Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (14)

14. БЯГСТВОТО

Когато и Обсъл, и Йегей заминаха от града, а вратарят на Слоз отказа да ме пусне, разбрах, че е време да се обърна към враговете си, защото нямах вече полза от приятелите си. Отидох при комисаря Шусгис и се опитах да го изнудя. Тъй като нямах достатъчно пари, за да го подкупя, трябваше да си послужа с репутацията си. Между изменниците името на предателя е само по себе си капитал. Казах му, че се намирам в Оргорейн като агент на Партията на благородниците в Кархида, която подготвя убийството на Тайб, и че той ми е посочен като свръзка със Сарфа; ако откаже да ми даде необходимите сведения, ще доложа на приятелите си в Ерхенранг, че е двоен агент, който служи на Партията на свободната търговия, и, разбира се, тази мълва ще се върне обратно в Мишнори и в Сарфа; и пустият му глупак ми повярва. Каза ми много бързо каквото исках да зная; дори ме попита дали съм доволен.

Аз не бях непосредствено заплашен от приятелите си Обсъл, Йегей и останалите. Те бяха откупили безопасността си, пожертвувайки Пратеника, и разчитаха, че няма да причиня неприятности нито на тях, нито на себе си. До отиването ми при Шусгис никой в Сарфа освен Гаум не ме смяташе достоен за вниманието си, ала сега щяха да търчат по петите ми. Трябва да свърша работата си и да изчезна от очите им. Тъй като нямаше начин да се свържа пряко с когото и да било в Кархида — щяха да четат кореспонденцията ми, да подслушват телефона или радиопредавателя ми, — отидох за пръв път в кралското посолство. Там работеше Сардон рем ир Ченеуич, когото познавах добре от двореца. Той се съгласи веднага да доложи на Аргавен какво се е случило с Пратеника и къде ще бъде затворен. Сигурен бях, че Ченеуич, умен и честен човек, ще предаде съобщението, без да го засекат, макар че какво ще прави Аргавен с него и как ще действува не можех да предугадя. Исках Аргавен да има тези сведения за в случай, че звездният кораб на Ай ненадейно се спусне от облаците; защото по това време още хранех известна надежда, че той е сигнализирал на кораба, преди Сарфът да го арестува.

Сега бях в опасност, а ако са ме видели да влизам в посолството — в непосредствена опасност. От вратата му отидох право на пристанището за кервани от Южната страна и преди пладне същия ден, Одстрет Сусми, напуснах Мишнори така, както бях влязъл в него — като носач-товарач на камион. Имах у себе си старите разрешителни, малко преправени, за да се пригодят към новата работа. Фалшифицирането на документи е рисковано в Оргорейн, където те се проверяват по петдесет пъти на ден, но макар и рисковано, не е рядко, а и старите ми приятели на Рибния остров ме бяха посветили в тънкостите му. Неудобно ми бе да нося лъжливо име, но нищо друго не би ме спасило и не бих прекосил благополучно цял Оргорейн, за да се добера до брега на Западното море.

Когато керванът минаваше с грохот през Кундерерския мост и излизаше от Мишнори, всичките ми мисли бяха там, на запад. Есента вече вървеше към зима и трябваше да стигна целта си, преди пътищата да се затворят за бързия транспорт и докато все още има смисъл да отида там. Бях виждал Доброволческа ферма в Комсвошом, когато служех в Синотската администрация, и бях разговарял с бивши затворници от фермите. Видяното и чутото сега ми тежеше на душата. Пратеникът, толкова чувствителен към студ, че носеше палто, когато температурата минаваше трийсет градуса, нямаше да преживее зимата в Пулефен. Тъй че необходимостта ме караше да бързам, ала керванът ме бавеше, влачейки се от град на град северно и южно от пътя ми, товарейки и разтоварвайки, тъй че ми бе необходим половин месец, за да стигна до Етуен, при устието на река Езагел.

