пълно лице и бе любопитен, дебнещ, подъл, добродушен по природа. Отнасяше се любезно с мен и когато ме нямаше, показваше стаята ми на любители на сензации срещу малка такса: „Вижте стаята на Тайнствения Пратеник!“ Имаше толкова женствена външност и държане, че веднъж го попитах колко деца има. Той се намръщи. Никога не бил раждал. Обаче бил баща на четири. Това беше една от малките изненади, които винаги ми се сервираха. Културният шок не представляваше нищо в сравнение с биологичния шок, който преживявах като човек от мъжки пол сред човешки същества, които през пет шести от живота си бяха безполови хермафродити.

Радиобюлетините бяха пълни с делата на новия министър-председател, Пемер Хардж рем ир Тайб. Много от новините се отнасяха за положението на север, в Синотската долина. Тайб явно щеше да се застъпи за претенциите на Кархида за тази област: точно такава стъпка, каквато на някой друг свят в този стадий на цивилизация би довела до война. Но на Гетен нищо не водеше до война. Дрязги, убийства, вражди, грабежи, отмъщения, изтезания и мерзости — всички те влизаха в репертоара на човешките постижения; но не се стигаше до война. Изглежда че им липсваше способността да се мобилизират. В това отношение те се държаха като животни; или като жени. Не се държаха като мъже или като мравки. Във всеки случай никога досега не бяха се държали така. Това, което знаех за Оргорейн, показваше, че през последните пет-шест века той все повече е ставал общество, способно да се мобилизира, истинска нация-държава. Надпреварването за престиж, досега главно икономическо, би могло да подтикне Кархида да подражава на своя по-голям съсед, да стане нация въпреки семейната кавга, както се бе изразил Естравен, да стане, както бе казал пак Естравен, патриотична. Ако това се случи, гетенейците може да имат прекрасна възможност да стигнат до състояние на война.

Исках да отида в Оргорейн и да видя дали предположенията ми за него са основателни, но исках първо да свърша с Кархида; ето защо продадох още един рубин на бижутера с набразденото от белези лице на улица Енг и без никакъв багаж, а само с парите си, с ансибъла, няколко уреда и един комплект дрехи тръгнах като пътник с един търговски керван първия ден от първия месец на лятото.

Сухопътните лодки потеглиха на разсъмване от брулените от вятъра товарни складове на Новото пристанище. Те минаха под Арката и свърнаха на изток — двайсет обемисти, подобни на шлепове камиона, които се движеха тихо на гъсеници един след друг по дълбоките улици на Ерхенранг в сенките на утрото. Те носеха кутии с лещи, ролки с лента за звукозапис, макари с медна и платинена жица, топове плат от растително влакно, произведено и изтъкано в Западните планини, сандъци със стрита сушена риба от Залива, каси със сачмени лагери и други дребни машинни части, а десет камиона бяха натоварени с орготейско кадиково зърно — всичко това отиваше за Перинговата бурна граница, североизточния ъгъл на страната. Целият превоз на Големия континент се извършва от тези електрически камиони, които, където е възможно, се прехвърлят на шлепове в реките и каналите. През месеците на дълбок сняг бавни снегорини, моторни шейни и ненадеждни кораби-ледоразбивачи по замръзналите реки са единственото превозно средство извън ските и ръчните шейни; през периода на Топенето не може да се разчита на никакъв вид транспорт; затова, когато дойде лятото, настъпва главният наплив на товарния превоз. Пътищата тогава гъмжат от кервани. Движението се регулира, като всяка кола или керван поддържа постоянна радиовръзка с контролните пунктове по пътя. Колкото и да са задръстени пътищата, транспортните средства се движат доста равномерно със скорост 25 мили в час (земни). Гетенейците биха могли да направят колите си по-бързи, но не ги правят. Когато ги запиташ за причината, отговарят: „Че защо?“ Все едно да запиташ земляните защо всичките ни коли трябва да се движат толкова бързо; ние отговаряме: „Че защо не?“ Всеки с вкуса си. Земляните смятат, че трябва да напредват, да се развиват. Жителите на Зима, които живеят винаги в Година първа, смятат, че присъствието е по-важно от прогреса. Моите вкусове са земни и когато напущах Ерхенранг, равномерното движение на кервана започна да ме дразни; щеше ми се да скоча и да побягна. Но се радвах, че се махам от тия дълги каменни улици с надвиснали над тях черни стръмни покриви и безброй кули, от този град без слънце, където всичките ми възможности се бяха превърнали в страх и предателство.