В Етуен ми провървя. Разговаряйки с хора в Дома за приходящи, научих за търговията с кожи по реката, как ловци с разрешителни сновели нагоре-надолу с шейни или ледолодки през Теренпетската гора почти чак до Ледовете. От разказите им за капани се роди идеята ми да стана ловец. В Кермската земя, както и във вътрешността на Гобрин има пестри с бяла козина; те обичат места, облъхвани от ледниците. Ловил съм ги на млади години в торовите гори на Керм, защо да не ги ловя и сега с капани в торовите гори на Пулефен?

В тоя далечен западен и северен край на Оргорейн, в обширните диви земи западно от Сембенсиенските планини хората се движат сравнително свободно, защото няма достатъчно инспектори да задържат всички. Останки от някогашната свобода все още съществуват там през Новата ера. Етуен е мрачно пристанище, построено на сивите скали в Езегелския залив; из улиците вее дъждоносен морски вятър и хората са сурови, общителни моряци. Спомням си със задоволство за Етуен, където съдбата се оказа милостива към мен.

Купих ски, ракети-снегоходки, капани и провизии, получих от Сътрапезническото бюро ловно позволително, пълномощно, лична карта и прочие и поех пеш нагоре по течението на Езагел с група ловци, водени от един старец на име Маврива. Реката не беше още замръзнала и по пътищата още имаше превозни средства, защото дори по това време, последния месец от годината, по този полегат бряг валеше по-често дъжд, отколкото сняг. Повечето ловци изчакваха да настъпи напълно зимата и през месец Терн тръгваха към горното течение на Езагел с ледолодка, но Маврива възнамеряваше да се задълбочи на север рано и да постави капаните си, когато пестрите при преселването си започнат да се спущат в горите. Маврива познаваше Вътрешността, Северен Сембенсиен и Огнените хълмове не по-зле от всеки друг, и в ония дни, пътувайки нагоре по реката, научих от него много неща, които впоследствие ми бяха полезни.

В град Туруф се отделих от групата, преструвайки се на болен. Тя продължи на север, след което аз поех сам на североизток, към високите предпланини на Сембенсиен. Използувах няколко дни да изучавам местността, а после, като скрих почти всичко, което носех, в една скътана долина на дванайсет-тринайсет мили от Туруф, се върнах в града, приближавайки се пак от юг, и този път влязох в него и се настаних в Дома за проходящи. Уж като подготовка за ловен поход купих отново ски, снегоходки и провизии, кожена раница и зимно облекло; също печка „Чейб“, палатка от няколко ката кожи и лека шейна, за да натоваря всичко на нея. Сега вече не ми оставаше нищо друго, освен да чакам дъждът да се превърне в сняг и калта — в лед; не чаках дълго, защото пътят от Мишнори до Туруф ми бе отнел повече от един месец. На Архад Терн зимата настъпи със студове и заваля очакваният от мен сняг.

Минах електрическата ограда на Пулефенската ферма рано следобед, като снеговалежът скоро покри всякакви пътеки и следи подире ми. Оставих шейната в дерето на един поток навътре в гората източно от фермата и носейки само раница, се върнах с ракетите си обратно на пътя; по него излязох открито пред главния вход на фермата. Там показах документите, които бях преправил наново, докато чаках в Туруф. Сега те носеха „син печат“ и ме представяха като Тенер Бент, пуснат условно на свобода затворник, а към тях беше прикрепена заповед да се явя до Епс Терн в Третата доброволческа ферма на трапезничеството Пулефен на двегодишна служба като пазач. Всеки инспектор с остро око би се усъмнил в тия омачкани книжа, но малцина тук бяха с остро око.

Няма нищо по-лесно от влизането в затвор. Бях донякъде спокоен, що се отнася до излизането.

Главният дежурен пазач ме смъмра, дето пристигам един ден по-късно от определения в заповедта срок, и ме прати в бараките. Вечерята бе приключила и за щастие беше много късно да ме снабдят с полагаемите се ботуши и униформа и да вземат собственото ми хубаво облекло. Не получих пушка, но намерих наблизо една, докато се мотаех из кухнята и предумвах готвача да ми даде нещо за хапване. Готвачът държеше своята закачена на гвоздей зад фурната. Откраднах я. Тя нямаше смъртоносен механизъм; сигурно никоя от пушките на пазачите нямаше. Тук във фермите не убиват хора; оставят глада, зимата и отчаянието да ги убият вместо тях.

Имаше тридесет-четиридесет пазачи на сто и петдесет-шейсет затворници, никой от тях не беше поставен в добри условия, повечето спяха дълбоко, макар и да минаваше четири часът. Накарах един млад пазач да ме разведе и да ми покаже заспалите затворници. Видях ги под ослепителната светлина на голямата стая, където спяха, и почти загубих надежда да действувам тая първа нощ, преди да съм привлякъл подозрение. Всички се бяха сгушили в чувалите си на дългите легла като деца в утроба, невидими, неразличими… Всички, освен един, твърде дълъг, за да може да се свие, тъмно лице като череп, затворени и хлътнали очи, сплъстена дълга, влакнеста коса.

Щастието, което ме бе озарило в Етуен, сега озаряваше целия свят около мен. Винаги съм имал една-единствена дарба: да разбера кога голямото колело може да се завърти, да разбера и да действувам. Мислех, че съм загубил тази проницателност миналата година в Ерхенранг и че никога няма да си я възвърна. Голяма наслада беше да чувствувам отново тази увереност, да съзнавам, че мога да управлявам съдбата си и бъдещето на света като шейна по опасната стръмнина в тоя час.

Тъй като продължавах да обикалям и да надзъртам тук там в ролята си на неспокоен, любопитен дръвник, включиха ме в нощната смяна; към полунощ всички, с изключение на мен и още един дежурен от моята смяна в помещението спяха. Аз продължавах да изучавам безпомощно мястото, като от време на време минавах край дългите легла. Обмислях плановете си и започнах да подготвям волята и тялото си да встъпя в дот, защото собствените ми сили никога нямаше да бъдат достатъчни, ако не ги подпомогнеше силата от Мрака. Малко преди зазоряване влязох още веднъж в спалното помещение и с пушката на готвача зашеметих за една стотна от секундата мозъка на Генли Ай, после го вдигнах заедно с чувала и всичко друго и го изнесох на рамо в караулната стая.

— Какво става? — мърмори другият пазач полусънен. — Остави го!

— Умрял е.

— Още един умрял ли? А зимата още не е дошла както трябва, да бъдат благословени червата на Меш! — Той извърна глава настрана, за да се взре в лицето на Пратеника, увиснал на гърба ми. — Аха, този е Извратения. Заклевам се в очите на Меш, не вярвах нищичко от това, което разправят за кархидейците, докато не го погледнах, тоя противен чудак. Цяла седмица охка и въздиша на дългото легло, ала не допусках, че ще умре така внезапно. Е, върви да го изхвърлиш навън, да остане там, докато се съмне; не стой там като носач с торба лайна…

В коридора се спрях пред Инспекционната служба и тъй като бях пазач, никой не ми попречи да вляза и да огледам, докато намерих преградката в стената, където се намираха комутаторите и сигналните инсталации за тревога. Нищо тук нямаше надпис, но пазачите бяха надраскали до ключовете букви, за да опреснят паметта си, когато се налага да бързат; мислейки, че О.о. значи огради, завъртях тоя ключ, за да прекъсна тока до най-външните защитни линии на фермата, а после продължих, като този път влачех Ай за рамената. Минах край дежурния пазач в караулната стаичка до изхода. Престорих се, че се мъча да мъкна мъртвия товар, защото дотът сега кипеше с пълна сила в мен и не исках да забележат колко лесно всъщност ми беше да влача или нося човек, по-тежък от мен. Рекох:

— Умрял затворник, казаха ми да го махна от спалнята. Къде да го сложа?