Изкачвайки Каргавските предпланини, керванът спираше за малко, но често за ядене в крайпътни странноприемници. Следобед за пръв път видяхме от един връх на предпланините главната планинска верига. Съзряхме Костор, който е висок четири мили от подножието до билото; огромният наклон на западния му скат закриваше върховете на север от него, някои от които се издигат до трийсет хиляди стъпки. На безоблачното небе южно от Костор се белеят връх след връх; преброих тринайсет, последният от които се мержелееше неясно в мъглявата далечина на юг. Шофьорът ми каза имената на тринайсетте и ми разправи разни истории за лавини, за сухопътни лодки, които планинските ветрове издухали от пътя, за екипажи на снегорини, заседнали със седмици на непристъпни височини, и тъй нататък, в приятелско усилие да ме изплаши. Той разправи, че видял как камионът пред него се плъзнал и се строполил в хиляда стъпки дълбока пропаст; забележителното било, каза той, бавността, с която падал. Като че цял следобед се търкалял в тая бездна и с голямо облекчение видял как най-после изчезнал, без никакъв звук, в една четиридесет стъпки дълбока снежна пряспа на дъното.

В три часа спряхме да обядваме в един голям хан, внушително заведение с големи камини, в които бумтеше огън, и просторни помещения с тавански греди и пълни с маси, отрупани с вкусно ядене; но не останахме да пренощуваме. Нашият керван имаше удобства за спане, тъй като бързаше (по кархидейски) пръв за сезона да стигне района на Перинговата бурна граница, за да обере каймака на пазара в полза на своите търговци-предприемачи. Заредиха батериите на камионите, пое нова смяна шофьори и продължихме нататък. Един камион от кервана служеше за спално помещение, и то само за шофьорите. Легла за пътници нямаше. Прекарах нощта в студената кабина, на коравата седалка, с едно прекъсване около полунощ за вечеря в някакво ханче високо в планините. Кархида не е страна на удобствата. На разсъмване се събудих и видях, че сме оставили всичко зад нас освен камъните, леда и светлината, а тесният път се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре под гъсениците ни. Потрепервайки, помислих, че има неща, които са по-важни от удобствата, освен ако не си баба или котка.

Нямаше вече странноприемници сред тия страшни скатове от сняг и гранит. Когато дойдеше време за ядене, сухопътните лодки спираха тихо една след друга на някоя заснежена стръмнина под ъгъл около трийсет градуса, всички наскачваха от кабините и се събираха около спалния камион, от който се раздаваха купички гореща супа, резенчета сушена хлебна ябълка и кисела бира в канчета. Ние стояхме наоколо, тропахме в снега и гълтахме храната и напитката с гръб към пронизващия вятър, който носеше лъскав прах от сняг. После — обратно в лодките и продължавахме напред и нагоре. По пладне в Уехотските проходи, на около 14 000 стъпки височина, температурата беше 83 градуса по Фаренхайт на слънце и 13 градуса на сянка. Електрическите мотори бяха толкова тихи, че можеше да се чуе как някоя снежна лавина громолеше надолу по огромните сини склонове от другата страна на пропастите, широки двайсет мили.

Късно следобед минахме върха при Ескар, висок 15200 стъпки. Поглеждайки нагоре склона от южната страна на Кос-тор, по който цял ден бяхме пълзели като мравки, забелязах на около четвърт миля над пътя някаква странна скална формация, подобна на замък, изскочил от земните недра.

— Виждате ли крепостта там горе? — каза шофьорът.

— Оная постройка ли?

— Това е крепостта Арискостор.

— Но никой не би могъл да живее там на такава височина.

— О, Старците могат. Движил съм се с керван, който им докарваше храна от Ерхенранг в късно лято. Разбира се, десет-единайсет месеца от годината не могат да мърдат никъде, но това не ги притеснява. Седем-осем души живеят там горе.

Взирах се нагоре в крепостта от груб камък, самотна сред огромната пустош от върхове, и не вярвах на шофьора; но спотаих недоверието си. Ако изобщо биха могли да оцелеят в такова ледено орлово гнездо хора, те трябва да са кархидейци.

Пътят по нанадолнището свиваше ту далеч на север, ту далеч на юг, минавайки край пропасти, защото източният скат на Каргав е по-стръмен от западния, спущайки се към равнините на големи стъпала — ръбести блокове, свлечени от планините. При залез видях малка нишка от точици, пълзяща през огромна бяла сянка на седем хиляди стъпки под нас: керван от сухопътни лодки, тръгнал от Ерхенранг един ден преди нас. Късно на другия ден слязохме на това място и запълзяхме по същия заснежен склон много тихо, като внимавахме дори да не кихнем, да не би да предизвикаме лавина. Оттам виждахме известно време далеч долу, в източна посока, неясни просторни земи, замъглени от облаци и набраздени от сребристи реки — Рерските равнини.

Привечер на четвъртия ден, откакто бяхме потеглили от Ерхенранг, стигнахме Pep. Между двата града се простират хиляда и сто мили, както и стена, висока няколко мили и на възраст две-три хиляди години. Керванът спря пред Западната порта, където щеше да бъде прехвърлен на канални шлепове. Никаква сухопътна лодка или кола не може да влезе в Pep. Той е строен, преди кархидейците да започнат да си служат с моторни коли, а те си служат с тях вече повече от двайсет века. В Pep няма улици. Има покрити проходи, подобни на тунели, по които лете човек може да мине долу или горе, както му хрумне. Къщите, островите и огнищата са разположени навсякъде, хаотично, в изумително разточително безредие, което внезапно завършва (като всяко безредие в Кархида) във великолепие: големите кули на Недвореца, кървавочервени, без прозорци. Построени преди седемнайсет века, тези кули хиляди години са приютявали кралете на Кархида, докато Аргавен Хардж, първия от тази династия, прекосил Каргав и се настанил в голямата долина между Западните планини. Всички постройки в Pep са неимоверно масивни, с дълбоки основи, устойчиви на атмосферни влияние и непромокаеми.