— Не зная. Изнеси го навън. Под някой покрив, за да не го затрупа снегът, та напролет при топенето да изплува и да се размирише. Вали педетия. — Подразбираше се това, което наричаме сняг-сов, дебел, мокър сняг, най-хубавата новина за мен.

— Добре, добре — казах и измъкнах товара си навън, зад ъгъла на бараките, за да не му се мярна пред очите. Отново вдигнах Ай на раменете си, вървях няколкостотин крачки в североизточна посока, покатерих се на обезвредената ограда, свалих товара си, скочих долу, на свобода, вдигнах пак Ай и поех колкото можех по-бързо към реката. Не бях се отдалечил много от оградата, запищя свирка и прожекторите пламнаха. Снегът валеше толкова силно, че ме скриваше, но недостатъчно, за да заличи стъпките ми за няколко минути. Все пак, когато стигнах реката, още не бяха налучкали следите ми. Тръгнах на север по разчистеното пространство под дърветата или през водата, когато нямаше разчистено пространство; реката, буен малък приток на Езагел, още не беше замръзнала. Сега, в зори, започваше да се вижда добре и вървях бързо. Бях в пълен дот, тъй че Пратеникът, макар и дълъг, неудобен товар, не ми се струваше тежък. Следвайки потока през гората, стигнах до дерето, където се намираше шейната ми; привързах Пратеника за шейната, като натрупах багажа си около и върху него, докато го скрих добре, а над всичко метнах защитно платнище; после се преоблякох и похапнах от раницата си, защото вече ме глождеше големия глад, който се чувствува при продължително състояние на дот. След това поех на север по Главния горски път. Скоро ме настигнаха двама скиори.

Сега бях облечен и екипиран като ловец, затова им казах, че се мъча да догоня групата на Маврива, която през последните дни на Гренде заминала на север. Те познаваха Маврива и приеха обяснението ми, след като хвърлиха поглед на ловното ми позволително. Не очакваха да намерят бегълците в северна посока, защото северно от Пулефен няма нищо освен гората и Ледовете; а може би и изобщо не държаха много да намерят тия бегълци. Пък и защо да държат? Те продължиха и само след един час се разминахме пак, те вече се връщаха към фермата. Един от тях беше човекът, с когото бях стоял на нощна смяна. Той не бе виждал лицето ми, макар че половината нощ то беше пред очите му.

Когато се убедих, че окончателно са си отишли, свърнах от пътя и целия тоя ден описвах голям полукръг обратно през гората и предпланините източно от фермата; най-сетне, идейки от изток, от пущинака, стигнах закътаната долчинка над Туруф, където бях скрил всичката си излишна екипировка. Трудно се движех с шейна в такава нагъната местност, и то с такъв непосилен товар, ала снегът беше дълбок и вече се втвърдяваше, а и бях в дот. Трябваше да запазя това състояние, защото позволиш ли силата, придавана от дота, да отслабне, за нищо вече не те бива. Аз никога дотогава не бях поддържал дот повече от един час, но знаех, че някои от Старците умеят да запазят пълната му сила цяло денонощие и дори по-дълго, а сегашната ми нужда се оказа полезна добавка към моята тренировка. При дот човек не се безпокои много, и малкото тревога, която изпитвах, беше за Пратеника, който отдавна трябваше да се събуди от малката доза звукова упойка, която му бях дал. Той все не мърдаше, а нямах време да се занимавам с него. Дали тялото му беше толкова чуждо, че това, което представляваше за нас обикновена парализа, за него се е оказало смърт? Когато завъртиш колелото, трябва да внимаваш за думите си; а аз на два пъти го бях нарекъл умрял и го носех така, както се носят мъртъвци. Можех да си помисля, че действително пренасям през планините умрял човек и че на края моят късмет и неговият живот са отишли по дяволите.

Тогава щях да се потя и да ругая, и щеше да ми се струва, че силата на дота изтича от мен като вода от счупена стомна. Но аз продължих и силата не ме напусна, докато не стигнах скривалището в предпланините, разпънах палатка и направих каквото можех за Ай. Отворих кутия със свръххранителни бучки, повечето от които излапах, но няколко му дадох като бульон, защото изглеждаше, кажи-речи, умрял от глад. По ръцете и гърдите му имаше язви, подлютявани от мръсния спален чувал, в който лежеше. След като почистих тези рани и той легна затоплен в кожената торба, скрит доколкото зимата и пущинакът можеха да го скрият, нищо повече не ми оставаше да правя. Бе се свечерило и по-гъстият мрак, отплата за доброволното извикване на всички телесни сили, ме затрудняваше; трябваше да предоставя себе си и него на мрака.

Заспахме. Снегът валеше. Цяло денонощие и още една нощ от моя тангенов сън, изглежда, е валяло, без виелица, първият голям снеговалеж за зимата. Когато най-после се събудих и се привдигнах да се огледам, палатката беше затрупана до половина. По снега се открояваха рязко слънчева светлина и сини сенки. Далеч и високо на изток една-единствена сива ивица затъмняваше яркостта на небето: димът на Уденушрек, най-близкия от Огнените хълмове. Около малкия връх на палатката се стелеше сняг; могили, хълмчета, възвишения, скатове — всичко беше бяло, недокоснато.

Тъй като се намирах все още във възстановителен период, бях много отпаднал и сънлив, но винаги, когато успявах да се привдигна, давах на Ай по малко бульон и тоя ден вечерта той се съживи, макар и да не беше още в пълно съзнание. Седна и се разкрещя като от голям ужас. Когато коленичих до него, той се помъчи да ме отблъсне, но това се оказа пряко силите му и припадна. Тая нощ Ай говори много, на език, неразбираем за мен. Странно беше да го слушам в тази тъмна тишина на пущинака как шепне думи на език, който бе научил в друг свят, различен от нашия. Следващият ден беше труден, защото колчем се опитвах да се погрижа за него, той, изглежда, ме вземаше за някой от пазачите във фермата и изпадаше в ужас, че ще му дам пак упойка. Почваше да брътви някаква галиматия на орготейски и кархидейски едновременно, като ме молеше: „Недей“ и се бореше с мен с паническа сила. Това стана няколко пъти и понеже бях все още в танген и с отслабнали крайници и воля, струваше ми се, че с нищо не съм в състояние да му помогна. Тоя ден си мислих, че не само са го упоявали, но и са променили разсъдъка му, оставяйки го душевно болен или слабоумен. После си рекох: по-добре да беше умрял на шейната в торовата гора или да нямах късмет, ами да бяха ме арестували на излизане от Мишнори и пратили в някоя ферма да изкупя престъплението си с труд. Събудих се от сън, а той ме гледаше.

— Естравен? — произнесе със слаб, учуден шепот. Тогава почувствувах прилив на бодрост в сърцето. Успях да го успокоя и да се погрижа за нуждите му; тая нощ и двамата спахме спокойно.

На другия ден Ай беше значително по-добре и седна да яде. Раните по тялото му заздравяваха. Попитах го от какво са.

— Не зная. Мисля, че се дължат на упойките; непрекъснато ми правеха инжекции…

— За да предотвратят настъпването на кемър ли? Това беше един от слуховете, които съм чувал от хора, избягали или освободени от доброволчески ферми.

— Да. И някакви други, не зная точно какви, средства за стимулиране на „откровеност“. Те ме разболяха, а непрекъснато ми ги даваха. Какво се мъчеха да узнаят, какво бих могъл да им кажа?

— Сигурно не толкова са ви разпитвали, колкото са ви опитомявали.

— Опитомявали ли?

— Да ви направят покорен чрез принудително пристрастяване към някой от оргревийските препарати. Тази практика не е неизвестна в Кархида. Или може би са си правели опити с вас и с другите. Разправяха ми, че изпробвали препарати и методи за изменение на психиката върху затворници във фермите; когато чух това, се усъмних, но вече не се съмнявам.