Зиме благодарение на ветровете от равнините градът може да бъде чист от сняг, ала когато завеят виелици и се натрупа сняг, не разчистват улиците, тъй като нямат улици за разчистване. Използуват каменните тунели или прокопават временни в снега. Над снега се показват само покривите на къщите, а под стрехите или в самия покрив има зимни врати, подобни на тавански прозорци. Топенето е лошият сезон в тая равнина на многобройни реки. Тогава тунелите представляват буйни водосточни канавки, а пространството между сградите се превръща в канали или езера, по които жителите на Pep ходят на работа с лодки, отстранявайки с веслата малките ледени късове. И над праха на лятото, хаоса от заснежени покриви през зимата или наводненията на пролетта, вечно живее пустото сърце на града, неразрушимо.

Настаних се в мрачна, скъпа странноприемница, сгушена от подветрената страна на кулите. Станах на разсъмване след много лоши сънища, платих на ханджията-кожодер за легло, закуска и неточни наставления за пътя, по който трябваше да продължа, и тръгнах пеш да търся Отерхорд, стара крепост недалеч от Pep. На петдесет крачки от странноприемницата се загубих. Като вървях така, че кулите оставаха зад мен, а огромният бял силует на Каргав — от дясната ми страна, излязох от града и се насочих на юг, а едно селянче, което срещнах по пътя, ми каза къде да свърна към Отерхорд.

Стигнах там по пладне. По-право стигнах по пладне донякъде, но не знаех точно къде. Беше предимно гора или гъст лес; ала за горите в тази страна на грижливи лесовъди се полагат по-големи грижи от обикновено и пътеката водеше покрай склона право между дърветата. След известно време забелязах от дясната страна на пътеката дървена колиба, а после, малко по-нататък, от лявата ми страна — доста голяма дървена постройка; и отнейде идеше приятна миризма на току-що пържена риба.

Крачех бавно по пътеката: малко неспокоен. Не знаех как се отнасят ханддарейците към туристите. Всъщност знаех много малко за тях. Ханддара е религия без организация, без свещеници, без йерархия, без обети, без вяра; още не мога да кажа има ли тя бог или не. Тя е неуловима. Винаги е някъде другаде. Единствената й определена проява са крепостите, убежища, в които човек може да се оттегли и да прекара нощта или цял живот. Не бих търсил изобщо тоя странно неуловим култ в потайните му места, ако не исках да отговоря на въпроса, който Изследователите бяха оставили без отговор: Какво представляват Гадателите и какво вършат в действителност?

Бях прекарал в Кархида по-дълго от Изследователите и се съмнявах дали има нещо вярно в приказките за Гадатели и техните пророчества. Из целия обитаван от човека свят съществуват легенди за предсказания. Говори бог, говорят духове, говорят компютри. Двусмислието на оракулите и статистическата вероятност оставят празнини, а противоречията се заличават от Вярата. Обаче заслужава да се проучат легендите. Аз още не бях убедил нито един кархидеец в съществуването на телепатична връзка; нямаше да ми повярват, докато не я „видеха“: по-точно положението ми спрямо Гадателите на Ханддара.

Крачейки по пътеката, установих, че под сянката на тая приведена гора се простира цяло село или град, безреден като Pep, ала потаен, спокоен, със селски облик. Над всеки покрив и всяка пътека се надвесваха клоните на хемена, най-разпространеното дърво на Зима, яко иглолистно дърво с дебели светло-червени иглици. Разклоняващите се пътеки бяха осеяни с хеменови шишарки, вятърът ухаеше на хеменов цветен прашец и всички къщи бяха построени от тъмната хеменова дървесина. Най-после се спрях, чудейки се на коя врата да почукам, когато измежду дърветата излезе бавно някакъв човек и ме поздрави учтиво.

— Жилище ли търсите? — запита той.

— Дошъл съм с въпрос към Гадателите. — Бях решил да ме помислят, поне отначало, за кархидеец. Подобно на Изследователите никак не ми беше трудно да минавам за местен жител, щом пожелаех; акцентът ми оставаше незабелязан сред всички кархидейски диалекти, а дебелото облекло прикриваше половите ми аномалии. Наистина нямах изящната гъста коса и извитите надолу очи на типичния гетенеец и бях по-тъмнокож и по-висок от болшинството, но не извън нормалните разновидности. Космите на брадата ми бяха премахнати завинаги, преди да тръгна от Олул (по това време не знаехме още за „косматите“ племена на Перунтер, които са не само брадати, но и целите окосмени, като белите земляни). Понякога ме питаха как съм си счупил носа. Аз имах сплеснат нос; гетенейските носове са изпъкнали и тесни, със свити ноздри, добре пригодени за дишане на въздух под точката на замръзването. Човекът на пътеката в Отерхорд погледна със сдържано любопитство носа ми и рече:

— Тогава може би ще пожелаеш да говориш с Тъкача? Сега той е долу, на горската поляна, освен ако не е излязъл с дървената шейна. Или ще предпочетеш да разговаряш първо с Безбрачните?

— И аз не зная. Ужасно съм невеж… Младият човек се засмя и се поклони.

— Много съм поласкан! — каза той. — Аз живея тук от три години, ала още не притежавам достатъчно невежество, за което да заслужава да се говори.

Той беше твърде развеселен, но се държеше вежливо, а аз успях да си припомня достатъчно откъслечни сведения за хандарейските обичаи, за да разбера, че съм проявил самохвалство, все едно да се приближа до него и да кажа: „Аз съм рядко красив…“

— Исках да кажа, че не зная нищо за Гадателите…

— Завидно! — възкликна младият туземец. — Гледай, трябва да омърсим снега на равнината със стъпка, за да стигнем до където и да било. Ще ми позволиш ли да ти покажа пътя до горската поляна? Името ми е Гос.

Това беше малко име.

— Генри — казах аз, изпущайки „л“-та.

Продължих с Гос по-нататък под хладната сянка на гората. Тясната пътека често менеше посоката си, извивайки ту нагоре по склона, ту пак надолу; тук-там, наблизо или далеч от нея, между дебелите дънери на хемените се виждаха оцветените като гората къщурки. Всичко беше червено и кафяво, усойно, тихо, благоуханно, мрачно. От една от къщите се носеше тихата, нежна свирня на кархидейска флейта. Гос вървеше на няколко крачки пред мен, леко и бързо, грациозен като момиче. Изведнъж бялата му риза блесна и аз излязох подире му от сянката на една просторна зелена ливада, обляна от ярка слънчева светлина.

На двайсет крачки от нас стоеше в профил някаква фигура, права, неподвижна, червеният хиб и бялата риза се открояваха като инкрустация от блестящ емайл на фона на високата зелена трева. На сто крачки по-нататък стоеше друга статуя, в синьо и бяло; през всичкото време, докато разговаряхме с първата, тя нито веднъж не помръдна, нито погледна към нас. Те упражняваха ханддарейската дисциплина на Присъствието, която е нещо като транс — ханддарейците, склонни към отрицателни, я наричат нетранс; тя представлява самозагуб-ване (самонарастване?) чрез крайна сетивна възприемчивост и чувственост. Макар че тази система е точно противоположна на повечето похвати на мистицизма, вероятно тя е мистична дисциплина, стремяща се към изпитване на Иманентността; но не мога да категоризирам с точност всички занимания на ханддарейците. Гос заговори на човека в червено. Когато оня излезе от своята пълна неподвижност, погледна ни и се приближи бавно към нас, усетих благоговеен страх. Под това пладнешно слънце той сияеше със собствена светлина.

Беше висок колкото мен и строен, с ведро, открито и красиво лице. Когато очите му срещнаха моите, изведнъж почувствувах подтик да му заговоря, да се опитам да го достигна с мисловната реч, с която никога не бях си служил, откакто стъпих на Зима, а и не биваше още да си служа. Подтикът беше по-силен от задръжката. Заговорих му мислено. Отговор не получих. Връзка не се установи. Той продължаваше да гледа право в мен. След малко се усмихна и произнесе с кротък, по-скоро тънък глас:

— Вие ли сте Пратеникът?

— Да — отвърнах, заеквайки.

— Аз се казвам Факс. Голяма чест е да ви приемем. Ще останете ли известно време при нас в Отерхорд?

— С удоволствие. Аз искам да изуча вашите занимания с Гадателство. И ако желаете, в замяна на това ще ви кажа нещо за себе си — какъв съм, отде идвам…

— Както обичате — рече Факс със спокойна усмивка. — Много мило, че сте прекосили Океана на пространството, а после — още хиляда мили, за да прекосите Каргав и да дойдете тук, при нас.

— Исках да дойда в Отерхорд поради славата за неговите предсказания.

— Сигурно желаете да видите как гадаем. Или пък имате свой въпрос?

Ясните му очи настояваха за истината.

— И аз не зная — отговорих.

— Нузутп — каза той, — няма значение. Ако останете известно време, може би ще разберете имате ли въпрос или не… Знаете ли, Гадателите могат да се събират само в определени периоди, тъй че без друго ще трябва да поживеете няколко дена с нас.