— Значи имате такива ферми в Кархида?

— В Кархида ли? — рекох. — Не. Той потърка нервно челото си.

— Предполагам, в Мишнори ще кажат, че в Оргорейн няма такива места.

— Напротив. Ще се хвалят с тях и ще ви покажат записи и снимки на доброволческите ферми, където се поправят отклонили се от правия път и се приютяват изчезващи племенни групи. Биха могли да ви разведат из Доброволческата ферма на Първи окръг край Мишнори, отлична витрина във всички отношения. Ако мислите, че имаме ферми в Кархида, господин Ай, надценявате ни сериозно. Ние не сме толкова изтънчени.

Той дълго лежа, вторачен в нажежената печка „Чейб“, която бях засилил дотам, че излъчваше задушлива горещина. После ме погледна.

— Зная, че тази сутрин сте ми говорили, но умът ми не е бил бистър, предполагам. Къде сме, как се озовахме тук?

Обясних му наново.

— Вие просто… сте излезли с мен?

— Господин Ай, всеки от вас, затворниците, или всички заедно бихте могли да излезете от това място която и да е нощ. Ако не бяхте гладни, изтощени, обезверени и упоени; и ако имахте зимно облекло; и ако имахте къде да отидете… Там е бедата. Къде ще отидете? В някой град? Без документи е свършено с вас. В пущинака? Без подслон е свършено с вас. Лете, предполагам, докарват допълнителна охрана в Пулефенската ферма. Зиме използуват самата зима, за да я охранява.

Той почти не ме слушаше.

— Вие не бихте могли да извървите дори сто крачки с мен, Естравен. Камо ли да тичате, като ме носите, две мили през пресечена местност в тъмното…

— Аз бях в дот. Той се поколеба.

— Доброволно предизвикан?

— Да.

— Да не сте… от ханддарейците?

— Учил съм Ханддара и съм живял две години в крепостта Ротерер. В страната Керм повечето от жителите на Вътрешните огнища са ханддарейци.

— Мислех, че след фазата на дот крайното напрягане на силите предизвиква неминуемо нещо като припадък…

— Да; нарича се танген, тъмен сън. Трае много по-дълго от фазата на дот, а когато човек навлезе във възстановителната фаза, е много опасно да се мъчи да й противостои. Аз спах цели две нощи. В момента съм все още в танген; не съм в състояние да изкача баира. А и се изпитва глад; изял съм почти цялата си дажба, с която смятах да изкарам седмицата.

— Добре — каза той бързо и някак кисело. — Виждам, вярвам ви… какво мога да сторя, освен да ви вярвам. Аз съм тук, вие сте тук… Но не разбирам. Не разбирам защо сте направили всичко това.

Тук нервите ми не издържаха и трябваше да се втренча в ножа за лед, който лежеше до ръката ми, да не гледам събеседника си и да не отговарям, докато се успокоя. За щастие в сърцето ми още нямаше гняв или нетърпение и си рекох, че е невеж човек, чужденец, несвикнал и сплашен. Затова реших да бъда справедлив и най-после казах:

— Мисля, че отчасти по моя вина дойдохте в Оргорейн, а оттам попаднахте в Пулефенската ферма. Аз се мъча да поправя грешката си.

— Вие нямате нищо общо с идването ми в Оргорейн.