Така и сторих, и приятни бяха тези дни. Времето вървеше неорганизирано, с изключение на колективната работа, полския труд, градинарството, дърварството, поддържането, за които проходящи като мен биваха повиквани от онази група, която имаше най-голяма нужда от помощ. Извън работата денят минаваше понякога, без да се пророни дума; най-често разговарях с младия Гос и с Факс Тъкача, чийто необикновен характер, кристален и бездънен като кладенец с много бистра вода, беше квинтесенция на характера на мястото. Някои вечери ставаха сбирки в стаята-огнище на една или друга от ниските, заобиколени от дървета къщи; там се водеха разговори, пиеше се бира, понякога имаше и музика, силната музика на Кархида, мелодично проста, ала ритмично сложна, винаги изпълнявана импровизирано. Една нощ танцуваха двама местни обитатели, толкова стари, че косата им бе побеляла, крайниците им — измършавели, а спуснатите надолу гънки на външните ъгълчета на очите полускриваха тъмните им очи. Танцът им беше бавен, точен, отмерен; той пленяваше окото и душата. Започнаха да танцуват в три часа след вечеря. Музикантите ту се присъединяваха, ту млъкваха, както им скимнеше, само барабанчикът никога не прекъсваше своя изкусен променящ се бой. В шест часа полунощ, след пет земни часа, двамата стари танцьори още танцуваха. За пръв път виждах феномена дот — съзнателното, регулирано използуване на така наричаната от нас „истерична сила“ — след което бях по-склонен да вярвам на мълвата за Старците от Ханддара.

Това беше самовглъбен живот, самозадоволяващ се, застоял, пропит с онова особено „невежество“, толкова ценено от ханддарейците и подчинено на правилото им за бездействие и ненамеса. Това правило (изразено с думата нузут, която ще преведа като „няма значение“) е сърцевината на култа и не твърдя, че го разбирам. Но след като прекарах половин месец в Отерхорд, започнах да разбирам по-добре Кархида. Зад политиката, парадите и страстите на тази държава се крие някакъв старовремешен мрак, пасивен, анархичен, безмълвен, плодотворният мрак на Ханддара.

И от тази тишина се надига необяснимо как гласът на Гадателя.

Младият Гос, който с радост изпълняваше ролята си на водач, ми каза, че моят въпрос към Гадателите може да се отнася за каквото и да е и да бъде формулиран както пожелая.

— Колкото по-тесен и ограничен е въпросът, толкова по-точен ще бъде отговорът — рече той. — Неяснотата поражда неяснота. А на някои въпроси, разбира се, не може да се отговори.

— Ами ако задам именно такъв? — полюбопитствувах аз. Това увъртане изглеждаше неискрно, но не и непознато. Ала не очаквах отговора му:

— Тъкача ще откаже да отговори. Въпроси, на които не може да се отговори, развалят гадателските групи.

— Развалят ли ги?

— Знаеш ли случая с Шортския велможа, който накарал Гадателите от крепостта Азен да отговорят на въпроса: „Какъв е смисълът на живота?“ Е, това станало преди две хиляди години. Шест дни и нощи Гадателите прекарали в мрака. На края всички Безбрачни се парализирали, Смахнатите умрели, Извратения убил Шортския велможа с камък, а Тъкача… Той се казвал Меш.

— Основателят на йомешкия култ?

— Да — отговори Гос и се засмя, като че тази история беше много смешна, но не можех да разбера къде се криеше смешката — в йомешите или в мен.

Бях решил да задам въпрос, на който трябваше да се отговори с „да“ или „не“ и който би могъл поне да покаже степента и естеството на неяснотата или двусмислието в отговора. Факс потвърди казаното от Гос — че предметът на въпроса може да бъде абсолютно неизвестен на Гадателите. Например да запитам добра ли ще бъде тазгодишната реколта на хулм в северното полукълбо на Ес и те ще отговорят, без да знаят предварително, че дори съществува планета, наричана Ес. По този начин работата като че ли се свеждаше до чисто случайно гадаене със стръкове бял равнец и хвърляне на монети. Не, отвърна Факс, съвсем не, тук няма случайност. Целият процес е фактически тъкмо обратното на случайност.

— Значи четете мислите.

— Не — каза Факс със спокойната си и непринудена усмивка.

— Четете мислите, може би без да съзнавате това.

— Каква полза? Ако питащият знае отговора, няма да плати каквото му искаме.

Избрах въпрос, отговора на който, разбира се, не знаех. Само времето можеше да покаже вярно или погрешно е предсказанието, освен ако не беше, както очаквах, някое от ония възхитителни професионални прорицания, валидни за всякакъв резултат. Въпросът не беше маловажен; отказах се от намерението да запитам кога ще спре дъждът или някаква подобна дреболия, когато узнах, че тази работа е трудна и опасна за деветимата Гадатели от Отерхорд. Тя струваше скъпо на питащия — два от рубините ми отидоха в ковчежетата на крепостта, — ала още по-скъпо на отговарящите. И тъй като вече познавах Факс, макар и да беше трудно да се повярва, че е професионален измамник, още по-трудно можеше да се повярва, че е честен, заблуден измамник; умът му беше твърд, бистър и блестящ като моите рубини. Не посмях да му поставя някаква клопка. Запитах това, което най-много исках да зная.

На Оннетерхад, осемнайсетия ден от месеца, деветимата се събраха в една голяма сграда, която обикновено се държеше заключена: висока зала с каменен под, студено, мъжделиво осветена от два прозореца-процепи и от огъня на дълбоката камина в единия край. Те седяха в кръг на голия камък, всички с наметала и качулки, сурови, неподвижни фигури, като кръг от долмени под бледия отблясък на далечния огън. Гос и двама други млади хора заедно с един лекар от най-близкото Владение гледаха мълчаливо от столчетата си до огнището, докато прекосявах залата и влязох в кръга. Всичко беше много задушевно и много напрегнато. Една от фигурите с качулки вдигна глава, когато застанах помежду им, и видях странно лице с груби черти, пълно, с дръзки очи, които ме следяха.

Факс седеше с кръстосани крака, без да помръдне, ала готов, изпълнен със зареждаща се сила, от която тихият му, мек глас трещеше като гръмотевица.

— Питай — каза той.

Застанах в кръга и зададох въпроса си:

— Ще стане ли до пет години този свят, Гетен, член на Вселенския съюз на Известните светове?

Мълчание. Стоях като увиснал сред паяжина от мълчание.

— Може да се отговори — произнесе Тъкача спокойно. Настъпи облекчение. Каменните фигури с качулки като че омекнаха, раздвижиха се; тоя, който ме бе гледал тъй особено, зашепна на съседа си. Аз излязох от кръга и се присъединих към наблюдаващите до огнището.

Двама от Гадателите стояха настрана, без да говорят. Единият от тях от време на време вдигаше лявата си ръка и потупваше пода леко и бързо десет-двайсет пъти, после сядаше отново неподвижен. Никого от тях не бях виждал дотогава; те са Смахнатите, каза Гос. Тия хора бяха невменяеми. Гос ги наричаше „делители на времето“, което значи може би шизофреници. Кархидейските психолози, макар и да не владеят мисловната реч и поради това са като слепи хирурзи, си служат умело с лекарства, хипноза, електрически шок, криостат и различна психотерапия; запитах излечими ли са тия двама психопати. „Излечими ли? — повтори Гос. — Че може ли да се излекува певец от гласа му?“

Петима други от кръга бяха обитатели на Отерхорд, специалисти по ханддареиските дисциплини на Присъствието и също, каза Гос, докато са Гадатели, безбрачни, които не се чифтосват с никого през периодите си на полова потентност. Един от тия Безбрачни трябва да бъде в кемър по време на гадаенето. Можах да го разпозная, понеже се бях научил да забелязвам неуловимата физическа напрегнатост, нещо като живост, която бележи първата фаза на кемъра. До него седеше Извратения.

— Той дойде от Спрев с лекаря — каза ми Гос. — Някои групи гадатели изкуствено предизвикват извратеност у нормален човек, като му инжектират женски или мъжки хормони през дните преди сеанса. Той с готовност идва; обича славата.

Гос си служеше с личното местоимение, обозначаващо животно от мъжки пол, а не местоимението за човешко същество в мъжката роля на кемъра. Той изглеждаше малко смутен. Кархидейците обсъждат свободно полови въпроси и говорят за кемъра едновременно и с уважение, и с удоволствие, но се въздържат да разискват за извратеностите — поне с мен. Прекомерното протакане на периода на кемъра, съпроводено с постоянно хормонално неравновесие у мъжкия или женския индивид, предизвиква така наречената от тях извратеност; тя не е рядко явление; случва се три-четири процента от възрастните да са психически извратени или ненормални — нормални според нашия критерий. Обществото не ги отстранява, а ги търпи с известно презрение, като хомосексуалистите в много двуполови общества. На кархидейски жаргон ги наричат полумъртви. Те са безплодни.

Факс вдигна ръка. Веднага всички лица в кръга се обърнаха към него, сякаш бе събрал погледите им в един сноп, в едно кълбо.

Когато влизахме в залата, беше следобед и валеше дъжд. Сивкавата светлина скоро изчезна от прозорците-процепи под стряхата. Сега от стената към пода, върху лицата на деветимата се простираха белезникави ивици светлина, като полегати призрачни платна, продълговати триъгълници и четириъгълници — матови късчета и отломки светлина от луната, която се издигаше над гората отвън. Огънят отдавна бе угаснал и нямаше никаква друга светлина, освен тези бледи ивици и ленти, които пропълзяваха през кръга, очертавайки някое лице, ръка, неподвижен гръб. Известно време виждах профила на Факс, неподвижен, като блед камък под разсеяна на прах светлина. Полегатите лунни лъчи пълзяха и се спираха на една черна гърбица, човека в кемър, навел глава над коленете си, сключил ръце на пода, с тяло, разтърсвано от постоянна тръпка, повтаряна от тупането — пляс-пляс-пляс — на ръцете на Смахнатия по камъка в мрака от другата страна на кръга. Всички бяха свързани, всички до един, като нишки на паяжина. Волю-неволю чувствувах тази връзка, известието, което пробягваше, безмълвно, нямо, през Факс и което Факс се мъчеше да формулира и направлява, защото той беше центърът. Тъкача. Бледата светлина, която пълзеше нагоре по източната стена, се начупи и изчезна. Паяжината от сила, напрежение, тишина се затегна още по-здраво.