— Господин Ай, ние виждаме едни и същи събития с различни очи: погрешно помислих, че ще ги виждаме еднакво. Позволете ми да се върна на миналата пролет. Около половин месец преди деня на церемонията с ключовия камък на арката аз започнах да убеждавам крал Аргавен да изчака, да не взема решение за вас или за вашата мисия. Аудиенцията бе вече предвидена и като че ли най-добре беше да стане, макар и да не можеха да се очакват някакви резултати от нея. Мислех, че разбирате всичко това, ала съм сгрешил. Прекалено много се осланях на вас; не желаех да ви обиждам, да ви давам съвети; предполагах, че съзнавате опасността от внезапното издигане на Пемер Хардж рем ир Тайб в киоремията. Ако Тайб имаше някаква основателна причина да се страхува от вас, щеше да ви обвини, че служите на някоя партия, и Аргавен, който много лесно се плаши, вероятно щеше да нареди да ви убият. Аз исках да кротувате и по такъв начин да бъдете в безопасност, докато Тайб се издигаше и беше властен. Случи се така, че се сгромолясах заедно с вас. Падането ми беше неминуемо, макар и да не знаех, че то ще стане точно през нощта, когато разговаряхме с вас; но никой не може да се задържи задълго министър-председател на Аргавен. След като получих заповедта за изгнание, аз не исках да се свързвам с вас, да не би да ви заразя с изпадането си в немилост и така да ви поставя в още по-голяма опасност. Пристигнах тук, в Оргорейн. Опитах се да ви внуша и вие да дойдете в Оргорейн. Настоях пред хората, на които имах най-голямо доверие между Тридесет и тримата сътрапезници, да ви разрешат да влезете в страната; нямаше да получите такова разрешение, ако не беше тяхното застъпничество. Те виждаха, а аз ги насърчавах да виждат във вас път към властта, изход от засилващото се съперничество с Кархида, пък към възстановяване на свободната търговия, може би възможност да пречупят влиянието на Сарфа. Но те са прекалено предпазливи, страх ги е да действуват. Вместо да съобщят за вас, криеха ви и така пропуснаха възможността си и ви продадоха на Сарфа, за да спасят собствените си кожи. Аз прекомерно много разчитах на тях, затова грешката е моя.

— Но с каква цел е всичко това — тези интриги, това криене, домогване до властта и заговорничене, — защо беше всичко туй, Естравен? Какво искахте да постигнете?

— Исках да постигна онова, към което и вие се стремите: съюз на моя свят с вашите светове. А вие какво си мислехте?

Ние се гледахме един друг над нажежената печка като чифт дървени кукли.

— Сиреч, дори и Оргорейн да сключи тоя съюз?…

— Дори и Оргорейн. Кархида скоро ще го последва. Мислите ли, че ще си играя на шифгретор, когато толкова много е заложено на карта за всички нас, за всички хора като мен? Има ли значение коя страна ще се пробуди първа, щом всички ще се пробудим?

— Как да повярвам на думите ви, дявол да го вземе! — избухна Ай. Поради телесната му слабост възмущението звучеше като огорчение и стон. — Ако всичко това е вярно, можехте да го обясните поне отчасти по-рано, миналата пролет, и да спестите и на двама ни пътуването до Пулефен. Вашите усилия в моя полза…

— Се провалиха. И ви причиниха страдания и унижения, изложиха ви на опасност. Зная това. Но ако се бях опитал да се боря с Тайб заради вас, днес вие нямаше да бъдете тук, а в гроб в Ерхенранг. И сега има някои в Кархида и в Оргорейн, които ви вярват, защото ме слушаха. Те още биха могли да ви бъдат полезни. Най-голямата ми грешка беше, както казвате, че не ви разкрих ясно мислите си. Аз не съм свикнал да давам или да приемам нито съвети, нито упреци.

— Не искам да бъда несправедлив, Естравен…

— И все пак сте несправедлив. Странно. Аз съм единственият човек в цял Гетен, който ви се довери напълно, и единственият човек в Гетен, комуто вие отказахте да се доверите.

Той обгърна главата си с ръце. Най-после произнесе:

— Съжалявам, Естравен.

Това беше едновременно и извинение, и признание.

— Всъщност — казах — вие не можете или не желаете да повярвате, че аз ви вярвам. — Изправих се, защото краката ми бяха изтръпнали и усещах, че треперя от яд и умора. — Научете ме на вашата мисловна реч — рекох, стараейки се да говоря спокойно и без никаква злоба, — на вашия език, в който няма лъжи. Научете ме на това и тогава ме питайте защо съм постъпил така.

— С удоволствие, Естравен.