Мъчех се да избягвам мислено съприкосновение с Гадателите. Чувствувах се много неспокоен от това мълчаливо електрическо напрежение, от усещането, че бивам въвличан, ставам точка или фигура в Тъкача, в паяжината. Но когато издигнах преграда, стана още по-лошо: чувствувах се откъснат и свит в собствената си душа, обзета от зрителни и осезателни халюцинации, хаос от кошмарни образи и мисли, внезапни видения и усещания. Бях заобиколен от големи зеещи ями с назъбени краища, рани, адски дупки, загубих равновесие, падах… Ако не успеех да се откъсна от тоя хаос, щях наистина да падна, да полудея, а не можех да се откъсна от него. Не бях в състояние нищо да обуздавам, нито да владея действуващите неумолими и извънсловесни сили, неимоверно могъщи и смътни, пораждани от една лудост, която изкривява времето, и от ужасяващата дисциплина на пълното съсредоточаване, и страха от непосредствената действителност. И все пак те бяха под нечия власт: центърът все още беше Факс. Минаваха часове и секунди, луната огряваше противоположната стена, после изчезна всякаква лунна светлина, остана само мрак, а в центъра на целия този мрак Факс, Тъкача, една жена, жена, облечена в светлина. Светлината беше сребриста, среброто беше броня, жена с броня и меч. Светлината пламна внезапно, нетърпимо, светлина по крайниците й, огън, а тя пищеше силно от ужас и болка: „Да, да, да!“

Напевният смях на Смахнатия започна: „Ах-ах-ах-ах“, като се издигаше все по-високо и по-високо, докато се превърна в трептящ рев, непрекъснат, много по-продължителен, отколкото би могъл да реве който и да било глас, раздиращ времето. В мрака настъпи раздвижване, влачене и тътрене, разместване на древни векове, бяг на видения. „Светлина, светлина — произнесе силен глас, разтягайки сричките веднъж и безброй пъти. — Светлина. Сложете там дърва на огъня. Малко светлина.“ Беше лекарят от Спрев. Той бе влязъл в кръга. Кръгът се бе разчупил. Лекарят коленичи до Смахнатите, крехките, съединителните точки; и двамата лежаха свити на пода. Човекът в кемър бе сложил глава върху коленете на Факс, запъхтян, все още разтреперан. Извратения се бе усамотил в един ъгъл, мрачен и унил. Сеансът бе свършил, времето течеше както обикновено, паяжината на енергията се бе разпаднала в безразличие и умора. Къде беше отговорът ми, гатанката на оракула, неясните пророчески слова?

Коленичих до Факс. Той ме погледна с ясните си очи. В тоя миг го видях такъв, какъвто го бях виждал в тъмното, като жена, въоръжена със светлина и горяща в огън, която крещеше:

„Да…“

Кроткият глас на Факс разпръсна видението.

— Получи ли отговор, Просителю?

— Получих, Тъкачо.

Наистина бях получил отговор. След пет години Гетен ще бъде член на Вселенския съюз: да. Никакви загадки, никакви увъртания. Дори в тоя момент чувствувах особеността на тоя отговор, не толкова пророчество, колкото изказване. Не можех да се отърся от убеждението, че отговорът е верен. Той притежаваше безапелационната яснота на интуиция.

Ние имаме кораби НАФАЛ, мигновена връзка и мисловна реч, а още не сме дресирали интуицията да се движи впрегната; за тази цел трябва да отидем на Гетен.

— Аз служа като проводник — ми каза Факс ден-два след гадаенето. — У нас постепенно се натрупва енергия, която непрекъснато се връща обратно, всеки път удвоява силата си, докато се отприщи и в мен, около мен бликва светлина, аз ставам светлина… Старейшината на крепостта Арбин казваше някога, че ако в момента на Отговора може да се постави Тъкача във вакуум, ще гори с години. Така мислят йомешите за Меш: че след въпроса на Шорт виждал ясно бъдещето, не за миг, а през целия си живот. Трудно е да се повярва. Съмнявам се дали човек може да издържи. Но няма значение…

Нузут, вездесъщото и неопределено отрицание на ханддарейците.

Ние крачехме бавно един до друг. Факс ме погледна. Лицето му, едно от най-красивите човешки лица, които съм виждал, изглеждаше твърдо и изящно като ваян камък.

— В мрака — каза той — бяхме десетина; не деветима. Имаше чужд човек.

— Да, имаше. Между мен и вас нямаше преграда. Ти си Слушател, Факс, естествен емпат; и вероятно мощен естествен телепат. Затова си Тъкач, тоя, който умее да направлява енергията и реакциите на групата в самозасилващо се русло, докато напрежението излезе от самото русло и се стигне до отговор.

Той слушаше сериозно и внимателно.

— Интересно е да се гледат тайнствата на моята дисциплина отвън, през твоите очи. Аз като последовател ги виждах само отвътре.

— Ако позволиш… ако пожелаеш, Факс, готов съм да установя връзка с теб посредством мисловна реч. — Сега бях уверен, че той е естествен Комуникант; съгласието му и малко упражнение ще смъкнат неволната бариера помежду ни.

— Ако направиш това, ще чувам ли какво мислят другите?

— Не, не. Не повече отколкото чуваш сега, като емпат. Мисловната реч е съобщение, пращано и приемано доброволно.

— Тогава защо да не говоря гласно?

— Е, когато човек говори, може да излъже.

— А при мисловната реч не се ли лъже?

— Не умишлено. — Факс помисли малко.

— Това е дисциплина, която ще заинтересува кралете, политиците, търговците.

— Търговците подеха борба срещу използването на мисловната реч, когато се разбра, че тя може да се учи; обявиха я извън закона за десетки години.

Факс се усмихна.

— А кралете?

— Ние вече нямаме крале.

— Да. Разбирам… Е, благодаря ти, Генри. Но моята работа е да се отучвам, не да уча. И предпочитам още да не уча изкуство, което би променило изцяло света.

— Според твоето предсказание тоя свят ще се промени, и то най-много до пет години.

— И аз ще се променя с него, Генри. Но никак не ми се иска сам да го променям.

Валеше дъжд, продължителният, ситен дъжд на гетенейското лято. Вървяхме под хеменовите дървета по склоновете над Крепостта, където нямаше пътеки. През тъмните клони се процеждаше сивкава светлина, бистра вода капеше от червените иглици. Въздухът беше прохладен, но мек и пълен със звуците на дъжда.

— Факс, я ми отговори на следното. Вие, ханддарейците, имате дарба, за която хората от всички светове са мечтали. Имате я. Можете да предричате бъдещето. И все пак живеете като всички нас — изглежда това няма значение…

— Защо да има значение, Генри?

— Ето например съперничеството между Кархида и Оргорейн, разпрата за Синотската долина. Доколкото разбирам, Кархида е загубила много престиж през последните седмици. Та защо крал Аргавен да не се допита до своите Гадатели, да запита как да постъпи, или кой член на киоремията да избере за министър-председател, или нещо от тоя род?

— Трудно се задават такива въпроси.

— Не виждам защо да е трудно. Може просто да запита: Кой ще ми служи най-добре като министър-председател? — и толкова.

— Разбира се. Но той не знаее какво значи да му служи най-добре. Това може да означава, че или избраникът ще предаде долината на Оргорейн, или ще отиде в изгнание, или ще убие краля; може да значи много неща, които не би очаквал или не би приел.

— Ще трябва да формулира въпроса си много точно.

— Да. Тогава, разбираш ли, ще има много въпроси. Дори кралят трябва да плати за това.

— Много ли ще му искате?

— Извънредно много — отговори Факс спокойно. — Както знаеш, Питащият плаща според възможностите си. Крале действително са идвали при Гадателите, но не твърде често…

— Ами ако някой от Гадателите сам е властен човек?

— Обитателите на Крепостта нямат нито знание, нито ранг. Мен например биха могли да ме пратят в киоремията в Ерхенранг; само че ако отида, ще си възвърна званието и сянката, ала с гадаенето ми ще бъде свършено. Ако имам някакъв въпрос, докато служа в киоремията, ще отида в крепостта Оргни, ще платя каквото е нужно и ще получа отговор. Но ние в Хандцара не се нуждаем от отговори. Трудно можем да ги избегнем, но се стараем.

— Факс, струва ми се, че не разбирам.

— Е, ние идваме тук, в крепостите, главно за да се научим какви въпроси да не задаваме.

— Но нали сте Отговарящите!

— Все още не мога да проумея, Генри, защо усъвършенствувахме и практикуваме гадаенето?

— Не може да бъде…

— За да показваме, че е абсолютно безполезно да знаеш отговора на неуместен въпрос.

Доста размишлявах, докато крачехме един до друг по дъжда, под тъмните клони на Отерхордската гора. Под бялата качулка лицето на Факс беше уморено и спокойно, светлината му — угаснала. И все пак той ми вдъхваше известно благоговение. Когато ме погледнеше с ясните си, добри, искрени очи, сякаш ме гледаше през очите на една традиция от тринайсет хиляди години: начин на мислене и начин на живот, толкова стари, толкова затвърдени, толкова неразделни и нерушими, че придават на човека невъзмутимостта, тежестта, завършеността на диво животно, голямо странно създание, което те гледа право в лицето от своето вечно настояще…

— Неизвестното — говореше тихият глас на Факс в гората, — непредреченото, недоказаното, на това се основава животът. Невежеството е основа на мисълта. Недоказването е основа на действието. Ако се докаже, че няма бог, няма да има и религия. Нито Хандцара, нито Йомеш, нито богове на огнището, нищо. Но дори и да се докаже, че има бог, пак няма да има религия… Кажи ми, Генри, какво е известно? Какво е сигурно, предугадимо, неизбежно — единственото сигурно нещо, което да знаеш за бъдещето си и за моето бъдеще?

— Че ще умрем.

— Да. Всъщност това е единственият въпрос, на който може да се отговори, Генри, и вече знаем отговора… Единственото нещо, което прави живота възможен, е вечната, нетърпима несигурност: да не знаеш какво те очаква.